Сергей Лукяненко
Шести патрул (4)

Глава 3

Даже в детството, когато излезеш насред урок от час, усещаш някаква особена атмосфера в училището. Тя не е дори тревожна. По-скоро се чувстваш неуместно — как така всички са в клас, а ти вървиш по коридора? Нередност! Когато си възрастен, това усещане само се засилва.

— Третият етаж — каза тихо Света зад гърба ми.

— Аз не усещам — оплаках се и тръгнах по стълбите.

— Аз също. — Гласът на жена ми беше напълно спокоен. Твърде спокоен за създалата се ситуация и това обещаваше много сериозни неприятности за някого в бъдеще. — Спомних си програмата й. Двоен час по математика в триста и шести кабинет и английски в триста и осми.

Коридорът на третия етаж беше напълно пуст. Погледнах с копнеж през прозореца — дали оперативните работници на Нощния (че дори и да са от Дневния) патрул не са отцепили училището, дали не шества по двора Хесер, великият и ужасният.

Не. Пусто. Само трупът на Инквизитора.

Между другото, къде са охранителите от Нощния и Дневния патрул? Най-вероятно са мъртви — просто не са ни попаднали пред погледа…

Отначало надникнахме в триста и шести кабинет. Нашата математичка Любов Егоровна спеше зад бюрото си. Застанал пред дъската и облегнал глава на нея, дремеше очилат червенокос хлапак. Останалата част от класа спеше по чиновете. Всички бяха умиротворени, всички сънуваха хубави сънища. Само че класът беше друг, или съседния, или с година по-малки.

Светлана тихо затвори вратата и тръгнахме по коридора към триста и осми кабинет. Висеше все същата мъртва тишина, даже сякаш градът наоколо беше замрял. Изведнъж си помислих, че тишината е твърде дълбока… дали не бе използван някакъв магически шумодав? Но дори и врагът да го беше направил за свои цели, сега това ни беше от полза.

Приближихме се към вратата. Спогледахме се. Светлана кимна. И аз плавно отворих вратата — не че очаквах да се натъкна на засада, а по-скоро за да се застраховам. В помещението може да се нахлуе, като се избие вратата с крак. Може да се опиташ да се промъкнеш, отваряйки я по сантиметър в минута. Но съвсем не по-лош ефект има просто да отвориш вратата уверено и спокойно като човек, който има право на това.

Отворих вратата — и двамата с жена ми дружно издишахме, защото видяхме Надя.

„Последната защитна линия“ се състоеше от три заклинания, задействащи се едновременно.

Първото заливаше околните с „Морфей“. При късмет можеше да засегне и нападателите, но основната цел беше да защити хората.

Второто изпращаше сигнал „тревога“ в офисите на Патрулите и на нас със Светлана. Точно на това заклинание не бях разчитал особено и както се изясни — с право; сигналът не беше получен.

А третото — третото покриваше самата Надя с „фрийз“.

Замразяването, което всички у нас предпочитат да назовават с англицизма „фрийз“, винаги се е смятало за меко атакуващо заклинание. „Фрийз“ спира времето — и врагът застива като муха в кехлибар, позволявайки ти да обмислиш какво да правиш с него и с какво заклинание да го нагостиш.

Но „фрийз“ си има и доста сериозни недостатъци. Първо, Различните могат да се защитят лесно от него, така че се използва предимно срещу хора или животни. Второ, докато противникът се намира под въздействието на „фрийз“, не може да му се направи нищо. Абсолютно нищо — той сякаш е престанал да съществува за нашия свят. Наистина, обектът, подложен на темпорално замразяване, се вижда, обкръжен е от слабо синкаво сияние, а при докосване изглежда обгърнат от тънка еластична ципа. Но тази ципа не може да се скъса по никакъв начин, с никакви магически или материални средства. Както обясняваха учените „макар обектът да изглежда достъпен за нашите органи на осезание, всъщност ние наблюдаваме само проекция, а самият обект временно го няма в нашата вселена“. Трето, „фрийз“ изисква продължителна подготовка, той трябва или да е предварително „зареден върху пръстите“, или да се запише на артефакт.

В нашия случай всички недостатъци се превръщаха в достойнства. Насоченият против Надя „фрийз“ я правеше абсолютно недосегаема за враговете.

Надя беше застинала до прозореца — ако се съди по позата, беше бягала и бе възнамерявала да скочи през прозореца. Право през стъклото. От третия етаж.

Това изобщо не бе типично за Абсолютна вълшебница, вече умееща да управлява силата си. Гледах секунда обгърнатия от синкаво сияние силует на Надя, после реших, че не бяга, а гони някого. Алтернативата изобщо не ми хареса.

После съзнанието ми видя картината в цялост и съвсем се успокоих.

До Надя стоеше Денис — Светъл боен маг от Сибир, или от Омск, или от Томск, аз като типичен московчанин вечно ги бърках, а Денис все се усмихваше. Той беше млад и перспективен. Не знаех, че охранява Надя, но го сметнах за много добър избор.

Тъмния маг от Дневния патрул не го познавах. Но и той изглеждаше от младите и амбициозните, с удоволствие съгласил се да поработи като охрана на девойката Абсолютна. Може би беше даже твърде млад и хубавичък, за да не го гледам с подозрение. Напълнило се е с разни наивни ученички, дето се влюбват в Тъмни. Мразя ги всички тези човешки глупости, култа към вампирите и останалото зло! Първо шегички, шушу-мушу, „Драко Малфой е душичка“, „Едуард е красавец“, а после започват да душат котета в мазетата и да четат молитви отзад напред…

— Рядко съм прилагал това заклинание — каза Денис. Те с Тъмния още не бяха забелязали появата ни. — „Фрийз“, темпорално замразяване. Ако не знаеш кода за сваляне, изобщо не можеш да го пробиеш. Между другото, може и да няма код, налага се да се чака, докато се разсее само.

— Няма време — каза загрижено Тъмният. — Може ли да я преместим?

Той опря едната си ръка в тила на Надя, другата в кръста, и с всички сили я бутна. Разбирах, че няма да направи нищо на дъщеря ми, че просто се опитват да я евакуират по-бързо на безопасно място, но неговата безцеремонност ме жегна. Тъмни!

— Може би да я вдигнем? — предложи Денис и опиша да прихване Надя под задничето. Със същия успех.

— Тя трябва да е прикрепена към някакви опорни точки — разсъждаваше Тъмният. — Спомням си нещо… Към центъра на Земята, може би?

— „Фрийз“ е прикрепен към условни пространствени вектори, двойкаджия такъв — неочаквано злобно рече зад гърба ми Светлана.

Патрулните се обърнаха.

— Какво е станало тук, момчета? — попитах колкото се може по-дружелюбно, за да изгладя положението. — Там, в двора, има убит Инквизитор…

Без да се уговарят, патрулните изпънаха ръце към мен. Денис — лявата, Тъмният маг — дясната. Със свободните си ръце се хванаха един за друг.

Едва в този момент осъзнах. Не вампирката беше ранила охранителя и бе изплашила Надка така, че се е опитала да скочи през прозореца.

Бяха тези двама патрулни! Светлият и Тъмният! Патрулни предатели!

Виждаше се аурата им и Денис беше Светъл, абсолютно Светъл, без никакви примеси, а младежът от Дневния патрул беше Тъмен, но те стояха, хванати за ръце като влюбени гейове, и възнамеряваха да ни ударят със същото онова заклинание, което беше убило Инквизитора…

Вълната от адски огън и поривът на космически студ се разбиха във вдигнатия от Светлана Щит. Това беше именно Щитът на мага в някаква непозната ми модификация.

Щитът издържа. Естествено, че добре зареденият Щит на мага може да издържи на всичко. Лично съм проверявал. И естествено, че вдигнат от Велика щит може да издържи удара на двама обикновени, рангови Различни.

Но това беше удар с такава сила, че за миг ми се стори, че Щитът ще се пръсне.

Касата на врата от дясната ми страна дори не се запали, просто се разпадна на пепел и част от стената стана на прах, а по пода премина дълбока черна бразда — сякаш бе потекъл поток лава. Стъпалата ми започнаха да се нагорещяват. Стената отляво на Светлана започна да се разпада на парчета с тънък печален звън. Не знам дали я бяха охладили до абсолютната нула, но строителите явно не бяха разчитали на такова понижаване на температурите.

Патрулните бавно отпуснаха ръце. Изглежда, не бяха очаквали, че ще останем живи. Какво те, аз самият не го очаквах!

— Мисля — каза тихо Светлана, — че за по-голяма сигурност ще ми се наложи да убия единия от вас. А после вторият ще разкаже какво е станало. Единственото, което можете да направите, за да оцелеете, е незабавно да се предадете.

Това беше хубава, правилна реч. Освен това напълно искрена — усещах, че много й се иска да убие някого. На мястото на тези неправилни патрулни аз бих се предал.

Светлият и Тъмният патрулни се спогледаха.

И осъзнах, че няма да се предадат. Изглежда, въпреки смайването им от нашата устойчивост, изобщо не бяха изплашени. Не смятаха, че са вложили всичките си сили. Бяха готови да продължат.

Къде беше Хесер?!

Ударих едновременно и по двамата. Без значение, че Денис бе „свой“ — сега не беше време за изясняване дали е предател, или се намира под влиянието на нечие заклинание.

Към патрулните замина поредица от дребни заклинания, чието основно достойнство беше в разнообразието им. Класиката на бойната магия, огненото кълбо; старото като света Тройно острие — съсичащо с еднаква лекота хора и дървета; „бялото копие“ — поток от топлинна енергия; „опиумът“ — макар че „Морфей“ не беше сработил; и „рендето“, което държах заради неговата нестандартност. Обикновено не очакват атаки с битова магия, а след като „рендето“ мине по кожата, на врага не му е до вълшебства.

Сметката ми беше проста — комплектът от разнородни атаки щеше да претовари защитата на патрулните и да отвлече вниманието им, което щеше да ни даде време за нормална атака. Малцина от Различните, които не са Висши, са способни да атакуват с каскада от четири-пет заклинания едновременно. Да се отбие такава атака също не е лесно…

Очаквах какво ли не. И успех — тогава противниците биха рухнали, пронизани от невидимите остриета, обхванати от пламък, спящи и със съдрана кожа… Наистина чудовищна картина! И неуспех — все пак нашите колеги не са глупаци, със сигурност имат и Щита на мага, и някакъв защитен амулет, готов да изгради „кристално кълбо“ или Сфера на отрицание.

Честно казано, обикновено така става в битките. Първите атаки угасват в Щитовете. После енергията на защитните заклинания свършва и противникът… обикновено противникът се предава.

Но това, което се случи, дори не можех да си го представя! Всички заклинания попаднаха в целта си. Видях как се пръсна якето на Денис, в когото се бяха врязали трите невидими остриета. Как се запали палтото на Тъмния, пробито от „бялото копие“, и той се олюля от удара. Как двамата бяха обхванати от пламък и как ги облиза „рендето“.

И нищо!

Денис започна да отърсва от лицето си огъня (добрите огнени кълба прилепват към кожата като напалм), примесен с кръв. Той сякаш не забелязваше раните си. А Тъмният започна да плещи някакво свое заклинание.

Подведе ме логиката. Това, което виждах, можеше да става само в един-единствен случай — ако и Денис, и Тъмният маг вече бяха мъртви. Превърнати във вампири или вдигнати от мъртвите. Тогава не би им пукало от огъня и раните.

И аз впрегнах всичките сили, които ми бяха достъпни, в „сивия молебен“, най-простото, надеждно и безотказно заклинание срещу всичко неживо. Единственото, от което зависеше дали ще се задейства „сивият молебен“, беше силата на заклинанието.

Ударих ги така, че бих развъплътил всички вампири на десет-двайсет километра по посоката на заклинанието. Така силно бях удрял само веднъж, много отдавна, в Саратов, за да унищожа своя приятел-враг Костя… Не, честно казано, там ударих още по-силно, бяха ме заредили със Сила и Хесер, и Завулон; изглежда, онзи път наистина бях развъплътил няколко напълно подчиняващи се на закона вампири.

Но тогава бях доста по-неопитен. Сега не плиснах „сивия молебен“ във всички посоки, а го стиснах в сноп, насочен към патрулните, и леко го вдигнах нагоре — така че да мине над земята и да отиде нагоре, в небето.

Ако някой от вампирите в момента прелиташе оттам със самолет — не отговарям…

Когато използваш „сивия молебен“, светът сякаш се обезцветява — Сумракът надниква в нашата реалност. Неживите не понасят това, както веднъж ми разказаха — всички те съществуват за сметка на разликата между магическите потенциали на нашия свят и Сумрака.

Ето че и сега светът се обезцвети като стара кинолента, сива вълна лизна патрулните. Те, изглежда, забелязаха това — спогледаха се. Но не си и помислиха да се разпаднат на прах. Стояха окървавени, пробити, обхванати от огън. Не можеше да са живи. Но не можеше да са и мъртви.

Какво бяха тогава?!

И в този момент Светлана извърши своята грешка. Напълно разбираема грешка. Както казваше Шерлок Холмс: „Отхвърлете невъзможното — и най-невероятното ще се окаже истина“. Тя беше видяла същото като мен. И беше стигнала до логичния извод, че патрулните са живи, но се намират под въздействието на Доминантата, заклинание за безусловно подчинение. Затова и бяха убили Инквизитора. Затова и нападаха нас. Затова и не обръщаха внимание на раните и болката.

Светлана им направи три заклинания подред, при това заклинания, които не бяха подготвени предварително. „Реморализация“ — патрулните бяха длъжни да се освободят от всяка наложена им парадигма на поведение и да се върнат към базовия си морал. „Бариера на волята“ — ако ги управляваха директно, като марионетки, връзката би трябвало да се прекъсне. И „сферата на спокойствието“ — надеждна защита на разума.

Ако патрулните се подчиняваха на някакъв могъщ Различен, сега щяха да дойдат на себе си. Но те се засмяха! Най-обидното беше, че разбраха тактиката на Светлана и тя само ги развесели! Стояха, окървавени, със запалени дрехи, и се смееха, при това искрено, даже с някаква доброжелателност, като възрастни, оценяващи усилията на деца, които рецитират стихчета и танцуват на забава в детската градина.

И в този миг ме хвана страх. Изглежда, ние, Висшите, изобщо не плашехме тези момчета.

В следващия миг те започнаха да ни притискат. Не взеха много да умуват — използваха Пресата, натискаха с чиста Сила. Като познавах Светлана, бях уверен, че Щитът й е зареден добросъвестно, но той издържа три секунди, не повече. За това време тя успя да вдигне нов Щит, аз влях в него всичко, което ми беше останало — но и тази защита стигна за две-три секунди.

После бяхме запратени през класната стая, през изпепелената и замразена врата — в коридора. Към много неудачно разположения радиатор под прозореца. Добре, че не беше стар ръбест чугун, но и съвременният дуралуминий не се оказа мек. От удара ми секна дъхът и за миг ми притъмня пред очите. След секунда дойдох на себе си и улових погледа на Светлана. Тя отдавна не ме беше гледала така — объркано и жално.

— Извинявай — прошепна тя. — Нещо не изчислих… Патрулните вървяха към нас, временно оставили Надя във „фрийза“. Вървяха, без да бързат, но и без да се бавят. Огънят по тях беше угаснал, Тъмният маг в движение тръскаше от палтото си парцали от сажди.

— Денис… — казах аз, изправяйки се с усилие. — Денис, опомни се. Аз съм Антон Городецки. Ние работим в един и същ Патрул. Ние… сме приятели.

— Какви ти приятели, виждали сме се само два-три пъти — отговори Денис с усмивка.

И това отново беше толкова ненормално, толкова диво, че ми се прииска да закрещя. Той се държеше както обикновено!

Отстъпих, притиснах се към стената и опрях гръб във вертикалната тръба на отоплението. Посегнах към онези резерви на Силата, които, след като бях станал Висш, бях свикнал да смятам за неизчерпаеми. Уви! Всичко беше напълно изразходвано. След минута-две Силата отново щеше да потече към мен, но аз не разполагах с тези минути.

Патрулните пак се хванаха за ръце. Беше ли им необходимо това, или просто улесняваше магията?

В отчаянието си се протегнах, опитвах се да почерпя сила от Надкините съученици, но те бяха изпаднали в магически сън, а в такова състояние хората са лоши донори. Наблизо беше Надя — на практика неизчерпаем източник на Сила, но тя беше запечатана с „фрийза“.

— Дръж… — прошепна Светлана и аз поех изпратената от нея концентрирана енергия. Съвсем малка. Жалка. Достойна за Различен от седмо равнище, а не за Висша Светла вълшебница. Светлана се усмихна безпомощно, сякаш ми се извиняваше.

Горещата тръба на централното отопление ме пареше болезнено от глезените до плешките. Дебела, здрава тръба.

Обърнах се и с последната капка Сила, която ми вля Светлана, разсякох тръбата при пода и тавана. Изтръгнах я — две струи гореща вода плиснаха надолу и нагоре от прорезите, обляха ме и ми оставаше само да се радвам, че в училищата са забранени системите за парно отопление.

Замахнах с тази триметрова тръба през коридора и цапардосах Светлия маг Денис по шията. Нещо изхрущя, той издаде сподавен стон и главата му се наклони под такъв ъгъл, какъвто не е възможен при живите — независимо дали са хора, или Различни.

Но Денис не възнамеряваше да умира. Той започна да се мята из коридора, хванал главата си с две ръце, и сякаш се опитваше да я изправи. Сякаш черепът му беше изскочил от някаква панта на гръбнака и просто можеше да се вмъкне обратно…

Тъмният все пак нанесе удара си, но неточно. Горещата вода, пръскаща от отворите на тръбата, моментално застина в леден сталактит и леден сталагмит. Но нямаше време да им се любувам — ръгнах Тъмния в корема, напънах с яростен рев, бутнах го и го залепих за стената на коридора. Тръбата се плъзна по корема на Тъмния и влезе в дупката, оставена от „бялото копие“. Даже чух звука, с който тя се удари в стената…

Настъпи кратка нелепа пауза — зад гърба ми хрущеше лед, Светлана неуверено се опитваше да се изправи; Светлият Денис обикаляше из коридора и се мъчеше да си намести главата; Тъмният ме гледаше опулен, нанизан на тръбата като бръмбар на карфица.

После нещата отново тръгнаха на зле.

Светлана падна — явно се беше ударила зле. Тъмният хвана тръбата и започна да върви към мен, местейки ръцете си и избутвайки тръбата през себе си. А главата на Денис с хрущене си застана на мястото. Хвърлих му кос поглед — Светлият патрулен ме гледаше много лошо. Обидено.

— Света, бягай! — извиках, но знаех, че никъде няма да избяга, след като дори не може да се надигне. Бих извикал: „Скачай през прозореца!“, но това твърде много напомняше за неудачния опит на Надя да избяга…

— Свършено е с теб! — каза Денис. Гласът му беше променил тоналността си — изглежда, моят удар беше увредил гласните му струни. — Ще те изкормя…

Това явно не беше в преносен смисъл. Аз самият бих могъл да измисля две-три заклинания, водещи до този неприятен ефект.

Но в тази секунда всичко отново се промени. Някъде от пустотата, от мрака и светлите петна, се изтръгна стремителна сянка. Не можех да различа нито лицето, нито дори фигурата — с такава скорост се движеше вампирът. Видях само тъмната аура на нещо неживо.

Вампирът отново пречупи врата на Денис — именно го пречупи, чух онова зловещо хрущене, което е невъзможно да се забрави. И го запрати през целия коридор — Светлият се запремята презглава към стълбището. В следващия миг изтръгнаха от ръцете ми тръбата, тя се омота два пъти около Тъмния и го прониза още веднъж. Тъмният закрещя, по-скоро от възмущение, отколкото от болка — и полетя подир Денис.

Очаквах, че полуделите патрулни ще нападнат отново. Но не стана така! Денис помогна на Тъмния да се изправи и двамата изчезнаха надолу по стълбите.

Пристъпих към Светлана и седнах до нея на пода. И ръцете ми, и краката ми се тресяха. По-скоро психологическа реакция — лишен от Сила, се чувствах гол.

Вампирът вече го нямаше.

— Ето — каза Светлана и облиза устните си. — А ти се боеше. Тя не преследваше теб… или Надя… Тя ни защитаваше.

— Тя? — уточних аз. — Ти видя ли я?

— Не. Но такава е емоционалността. Чисто женска. Не намираш ли?

Хванах я за ръката.

— Как си?

— Няма да ми попречи малко магия — каза Светлана. — За предпочитане в близките две-три минути.

— Какво ти е?

— Реброто ми е счупено — усмихна се тя. — И то много неудачно. Проби ми сърцето.

— Мамка му… — процедих аз, докато пълзях към класната стая. — Мамка му… ей сега… само не прави глупости!

— Две минути. Обещавам — промълви едва чуто Светлана.

Успях да допълзя до прикованата във „фрийза“ Надя. А после се изправих и поднесох устни към челото на дъщеря си.

Иначе „фрийзът“ щеше да се разсее вечерта. А от целувката се получи мигновено.

Наложи ми се да увисна на Надка с цялото си тяло, за да не скочи през прозореца. За нея не се беше случило нищо — скок към прозореца и изведнъж мокрият й, смачкан, диво изглеждащ баща се появява от нищото и едва не я събаря на пода.

— Надка… майка ти е в коридора, по-бързо! — изревах аз и паднах на най-близкия свободен стол. До мен блажено похъркваше девойка с външността на пълна отличничка. На мен също ми се искаше да се изключа и да заспя, сякаш целият адреналин в кръвта ми се беше превърнал във валериан.

А Надя вече беше в коридора. Усетих как там изригва Сила — Надя направи нещо сама, после вля енергия в Светлана. Всичко абсолютно беззвучно, без сълзи и оплаквания. Момичета ми са бойки!

После почувствах такъв прилив на енергия, сякаш бях изпил на екс цял кафеник. Скочих и извиках:

— Благодаря, дъще!

Огледах се. Да, полесражението беше впечатляващо. Особено отнесената от огъня и леда врата. На групата за почистване щеше да й се наложи да поработи… Само че къде беше тя? И къде беше шефът?

— Хесер, призовавам те! — извиках древната като Сумрака формула. — Хесер, призовавам те! Хесер…

— Стига си викал — разнесе се глас до самото ми ухо. Пресветлият Хесер, познат и като Джору сополивия, и като Борис Игнатиевич, и като Бейл Глайхгевихт (това не беше широко известно, аз го научих случайно, по време на една задушевна вечеря с еврейски боен маг), и като Богорис Пресианович^[1] (което пък узнах по съвсем удивителен начин и пазех в тайна), изобщо — пресветлият Хесер, Висш маг и маг извън категория, Светъл Различен, победител на демони и Син на Небето, герой на Тибет и Монголия, главен персонаж в народния епос Хесериада, почитан от калмиките и удостоен с огромен конен паметник в Бурятия, ръководител на Нощния патрул на Москва, а следователно и на цяла Русия, стоеше зад гърба ми.

По-точно — не стоеше, а се отлепваше от пода и тавана, придобивайки човешка фигура, събирайки се в едно цяло като течния робот терминатор от популярните филми. Няколко секунди наблюдавах сащисано този процес. Част от Хесер, изглежда, дори беше прозрачна, разляла се по стъклото.

— Отдавна ли сте тук, шефе? — попитах аз. Погледнах ръцете си — трепереха.

— Достатъчно отдавна — отговори уклончиво шефът.

В този момент въздухът до него потъмня, започна да искри и се сгъсти във фигура с тъмни дрехи.

— Това е невъзможно — казах аз, втренчен в посетителя. Кой знае защо, появата му окончателно ме изкара от равновесие. — Мога да измисля два… дори три начина как някой може да се скрие като шефа…

— Те са поне шест — отговори Хесер. — И не е скриване, а замаскирване…

— Но да се стаиш в Сумрака… — продължих аз, без да реагирам на думите на шефа. — Това е невъзможно. Аз тук се биех, както вероятно сте забелязали. Гледах през Сумрака. През всички слоеве. И сега продължавам да гледам. Вас ви нямаше.

— Портал? — предложи ми отговор Завулон.

Поклатих глава. Завулон въздъхна. Погледът му бързо и твърдо обходи класната стая, след което той въздъхна отново и приседна на чина, небрежно отмествайки с лакът девойката отличничка.

— Добре, ще подскажа. Бях между слоевете на Сумрака. Там не можеш да виждаш. Няма да те уча на това, не се надявай.

— А… — казах аз, сякаш методът, по който се бе крил Завулон, сега беше най-важен от всичко — включително и от причината, поради която Великият Тъмен изобщо се беше крил. — Разбрах. Ще помисля в свободното си време.

В този момент в класната стая се върна Надя, съпроводена от Светлана. Дъщеря ми изглеждаше развълнувана, но Светлана изобщо не правеше впечатление на жена, участвала в смъртоносен бой, загубила и умираща допреди малко.

— Хесер — каза тя. — Завулон. Защо ли не съм учудена?

— Защото си ни усещала? — поинтересува се Завулон. Прекара пръст по чина, облиза го и кимна замислено, сякаш бе дегустирал рядко вино.

— Защото ви познавам — каза Светлана, гледайки в Хесер. Погледът й не беше дружелюбен. Не подобаваше на Светла лечителка. Хесер нервно тръсна глава.

— Светлана, всичко е много, много сериозно. В такава ситуация е много по-важно да се наблюдава и да се получава информация, отколкото да се устройва магически Армагедон…

Изведнъж започнах да треперя от нерви.

— Само ако си използвал Надя като стръв… — прошепнах на Хесер.

— Стоп! — изрева шефът. — Опомни се, Городецки! И си помисли три пъти, преди да изричаш такова обвинение!

Той вдигна ръце, за да ми покаже дланите си и свали защитата си. Сега виждах всичките заклинания, „окачени“ на пръстите му.

Преглътнах. Шест от заклинанията бяха известни ми бойни заклинания, макар и с някои особености… крайно интересни. Четири други бяха окачени явно набързо. Три портала — настроени за мен, Светлана и Надя. И Саркофаг на времето.

Ако се съдеше по това, Хесер е бил готов да ни евакуира и да се отправи на вечно заточение заедно с нападателите.

— Простете, Хесер — казах.

— Ти да не смяташ, че заплаха за дъщеря ви, с която не могат да се справят майка й и баща й — Висши различни — е дребна работа? — попита Хесер. — Сериозно ли смяташ, че бих могъл да убия… — той се запъна за миг — … предателите, ако вие двамата не сте успели? При вашия абсолютен синхрон?

— Ние наблюдавахме — каза дружелюбно Завулон. Внезапно се усмихна, ослепително и белозъбо, като холивудски актьор. При актьор или изобщо при всеки обикновен човек всичко би било ясно — извадил е истинските си зъби и е сложил изкуствени.

Но Завулон, разбира се, просто си ги беше създал. Чудно защо изведнъж се беше загрижил за външността си. Преди зъбите му бяха най-обикновени.

— Това го разбрах — озъбих се аз.

— Бяхме готови да се намесим — продължи Завулон. — И двамата. Повярвай, Антоне, не обичам, когато вредят на моите сътрудници… и ги превръщат в марионетки!

— Как изобщо е възможно да се случи това… — започнах аз.

— Господа и другари — каза изведнъж Хесер, — екипите за почистване и експертите на Инквизицията пристигнаха. На присъстващите им е останал още трийсет и пет минути сън, през това време ще им бъдат сложени лъжливи спомени и територията ще бъде почистена. Предлагам да ме последвате…

— В моя офис — намеси се Завулон с усмивка. — Там ще обсъдим ситуацията. Неудобно ми е, драги Хесер, през цялото време да идвам при вас и да нямам възможност да проявя гостоприемство.

— Знаеш какво трябва да направиш — отговори Хесер без ентусиазъм.

— Нямам власт над вас — отново се усмихна Завулон и разпери ръце. — Каня ви на гости без зъл умисъл, гарантирам вашата защита и безопасност, свободен вход и изход, физическа и духовна неприкосновеност.

Той вдигна дланта си и над нея закръжи късче концентриран мрак.

— Добре — казах аз. — Така… трийсет и пет минути… — Погледнах си часовника. — Надя, ти ще останеш. Имате физическо и хор.

— Татко! — възкликна тя с негодувание. — Татко, стига, ти се шегуваш!

— Училището не е шега — казах аз, крадешком поглеждайки присъстващите.

Завулон искрено се забавляваше. Светлана едва забележимо се усмихваше. Надя… Надя кипеше. Хесер беше сериозен, само ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Ти си напълно прав, Антоне — каза шефът. — Но… ние трябва да изслушаме разказа на дъщеря ти, така че я освобождавам от уроци.

— Благодаря, чичо Хесер! — каза Надя, зарадвана, и ми направи физиономия.

Завулон стана и се протегна. Задържа плъзгащата се настрани отличничка, до която седеше, и каза:

— Много мило момиче… Ако свали очилата и си направи хубава прическа. Как се казва тя, Надя?

— Казва се Я-се-разкарай! — отвърна възмутено Надя.

— Завулон, момичето е на четиринайсет години — отбеляза Светлана.

— Ами тогава оплачете се от мен на Астахов^[2] — изкикоти се Завулон. — За моята възраст каквото е четиринайсет, това е и деветдесет и четири — все нищо… Не се бой, не се бой, не възнамерявам да съблазнявам тази ученичка. Такива, ако се наложи, си дават задничето за петарка.

Не можех да повярвам, че Завулон изведнъж са го налегнали грижи по половия въпрос и се е заел да разсъждава на глас за сексапилността на съученичката на Надя. Значи се правеше на ударен. Или провокираше някого, или се опитваше да отвлече вниманието ни от нещо. Уви, в момента не можех да разбера точно какво е.

— Заповядайте. — Завулон махна с ръка, отваряйки портал. Той беше префърцунен — отваряше се след движението на ръката му и приличаше на тъмносребристо огледало с проблясващи в дълбините му искри.

— Страстта ти към евтините ефекти ще те погуби — промърмори Хесер, докато пристъпваше пръв през портала.

— Де да бяха евтини! — въздъхна Завулон, подканвайки и нас с жест. — Де да бяха…

Хванах дъщеря си за ръката и пристъпих в тъмното огледало.

 

 

Преди офисът на Дневния патрул се намираше на „Тверска“, недалеч от Кремъл. Както се шегуваха в нашия Патрул — „подхранват се с негативна енергия“.

Не мисля, че негативната енергия в центъра на Москва е намаляла, но преди две-три години Тъмните се пренесоха в Москва Сити, като купиха три етажа в един от офисните небостъргачи. Разбира се, не бях ходил в нито един от двата офиса на Тъмните. Предполагам, че дори Хесер не е бил там във физическото си тяло. Във всеки случай, когато се озовахме в седалището на московските Тъмни, Хесер започна да се озърта объркан.

Дневният патрул се разполагаше в огромна светла зала с ниски до гърдите преградки. В клетките на този лабиринт седяха зад офисни си маси млади магьосници и възрастни вещици, мрачни вампири и глуповати върколаци, бойни магове и лечители.

— Обаче — рече Хесер, — Завулон, ти наистина вървиш в крак с времето. Може би дори го изпреварваш с някоя и друга крачка.

— Не бива в двайсет и първи век да се държиш като в петнайсети — каза появилият се след нас Завулон. — Или като в двайсети. Ако искаш, ще те свържа със собственика на сградата…

Никой от тъмните не реагира на появата ни — изглежда, бяха предупредени. Е, хвърляха ни по някой поглед, разбира се. По-нахалните се опитваха да гледат през Сумрака. Но като цяло в помещението цареше бодра работна атмосфера, характерна за някакво издателство или кантора за производство на рога и копита^[3].

— Мен напълно ме устройва нашата сграда — каза Хесер.

— Разбира се, забележителна подземна тъмница, складове, архив… всичко както си трябва… както се полага за Светли — промърмори Завулон. Той продължаваше да е някак превъзбуден. — Заповядайте в заседателната зала. Както виждате, при нас преобладава концепцията оупън спейс, открито пространство. По-добре сплотява колектива и спомага за дружеското съревнование в работата. Но сега трябва да поговорим насаме…

 

 

Естествено, не очаквах, че в офиса на Дневния патрул варят билки в човешки черепи и разрязват девственици върху маси от черен мрамор. При нас също не ходят с благи лица и не разговарят със сладникав тон на високоморални теми. Но пък така… толкова делово! Какво му бе скимнало на Завулон?

Заседателната зала беше прекрасна и в някаква степен ме примири със съвременния минималистичен интериор на Тъмните. Строго помещение със стени от черно-сиво тропическо дърво. Огромна стена-прозорец с изглед към Москва река, прикрит с тежки пердета от червено кадифе. Маса на поне сто години, покрита с избеляло от времето зелено сукно. Столовете — също старинни.

— Взел си ги от Кремъл — каза Хесер и без да пита, седна начело на масата.

— Разбира се — призна Завулон, настанявайки се срещу него.

Нашето семейство някак от само себе си се оказа между тях. Аз седнах по-близо до Завулон, Светлана — до Хесер, Надя се настани между нас.

— Разказвай, Антоне — помоли Хесер.

Аз въздъхнах.

— Мога ли да разчитам, че ще бъдете откровени? И двамата?

— Да — незабавно отвърна Завулон. — Можеш. Ще кажа всичко, което знам за случващото се.

Хесер се намръщи, но кимна.

— На закуска Надя ми каза, че я охраняват трима. От двата Патрула и Инквизицията, при това с жена ми не бяхме забелязали Инквизитора — казах аз. — А Светлана, когато изпращала Надя до училището, забелязала двама Тъмни и Светъл.

— Ти реши, че това е онази вампирка — каза Хесер.

— Да, така решихме — кимна Света. — И бяхме прави… поне в това.

— По-нататък всичко е просто — продължих аз. — Хукнахме към училището…

— Защо не отворихте портал? — попита Завулон.

— Порталите на територията на училището са блокирани — каза навъсено Хесер. — Оттам — може; дотам — не. Свалих защитата лично за нас с теб, Завулон.

— А защо не тичахте през Сумрака? — продължи да разпитва Завулон. — Щяхте да спестите време.

— Входът в Сумрака също е затворен — казах аз. — Щяхме да дотичаме най-много до оградата на училището. Това е… все едно да пуснем сирена, че идваме.

— Разумно — одобри Завулон.

— В двора лежеше убитият Инквизитор. Помислихме, че вампирката го е направила…

— По какъв начин вампир би могъл да нанесе такива рани… — промърмори Завулон. За щастие това не беше въпрос. Навярно беше решил да припише глупостта ни на родителската паника.

— Изтичахме в училището, видяхме ранения охранител, спящите деца… Хукнахме нагоре.

— По-нататък няма нужда, там вече всичко видяхме — каза любезно Завулон.

Ама че негодници! Цялата ни отчаяна битка бе станала пред очите им.

— Надя, какво си спомняш ти? — попита Хесер.

Надя въздъхна.

— Почти нищо. Бяхме в час. После… в двора стана изригване на Сила. Много мощно. Аз даже реших да се скрия в „сфера на невнимание“ и да отида да погледна… Е, мамо, какво толкова? Ситуацията беше особена…

— Продължавай — каза Хесер.

— И в този момент през Сумрака мина… — Надя се замисли за миг… — Вълна. Нещо се приближаваше. Не го виждах, само чувствах опасността. Вдигнах „сферата“, скочих, хвърлих се към прозореца. Помислих си, че трябва да скоча, да левитирам… И това е. След миг татко ме събуди и извика, че мама се нуждае от помощ.

— Ние просто се къпем в информация! — каза Завулон радостно. — Трябва да се отбележи. Нали никой няма нищо против да пием по кафе? Цигари? Може би коняк?

За няколко секунди настана тишина. После Хесер попита:

— Завулон, когато те повиках, нали не си злоупотребявал с някакви средства за разширяване на съзнанието?

— Какво? — възмути се Завулон.

— Да не си пиел уиски на дегустация в Лондон? Или си гълтал таблетки на купон в Тайланд? Да не си смъркал кокаин в Лас Вегас?

— Работех над документи — каза обидено Тъмният. — Куп бюрократични глупости. Просто бях щастлив да се измъкна от тази досадна канцеларщина… Извинявай, Хесер, но ти ме обиждаш!

Началниците на Нощния и Дневния патрул се пронизваха с поглед. И двамата премълчаваха нещо. И двамата хитруваха. И двамата се правеха на ударени — само че всеки по своя маниер. Общо взето, както винаги.

— А сега искам да чуя какво ще кажете вие — обадих се аз. — И ако ми се стори, че някой от двамата… премълчава нещо, взимам жена си и дъщеря си и се разкарваме оттук.

— Къде? — поинтересува се Завулон.

Усмихнах му се широко.

— Там, където никой няма да ни намери — каза студено Светлана. — Достатъчно, Велики. Вие дълго време си играхте с нас на тъмно… и двамата. Сега играйте на светло — или сами ще си разрешаваме проблемите.

— Какво се случи с охраната? — попитах аз. — Коя е тази вампирка и защо ни се притече на помощ? Защо вие, Великите и мъдрите, се бояхте да се покажете?

Хесер и Завулон се спогледаха.

— Давай ти — каза Хесер. — На теб ти се получава по-лесно да казваш истината.

Завулон кимна. За миг задържа поглед върху Надя — сякаш се чудеше дали трябва да говори пред нея. Но не я накара да напусне.

— Имаме криза, Антоне. Най-сериозната криза за последните две… Най-сериозната криза, която си спомням, а аз помня много.

— По-сериозна от Тигъра? — попитах недоверчиво.

— Преди час всички пророци и всички Висши предсказатели направиха едно и също предсказание — рече Завулон.

— Чии пророци и чии предсказатели? — рязко попитах аз. — Тъмните?

— Тъмните. Светлите. Каква разлика има? — усмихна се иронично Завулон.

— Точно когато повиках за помощ… — разбрах аз.

— Не. Малко по-рано. Точно когато около училището, в което учи Абсолютната, е започнал боят.

— Ясно — кимнах аз. Значи в момента на моя зов за помощ Светлите вече са се опитвали да се ориентират в предсказанието. А също и Тъмните. И навярно оперативните щабове са работели самостоятелно, а Хесер и Завулон са обсъждали случващото се насаме… макар че не, Хесер нали попита Завулон къде е бил… — Каква е зоната на пророчеството? Москва? Областта? — Изведнъж ме жегна неприятно предчувствие. — Русия?

— Ти не слушаш внимателно — намеси се в разговора Хесер. — Неведнъж съм ти казвал — остави в миналото човешката география…

— Всички Различни, Антоне — каза Завулон. — Всички Различни пророци и всички Висши Различни предсказатели. Всички по света. Добре, че не са много.

Облизах пресъхналите си устни. Всеки от нас има способността да предсказва. В най-груб вид — „разчитането на вероятности“, когато дори слаб Различен (понякога неиницииран) знае къде на пътя ще има задръстване или на кой самолет не бива да се качва.

За Висшите Различни — включително и за мен — е възможно съзнателно да се предвиди вероятността за едно или друго събитие. Само че е много важно предварително да се разбере кои събития изобщо има вероятност да се случат…

Предсказателите виждат бъдещето постоянно. Дори несъзнателно. Техният свят е клокочеща каша от вероятностите в човешката история. В тази каша Украйна воюва с Русия за Крим, президентът Обама приема исляма, римският папа извършва ка-_минг-аут_, в Нидерландия законодателно разрешават канибализма за лечебни цели. И редица доста по-невероятни събития, които също са реалност за предсказателите.

Единственото, което не виждат предсказателите — това е съдбата на Различните. Всички ние, които влизаме в Сумрака, сме скрити за тях. Нашият живот, нашите постъпки не се четат така лесно.

Нас ни виждат пророците. Те изобщо виждат всичко. За щастие невинаги и обикновено не целенасочено. Пророкът не може да бъде молен да види „нещо“ — той самият (е, или Сумракът вместо него) решава какво ще види и как ще го съобщи на света.

— Какво е предречено? — попитах аз, даже без да се учудвам на тази старомодно превзета фраза, изтръгнала се от устните ми. Сега беше уместна.

— Пролятото не е напразно, изгореното не е без полза. Дойде първият срок. Двама ще се изправят в плът и ще отворят вратите. — Завулон внезапно млъкна. Погледна ме и в погледа му, в погледа на отдавнашния, безмилостен, неизтребим враг ясно прочетох… е, добре, не жалост. Съчувствие. Но някакво унило, насочено и към него самия. Така би гледала първата цигулка към втория тромбон от оркестъра на борда на „Титаник“.

— Три жертви, при четвъртия опит… — каза сухо Хесер, като ни гледаше.

— Пет дни остават на Различните — каза Завулон.

Почувствах как Светлана прегръща дъщеря ни и я притисна към себе си. Аз самият не помръднах.

В последните години някак бях престанал да обичам красивите жестове. Както и красивите думи. А пророчествата — те винаги са излишно красиви.

— Шест дни остават на хората — каза Хесер.

— За онези, които застанат на пътя — не остава нищо — добави Завулон.

И изведнъж се усмихна с ослепителната си усмивка.

— Шестият патрул е мъртъв — продължи Хесер. — Петата сила е изчезнала. Четвъртата не е успяла.

— Третата сила не вярва, втората сила се бои, първата сила е уморена — приключи Завулон.

За няколко секунди настана тишина. После Надя попита:

— Вие репетирахте ли го?

— Какво? — попита Хесер, сякаш не беше чул.

— Така синхронно ви се получи. Единият приключва, другият започва.

— Това е пророчеството, момиче — каза Хесер. — Пророчеството, което току-що огласиха всички пророци на Земята. Предполагам, че ви заплашва смърт. Теб, баща ти и майка ти. Вие сте тези трима, за които са дошли двама.

— Разбрах — каза Надя. — Всичко е почти в прав текст… като за пророчество. Идват да убият семейството ни. След пет дни ще умрат Различните. След още ден ще умрат всички хора. Това от деня на пророчеството ли се брои, или от нашата смърт?

— Засега не сме успели да разберем точно — каза Завулон с извинителен тон. — Възможно е броенето вече да е започнало, възможно е да е прекъснато, когато си оцеляла. Всички пророчества са преднамерено мъгляви…

— И затова ти, веднага щом прозвуча нашия зов за помощ, се яви да наблюдаваш, вместо да помагаш — каза Светлана с леден тон. — Чудесно. Хесер, нали вече знаеш какво мнение имам за теб?

Хесер се размърда в удобния широк стол. Изглеждаше, сякаш му се искаше едновременно да започне да се извинява и да изръмжи нещо рязко.

— Света, престани — помолих я аз. — Добре, Хесер, Завулон, ние ви чухме. Признавам обосноваността на вашата предпазливост. Ние всички ще умрем, разбрах. Сега бих искал да узная какво разбрахте, докато наблюдавахте случващото се, каква помощ сте готови да ни окажете и има ли в архивите на Патрулите и Инквизицията някакви материали по темата?

Хесер погледна Завулон. Завулон погледна Хесер.

— Мамка ти… — внезапно изпсува Завулон, което беше напълно нехарактерно за него. — Ти си го нагласил, сигурен съм…

— Не ругай — каза Хесер.

Завулон бръкна под масата и когато извади ръката си, тя вече не беше празна. В дланта му имаше стара, потъмняла, окадена лула, изсечена или от камък, или от отдавна вкаменено дърво.

— Давай, Тъмни — каза Хесер.

Завулон безмълвно му подаде лулата.

— Може би ще кажеш какво именно е пушил Мерлин от нея? — попита Хесер, явно наслаждавайки се на тържествения момент. — Тогава в Европа не е имало тютюн.

— Ще ти стане противно да я държиш в ръцете си, ако ти кажа какво именно е пушил — промърмори Завулон.

Хесер се усмихна и прибра лулата в джоба на сакото си.

— Значи всичко това беше лъжа? — попита Светлана с напрегнат глас.

— Не — отговори Хесер. — Самата истина. Но аз все пак рискувах да се обзаложа, че нито Антон, нито вие с Надя ще се паникьосате. Лулата на Мерлин е твърде желан трофей. Дори и на притежателя й да му остават само пет дни.