Сергей Лукяненко
Шести патрул (3)

Глава 2

Рано сутринта, в седем и петнайсет, стоях в кухнята и разбивах с вилица омлет в стара емайлирана тенджерка. Опитът, придобит отдавна-отдавна, в малкия едностаен апартамент, ми позволяваше да го правя на практика безшумно — само веднъж ударих вилицата в дъното на тенджерката.

Докато разбивах омлета, се опитвах да си спомня откъде имаме тази тенджерка с отлющил се тук-таме емайл и жизнерадостни жълти патенца отстрани. Не можеше да я е донесла Светлана — бях готвил в тази тенджерка още в студентските си години. И тогава не беше нова, мама ми я беше дала, когато наех първата си квартира…

Минимум на петдесет години е… Ако не и повече. Тази тенджерка помни СССР и другаря Брежнев. Аз, може да се каже, че не го помня, а тя — като нищо. А може би и Хрушчов? И Карибската криза? И Великата отечествена…

Не, увличам се. Не може да бъде.

Но вече беше невъзможно да се сдържа! Погледнах тенджерката през Сумрака. Съдържанието й засвети с упрек с жълтеникави отблясъци, напомняйки ми, че и яйцата, и млякото са продукти с животински произход. Ами извинявайте, неизлюпили се пиленца и лишени от мляко теленца, ние, хората, сме хищници…

Изоставих аурата на храната и се опитах да прочета аурата на тенджерката. Това нещо е по-сложно, май по принцип е недостъпно за Различен от второ-трето равнище…

Получи ми се. Недостатъчния опит компенсирах със Сила, като наблъсках в паметта на метала толкова енергия, колкото навремето изразходвах за седмица.

От тази тенджерка са яли. Много и с апетит, както се казва. В нея, кой знае защо (заради веселите патета върху емайла?), много са готвили за деца. Включително и за мен.

А са я направили не в годините на войната, разбира се, а в самото начало на петдесетте. И в претопения метал е имало желязо от разбити танкове, там и досега припламваше нещо черно-оранжево, опушено, ревеше и се тресеше, разтапяше се и стенеше…

Колко хубаво, че не само хората, но и повечето Различни не виждат аурите на предметите…

— Тате?

Вдигнах поглед. Надя стоеше на вратата на кухнята и ме гледаше с любопитство. Съдейки по ученическата й униформа (тя учи в лицей, там са строги по този въпрос), беше тръгнала на занятия.

— Какво, дъще? — попитах аз. Опитах се да продължа да разбърквам омлета, но вилицата, кой знае защо, не се движеше.

— Какво правиш? Така припламна, че си помислих, че отваряш портал.

— Правя омлет — казах аз.

Надя демонстративно подуши въздуха.

— Според мен вече си го приготвил. И е загорял.

Погледнах в тенджерката.

— Да, малко.

Дъщеря ми се усмихва няколко секунди, гледаше ме. После стана сериозна.

— Татко, случило ли се е нещо?

— Не. Исках да прочета историята на тенджерката. Прекалих със Силата.

— А иначе всичко ли е наред?

Въздъхнах. Безполезно е да се опитвам да крия нещо от Надя. Може би вече от седем години.

— Не, не съвсем. Притеснявам се заради тази вампирка… Чакай, къде отиваш?

— На училище. Добре, да тръгвам вече, а?

— Мама още е под душа! Почакай.

Надя започна да нервничи.

— Но, тате! Трябва да мина през три двора! На петнайсет години съм!

— Не три, а четири. Не петнайсет, а малко над четиринайсет.

— Аз закръглям!

— В неправилната посока.

Надя тропна с крак.

— Тате! Престани вече! Аз съм Абсолютна…

— Абсолютна каква? — поинтересувах се аз.

— Вълшебница — промърмори Надя. Разбира се, тя осъзнаваше, че няма да спечели този спор.

— Добре, че вълшебница, а не глупачка. Може и да си безкрайно силна, но ако те удари по гърба обикновен камък…

— Татко!

— Или обикновен вампирски зов, когато не си готова за това…

Надя безмълвно се приближи към мен и взе тенджерката. Седна до масата и започна да яде с вилицата, с която бях бъркал.

— Надя, не съм параноик — казах аз. — Изчакай майка си. Или да вървим, аз ще те изпратя.

— Тате, когато съм навън, ме следят трима Различни.

— Двама — поправих я аз. — От Нощния и Дневния патрул.

— И трети — от Инквизицията. Той има мощен артефакт, ти не го забелязваш.

Така значи…

— Нима те ще допуснат скъпоценната им Абсолютна вълшебница да бъде нападната от побъркана вампирка?

— Разбирам — съгласих се аз.

— Татко, в мен има седем амулета! Три от тях са настроени специално срещу вампири!

— Знам.

Надя въздъхна и се зае да човърка омлета.

— Солта е малко — промърмори.

— Солта е вредна за здравето.

— И си го прегорил.

— Активният въглен е полезен за здравето.

Надя изсумтя и остави тенджерката.

— Добре, предавам се. Нека мама да ме изпрати… само че да не се показва на никого. Ако в класа видят, че родителите ми ме изпращат до училището…

— Теб вълнува ли те тяхното мнение? — попитах, докато вадех тигана. Не ми се занимаваше повече с омлети. Реших да направя яйца на очи…

— Да!

— Това е добре — казах аз. — Много Различни, които са се осъзнали в детството, доста бързо престават да обръщат внимание на хората. Добре е, че не си такава…

— Татко, а тази девойка, която е ухапана последна…

— Да?

— Тя сама ли помоли да й изтрият паметта?

Кимнах. Разбих яйцето в тигана.

— Сама. Умно момиче. Дори и да ни беше помолила да й оставим спомените, щеше да й е трудно да живее с тях.

— Сигурно — съгласи се Надя. — Но аз не бих могла да поискам да изтрият моите спомени. Това е все едно да се убия.

— Каква умна дъщеря имам…

— Метнала се е на жена ти — каза Светлана, влизайки. — Вие нали не се карате?

— Не! — отговорихме двамата с Надя.

— Някакви… остатъчни енергии… — Светлана неопределено махна с ръка.

— Татко се опитваше да направи омлет — изкикоти се Надя.

 

 

Разбира се, предишната вечер бях разказал всичко на момичетата си. И за нападенията. И за своите догадки. И за съдържанието на картонената кутия от „стереомагнетофон НОТА-202“, която добрата Елън беше натъпкала с нужните ми документи.

За съжаление моят разказ не предизвика никакво безпокойство. При Надя както и да е — разбирам, че младостта е безгрижна и безразсъдна. Но и Света се отнесе скептично. Тя се съгласи, че в имената на жертвите е кодирано послание към мен, но категорично отказа да сметне заплахата за сериозна: „Този, който наистина иска да причини зло, не информира за плановете си“.

А и моето предположение, че хората са нападнати от вампирката, някога упокоена заради мен, беше отхвърлено от Света. Първо, макар и да не работя постоянно на улицата, ми се е случвало да ядосам немалко вампири и вампирки. Второ, ядосаните може да са имали приятелки, „кръвни сестри“ — при вампирите това е нещо доста сериозно, макар и не колкото в холивудските фантазии. И трето, в повечето случаи кръволоците не таят обидите дълги години, не отмъщават в духа на Монте Кристо. Те са доста земни същества. Практични.

Иначе при техния начин на живот… ъъъ… по-точно следживот, дълго няма да… просъществуват.

Общо взето, моето снощно безпокойство беше наречено „пещерни комплекси на главата на семейството“. Аз се обидих от този неприкрит феминизъм, отидох в кухнята и се заех да работя с документите. После Света и Надя, след като гледаха някакъв сериал, дойдоха в кухнята да пият чай — а аз се преместих в „кабинета“. Уви, апартаментът ни, макар и да е просторен, не е чак толкова голям, че да има отделна стая за работа вкъщи, затова съм си оборудвал кабинет на остъкления балкон. И всичко хубаво — там е и топло, и достатъчно място има, но се оказа, че изобщо не мога да работя при изгледа към улицата, с хората и колите там. Не мога да се съсредоточавам — постоянно обръщам глава към прозореца като нехаен ученик по време на скучен урок…

Обаче аз честно прекарах остатъка от вечерта над документите, като ги разделих на няколко групи. После с тежко и сложно заклинание направих така, че да разбирам унгарски и датски език — пресилено би било да кажа, че чак ги научих. Отново сортирах документите. Прочетох статията на Аманда Касперсен „За издръжливостта на кръволоците и нейните предели“. Осъзнах, че или в момента на написването Дневният патрул в Дания е бил много слаб, или нравите в началото на двайсети век са били значително по-прости. Фру Касперсен банално е изтезавала няколко пленени от Нощния патрул вампири, подлагала ги е на вивисекция (отново — ако терминът може да се използва за живи мъртъвци) и грижливо е протоколирала всичко. Дори и на мен, при пълната ми липса на симпатия към кръволоците, ми се догади.

Изгаряне… замразяване… нарязване на части… Даже екзотичната по онова време радиация — Аманда беше облъчвала пленените вампири с радий в чудовищни дози!

Прегледах биографичната справка на госпожа Касперсен, изясних, че по онова време тя е работела в Нощния патрул вече от петнайсет години, тоест още от края на деветнайсети век. Не се споменаваше нищо повече, но може би си е имала лични причини да мрази вампирите?

Ала след всичко прочетено ми се отщя да работя и отидох да спя.

А днес, след като изпратих дъщеря си, съпроводена от жена ми, на училище, спокойно се върнах към книжата. Онова, което явно не се отнасяше към въпроса или беше прочетено, прибирах обратно в кутията от древния магнетофон (и те как са се запазили в нашия архив, заклинание ли им е направил някой?).

Уви, документите на Аманда Касперсен, при цялата им солидност и свирепост, не ми дадоха нищо. Трудолюбивата датска девойка беше изяснила, че вампирите са много, много, много устойчиви, не е лесно да бъдат убити и се възстановяват бързо от уврежданията. За най-надеждни начини (без да се смята магическото упокояване) Аманда смяташе отсичането на главата и заравянето й на разстояние поне два и половина метра от тялото (дори не се реших да уточнявам по какъв начин е определено това разстояние), „пълно изгаряне с разпръскване на пепелта по вятъра“ и „разполагане в бъчва с водка, джин, домашна ракия или други алкохолни напитки, достатъчно силни, за да поддържат горене“. Е, това, че вампирите не понасят алкохол, го знаят дори децата…

След като сложих всички документи на Аманда (там, между другото, имаше не само копия, но и няколко оригинала — какъв вятър ги беше довял?) в кутията, аз зачеркнах фамилията й от разпечатката. Аманда беше доказала убедително, че ако хванеш вампир и здравата го поизмъчиш, той ще умре окончателно и повече няма да пречи на никого. Открих за себе си много нови неща относно женския характер и националните датски обичаи. Разбрах защо датчаните са разрязали на парчета пред очите на деца клетото жирафче Мариус. Заподозрях, че вече няма да мога да се отнасям по същия начин към конструктора „Лего“.

Но в документите нямаше нищо, което да ми върши работа.

Какво пък, оставаше Чаба Орош.

Унгария никога не е била прочута като място на особен разгул на вампиризма. Легендарният Дракула, който, между другото, не е бил вампир, а просто жесток човек, е живял в съседна Румъния. Самите унгарци, народ като цяло добродушен, обичащ виното, месото и вкусните неща, са се отнасяли нетолерантно към използването им за храна от вампирите. При това винаги са били дотолкова нецивилизовани, че, за разлика от англичаните или американците, са вярвали във вампирите.

Така че вампирите са водили доста жалко и потайно съществуване на територията на Унгария. Дори и без намесата на Нощния патрул.

След увлекателните девически записи за вивисекции на вампири аз дори не разбрах веднага тоналността на Чаба Орош. Но фактът си оставаше факт. Чаба Орош се възхищаваше на вампирите!

Намерих биографична справка за Орош. Той бил Светъл, седмо равнище. Инициирали го доста късно, на шейсет години. Работещият като провинциален аптекар Орош бил във възторг от разкрилите се перспективи — пътувал по света, добрал се даже до Австралия и Северна Америка. После се заселил в Будапеща. Започнал работа в местния Нощен патрул, на някаква дребна канцеларска длъжност. Светъл, без никакво съмнение. Но поклонник на вампирите!

След като прочетох всички статии на Орош и няколко по-късни публикации за него (и, което е забавно — за Орош са писали предимно Тъмни), реших, че разбирам мотивите му.

Той станал Различен твърде късно. Не можеш да върнеш възрастта назад — можел е да си даде вид на млад човек, да си укрепи здравето, можел е да разчита на много десетилетия и дори векове пълноценен живот. Но младостта — истинската — вече си била отишла завинаги.

А на него му се искало да е млад.

Вампирите и вещиците са две крайности. Вампирите са винаги млади, макар и това да е младостта на неживот, на труп. Вещиците са винаги стари, макар че малцина са толкова пълни с живот като тях.

Орош се възхищавал на вампирската младост. На лустрото им. Маниерите. На целия този фалшив блясък, който вампирите са изработили като маскировка, като средство за привличане на жертвите. Като бивш аптекар от град Секешфехервар, той разбирал всичко това — но им се възхищавал. Какво пък, за вкусове не се спори.

Чаба Орош, разбира се, не пиел кръв и не се стараел да оправдава вампирите. Той напълно разбирал същността им. Но възхищението от физическото състояние на кръволоците, от тяхната сила, издръжливост, тяхната отличаваща се от тази на другите Различни магия — всичко това го превърнало в много странен персонаж. Като Светъл, работещ в Нощния патрул, Орош непрекъснато пишел за вампири, събирал информация за тях, изучавал ги. Изглежда, вампирите са били поласкани от това. Те общували с него (а и защо един спазващ законите, съблюдаващ Великия договор вампир да не си общува със спазващ законите Светъл Различен?). Разказвали му за себе си. Дори му позволявали да провежда някои експерименти (доста по-щадящи, отколкото онези на датската девойка, разбира се).

На всички им харесва да бъдат обект на внимание. Казват, че дори най-зловещите маниаци, когато накрая ги хванат, започват да разказват с възторг за своите злодеяния. Вампирите не са изключение.

Общо взето, Чаба Орош започнал да събира вампирски фолклор. Получил някакъв Знак на Гилдията на вампирите, с който се заел да пътешества по света. На това място за пръв път се изненадах, защото знаех за няколко опита на вампирите да създадат обща структура, но те не бяха приключвали с нищо сериозно — вампирите са индивидуалисти, признават само… хм… кръвното родство. Или семейните възли, или възлите на иницииране…

Но Орош със своя Знак на Гилдията наистина е събирал фолклор отвсякъде. Пак пообиколил доста света. Отново се върнал в Будапеща. И издал един след друг петте тома на енциклопедията „ВСИЧКО ЗА РАЗЛИЧНИТЕ, НАРИЧАЩИ СЕ ВАМПИРИ“.

И тогава възникнал конфуз (не си струва да се нарича скандал, твърде много веселие е имало).

Различните — Светлите и Тъмните — четели енциклопедията и установявали, че тя е пълна с глупости. Някакво количество общоизвестни факти били смесени с огромно количество толкова удивителни измишльотини, че хартията била готова да почервенее от срам.

Чаба Орош напълно сериозно написал, че вампирите са най-първите Различни и вече от тях са произлезли върколаците („развратени вампири“, по неговата терминология), Светлите и Тъмните магове…

Чаба Орош написал още, че някога много отдавна, в зората на човечеството, на първия Различен (вампир, разбира се) му се явил Двуединния бог — на Светлината и Мрака, който му дал да вкуси от божествената кръв и по този начин му подарил силата на Сумрака.

Чаба Орош разказал библейската легенда за потопа, само че в неговата версия потопът се случил, защото вампирите в своята гордост решили да направят всички хора на света вампири (Чаба не подминал и деликатния въпрос с какво биха се хранили те в такъв случай — вампирите в неговата легенда решили да пият кръвта на животните и… на собствените си деца, тоест отначало да се хранят от тях, после да ги превръщат във вампири — един такъв безкраен цикъл). И заради тази горделивост Богът на Светлината и Мрака наказал вампирите с потоп, като спасил само Ной и семейството му… и един вампир, бебе, когото родителите му вампири сложили в дървен сандък и пуснали по водата, като сандъкът после бил прибран от жената на Ной… Е, вие разбирате какво може да се направи от Библията, ако нямате спирачки в главата, имате специфично чувство за хумор и желание да обясните всичко от гледна точка на вампирите?

Чаба Орош разказал също за куп други събития, представяйки ги в нова светлина. Вампири били Орлеанската дева и Тур Хейердал, Емил Зола и Томас Едисон. Тесла също бил е вампир, разбира се. Вампир го направила жената на Рузвелт, Елинор (която е направил вампир самият Рузвелт). Всички известни хора са били вампири. Или поне са им съчувствали.

Когато аз, вече бегло преглеждайки енциклопедията на Орош, узнах, че вампир е бил и Йосиф Сталин, едва не се просълзих от възторг. Колко жалко, че руските либерални медии не са чели тази енциклопедия! Щяха да се позовават на нея… Макар че според мен истинските вампири са се събрали именно в тези медии.

Оставих последния, пети том. Въздъхнах.

Горкият Орош беше станал жертва на своята свръхценна идея. Доколкото разбрах, той бе попаднал в компанията на вампири шегаджии (какво ли не се случва…), които с удоволствие са му напълнили главата с тези глупости. И за обичаите на вампирите, и за световната история от тяхна гледна точка…

Навряно сред купищата фантазии, шеги и майтапи, които той доверчиво е записвал и преразказвал, е имало и зрънца истина. Само че как да се намерят?

Може би единственото, свързано с възможността за съживяване на вампирите, беше историята за Вечния вампир — много свободно преработена версия на историята за Скитника евреин. Наистина, Вечният вампир обидил не Христос, а Мерлин — но със сходни последици. Оттогава той бил принуден да броди вечно, но не можел да пие кръв — тя го изгаряла като огън, затова, понасяйки немислими мъки, се хранел основно с вино (което е крайно странно и непоследователно, като се има предвид непоносимостта на вампирите към алкохола).

Впрочем, изведнъж си помислих, че всички известни ми рецепти предлагат вампирите да бъдат обливани със силни спиртни напитки. Може би са способни да пият вино? Какво безумие само!

Имаше и споменаване, че най-доблестните (ама че дума е подбрал унгарецът!) и смели вампири могат да бъдат съживени от Бога на Светлината и Мрака след упокояването им. Но дори и Орош не беше фантазирал особено на тази тема.

След като прегледах последните документи, узнах как Орош е приключил живота си. Не, не го беше изпил вампир и не го бяха застреляли съветските войници, от което смътно се опасявах, след като видях датата на смъртта му. Той не се интересувал от политика, а вампирите не го закачали. Докато се разхождал наесен в парка, Орош настинал, заболял от менингит, не се обърнал навреме към лечител, а човешкият лекар не се справил. Нелепа смърт!

Прибрах всички документи в кутията и отидох в кухнята. Направих чай. Тогава се върна и Светлана — с две найлонови торбички с гигантски размери.

— Можеше да ме предупредиш — упрекнах я аз. — Щяхме да отидем заедно до магазина.

— Увлякох се — каза Светлана. — Нямах намерение да се натоварвам толкова. Изпратих Надка, а после реших да надникна в „Ашан“…

— Нещо доста се забави. — Погледнах към часовника, докато разтоварвах натъпканата със зеленчуци торба. — Четири часа избира салати?

— Преди това се повъртях около училището — призна Светлана без никакво стеснение. — Ти, разбира се, напразно изпадаш в паника. Но аз все пак реших да поогледам как стоят нещата…

— И? — Приключих с първата торбичка и се заех с втората.

— Охраняват — усмихна се Светлана. — Един наш, двама от Дневния патрул, един Сив, от Инквизицията.

— Сив? — учудих се аз.

— По произход е Светъл — каза Светлана. — Но те всичките имат един такъв оттенък… общ.

Изхъмках. Не бях забелязвал такива детайли в аурата на Инквизиторите. Макар и да усещах нещо общо между всички тях…

После мислите ми се понесоха стремително в друга посока.

— Един Светъл, двама Тъмни и Инквизитор? — попитах.

— Да. — Светлана веднага се напрегна заради тона ми.

— Не може да бъде. Паритетът е нарушен. Или двама наши, или един Тъмен.

— Може да броят Инквизитора… като Светъл… — каза объркано Светлана. Тя сега сама се навиваше, защото много добре разбираше, че такова съотношение е невъзможно. Но Светлият Инквизитор я беше объркал. Тя го беше „записала“ на страната на „нашите“ и се беше успокоила.

— За Инквизитора не знаеше никой — казах аз, затворих хладилника и я погледнах в очите. — Него само Надя го усещаше. А аз — не. И Патрулите не знаеха за него. А Надя говореше за един Светъл и един Тъмен…

След секунда вече бяхме на стълбите и тичахме надолу. Навярно можехме и да не бързаме — ако за четири часа не се беше случило нищо, най-вероятно така и нямаше да се случи. С прекарване на портал щеше да стане по-бавно, дори с колата щеше да е по-бавно. В Сумрака училището е изолирано и отварянето на проход също щеше да отнеме доста време. А претичването през дворовете щеше да ни отнеме две минути.

И ние тичахме, знаейки, че или няма нужда да бързаме изобщо, или отдавна сме закъснели.

В съвременния град бягащият човек не е чест гост. Мъкнеш се покрай витрините — често. Вървящ с бърза крачка — винаги. Но да тичаш… Това може да се случи при две ситуации: кратък спринт към спирката с надежда да хванеш потеглящ автобус и ежедневният крос на любителя на здравословния начин на живот — някъде в парка или близо до него, затъкнал в ушите си слушалките на плейъра и намъкнал спортно облекло.

Човек, който тича не към спирката и не в спортна униформа, предизвиква неволно подозрение. От кого бяга? Кого гони? Може би е крадец по домовете, изплашен от алармата? Или насилник, нападнал жена в асансьора? На гражданите ужасно им се иска да се присъединят към преследването, да вземат участие в най-древното човешко развлечение!

Но няма викове „Дръжте крадеца!“ или „Хванете мръсника!“. Тичат мъж и жена, които не са спортно облечени, ала изглеждат така, сякаш с удоволствие биха цапардосали някого между очите.

И егоизмът на градския живот побеждава. Гражданите извръщат поглед — щом тичат, значи така трябва. Само устойчивите срещу студа бабички, разхождащи внуците или вкочанясващи се по пейките, скришом посягат към подарените им от техните внуци телефони — за да запечатат бягащите върху мътна снимка. А ако полицаите започнат да разпитват за свидетели? Тук вече има снимчица! Докато в Русия има бабки, нито един крадец не може да е спокоен.

Гледаха ни с най-жив интерес. Някой, или от най-любопитните, или от най-отзивчивите, възкликна: „Какво е станало?“. Ние не отговорихме, не ни задържаха. Прекосихме трите двора и дотичахме до оградата на училището.

Ами да, три. Надя беше права, а аз — не. Но това бяха големи дворове, особено третият, така че имах пълното право да кажа: „До училището са четири двора“.

Без да се уговаряме, спряхме при оградата. Спогледахме се.

— Като че ли всичко е спокойно — казах аз. Погледнах през Сумрака — в зданието на училището жълтееха и зеленееха мъгливите петна на аурите. Учениците не бяха изплашени от нищо, не бяха ранени. На първия слой на Сумрака, както си е редно, училището беше гъсто обрасло със син мъх, растението паразит, единственият представител на флората и фауната на сумрачния свят.

Светлана също се отпусна. Гледахме се, усмихнати. А после отново се обърнахме към училището.

— Твърде тихо е — каза Светлана.

Училището — това не са само първокласниците с бели панделки, рецитирането на стихчета на тържествата и гората от ръце на напиращите да отговорят дечица.

Това са и двойките, това са обидните прякори, това е мъмренето от директора и забележките в бележника, това са нещастните любови и ударите от хулиганите в зъбите, това са загубите на волейбол и откраднатите смартфони.

Това са много, много, много емоции! Това е кипящ казан, от който извира Сила. Затова и училищата обрастват със син мъх, той се храни с човешките емоции. И в училищата няма такива еднакви умиротворени аури.

— Да вървим — каза Светлана. Някак странно дръпна лявата си ръка — и аз забелязах как във въздуха засвяткаха мънички бели искрици, образуващи невидим безплътен воал. Някаква локална защита, нещо като Щита на мага, но активирана предварително, в режим „изчакване“. Хрумна ми мимолетната мисъл, че трябва да изясня как го прави.

— Хесер… — повиках го аз, докато се движех след Светлана. Дори не бяхме обсъждали трябва ли да повикаме помощ и кой точно да го направи. — Хесер…

Добавих в гласа си малко повече Сила.

„Антоне?“

— Извънредно произшествие в училището на Надя. „Код?“

В критични ситуации шефът не пилее времето напразно.

Исках да отговоря „шест“, което означава „критична ситуация на мястото на голямо струпване на хора, възможни са жертви“, но в този момент Светлана се спря и ме хвана за ръката.

— Две — казах аз. — Две — Сиво.

Двойката е критична ситуация на мястото на голямо струпване на хора с доказани жертви. Сиво означава, че загиналият е от Инквизицията.

Той лежеше между заградената с метална мрежа спортна площадка и главния вход на сградата на училището. Ако се съди по позата му — беше тичал към училището… Съвсем млад на вид човек с угасваща аура на Светъл Различен (и в този момент наистина улових онзи оттенък, който Света наричаше прашен — сякаш общият светъл тон е бил напрашен с тъмни петънца). Равнището му, разбира се, вече беше размито, но поне трето, близо до второ.

Освен това младежът беше окончателно и безвъзвратно мъртъв. А начинът, по който го бяха убили, беше толкова странен, че дори не бях чувал за такова нещо.

Лявата половина на тялото на Инквизитора беше овъглена. Дрехите бяха частично изгорели, а останалото — превърнато в чупливи черни парцали. Вятърът духаше милосърдно от нас към него, но дори и при това положение се промъкваше предизвикващ гадене мирис на печено месо.

Дясната половина на тялото на Инквизитора беше замразена. По-точно — заледена. Когато беше паднал, му се беше счупила ръката от лакътя. Ледът все още покриваше тялото му с тънка коричка, само върху отчупената ръка се беше разтопил и тя лежеше в червена локва.

Примигнах и изпратих на Хесер мислен образ на убития Инквизитор. Шефът изруга. Много мръсно и сочно. Не, аз не се съмнявах, че знае руски отлично. Но това беше доста завързано. И все пак недостатъчно за видяното.

„Чакайте — нареди Хесер. — Не ритайте срещу ръжена. Не влизайте в сградата!“

Предполагам, че не се е и надявал да го послушаме, но все пак каза това, което смяташе за нужно.

— Хесер, кое равнище беше той? — попитах аз и отместих поглед от мъртвото тяло.

„Преди седемдесет години, когато се срещнахме за първи път, беше второ. Сега сигурно е бил първо.“

— Той е бил първо равнище — казах на Светлана, когато тръгнахме към входа на училището, заобикаляйки убития откъм наветрената страна.

Света не отговори. И без това всичко беше ясно — да убиеш Различен от първо равнище, при това Инквизитор, с техните особени заклинания и хитри амулети, е много сложна задача. Дори за Висш Различен — това е най-малкото тежка и опасна битка с непредсказуем резултат. Но разправата с Инквизитора бе мимолетна и убедителна. На всичкото отгоре го бяха хвърлили до входа като предупреждение.

Разкърших ръце и тръснах пръсти, „окачвайки“ на тях заклинания. И се улових, че неволно съм дал предпочитание на защитните. Какво пък, ще видим. Двама Висши не са един от първо равнище.

Влязохме в училището.

 

 

Първите тела видях във фоайето покрай гардероба — две малки момчета, десетгодишни. По всичко личеше, че нападението е станало по време на час, на практика не бе имало деца извън класните стаи.

Светлана се наведе над едното, аз — над другото.

— Спи — каза жена ми.

— Това също — потвърдих аз. — „Морфей“?

— Гривната на Надка се е задействала — каза Светлана. — Ти какво, не разбра ли?

И чак в този момент се сетих. Освен че зад Надежда непрекъснато вървяха двама… не, както се оказа — трима охранители Различни, по нея от детството й имаше защитни амулети. Хесер се опитваше да пробута някакви свои още от раждането й, но изслуша такава проповед от Светлана, че се отказа да повдига повече този въпрос.

Амулетите бяха избрани и заредени от Светлана. Голяма част от тях си отиде заедно с бебешкия период (вече не помня с какво беше заредила дрънкулките, но в тях имаше защитна магия), смениха ги омагьосани играчки (само ако знаехте какво беше способно да направи с човек плюшеното мече на Надя — щяха да ви се изправят косите). Сега за амулети служеха украшения — както винаги при жените.

Моят принос за безопасността на дъщеря ми не беше голям. Работата с артефакти е повече женска магия, ненапразно вещиците толкова я обичат. Но все пак лявата обица на ухото й беше заредена от мен — в случай на неприятелско внимание към Надя тя генерираше „сфера на невнимание“ с такава сила, че всеки човек, звяр или Различен, дори да е умиращ от глад върколак, би изгубил всякакъв интерес към нея.

Надя се отнасяше с голямо подозрение към тази обеца. Смяташе, че тя периодично излъчва и отблъсква безобидни кавалери. Заради това даже проведохме сериозен разговор и аз й обясних колко ме обижда такова недоверие, а тя ми се извини.

Добре че при цялата си сила дъщеря ми засега още не умее да работи с фини материи. Е, разбира се, че обецата понякога излъчваше. Съвсем малко… Когато Надя стане на осемнайсет — ще престане. И ако имахте дъщеря тийнейджърка, не бихте ме упрекнали!

Бях заредил и верижката, на която Надя носеше брошката си. Със самата брошка работи Светлана, а с верижката — аз; окачих на нея „сивия молебен“ — заклинание против неживот, най-вече против вампири. А, и заредих една от висулките на сребърната гривна — мъничка книжка с надпис Fairy Tales.

(Разбирате ли защо вещерството и магията на артефактите са предимно женска работа? Те има на какво да записват заклинанията. На нас, мъжете, ни остават часовниците и бутонелите, което е явно недостатъчно.)

Заклинанието, вкарано от мен в сребърната книжка с приказки, беше „вълкодав“ — мощно заклинание, насочено срещу върколаци. То ги подплашваше, а ако все пак нападнеха — можеше и да ги убие. „Вълкодавът“ подплашваше и вампирите, но не толкова ефективно. Един от недостатъците беше ниската избирателност — Светлите трансформиращи се магове си го получаваха по пълната програма, както и върколаците.

Гривната с девет висулки (топчета, фигурки, чашки, книжки) беше основната защита на Надя. Аз по принцип знаех какво съдържа и сега можех горе-долу да си представя случилото се.

— Всичко е наред — казах. — Света, всичко трябва да е наред. Артефактите са се задействали.

… Отначало вероятно се бяха пробудили защитните заклинания, като въпросната обеца. „Сферата на невнимание“, променящото облика „фередже“ и още няколко заклинания, чиято цел е да отдалечат агресора, да му отвлекат вниманието. Ако не са сработили, е бил изпратен магически сигнал за помощ (впрочем, не му възлагах големи надежди — всички подобни сигнали могат да се заглушат. Ето, и днес не е имало никакви призиви за помощ), а после са се задействали нападателните заклинания — против хора, против Различни, и особено против вампири и върколаци…

А „Морфей“ беше едно от звената на последната отбранителна линия. Щом се е задействал, потапяйки всички хора наоколо в магически сън, значи ситуацията е критична. Не можеш нито да прогониш, нито да унищожиш врага.

Значи трябва Надя да бъде защитена и да се минимизират пораженията за околните. А кое е най-безопасното за хората, ако край тях започне саморазправа между Различни? Правилно — сънят.

Тръгнахме към вътрешността на училището. Движехме се предпазливо, като войници из завзета от врага територия. Аз вървях малко по-напред, готов за атака или контраатака, Света леко назад, от лявата ми страна.

Но врагове не се забелязваха. Видяхме още едно спящо хлапе — може би малко по-голямо от Надя. В ръката си стискаше пакет цигари — отивал навън да пуши, келешът!

А после видяхме охранителя, обикновено дежурещ между просторното фоайе с гардероба и самото здание на училището. Тук той имаше маса и стол, на масата стоеше някакъв дневник, в който уж би трябвало да записва посетителите, но поне аз не си спомням някога да го е правил. Подобни охранители обикновено са заети с гледане на телевизия или четене на жълти списания. Този мъж не гледаше телевизор поради липсата на такъв и не четеше нищо поради нежелание. Когато на поста му нямаше нито деца, нито възрастни, той вадеше съвсем обикновен мобилен телефон и играеше тетрис. През четирите години, откакто Надя ходеше в това училище, той играеше тетрис и според мен дори не подозираше за съществуването на други игри.

Общо взето, мъжът беше обикновен, невзрачен, след службата в армията беше поработил там по договор още пет години, след което го бяха уволнили. Защото армията нали се променя заедно със страната и там работят все по-малко такива простички момчета.

Ще попитате откъде знам това? О, аз мога да ви покажа подробна биографична справка за всеки от учителите на Надя.

Та така, сега този нито особено задълбочен, нито красив, нито умен, и изобщо напълно чужд ми човек лежеше до стената — врязал се в нея с такава сили, че тук-таме беше изпопадала мазилката. Училището ни е старо, построено добросъвестно, никакъв гипсокартон и подобни боклуци — щом стогодишна мазилка пада, значи пада заедно с част от тухлите.

Охранителят е бил запратен с такава сила, че тухлите не са издържали. Както и черепът му — под главата му имаше локва тъмна кръв. Вампирите, когато не хапят или не омайват, предпочитат най-простото, силово разрешаване на конфликтите.

— Жив е — каза внезапно Светлана. Направи къс пас — изпрати към клетника някакво заклинание. — Изглежда по-страшно, отколкото е в действителност. Дори гръбнакът му е цял.

Макар и да вървеше отзад, Светлана ме насочваше — ту с движения, ту с едва доловими мислени указания. Сумракът във вътрешността на училището беше абсолютно чист, никакви следи от сражения, никакви аури на Различни, включително и на дъщеря ми. Само аурите на спящите деца и на преподавателите; е, и мрачната, едва забележима аура на изгубилия съзнание охранител.

Сега не беше моментът да мисля за това. Но аз все пак си помислих, че този невзрачен и глуповат чичко не бе отстъпил от пътя на разярена вампирка, току-що убила Инквизитор. Много ли от умните, красивите и силните са способни на това? Не знам. Но тихото, ехидно гласче, което понякога се обажда в съзнанията ни, за да заглуши гласа на съвестта, в този миг ми прошепна: „Може и да е така, но може би той именно затова не се е отдръпнал от пътя й — защото е глупак?“

Кимнах на този глас. Да. Сигурно е точно така. И щом чувам в съзнанието си този глас, значи вече съм истински Различен. Но ако все пак не се съгласявам открито с този глас — значи все още съм Светъл.