Сергей Лукяненко
Шести патрул (2)

Глава 1

— Заседя се — рече Хесер.

— Къде? — поинтересувах се аз.

— Не „къде“, а „върху какво“ — каза шефът, без да откъсва поглед от книжата. — Върху задника си.

Щом шефът започне да нагрубява без повод — значи е силно озадачен от нещо. Не е ядосан — тогава е крайно учтив. Не е изплашен — тогава е тъжен и лиричен. А именно озадачен.

— Какво се е случило, Борис Игнатиевич? — попитах аз.

— Антон Городецки — продължи шефът, без да вдига поглед. — Десет години в отдела за обучение и образование са множко, не намираш ли?

Замислих се. Този разговор ми напомняше нещо. Но какво?

— Имате ли претенции към мен? — попитах. — Като че ли работя добре… не избягвам и оперативната работа…

— А също така периодично спасяваш света, възпитаваш дъщеря си, Абсолютна вълшебница, и се погаждаш със съпругата си — Велика вълшебница… — каза кисело шефът.

— И още търпя шефа си — Велик — отговорих аз в неговия тон.

Хесер благоволи да вдигне поглед. Кимна.

— Да. Търпиш го. И ще го търпиш. И така, Антон Городецки. В града вилнеят нерегистрирани вампири. За една седмица има седем нападения.

— Охо — казах аз. — Всеки ден плюскат, гадовете… А нашите оперативни работници?

Хесер се направи, че не ме е чул. Продължи да подрежда книжата.

— Първата жертва… Александър Погорелски. Двайсет и три годишен. Продавач в бутик… не е женен… бла-бла-бла… нападнали са го посред бял ден в района на Таганка. Втората жертва — на следващия ден. Николай Рьо. Четирийсет и седем годишен. Инженер. Районът на Преображенка. Третата — Татяна Илина. Деветнайсет години. Студентка от Московския държавен университет. Район Чертаново. Четвъртата — Оксана Шемякина, петдесет и две годишна. Чистачка. Район Митино. Петата — Нина Лисицина, ученичка, десет години…

— Ама че гадост… — изтръгна се от мен.

— Посред бял ден, район Матвеевски.

— Минал е на жени — казах аз. — Пробвал е различни неща. Сега е започнал да експериментира с възрастта…

— Шестата жертва — Генадий Ардов. Шейсет. Пенсионер.

— Да не са двойка? — предположих аз.

— Може да са и двойка — каза Хесер. — Но определено има женска особа.

— Откъде тази информация? Някой е оцелял и е разказал? — заинтересувах се аз.

Хесер игнорира въпроса ми.

— Седмата засега е последната. Оля Ялова, ученичка, на петнайсет. Между другото, благодари на своя познат Дмитрий Пастухов. Той я откри и я достави при нас по горещи следи… това беше много полезно.

Хесер събра всички книжа, изравни краищата им с длан и ги сложи в папка.

— Та значи и някоя от жертвите е оцеляла? — попитах с надежда.

— Да. — Хесер се забави за секунда, гледаше ме в очите. — Всички са оцелели.

— Как така всички? — Чак се обърках. — А… но тогава… превръщания?

— Не. Просто са се нахранили с тях. Малко. Последната девойка са я изсмукали здравата, лекарят говори за загубата на поне литър кръв. Но там всичко е ясно — момичето е отивало при приятеля си… и явно са планирали първия си… ъъъ… коитус.

Колкото и да е странно, при тези думи Хесер се смути. Впрочем, за смущението му подсказваше и използването на медицинския термин вместо думата „секс“.

— Ясно — кимнах аз. — Девойката е била тъпкана с ендорфини и полови хормони. Вампирът, от който и пол да е бил, се е опиянил. Пак голям късмет, че изобщо се е откъснал… Разбрах ви, шефе. Сега ще събера екип и ще изпратя…

— Това е работа за теб. — Хесер ми бутна папката през масата. — Ти ще преследваш тази вампирка… или вампири.

— Защо? — изумих се аз.

— Защото тя или те така искат.

— Те са предявили някакви искания? Предали са нещо чрез жертвите?

Върху лицето на Хесер се появи ехидна усмивка.

— Разбира се, може да се каже, че са предали… Взимай делото и тръгвай. Ако решиш да работиш по класическия начин, ще получиш кръв от склада. А… и ми се обади, когато загрееш.

— И вие ще ми кажете нещо умно — казах мрачно, докато ставах и взимах папката.

— Не, просто се обзаложихме с Олга колко време ще ти е необходимо, за да разбереш, Антон Городецки. Тя твърди — час, аз — четвърт час. Виждаш ли колко вярвам в теб?

Излязох от кабинета на Хесер, без да си взимам довиждане.

Обадих му се след половин час, след като бегло прегледах всички документи, после ги наредих върху масата и известно време се взирах в редовете.

— Е? — попита Хесер.

— Александър. Николай. Татяна. Оксана. Настя. Генадий. Олга. Следващата жертва ще се казва например Роман. Или Рима.

— Все пак аз бях по-близо до истината — каза Хесер самодоволно. — Половин час.

— Интересно, какво смятат да правят с „Й“-то^[1]? — попитах аз.

— Те?

— Предполагам, че все пак да. Те са двама, младеж и девойка.

— Вероятно си прав — съгласи се Хесер. — Що се отнася до имената… В Москва има доста чужденци с необичайни имена. Но знаеш ли, по-добре да не стигаме дори до „Ц“.

Замълчах. Хесер не прекъсваше връзката. Аз също.

— Какво искаш да попиташ? — разнесе се най-накрая гласът на Хесер.

— Онази вампирка… преди петнайсет години… която нападна момчето Егор… Нея със сигурност ли я екзекутираха?

— Упокоили са я — каза студено Хесер. — Да. Стопроцентово. Със сигурност. Сам проверих.

— Кога?

— Днес сутринта. Аз също най-напред си помислих за нея. Провери всичко, което имаме за възможността от псевдовитализация на упокоени вампири.

Ето сега вече Хесер прекъсна връзката. Значи ми беше казал всичко.

Всичко, което трябва да зная, разбира се. А не всичко, което би могло да ми потрябва, или всичко, което знае той самият.

Великите никога не казват всичко докрай.

Аз също се научих на това. Аз също не казах всичко на Хесер.

 

 

Болницата ни е разположена на сутерена, на същото равнище, където са и стаите за гости. По-надолу има хранилища, затворнически килии и други потенциално застрашени помещения, изискващи охрана.

Болницата никой никога не е охранявал специално. Първо, тя обикновено е пуста. Ако патрулен получи наранявания — някой от лечителите ще ги излекува за два-три часа. Ако не ги излекува — то пациентът най-вероятно вече е мъртъв.

И второ — всеки лечител е и висококвалифициран убиец. Достатъчно е само да се приложи лечителското заклинание „на обратно“ — и резултатът ще бъде фатален. Нашите лекари не се нуждаят от защита, те самите могат да защитят когото и да било. Как казваше заядливият пиян лекар в старата съветска комедия^[2]? „Аз съм лекар! Аз ще счупя, аз и ще излекувам!“

Но сега, когато в болницата имаше пациент, при това човек, пострадал от Тъмен, на входа бяха сложили охранител. Аркадий, започнал работа в Патрула наскоро, по-рано е бил учител. В пълно съответствие с очакванията на околните, той твърдеше, че ловенето на вампири е много по-лесно, отколкото да преподаваш физика на десети клас. Аз, разбира се, го познавах — както и всички, обучавали се в Нощния патрул през последните години. Той мен — още повече.

Обаче спрях на входа на болничния комплекс — както си му е редът. В съответствие с някакви свои представи за подходящата униформа за охранител, Аркадий беше в строг син костюм (което по принцип е логично), но дори стана зад масата (за щастие на охраната параноята при нас още не е достигнала онази степен, че да караме охранителите да стоят прави, с приготвени заклинания), огледа ме в обичайния свят и в Сумрака и едва след това отвори вратата. Всичко според инструкциите. Аз също бих постъпил така преди пет години.

— Кой е при момичето? — попитах аз.

— Иван. Както обикновено.

Иван ми харесваше. Той беше не просто лечител, а лечител-лекар. Изобщо, при Различните човешката специалност и магическото призвание рядко съвпадат, например военните почти никога не стават бойни магове. Но лечителите, както знам по жена си, в по-голямата си част са лекари.

А той беше добър лекар. Започнал като селски лекар в края на деветнайсети век. Работил някъде в Смоленска губерния. Там и бил иницииран, станал Светъл, но не се разделил с лекарската професия. Бил е и в Смоленския патрул, и в Пермския, и в Магаданския — животът доста го е разкарвал насам-натам. След Втората световна даже се установил в Австрия и живял там десет години — също работейки като лекар, — после живял в Заир, Нова Зеландия и Канада. След това се върнал в Русия и постъпил в Московския патрул.

Общо взето, той имаше предостатъчно и жизнен, и лекарски опит. А и изглеждаше така, както се полага на един лекар — пълен, четирийсет и пет — петдесет годишен на външен вид, прошарен, с къса брадичка, със строги очила, винаги с бяла престилка (в сумрачния си образ — също) и със стетоскоп на гърдите. При вида му децата крещяха радостно „Охболи!“, а възрастните започваха да излагат честно анамнезата си.

Единственото, което не обичаше, беше да се обръщат към него по първо и бащино име. Или в чужбина беше свикнал да реагира на Иван, или имаше още някаква причина.

— Радвам се да те видя, Антоне. — Лечителят беше излязъл от кабинета си и ме посрещна при болничната стая. — На теб ли го възложиха?

— Да, Иване. — Мимолетно си помислих, че разговорът ни е някак много формален, като сцена от слаб роман или лош сериал. Ето сега трябваше да го попитам как се чувства момичето… — Как се чувства момичето?

— Вече по-добре — въздъхна Иван. — Да отидем да пийнем чай, а? Тя още спи.

Погледнах през стъклената врата. Девойката наистина лежеше под одеялото си, затворила очи. Или спеше, или се преструваше. Стори ми се нередно да проверявам магически, дори и да бе незабележимо за нея.

— Хайде — казах аз.

Иван обичаше да пие чай, при това най-банален — черен със захар, само понякога с резенче лимон. Но чайовете му бяха неизменно вкусни, от някакви необичайни, непознати сортове, при това без билките, които възрастните хора толкова обичат да слагат в чая.

— Веднъж срещнах човек, който пускаше в чая цветчета от мушкато — каза Иван, наливайки запарката. Той не четеше мислите ми, просто беше достатъчно стар и опитен, за да разбере за какво си мисля. — Беше голяма гадост. При това тези цветчета бавно го отравяха.

— И как приключи всичко? — попитах аз.

— Умря — сви рамене лечителят. — Блъсна го кола. Ти искаше да ме питаш за девойката?

— Да. Как е тя?

— Вече всичко е наред. Ситуацията не беше критична, докараха я навреме. Девойката е млада, здрава. Затова реших да не й преливам кръв. Усилих хемопоезата, сложих я на система с глюкоза, направих й успокоително заклинание и й дадох валериан и дяволска уста.

— Защо и едното, и другото?

— Ами тя беше много изплашена. — Иван си позволи да се усмихне. — За твое сведение, повечето хора, от които се е нахранил вампир, се плашат… Основната опасност е била в голямата загуба на кръв, шока и студа. Тя е можела да изгуби съзнание, да падне в някое тъмно кътче и да измръзне до смърт. Добре, че е попаднала на хора. Добре, че са я докарали при нас — по-малко работа по почистването. А иначе е здрава, силна девойка.

— Не навреждайте на полицая — помолих аз. — Той е наш човек. Добър!

— Знам. Изтрих паметта на шофьора.

— На шофьора може…

Няколко минути просто пихме чай. После Иван попита:

— Какво те тревожи? Банална история. Превъртял вампир. Но поне не убива…

— Съществува една странност — казах уклончиво. — Без да навлизам в подробности, имам основания да смятам, че това е един мой познат вампир.

Иван се намръщи, после попита:

— Този… Константин Саушкин?

Потрепнах. Ами да. Разбира се. Историята с онази вампирка хем беше отдавна, хем не се вдигна много шум покрай нея. Светлана, Висшата, беше засенчила двамата злощастни вампири и хлапето, което замалко не изядоха. А виж, за Костя, който беше станал Висш и едва не беше превърнал всички хора на света в Различни, знаеше всеки Различен.

— Не, Иване. Костя загина. Изгоря. Съвсем друга история е, друг вампир… вампирка. Натъквал ли си се на случаи с оживели вампири?

— Те и без това са оживели мъртъвци — каза спокойно лечителят.

— Е, да. В известна степен. Но да са упокоили вампир — а той да е оживял?

Иван се замисли.

— Като че ли съм чувал нещо — призна неохотно. — Попитай в архива, може би в миналото се е случвало нещо подобно… Между другото, относно миналото. Гледах едно сериалче за свой колега. За Миша.

— Какъв Миша? — попитах аз.

— За Булгаков, да! — рече Иван и от тона му стана ясно, че се гордее, че го е познавал.

А аз не знаех, че Иван е бил близък със знаменития писател. Може би имаше заслуга за това, че Булгаков е започнал да пише всевъзможна мистика и фантастика?

— Става ли?

— Не е зле — каза Иван за мое учудване. — Чудесно са го заснели, не съм очаквал подобно нещо от британците! Играеше го някакво младо момче — новак, предполагам, но много се стараеше. С такова удоволствие си спомних за Миша! А гледах и един друг сериал…

Искаше му се да си побъбри — и то не за вампири. Явно скучаеше по време на работа.

Разбира се, има всякакви видове болести при Различните — от сумрачна ангина (не бива да се смеете, там наистина е много студено!) до постзаклинателна депресия (свързана с рязкото спадане на магическата енергия в Различния). Освен това има и обикновени, човешки болести, които той също лекуваше. Но все пак в офиса ни нямаше кой знае колко работа за лечител от второ равнище. А на лекарите рядко им правят посещения на добра воля.

— Извинявай, ще отида да посетя девойката — казах аз и станах. — Благодаря за чая… Та какво, мога ли да я пускам?

— Разбира се — кимна Иван. — Ако искаш, сам ще й почистя паметта.

Това беше приятелско предложение. Великодушно. Да изтриваш паметта, и то на млада девойка, е доста срамно. Дори и да е за нейно добро. Защото всъщност с такова почистване ние убиваме нещо в човека.

— Благодаря, Иване — кимнах аз. — Но предполагам, че е по-добре сам да го направя. Няма да прехвърлям работата си на друг.

Той кимна. Разбираше всичко.

След като оставих Иван в кабинета му (Или как се нарича това при лекарите? Приемна? Ординаторска?), отидох в болничната стая.

Девойката Оля Ялова вече не спеше. Седеше по турски на леглото и гледаше вратата, сякаш чакаше да види кой ще влезе. Сякаш бе усетила предварително и аз застанах нащрек и прегледах аурата й.

Не. Уви, но не! Човек. Ни най-малък потенциал на Различен.

— Здравей, Оля — казах, придвижих стола и седнах пред нея.

— Здравейте — отвърна учтиво тя. Чувстваше се, че е напрегната, но се опитваше да изглежда спокойна.

По принцип нищо не изглежда по-умиротворяващо от млада девойка, облечена в пижама малко по-голям от нейния размер.

Така, да повторим още веднъж мислено, че тя е на петнайсет години…

— Аз съм приятел — казах. — Няма за какво да се безпокоиш. След половин час ще те натоваря на такси и ще те изпратя вкъщи.

— Аз изобщо не се безпокоя — каза девойката, като се отпусна. Беше най-много една година по-голяма от Надя, но това беше същата тази година, която превръща детето във възрастен. Е, добре, не чак във възрастен. В не-дете.

— Какво си спомняш от снощи? — попитах.

Девойката се замисли, после кимна.

— Да. Аз отивах… — едва забележима пауза — на гости. И изведнъж чух… някакъв звук. Като песен. — Очите й леко се замъглиха. — Тръгнах… там имаше тясна пресечка, от едната страна някакъв магазин, от другата — двор с ограда. Там беше застанал… беше застанала…

— Девойка? — предположих аз.

Обикновено оцелелите жертви на вампири помнят само нападението, но напълно забравят хищника. Дори пола му. Това е нещо като защитен механизъм, изработен от кръволоците за хилядите години ловуване на хора.

Но в случая с Оля имаше един нюанс — вампирът (вампирката, ако бях прав) се беше хранил твърде дълго. В такова състояние вампирите се опияняват и не се контролират добре.

Девойката помълча и кимна.

— Да. Девойка… Не помня добре лицето, някакво едно слабо, скулесто… Млада, струва ми се. С тъмни, къси коси. Очите — хлътнали и тъмни. Приближих се към нея като насън. Тя махна с ръка — и аз свалих шала. Тогава тя — Оля преглътна — се оказа до мен. Някак изведнъж. И…

Тя замълча. Но аз не я спрях, исках да науча подробностите. Дяволът е в подробностите, както е добре известно.

— Тя ме ухапа по шията и започна да пие кръвта ми — каза Оля. — Продължително. Трепереше, стенеше… и… И стискаше гърдите ми. Не както го правят момчетата… а още по-противно. Веднъж на едно събиране с приятелки се лигавехме… и даже ми беше донякъде приятно. Не съм лесбийка, да не си помислите. Просто се лигавехме. А това снощи беше някаква гадост. Тя не е жена и не е мъж. Тя изобщо не е човек, вампир е… — Девойката Оля ме погледна много сериозно в очите. — Тя е мъртва, нали?

— Мъртва е — кимнах аз. — Това е една особена смърт… не окончателна. Не се тревожи, ти няма да се превърнеш във вампир.

— Докторът ми каза вчера — кимна Оля. — А сега вие ще ме накарате да забравя всичко.

Не опитах да я лъжа. Кимнах.

— Навярно бих могла да ви помоля да ми оставите спомените — каза замислено Оля. — Но… няма да го направя. Първо, вие едва ли ще се съгласите. И второ — аз не искам да си спомням за това. Не искам да знам, че на света съществуват вампири.

— Има и такива, които ги ловят — казах аз.

— Това е добре — кимна девойката. — Но все пак не искам да го запомням. Нали не мога да стана една от вас?

Поклатих глава.

— Нека забравя всичко — реши девойката. — Нека си мисля, че съм прекарала времето си при приятелка.

— Само позволи ми още един въпрос — казах аз. — Вампирката със сигурност ли беше сама? Нямаше ли наблизо мъжка особа? Вампир? Може и да не е нападал, а само да е стоял наблизо…

Оля поклати глава.

— Благодаря, наистина ми помогна — казах аз. — Сега разкажи как стана всичко.

— Отивах при приятеля си — започна Оля. — Трябваше да правим секс. За първи път. Той излезе да ме посрещне. И ме посрещна. И когато аз се приближих към вампирката, той вървеше след мен и питаше къде отивам… А после… когато я видя… Тя му се усмихна и зъбите й проблеснаха. Тогава той се обърна. И избяга.

Тя беше някак стряскащо откровена. Такива хора понякога срещаш във влака. Напълно непознати, напиват се заедно за ден-два от пътуването — и знаят, че повече никога няма да се видят. Толкова откровени са и хората, които знаят, че не им останало да живеят още много.

Но всъщност точно така си и беше. Сегашната Оля Ялова щеше да изчезне завинаги, нали дванайсет часа от живота й щяха да бъдат изтрити. Щеше да се появи нова Оля. Версия 1.1. Подобрена, с изчистени грешки.

Аз мълчах. Добре, че ми каза за момчето. Значи се налагаше…

— Да не забравите да му изтриете и на него паметта — продължи девойката. — И нека да забрави, че между нас е имало любов. Аз също искам да забравя.

— Не си ли твърде сурова? — попитах аз.

— Той избяга. Разбирате ли! Изостави ме! Остави ме на чудовището!

— Оля. — Хванах я за ръката, надявах се, че жестът изглежда приятелски или бащински. — Зовът на вампира, както и погледът и миризмата му, въздействат върху всеки човек, дори най-силния. Ти не си могла да не отидеш. Твоят приятел не е можел да не избяга. Тя му е наредила — и той е избягал. Честно казано, не мисля, че това е любовта на живота ти, но не бъди твърде сурова към момчето.

Тя се замисли за минута и въздъхна, изглежда, с облекчение.

— Добре. Нека тогава си мисли, че се е изплашил от тълпа хулигани. И нека аз също да мисля така. Че сме избягали, но в различни посоки. Нека все пак да го е срам и аз да съм му малко обидена. Е… за някоя друга седмица.

— Какви коварни същества сте вие, жените! — не се сдържах аз. — По-коварни от всякакви вампири!

Оля най-накрая се отпусна и се усмихна широко и искрено.

— Да! Такива сме!

— Тогава заспивай — казах аз.

И тя, разбира се, заспа.

 

 

Оставих Оля — която спокойно спеше в леглото — на грижите на Иван. Нека я приведе в ред, да я преоблече, да я настани в такси и да я изпрати вкъщи. Той е лекар, в края на краищата. Разказах му и за юношата Олег, при когото Оля е отивала на среща — той имаше достатъчно пълномощия, за да изпрати при момчето патрул за почистване на паметта.

А аз отидох в архива.

Огромна част от нашите документи и натрупаните от Патрула сведения са прехвърлени в електронен формат. Разбира се, те са достъпни само във вътрешната компютърна мрежа, до тях не може да се стигне по никакъв начин през интернет.

Значително по-голяма част от документите и сведенията си остават в хартиен вид. А също и във вид на папируси, пергаменти и дори тук-там — върху глина.

Някога Хесер казваше, че това е свързано с безопасността — много по-просто е да се направят защитни заклинания на материален носител, отколкото на — как да го кажем? — гигабайти и терабайти информация. Но на мен ми се струва, че той хитрува. По голямата част от тази информация просто не може да се прехвърли в електронен вид. Или е неимоверно сложно.

Ето например вещерската книга със заклинания. Написана с детска кръв върху страници от кожа на девственици. Отвратително нещо, не споря. Но врагът трябва да се познава…

Детската кръв, както изяснихме, може да се замени с кръвта на старци. Или зрели хора. Или свинска кръв. Никаква разлика.

Но ако заклинанията се напишат с кръвта на Различен — ще престанат да действат при прочитането им. Същото ще стане и ако се напишат с кучешка или кравешка кръв. Но кокоша и котешка стават!

При това кожата на девственици изобщо не е задължителна, тя може да се замени с всякаква кожа, всякакъв пергамент и дори всякаква хартия. Дори и с тоалетна хартия или шкурка. Вещиците имат толкова много рецепти с кръв, кожа, сълзи и фрагменти от телата на девственици само защото повечето вещици са стари грозници. Подмладяващите им заклинания не работят, само маскировъчните. Затова и вещиците мразят младите красиви девойки и им правят гадости при всеки удобен случай. Комплекси…

Но кръвта наистина е нужна. Как и защо — учените така и не са изяснили докрай. Но да се копира такава книга със заклинания на компютър е безсмислено, тя няма да върши работа. Няма да научиш заклинания от нея!

Или рецептите на лечителите. Светла магия, никакви ужаси… по принцип. Но да вземем, например, популярната рецепта за еликсир при мигрена — и откриваме, че пет съставки от седем не са записани, а са обозначени с миризми! Тоест трябва да се помиришат посочените страници в сборника с рецепти!

И да, вие сте напълно прави — ако вместо миризмите се напише „ванилия“, „кестенов мед“ и „ръжен хляб“, еликсирът няма да се получи.

Докато я съставя, лечителят е длъжен да помирише съставките. Дори накълцания сапун, който не мирише на нищо особено. Дори изворната вода, която пък няма абсолютно никаква миризма!

… Тук учените, между другото, са почти единодушни — миризмите активират хипокампа на Различния — и това по някакъв начин влияе на заклинанието. Но по какъв?

А какво да кажем за магическите предмети? Или за методите, които изискват тактилен контакт? Да се опишат, разбира се, може. Но стойността на описанието ще бъде доста условна.

Така че в компютъра (а аз, разбира се, започнах с това), в електронната база данни се намери само кратката информация:

„ВАМПИРИ, СЪЖИВЯВАНЕ (некоректно, правилно — ПОВТОРНА ПСЕВДОВИТАЛИЗАЦИЯ) — процес на възстановяване на псевдожизнената дейност на вампирите след окончателното разпръскване (вж.), крайното упокояване (вж.) или пълното физическо унищожаване. Описано от Чаба Орош (Ч. Орош, 1732–1867), индекс 097635249843, Аманда Ранди Гру Касперсен (А. Р. Г. Касперсен, р. 1881), индекс 325768653166.“

С тази разпечатка се спуснах на минус шести етаж, където след поста на охраната (по-сериозна от охраната на лазарета, двама Различни) най-накрая ме пуснаха в помещението на архива.

Елън Килорън беше ирландка — рядък случай за Московския нощен патрул. Разбира се, при нас е пълно с преселници от всички републики на бившия Съветски съюз. Имаме и поляк. И кореец.

Стажантите по обмяна на опит пък са изобщо отвсякъде. Но те идват за кратко, за година-две.

Преди десетина години в Москва пристигна и Килорън. Червенокоса, бавна, пунктуална, срамежлива, непиеща — изобщо, коренно различна от ирландките, каквито ги представя масовата култура. Тя беше Различна от пето равнище, което никак не я смущаваше и не я вълнуваше. Нейна страст беше древността. Ако не беше станала Различна — пак би прекарала целия си живот в архивите, магията щеше да стане за нея само стафидка в пирога от стари документи и артефакти.

Елън Килорън обожаваше да систематизира. И Москва стана за нея рай, отдавна вече недостижим в Европа.

Да, архивите са ни добри. Там нищо не се губи. Там всичко си лежи на сигурно място. Цели столетия.

Смътно си спомнях, че преди Килорън архивът се завеждаше от весел общителен мъж, който имаше един недостатък — нищо не можеше да намери. Освен случайно. Посетителят можеше да разчита най-много на отваряне на вратата и силно фенерче, защото електроинсталацията прекъсваше и всеки момент можеше да останеш насред огромната зала в пълен мрак.

За една година Елън въведе ред в архива — по-точно нещо, което бяхме готови да признаем за ред. После тя каталогизира и класифицира всичко, включително несортираните материали — такива се оказаха деветдесет процента от всичките. След което съобщи на Хесер, че тук има работа за четирийсет-петдесет години, затова тя ще вземе руско гражданство и ще сключи договор с Нощния патрул. Хесер се опули насреща й и каза, че като бонус Патрулът ще й купи апартамент близо до офиса. Елън се смути и отвърна, че няма нужда да й купуват нищо, достатъчно е да й плащат наема. Хесер й обясни резонно, че стойността на наема за петдесет години ще бъде колкото няколко апартамента, след което ме прикрепи към Елън — за да й помогна в преодоляването на бюрократичните пречки.

Според мен Елън трябваше да плюе на всички формалности. И на гражданството, и на апартамента. Тя и без това на практика живееше в нашия архив, като излизаше от него само един-два пъти седмично — архивът предвидливо беше снабден с жилищна стая със санитарен възел. Но аз честно й помогнах да се справи с московската бюрокрация, след което станахме приятели (доколкото е възможно да си приятел с Елън, без да си древен ръкопис).

След като отворих вратата на архива, влязох в огромна тъмна зала, запълнена с рафтове от пода до високия таван. В мазето имаше десетки такива зали, но Елън винаги работеше в първата — навярно дори на нея тук й беше самотно. След като се изкашлях, за да обознача по някакъв начин появата си, тръгнах през полумрака към ослепителния конус от светлина в центъра на залата. Елън седеше зад маса, на която се извисяваше огромна картонена кутия от телевизор „Хоризонт 112“, и пререждаше сложените в кутията тънки ученически тетрадки. Над главата й светеше една-единствена мощна лампа в металически абажур. Елън беше с протрити дънки и топла плетена жилетка — отоплението не можеше да сгрее огромното мазе.

Тя искрено се зарадва на появата ми. Беше ми предложен чай (от който учтиво се отказах, впрочем, безуспешно) и всякаква необходима помощ. Като ответна любезност си поговорих с Елън за творчеството на Констабъл и Търнър (моят принос в минилекцията беше внимателното слушане и кимане) и изпих половин чаша чай.

Мислено си отбелязах да организирам сред сътрудниците дежурства в архива и лазарета. Да ходят периодично с въпроси при тези наши сътрудници, които са се окопали в своите бърлоги. Освен доктора и архиварката със сигурност имаше и други. Учените в научния отдел. Оръжейниците… макар че не, при тях наминават често и с охота. А при Килорън и самият аз не бях идвал не знам откога, може би година или повече…

Трябва, трябва да се насочва младежта към нашите затворници. И на тях ще им е по-весело, и за начинаещите Различни ще е от полза.

— За какво ти е такава рядка информация, Антоне? — попита Елън, поглеждайки запитването ми. Но веднага се усети: — Ако не е тайна, разбира се.

Моето равнище и положението ми в Патрула ми позволяваха по принцип да правя запитвания за всякаква информация, без да давам каквито и да било обяснения. Но не виждах нищо лошо в това да се посъветвам с Елън.

— Имаше поредица нападения на вампир над хора — казах аз. — Всички жертви са живи.

— А колко са?

— Седем — казах аз. И повторих: — Всичките са живи.

Елън повдигна вежди.

— Александър Погорелски — започнах да изброявам. — Николай Рьо. Татяна Илина. Оксана Шемякина. Нина Лисицина. Генадий Ардов. Оля Ялова.

— Ти изброи имената и фамилиите — каза замислено Елън. — Не посочи възрастта, професията, обстоятелствата на нападенията. Това е първата странност. Сред жертвите има и мъже, и жени, макар че обикновено кръволоците са полово специализирани… във вампиризма има твърде много сексуалност. Това е втората странност. Всички жертви са живи — значи вампирът се контролира добре. Но в такъв случай как на Патрула му е станало известно за нападенията? Няма нищо сложно в това да се скрие престъплението, ако жертвата е жива! Просто се изтрива паметта, а човекът ще измисли някакво обяснение за неразположението си… грип… И това е третата странност.

Кимнах. Искрено се наслаждавах на разговора. Разбира се, Елън не беше и никога не е била оперативен работник. Но нали вече казах, че обичаше да систематизира?

— И четвъртата странност — защо разказа всичко на мен — заключи Елън. — Явно искаш или потвърждение на догадките си, или моя съвет… което е странно, разбира се… О, не! Има и пета странност. От къде на къде ти, Висш маг, занимаваш, се с обучението на начинаещи Различни, изобщо си се заел с този случай?

— Браво! — казах аз.

— Първа версия — продължи Елън. — Ти си решил… или Хесер е решил… че съм се заседяла в архива. Теб самият някога са те извадили от компютърния център и са те изпратили да патрулираш по улиците. Тази версия не ми харесва, аз много обичам вашия архив.

— Елън — притиснах ръка към сърцето си, — заклевам се, че не възнамерявам да те изкарвам от уютния архив на шумните московски улици!

— Тогава втората версия. Ти очакваш съвет.

Тя извади от джоба на дънките си протрит бележник и огризка на молив. Бързо написа нещо на една чиста страница. После кимна.

— Аха. Ти неслучайно ми каза имената. Александър, Николай, Татяна, Оксана, Нина, Генадий, Олга. Взимаме първите букви. АНТОНГО… Антон Городецки. Вампирът намеква, че иска теб. Само е нападал, но не е убивал, следователно е искал в Патрула да узнаят за престъпленията. Не му е пукало кого ще ухапе — малко момиче или пенсионер, стига буквите да съвпаднат. Очевидно и Хесер е разбрал всичко това — и затова е възложил разследването на теб. Този вампир е от твоето минало… нали?

— Точно така — казах аз. — Само дето не е вампир, а вампирка.

— Някой я е запомнил? — учуди се Елън.

— Последната жертва, Оля. Вампирката се е напила до безобразие от нея, не й е изтрила паметта. Но работата не е дори в това.

Елън мълча няколко секунди, после отново погледна в бележника.

— Но да — каза тя. — Разбира се. Погорелски, Рьо, Илина, Шемекина, Лисицина, Ардов, Ялова. ДОШЛАСЪМ^[3].

— „Дошла съм“. Малко странно за вампир.

Елън ме погледна учудено.

— Някакво средновековно благородство, „идвам за вас“ — поясних аз.

— Странно, казваш… — кимна Елън, разглеждайки бележника. — Дошла съм, значи… Може би е искала да сплаши? Интересно. Какво ли е възнамерявала да напише в края на краищата… с тези ухапвания… А Хесер забеляза ли го?

— Кой знае? Едва ли шефът е по-глупав от мен.

— Но какво мога да направя аз, ето това е загадката — промърмори Елън. Започна да си гризе ноктите, без ни най-малко да се стеснява. — Материалите и без това ще ти ги намеря. Съвет? Е, приятно е, ако е така…

— Съвет — потвърдих аз. — Твоята структура на ума е една такава… своеобразна. Щом въведе ред в този бардак, ще успееш и с тези данни.

— Това е някаква вампирка от твоето минало — каза Елън. — Съдейки по заявката за информация — ти си я упокоил… но предполагаш, че се е върнала.

— Не съм я упокоил аз. Инквизицията. Но наистина са я упокоили, Хесер е проверил. Това е единствената вампирка, която може да ми има зъб, извинявай за глупавия каламбур. Логично е да се предположи, че тя се е върнала от мъртвите.

— Ще намеря всички документи — промърмори Елън. — Но с какво друго да помогна… ти не си глупак, сам си забелязал всичко.

— Помисли си, Елън — помолих я аз. — Не искам да поставям тази история на публично обсъждане…

— Какво има да се мисли? — Елън затвори бележника. — Вече всичко си научил от тези имена и фамилии… нали? Всичко?

Спогледахме се. После Елън се усмихна.

— Ти си руснак! Вие, руснаците, имате едно уникално нещо — бащиното име. И ти не ли сети, че щом името и фамилията означават нещо, то трябва да се провери и…

Аз вече не я слушах. Бях затворил очи и си спомнях. На млади години, когато се готвех за изпити, бях убеден, че имам слаба памет. Но способностите на Различен творят чудеса.

— Александър Зиновиевич. Николай Алексеевич. Татяна Тимофеевна. Оксана Олеговна. Нина Борисовна. Генадий Орестович. Олга Игоревна.

— ЗАТЕБ^[4] — произнесе Елън това, което вече бях разбрал и сам. И което очаквах да чуя.

— Дошла съм… — изрекох аз посланието, съставено от първите букви на фамилиите.

— За теб… — продължи съчувствено Елън.

— Антон Го… — довърших аз. — Виж я ти мъртвата гад… За мен, значи, е дошла? Да отмъсти е решила?

— Успокой се — каза миролюбиво Елън. — А ако беше написала „За твоята“? За твоята дъщеря, за твоята съпруга?

Забързалото се сърце започна да бие по-спокойно.

— Да, права си, това не е най-лошият вариант. Благодаря, Елън, ти наистина видя това, което бях пропуснал.

— Това е, защото не съм рускиня и гледам отстрани — каза наставнически ирландката. — Антоне, та ти си Висш Различен. Съпругата ти — също. А дъщеря ти е Абсолютна. Какво може да ви направи една вампирка? Дори и да е оживяла? Дори и да е станала Висша?

Не отговорих. Всичко беше така… само че неприкритата дързост на нападенията, това открито хвърлено предизвикателство — то сякаш крещеше: „нещата не са толкова прости“.

— Не всичко е толкова еднозначно — казах аз.

— Поседни малко, Антоне — въздъхна Елън. Взе моята разпечатка и измъкна от чекмеджето огромен фенер. — Отивам за твоите документи.

— Защо ходиш из архива с фенер? — попитах аз.

— Някои документи не обичат светлината — отговори Елън. — Те могат да се изплашат и да изчезнат за няколко дни… или години.

Пристъпи от конуса към тъмнината и изчезна. След миг гласът й достигна до мен вече отдалеч — тя крачеше из залата, без да пали фенерчето.

— Освен това в тъмнината тук не е толкова страшно, Антоне! Много неща не се виждат…