Сергей Лукяненко
Шести патрул (17)

Епилог

Гробището е нерадостно място по всяко време на годината. През пролетта, когато въздухът е прохладен и свеж, а дърветата са обгърнати със зеления дим на свежите листа, е особено неприятно да се мисли за смъртта. Лятото, в жегата, когато се носи миризмата на сурова почва, гробището изглежда като притаил се хищник, готов да се нахвърли върху теб. През есента, под влажното дъждовно небе, гробището е отвратително и тъжно.

Но най-зле е през зимата. Студената почва не се поддава на лопатите, а при мисълта, че сега някой ще остане в нея завинаги, по кожата ти пробягват мразовити тръпки.

Това беше старо гробище, в самия център на Москва. Тук погребваха много, много рядко, и то или много известни, или много богати. Не, разбира се, не е Ваганковское и не Новодевиче. Но центърът на Москва винаги е много скъп — и за живите, и за мъртвите.

— Ние не погребваме често някой от нашите — каза Завулон. — Обикновено няма какво да се погребва… не се събираме и често заедно със Светлите.

Той постоя, обгърнат от топлото палто. После свали ръкавиците си, взе от ръцете на помощника зад гърба си венеца с надпис „От Дневния патрул на Москва“ и го положи върху пресния гроб. Постоя, склонил глава.

— Прощавай. Ти служи честно.

Хесер изобщо не си беше слагал ръкавици. Или беше свикнал със студа в дните на отдавнашната си тибетска младост, или демонстрираше своята непретенциозност. Венеца „От Нощния патрул на Москва“ му го подаде Олга.

— Трудна съдба — каза той. — И трудна смърт. И… ти все пак беше един от нас и ще останеш такъв винаги.

Той пристъпи от крак на крак. После погледна към Завулон, извади от джоба на палтото си манерка и му я подаде.

— Хайде… по руски обичай… да го изпратим.

— Виж го ти, намерил руски обичай — да пие от бутилката френски коняк на гробището… — каза тихо Света и ме хвана за ръката.

Завулон отпи след Хесер, намръщи се, после подаде манерката на мен:

— Антоне?

— Аз ще се въздържа, ако може — казах. — Сега трябва да си пазя здравето. Здравето на човека е най-голямата му ценност.

— Антоне, престани — погледна ме Завулон с упрек. — Ние ще пазим здравето ти. И ще те лекуваме, ако трябва, с всичките сили на двата Патрула. Ти си заслужил това.

— Не искам да пия за тях — казах аз, кимайки към гроба, където в огромен ковчег лежеше чудовищното тяло на Двуединния, бившия Светъл маг Денис и Тъмен маг Алексей. — Все пак той ме уби. В известна степен.

— Всички ние рано или късно ще си отидем — каза Хесер. — Различните са безсмъртни, но…

— Но хората са смъртни — завърших аз. — Простете, но няма. Те не са виновни. Но никой не пие за убийците си.

— Може да се каже, че той се смили над теб — напомни ми Хесер. — Нали можеше и да те убие. Просто и окончателно. Да те развъплъти. Да те изпепели. Да изсмуче цялата ти Сила.

— Той ме уби — казах аз. — Като ме направи човек, той ме уби. Макар и не сега, но… двайсет години. Трийсет. И край.

— Хората така живеят, татко — каза Надя.

Тя стоеше отстрани и държеше Инокентий за ръката.

— Добре — казах аз и взех манерката от ръката на Хесер.

Конякът изгори гърлото ми. Затворих очи, вслушвах се в себе си. Опитах се да погледна през клепачите си, през Сумрака. Разбира се, нищо не се получи.

— Да почива в мир добрият Сумрак… — промърморих, докато връщах манерката.

Всички вече тихичко се разотиваха. Макар погребението да беше съвместно, помените на Светлите и Тъмните щяха да са различни. Двата малки автобуса, чакащи на входа на гробището, щяха да отведат патрулните по различни пътища.

Коста Саушкин ми помаха, но не се приближи. Мисля, че Сумракът правилно го остави на Земята. Върна му онова, което замества живота у вампирите. Но фактът, че бяхме приятели, не променяше това, че аз бях убил него, а той беше убил мен.

— Да вървим — каза Семьон, приближавайки се. — Ами… трябва. Така е редно. Не се обиждай на Денис, той загина при носене на службата…

— Ще дойда по-късно — казах аз.

Семьон се смути. Пъхна ръце в джобовете на раздърпаното шушляково яке.

— Ъъъ… Антоне… Ти това… Ресторантът е покрит със Сфера на отрицанието… Не можеш да преминеш сам.

Той беше прав, разбира се.

— Аз ще го преведа — каза Светлана. — Тръгвайте, момчета. Ние ще дойдем.

Вървяхме преднамерено бавно — аз, Светлана и Надя. И Кешка, разбира се. Закъде без него. Може би с Надя ще се разбягат в различни посоки след два-три месеца… или след сто години. Но Кешка явно виждаше в бъдещето нещо по-оптимистично за тях двамата. Налагаше се да го търпя.

— Известни хора има тук… — каза тихо Надя. — Виж, това е знаменит създател на анимационни филми! А това е писател… О, аз съм чела книгите му!

— Да, прилични хора са се събрали — казах аз. — Двуединния трябва да бъде доволен.

— Татко, престани! — помоли ме дъщеря ми. — Той нали не те уби, това е най-важното!

Спомних си как със Светлана ридаеха и ме прегръщаха. А аз седях на пода, опипвах обгорелите остатъци от ризата на едната си ръка и овъглените парцали на другата. Може да се каже, че в сравнение с обичайния му удар, Двуединния ме беше целунал прощално.

Прощално — защото в този момент Двуединния лежеше до вратата. Бездиханен и мъртъв, отнесъл в чудовищното си тяло бившите патрулни на Светлината и Мрака…

Дори не разбрах веднага какво се е случило. Бях твърде радостен, че съм жив. И смутеният поглед на Хесер, и разочарованият поглед на Завулон не ме накараха да застана нащрек. Нито това как Светлана изведнъж замълча, отдръпна се и ме погледна изпитателно…

А после Надя каза с цялата безпощадна откровеност на младостта: „Татко, ти си човек!“

Да, аз станах човек. Напълно обикновен. Без ни най-малък потенциал на Различен. С „магическа температура“ малко над онзи праг, където поне понякога, спорадично, възникват предчувствия със способността да се творят дребни фокуси. Не изгубих енергията си, както се случва с Различните. Не бях изстискан, както се случи със Светлана след схватката й с Огледалото. А станах човек, безвъзвратно и завинаги.

— Струва ми се, че те пожали онази част на Двуединния, която беше добра — каза Надя. — Нали?

Не ми се искаше да засягам дъщеря си. Тя ми е умница. Освен това е и Абсолютна вълшебница, затова ще й е полезно да стане и мъдра.

— Не, Надя — казах аз. — На мен ми беше много сърдита онази част от Двуединния, която беше зла. Затова и съм жив.

Надя млъкна.

Автобусите вече бяха тръгнали, ние се качихме в колата. Завулон не поиска подаръка си обратно. Светлана седна зад волана и аз не тръгнах да споря — без да усещам вероятностните линии, бих бил слепец на пътя.

— И все пак не си съвсем прав, Антоне — каза Светлана. — Ти стана човек не защото някой те е съжалил или те е ненавиждал. Ти стана човек, защото такъв си беше. Ти си остана такъв, докато проживя четвърт век като Различен, а това е голяма рядкост. Затова когато Двуединния уби в теб мага — ти остана жив.

Кимнах. Навярно беше права. Навярно е така. Но дори мъдрата ми съпруга не може да ми отговори на въпроса как да живея сега.

А ще ми се наложи да се науча.

Нали хората живеят.