Сергей Лукяненко
Шести патрул (15)

Глава 4

Вещиците се хранеха. Навярно им беше нервно. Предполагах, че след изчезването ми с Тигъра ще обсъдят ситуацията или ще се разотидат по стаите си. Но не — те бяха решили да похапнат.

От масите бяха изчезнали мезетата и разнокалибрените напитки, затова пък се беше появила топла храна във всичките й видове — печени прасета, агнешко филе, ростбиф; птици — от пъдпъдъци до глухари и пуйки; риба — от порции пъстърва до огромни, нарязани на парчета есетри. От алкохола сега беше останало само виното, но в някакви немислими количества и асортименти. Млади вещици, изпълняващи ролята на сервитьорки, носеха блюда със стриди и сурови розови скариди.

— В удачен момент идвам — каза тихо Арина.

Върнахме се на същото място, откъдето бяхме тръгнали — точно до главната маса. Надя седеше на предишното си място и разговаряше приятелски със съседките си вещици.

— Моля — казах аз тихо на Арина. — Струва ми се, че тук са се уморили да те чакат.

Арина изсумтя и се приближи към масата. Протегна ръка над рамото на Ернеста и взе от чинията й едно пъдпъдъче.

В залата настана тишина. Челюстите, настървено смилащи храната, замряха, погледите се спряха върху върналата се от небитието Прабаба. Само Надя ме гледаше радостно. Успях да изобразя усмивка.

— Подправките са много — каза Арина в настъпилата тишина. Тя поглъщаше пъдпъдъка като вълк — наведнъж, с хрущене пречупвайки костите му. — Ояли сте се вие тук, сестри.

— Арина! — Ернеста скочи и прегърна вещицата.

— Здравей и ти, стара злосторнице! — отговори добродушно Арина. — Какво, като опря ножът до кокала — си спомнихте за мен?

— Е, нали знаеш, мила, че ние нямаме процедура за отстраняване от властта на Прабаби, които са изчезнали безследно… или са дезертирали — измърка Ернеста.

— Опитай да дезертираш там, където бях аз — отговори Арина с ирония. — Какво, Израстъкът не призна новата господарка?

Тя протегна ръка — и гърнето с дървения фалос се плъзна по масата към нея. Арина леко потупа с длан Израстъка и сухото дърво се взриви, изхвърли нагоре зелените си филизи, превърна се в зелен храст, мигновено се покри с бели цветчета. Арина изчака няколко секунди — цветчетата се покриха с венчелистчета, които се събраха и храстът се напълни с плодове. Странни плодове, наподобяващи дребни бели ябълки.

Арина небрежно откъсна една от тях, пъхна я в устата си и задъвка.

Ернеста склони глава и приклекна в дълбок старомоден реверанс. Затракаха столове — вещиците става и се покланяха пред Арина, някои в реверанс, а други се отпускаха на колене.

— Достатъчно, достатъчно… — махна с ръка Арина. — Аз се върнах, сестри. Не са нужни овации.

— Тя е забавна — каза тихо зад гърба ми Тигъра. — Добре, че не я убих.

— И на нас ни провървя, че не убихме теб — съгласих се аз.

Тигъра се усмихна. После наведе глава, вслушвайки се в нещо. Намръщи се.

— Татко! — възкликна Надя. Скочи и се притисна към мен.

Арина избърса ръка в бедрото си и попита:

— Ернеста, вие осигурихте ли безопасността на Конклава?

— Арина! — възкликна възмутено вещицата.

— Тихо, тихо, не те обвинявам… — отговори Арина.

Един от прозорците с изглед към склона на планината, покрита със светещите нишки на ски пистите, внезапно затрептя. Седящите наблизо вещици наскачаха на крака и заотстъпваха. Стъклото, здраво стиснато в рамките, ту се огъваше навътре, ту хлътваше навън, като найлонова ципа.

— Трябва да си тръгвате — каза Тигъра. — Антоне, чуваш ли ме?

Стъклото издрънча прощално и се разсипа на остри отломки. Част от тях увиснаха във въздуха, други бяха отразени назад, а някои просто се изпариха, докато летяха — едва имаше и една от вещиците на Конклава вещици, която да не беше окичена със защитни амулети.

През разбития прозорец повя студ. А после с един лек скок в ресторанта нахълта Двуединния. Прехвърли перваза, приземи се леко на пода и застина. За малкото изминали часове се беше променил, при това принципно. Разбрах какво е имала предвид Арина, когато попита: „Те заедно ли са?“.

Бившият Светъл маг Денис и бившият Тъмен маг Алексей се бяха слели в едно. Те вече не носеха дрехи. Голите им тела се бяха сраснали отстрани, като при сиамски близнаци, тазовете и раменете им се бяха извили встрани, шиите се бяха източили — сега това беше изкривено четирикрако и четириръко същество. Два от краката бяха останали отстрани, два се бяха оказали в центъра (и, изглежда, бяха започнали да се срастват), гениталиите бяха хлътнали, без почти да оставят следа, по два чифта ръце стърчаха от двете страни, двете склонени към центъра глави се притискаха една към друга. Безумен хибрид, достоен за безумния доктор Моро. Човек-паяк, само че не обаятелният борец със злото от американските комикси, а отвратително чудовище.

— Симпатяга — каза тихо Надя.

— Уважаеми, това е мероприятие с ограничен достъп! — каза гръмко Арина. — Напуснете помещението!

Двуединния се разсмя — на два гласа. Разпери ръце — сякаш възнамеряваше да прегърне цялата зала.

— Оцених това! — каза главата на Алексей.

— Мило е! — продължи главата на Денис.

— Задръжте го — каза Арина на Ернеста, докато се обръщаше и хващаше за ръцете мен и Надя.

И това, че намирайки се сред двестате най-силни вещици на света, в защитеното със заклинания и капани място на техния сбор, Арина дори не помисли да каже „убийте го“, беше много показателно.

Хукнахме да бягаме — към далечната врата, водеща към служебната част на ресторанта, оставяйки между себе си и Двуединния тълпата уплашени и разярени вещици. И трябва да им се отдаде дължимото — колкото и да бяха уплашени, изпълняваха заповедта на Прабабата. Обърнах се, когато вече бях при самата врата, пропуснах напред Надя и Арина — и видях истинско сражение.

Подът на ресторанта трещеше и паркетът се изтръгваше, от него израстваха бодливи гъвкави лозя, които оплитаха Двуединния — за да се разпаднат веднага на прах или да изгорят до пепел. Столовете и масите започваха да се движат и като в детски анимационен филм да крачат към паякообразното чудовище. Пред очите ми засилила се маса (дори крачетата й бяха започнали да се огъват!) удари Двуединния в корема — и веднага се разпадна на трески. Приборите по масите летяха един към друг, сплитаха се — и се изправиха, образувайки склелетоподобна двуметрова фигура с пръсти-ножове и паст, образувана от щипци за омари. Това металическо чудовище се би с Двуединния повече от всички — режеше го с ножовете и опитваше да се впие в тялото му, докато не беше разтопено.

Двуединния изобщо не проявяваше изобретателност в избора на заклинания. Огън и лед, горещина и студ. Само няколко пъти действа с чиста Сила — за да отхвърли настрани вещиците и да отбие магически удари.

— Антоне! — Тигъра ме хвана за раменете и ме изблъска през отвора на вратата. Лицето му беше изкривено от ярост, която не очаквах да видя. — Събуди се! Те няма да го спрат!

— А ако сме всичките?

— Няма да го спрете!

— А ако си ти?

Тигъра ме блъсна напред — и аз, примирил се с неизбежното, побягнах. Тигъра не искаше да приема боя. И Арина не искаше — а тя, изглежда, знаеше дори повече от Тигъра.

Това беше кухня — и тук се трудеха млади вещици, явно крайно горди със своята задача. Котлите клокочеха и изпускаха пара, носеха се вкусни аромати, тиктакаха таймери, върху масите лежаха нарязани зеленчуци и меса.

— Was sollen wir jetzt tun? Was sollen wir jetzt bloß tun?^[1] — хвана ме за раменете млада вещица. Наистина млада, тя още не скриваше истинската си външност. И любопитна, след като беше решила да си изясни какво става, вместо да се скрие от магическата касапница.

— Flieht! — извиках аз. — Бягай!

— Aber wir können Ihnen helfen!^[2] — предложи храбро тя. Разтвори ръце, между пръстите й заструиха сини искри. Виж я ти, помощница…

— Flieht! — изревах аз, търсейки с поглед Арина и Надя. Те вече бяха в другия край на кухнята. В този момент забелязах седящото на масата момче на три години. То ревеше и бършеше очи с юмручета. Навярно по лицето ми си пролича какво си помислих, защото вещицата пребледня, хвана момчето и го притисна към себе си.

— Das ist mein Sohn! — извика тя. — Mein Sohn — nicht das, was Sie denken!^[3]

Тя не лъжеше, това беше синът й, а не мезе за вещиците.

— Dann solltest du erst recht von hier verschwinden, du Närrin! Bring dich in Sicherheit!^[4] — извиках аз и побягнах нататък. Тигъра прикриваше отстъплението ни, придвижвайки се сред хаоса с присъщата му грациозност.

Не знам дали вещицата се е възползвала от съвета ми, или дългът пред „сестрите й“ е надделял над страха за детето й и се е хвърлила в битката срещу Двуединния. Не погледнах повече назад.

От кухнята избягахме в просторна прохладна стая. Някакво сервизно помещение или склад… Арина вече се занимаваше с ключалката на широката металическа врата, отначало се опита да я отключи, после я изби с ръка (забелязах съвсем малък, икономичен изблик на Сила). Отвори вратата и изскочи навън, в нощта и виелицата. Надя се забави за секунда, за да ме изчака, и побягнахме подир вещицата. Преди това хлопнах вратата и я заключих с „абсолютна непробиваемост“.

— Лошо… — въздъхна зад гърбовете ни Тигъра. — Лошо… Сумракът е затворен…

— Отвори го, нали ти самият си Сумракът! — предложих аз.

— Сега той е Сумракът… — отвърна Тигъра. — Аз не мога. Нямам право!

Стояхме на заснежен път под полегат склон, по който, мигайки със сините си светлини и издавайки меланхолични звуци, се спускаше ратрак. Студа просто не го усещах.

— Ще ни се наложи да се бием — казах аз. — Ще ни се наложи…

„Абсолютната непробиваемост“ не можеше да се свали, тя се разсейваше сама с течение на времето. Затова Двуединния просто разби вратата на парчета. Металът за миг се покри със синкава ледена кора и се разлетя на отломки, като стъкло. Той какво, до абсолютната нула ли беше охладил вратата? Във всеки случай тя си остана заключена.

Двуединния хукна към нас и аз разбрах, че битката му с вещиците все пак не е била лека. Един от централните му крака беше откъснат до коляното и от чукана на тласъци струеше черна течност. Впрочем, това като че ли не му пречеше. Както и големият готварски нож, забит до дръжката в окото на Денис, и увисналият на шията на Алексей едър риж котарак, методично дерящ лицето му с нокти.

— Ти дойде рано, Двуединни! — извиках аз. — Това е едва третият опит!

Единственото оцеляло око на Денис се спря на мен.

— Ще го броим за два — отговори той.

Четирите ръце на Двуединния се насочиха към нас. Аз мислено активирах Щитовете и се изместих, за да прикрия Надя и Арина.

— Тате! — извика Надя и аз почувствах леещия се от нея поток Сила. Хвърлих бегъл поглед към дъщеря си — Арина вече не беше до нея. Беше си отишла, старата вещица! Беше ни изоставила!

— Стой! — Тигъра пристъпи между мен и Двуединния. — Ти нарушаваш правилата! Моментът още не е дошъл! Пророчеството гласеше: три жертви при четвъртия опит, на петия ден!

— Махни се от пътя ми, пале — каза Двуединния. От десните му ръце към Тигъра изригнаха кипящи струи огън, а от левите — синкавочерен кълбящ се дим. — Плюя на твоите пророчества!

Тигъра се разтърси — от него се посипаха по земята червен пламък и сини отломки лед. Асфалтът под краката му закипя и по него се надигнаха буци. Снегът и ледът се изпариха, като вдигнаха кълба тежка сиво-синкава мъгла.

— Никой няма право да плюе на пророчествата! — възкликна Тигъра, сякаш радостно.

Той направи крачка напред, измъквайки нозете си от разтопения асфалт. Дори през вдигнатите Щитове ми стана горещо.

— И сега… това… е… мое… право! — рече Тигъра, приближавайки се към Двуединния.

Двуединния се хвърли срещу него — и двете рожби на Сумрака се сплетоха в кълбо.

Те се търкаляха по земята — вече не в магическа, а в обикновена битка. Може би тук имаше и вълшебство. В края на краищата, когато се бият два въплътили се закона на природата, две придобили човешки облик функции — какво немагическо има в това? Дори и боят да се води със зъби и нокти…

Двуединния не се променяше, биеше си се в своя паяково-човешки облик. Тигърът се преобразяваше. От време на време виждах мяркащи се тигрови лапи, озъбена животинска паст. От време на време — човешко лице, не по-малко яростно озъбено, и окървавени ръце. Дори ми се струваше, че всичко ставаше едновременно — той беше и човек, и звяр.

В един момент от кълбото излетя разперилият лапи риж котарак, който с диво мяукане се изтъркаля по снега и се метна към вратата на ресторанта.

Започнах да отстъпвам към Надя. Не можех да помогна с нищо на Тигъра. Дори не можех да нанеса удар, без да рискувам да засегна единствения ни защитник.

— Отвори портал! — извиках на дъщеря си.

— Не мога! Сумракът кипи! — отвърна тя отчаяно. — Всичко… се размива…

И аз чувствах, че нещо в Сумрака не е наред. Не беше нужно дори да поглеждам в него. Земята под краката ми започна да потрепва. На върховете на планините засветиха призрачни светлолилави огньове. Във въздуха увисна ниско тежко бучене.

Сумракът беше в треска. Сумракът сега се сражаваше сам със себе си — двата негови ипостаса се бяха вкопчили в смъртоносна схватка. Двуединния — древният разрушител на цивилизации, и Тигъра — техен древен пазител. И двамата всесилни. И двамата безмилостни. Но Тигъра имаше само едно безспорно право — да направи така, че да не умрем днес. Да защити прозвучалото пророчество.

— Да бягаме, Надя — казах аз. — Да бягаме… тази битка между нанайските момчета няма да приключи добре…

— Татко, няма да избягаме… — Дъщеря ми ме хвана за ръката. И изведнъж каза нещо, което не бях чувал от нея дори в детството й: — Тате, страх ме е…

Проблесна — ослепителен огнено-леден рисунък, сякаш в дълбините на биещите се тела се беше взривило нещо. Кълбото се разплете — Двуединния отлетя в едната посока, а Тигъра — в другата.

Но Двуединния се изправи. А Тигъра остана да лежи.

Двуединния ме гледаше с единственото си оцеляло око — окото на Денис. От другото продължаваше да стърчи нож. Лицето на Алексей се беше превърнало в кървава каша и той сляпо въртеше глава във всички посоки.

— Вие всичките… — изхриптя Двуединния.

И в този момент по пътя, дрънчейки с гъсениците си по асфалта, премина ратракът. Звуковата и светлинната му сигнализации бяха изключени, лопатата му беше спусната. Ратракът се вряза в Двуединния, с хрущене го прегази и се завъртя, мачкайки с гъсениците си човешката плът. Двуединния изви с два гласа и замълча.

Ние с Надя гледахме, онемели.

Ратракът застина и загаси двигателя. От отворената врата на кабината се подаде Арина и скочи върху снега.

— А аз мислех, че си избягала — казах аз.

— Не можеш да избягаш от съдбата си, глупчо — отвърна тя.

Приближих се до машината. Погледнах към стърчащата изпод гъсеницата китка на ръка. Сякаш почувствала погледа ми, ръката потрепна и се вкопчи в замръзналата почва. Ратракът се разтресе. Подскочи на място. Осакатеният, полусмазан Двуединен започна да изпълзява изпод многотонната машина.

— Не можеш да се спреш, твар — каза Арина. Наведе се над наполовина подалия се Двуединен. В ръката й изведнъж се озова Израстъкът — вече не цъфтящ храст, а отново дървен фалос. Само че сега беше без гърнето си и се оказа, че изглежда толкова неприлично само от едната си страна. От другата беше дървен кинжал.

Арина го вдигна над главата си — и с рязък удар прониза тялото на Двуединния. Осакатеното чудовище се разтопи, без да остави следа. Забилият се в почвата кинжал потъмня, покри се с кора и пусна един-единствен тънък филиз.

— Ти го уби! — казах аз. — Ти го уби!

— Двуединния не може да бъде убит толкова лесно — отговори Арина със съжаление. — Спрях го. Временно.

— И къде е той?

— Отиде в Сумрака — каза Арина. — Да си лиже раните.

— Татко! — извика Надя.

Хвърлих се към нея. Дъщеря ми седеше на колене край Тигъра. Той помръдна слабо, опитваше се да седне. Наведох се над него и му подадох ръка, за да се надигне.

— Как изглеждам? — попита ме Тигъра.

Изглеждаше зловещо — нямаше я половината му глава. От темето до ухото вървеше равен, лъскав прорез, покрит със стъклена кора. Е, или запълнен със стъклена маса.

— Бих казал, че си мъртъв.

— Много проницателно, но аз не съм човек. — Тигъра се надигна, тикна пръст в дупката и за миг застина. После сви рамене. — А ще ти се намери ли цигара?

— Няма ли да ти навреди? — попитах, стараех се да не поглеждам към зловещата рана. Порових в джобовете си. Нали бях прибрал цигарите, подарени ми от Тигъра…

— Вече нищо не може да ми навреди — отговори спокойно Тигъра. — Останали са ми две минути живот.

— А после? — попита объркано Надя.

— После ще отида в Сумрака, момиче — отвърна Тигъра. — Аз наруших правилата.

— Нищо не си нарушавал — казах аз. — Ти защитаваше пророчеството. Изпълняваше функцията си.

— Софистика — изсумтя Тигъра. Взе от ръката ми пакета, извади цигара, пъхна я в устата си. Тя се запали. — Но… тя сработи. За съжаление, докато се биехме, настъпи полунощ. След това нямах право да преча на Двуединния да ви убие.

— Но ти въпреки това му пречеше! — възкликна Надя.

— Вярно — кимна Тигъра. — Ще смятаме, че съм се увлякъл.

— Можем ли да направим нещо? — попитах. — Да помогнем? Ти нали не си човек…

— Там е и работата. Сумракът ме отряза. Изключи ме от захранването, ако мога така да се изразя. — Тигъра изпусна струя дим, погледна чистото нощно небе. — На вас ви е добре. Имате си звезди. Някой ден човечеството ще престане да убива себе си с ръцете на Двуединния и ще дорасне до звездите…

— Аз мога да ти дам Сила! — извика Надя. — Нали съм Абсолютна! Колко Сила ти трябва?

Тигъра погледна към дъщеря ми и ми се стори, че между тях се осъществи някакъв стремителен безмълвен диалог. Надя сведе поглед.

— Не тъжи — каза Тигъра. — Нали ти казвам — аз изобщо не съм човек. Аз дори няма да умра като вас. Не тъжи. По-добре опитайте да се справите с него. Сега си имате Арина. Изглежда, тя знае какво трябва да се направи.

— Тигре — повиках го. Изтичаха последните секунди от живота му, но не можех да премълча. — Помниш ли какво каза при Саркофага? Ти нали сбърка тогава? Аз съм Светъл.

— Аз и не съм те наричал Тъмен — усмихна се Тигъра. — Питай Завулон. Той ще ти обясни.

Тигъра си дръпна, хвърли цигарата и грижливо я загаси с крак. После още веднъж отметна глава, погледна в небето и се усмихна. И седна на земята.

Той, разбира се, не беше човек, но умря като човек — във всякакъв смисъл. За разлика от Двуединния, неговото тяло остана да лежи на земята. Подобната на стъкло плът потъмня и започна да кърви.

Прегърнах Надя и я притиснах към себе си. Погледнах тихо приближилата се Арина и наредих:

— Давай Минойската сфера.

— Къде? — попита тихо вещицата.

— В офиса на Дневния патрул. При Завулон.

Арина застина със сферата в ръце.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. И не си и помисляй да избягаш, ще се срамуваш до края на живота си.

— Някой може да си помисли, че ми е останал още много живот… — промърмори Арина.

 

 

Ох, как я гледаха!

Двамата наши Висши и Велики. Хесер и Завулон. Емигрантът от Тибет и синът на Юдея. Светлият и Тъмният.

И скромно седящата срещу тях, изглеждаща неочаквано органично в своя делови костюм зад масата за заседания в кабинета на Завулон вещица Арина. Ръководителката на вещерския Конклав.

Завулон продължаваше да бъде в своето удивително маниакално състояние. Това не си личеше на пръв поглед, но той церемониално целуна ръката й и произнесе, кой знае защо на френски:

— Comme vous êtes charmant!^[5]

— Ох, стар немирнико — рече кокетно Арина.

Хесер мълчеше и пронизваше вещицата с поглед. Тя старателно го игнорираше.

Олга, седнала в ъгъла на кабинета (пушеше и издишваше дима в скъпия японски въздухоочистител), наблюдаваше внимателно Хесер. И Арина, хвърляйки бегъл поглед към нея, скромно каза:

— Но престани вече, Борис. Отдавна съм ти простила.

Хесер почервеня като пред апоплектичен удар, но премълча.

Светлана просто седеше встрани и прегръщаше Надя. Тя дори не попита нищо, когато се появихме в кабинета на Завулон, само придърпа дъщеря ни към себе си и я прегърна. Може би те и без това знаеха всичко. Може би бяха видели всичко, бяха ни следили. На мен това дори не ми беше интересно.

— Обещах на Арина, че няма да й причинят вреда, няма да ограничат свободата й и няма да й принудят да извършва неприятни за нея действия — казах аз. — Арина обеща да ни разкаже всичко, което й е известно за Двуединния и Шестия патрул.

— Ние също изяснихме това-онова — рече Хесер. — Това-онова… Говори, Арина.

— Двуединния е чистач на човешката цивилизация — каза Арина. — По-точно, когато човечеството наруши вековния баланс между доброто и злото, Сумракът започва да страда. Равновесието се нарушава, той се опитва да го възстанови. И тъй като Сумракът отразява моралното и нравствено състояние на човечеството, то клонящият към зло Сумрак избира не най-добрия път. Изпраща Двуединния, който… почиства.

— По какъв начин? — попита Хесер.

— По най-простия, от гледна точка на Сумрака, разбира се. Двуединния унищожава Различните. Всички или огромното мнозинство — предполагам, че няма нужда да измъква всеки вампир от ковчега му или всеки върколак от бърлогата му. В нормалния живот ние, Различните, поддържаме баланса на Силата, утилизираме излишъците й. Това не дава възможност на хората да използват магия, но и ги избавя от твърде опасните играчки.

— Ако ние загинем, хората се убиват сами — каза замислено Хесер.

— Да. Останките от цивилизацията се опростяват и при това балансът между доброто и злото, колкото и да е странно, се възстановява.

— Какво странно има тук? — възкликна радостно Завулон. — Да удариш съседа с тоягата по главата и да го накараш да се труди на нивата ти, а съпругата му — да сгрява леглото ти, не е зло. Това е нормално природно поведение. Целесъобразност. Животните също са извън доброто и злото; когато вълкът похапва зайче — той не изпитва неприязън към него. Злото е да убедиш съседа, че той е длъжен да работи на нивата ти, да ти даде съпругата си и при това да те възхвалява.

— Благодаря, ние и така разбрахме — каза му Хесер с леден тон.

— Двуединния е бил първата рожба на Сумрака, първият изпълнител на волята му — продължи Арина. — Той е сключил първия, най-отдавнашен договор между Сумрака и Различните. Ние, Различните, поддържаме равновесието между доброто и злото. Осигуряваме на Сумрака спокойно и комфортно съществуване. Но ако злото надделява — Двуединния идва и ни кара да си платим. И сега това време е дошло.

— А ако надделява доброто? — попита тихо Надя.

— За съжаление, момиче, такова нещо не се е случвало — отговори Арина. Както ми се стори — със състрадание. — Във всеки случай не се е случвало в глобален мащаб. Макар че ние, разбира се, сме се опитвали. Във всички времена. Измисляли сме религии, морални норми, нови форми на обществен договор…

— Комунизмът все пак беше глупава идея — каза Завулон преднамерено тихо. Явно за да не започва ненужен спор.

— Сигурна ли си, че времето е дошло? — попита Хесер, игнорирайки Завулон. — Макар че какво те питам… той иначе не би се явил… Защо ти знаеш за това? Защо ние не знаем? Защо са празни архивите на Инквизицията, кой е почистил дори споменаванията за Шестия патрул и Двуединния?

— Ти наистина ли не разбираш, Хесер? — попита Арина. — Наистина?

Олга с рязко движение загаси цигарата и се изправи.

— Ние сами сме изчистили всичко това. Нали, вещице?

— Разбира се — каза Арина. — Това беше тайна, разбира се, но го имаше Патрула на Шестимата, който пазеше тази тайна, имаше документи в архивите. И Висшите знаеха. Включително вие със Завулон.

— Аз разбрах това чрез логически разсъждения! — неочаквано се намеси Завулон. — Ако съществува информация, която съм длъжен да знам, но не я знам, то е възможно само едно — аз самият да съм се заставил да я забравя. Не е възможно да са ми повлияли отвън! Като отхвърлим невъзможното, невероятното става истина.

— Благодаря, ценим мнението ти — каза Хесер. — Кога е станало това? Кой е участвал?

— Шестият патрул в пълен състав. И всички Висши Различни, посветени в темата.

— Защо? — попита Хесер.

— Това беше през хиляда деветстотин и четиринайсета година — каза простичко Арина. — Преди сто години. Вие започнахте експеримент — със световната война, с революцията в Русия. Както е известно, експериментаторът влияе на резултата от експеримента, ако знае неговата същност. Вие искахте да обърнете човечеството към доброто и се бояхте, че знанието за Двуединния ще ви попречи да направите това… това, което трябва.

— Ние? — възмути се Хесер. — Кои сме тези „ние“? Аз? Завулон?

— Включително ти и Завулон. Изобщо, участваха всички Велики, но вие със Завулон настояхте обектът на експеримента да бъде Русия. В последния момент, между другото. Франция беше лидер, Германия и Британия я следваха по петите. Само Съединените щати на Северна Америка бяха отхвърлени веднага — техният предишен експеримент, с войната за независимост, беше сметнат за неудачен. Но вие настояхте за Русия.

— Значи сме проявили патриотизъм… — изсумтя Хесер.

— Ами как да го кажа… — изрече Арина с ирония. — По твоите думи „Държавата е дива, няма да е толкова жалко, ако не се получи“.

Завулон се закикоти. Хесер плесна с длан по масата.

— Това е прекрасно, Хесер! Това е чудно! Това е толкова… толкова по Светлому!

— А ти… — започна Арина.

— Стоп! Не искам да знам! — възкликна Завулон. — Това не се отнася към случая и аз не искам да знам нищо.

— Както кажеш — миролюбиво се съгласи Арина. — Ние изчистихме всичко. Всички данни от архивите. Всички записи в летописите. Останаха само откъслеци от вампирски легенди, споменавания във второстепенни, забравени от всички документи. А после всички изтрихме паметта си. Подходихме много сериозно към въпроса.

— А ти защо помниш? — попита Хесер.

— Аз изначално имах особено мнение — каза Арина. — Усещах, че тези експерименти няма да доведат до нищо добро. Нито със световната война, нито с комунистическата революция. Не бива така да се насилва човешката природа. И не може да се твори добро от злото. На никого не би му се получило.

— Но ти помниш! — повтори Хесер.

— Аз съхраних паметта си на друго място — усмихна се Арина. — Ние, вещиците, имаме една дрънкулка, която пази паметта на всички Прабаби. Дори не ми се наложи да правя нищо специално, затова и не разкрихте хитростта ми. Когато я взех отново в ръце — си спомних… и разбрах какви сме ги забъркали. Но вече беше късно. Само ми оставаше да гледам какво се твори с Русия. Да наглеждам вас, идиотите… да изпълнявам поръчения… Докато не стана съвсем противно.

Хесер и Завулон седяха като зашлевени. Дори от маниакално веселото лице на Завулон се беше скрила усмивката. И, честно казано, това ми харесваше.

— Тоест ти знаеш всичко — каза Олга с делови тон. — Нали? Кой влиза в Шестия патрул, как да се победи Двуединния? Достатъчно сте се дърлили за стари обиди.

— Достатъчно — съгласи се Арина. — Да, знам. Аз нали затова се дърпах… виждах до какво ще доведе всичко това. Търсех начин за спасение. За себе си, за всички нас, за страната, за човечеството. Не намерих… А вие какво си мислехте — от къде на къде целият свят започна да се огъва и къса точно в Русия? Пробив на Инферното, ражда се Абсолютна, намира се „Фуаран“, идва Тигъра… За какво са ни такива удоволствия? Където сме забъркали кашите, там се къса.

— Е… — Хесер погледна мен, Светлана. Извърна поглед. — Абсолютната е моя инициатива.

— Наша — каза неочаквано Завулон и аз го погледнах изненадано.

— Наша — съгласи се Хесер. — Виждахме, че в Сумрака е неспокойно. Изплаваха някакви откъслеци… знания…

— Затова водехме определена дейност — каза Завулон. — Подготвяхме появата на Абсолютна вълшебница. Оръжие против Сумрака.

— Когато умираше, Тигъра ми каза нещо — рекох аз, като гледах Завулон. — Той ме нарече рожба на Мрака. И добави, че ти ще ми обясниш какво означава това.

— Може и да обясня — съгласи се лесно Завулон.

— Не бива — помоли Хесер. — Нека се заемем с работата…

— Това е свързано с работата — казах аз. — Говори.

— Може да се каже, че това е въпрос на генетика — каза Завулон. — Или дори…

— Не бива! — повиши глас Хесер.

— Или дори евгеника — продължи Завулон. — Способностите на Различен не е задължително да се предават по наследство, но има определени корелации. Най-лесно е да се разчетат през няколко поколения. Ние не изучаваме гените, но разчитаме вероятностните линии.

Хесер не каза нищо повече. Мълчеше. И ме гледаше.

— Абсолютната трябваше да се роди от две линии — каза Завулон, без да откъсва поглед от мен. — Едната от тях беше Светла, и там всичко беше по-просто, имаше много голям избор. Другата трябваше да бъде Тъмна и тя трябваше да минава през мен. Задължително.

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и казах:

— Но аз съм Светъл.

— Борис Игнатиевич беше уверен, че Светла няма да се събере с Тъмен — каза Завулон. — Затова улови момента… и те инициира в Светло състояние на духа. Дълго време му бях обиден за това. Честно казано, и на теб ти бях сърдит, въпреки че ти нямаш нищо общо.

— Моят баща е обикновен човек — казах твърдо. — Обикновен нормален човек!

— Да — лесно се съгласи Завулон. — За съжаление децата рядко наследяват способностите на Различните, обикновено те се проявяват през поколение. Наистина, Хесер и Олга имаха готов кандидат, но успяха да изгубят момчето и го намериха твърде късно. А и четирите ми последни внучки нямат никакви способности на Различни. Виж, с внуците се получи по-добре. Но от вас тримата провървя на теб.

— Татко е твой внук? — попита Надя в настъпилата тишина.

Завулон смутено разпери ръце.

— А аз какво — правнучка ли съм ти? — продължи Надя.

— А аз? Хесер, ти какъв си ми? — възкликна Светлана.

Тя скочи и се приближи към Хесер. Той отстъпи, примирително вдигнал ръце.

— Ти какъв си ми? Баща? Дядо? Що за индийски филм е това? Може би да потанцувам и да изпея песен за загубената и намерената дъщеря?

— Ти не си ми роднина! — повиши глас Хесер. — В твоя род имаше Светли, ти имаше потенциал на Велика, това беше достатъчно! Да, ние те използвахме, ние пресякохме пътищата ти… с необходимите кандидати. И вписахме в съдбата ти раждането на Надежда! Но това е всичко, аз не съм ти никакъв!

— Колко приятно е да чуя това! — възкликна Светлана и залепи шамар на Хесер.

Хванал се за бузата, Великият Светъл я гледаше объркано.

— Отдавна си мечтаех за това — каза Светлана радостно.

— Добави и за мен — помолих я аз.

— С удоволствие! — И Светлана добави. След което се обърна и отиде при Надя. — Край! Тръгваме си!

— Светът ще загине, момиче — каза Арина.

— Не ми пука! — отвърна Светлана. — Нещо се разкомандва, стара вещице! Или ти също си ми майка, баба, прабаба?

— Сакън! — Арина плесна с ръце. — Не. Само че всички ние, жените, сме сестри! И каквито и да ги забъркват там мъжете, ние отговаряме за живота, нали така? А ти си и лекарка, полагала си Хипократова клетва…

— Клетвата на съветски лекар — отговори мрачно Светлана. Но все пак седна до Надя и я привлече към себе си.

— Успокойте се всички — продължи помирително Арина. — Намерили повод да се карат. А ти не знаеше ли, Света, че те готвеха за раждането на Надя? Е, и какво от това? Дъщеря ти е умница и красавица. Нима съжаляваш? А ти, Антоне? Този стар пръч е имал туй-онуй с баба ти. Ти и без това почти не я помниш, а за дядо си спомняш ли си изобщо? Бил е и е заминал. Е, ето го и твоя биологичен дядо. Какво от това?

— Как какво? — попита Надя. — Мен в класа са ме питали: „Городецкая, ти еврейка ли си?“. Отговарях, че в рода ни няма евреи. Оказва се, че има! Лъгала съм ги!

И ето че това внезапно разведри напрежението. Пръв започна да се кикоти Завулон, грухтейки и удряйки с длан по масата. Започна да се усмихва и Хесер, все още без да маха ръка от първата му пострадала буза. Олга се ухили, Светлана поклати глава, но не успя да потисне усмивката си.

— Успокоихте ли се? — попита миролюбиво Арина и аз изведнъж заподозрях, че нашата веселост е предизвикана от някое нейно заклинание — вещерско, фино, незабележимо. Тя тези неща добре ги умееше. — Сега да продължим по работа. Патрулът на Шестимата се състоеше от представители на шестте Велики страни…

— Колко неочаквано — каза Светлана.

— Първо — Вампир — рече Арина. — Представител на най-древните Различни. В Шестия патрул вампирската колегия се представяше от Витезслав.

— Мир на праха му — произнесе Завулон. — Ех, Костя, келеш, кого утрепа!

— Всъщност други живи освен мен вече няма — съобщи Арина. — Второ, вещиците. Конклава, както разбирате, представлявах аз. Трето, представител на Светлите магове. Алфред Клаус Ланге.

— Загинал в двубой с Тъмния маг Кристоф Готие през хиляда деветстотин и четирийсета година — каза Хесер.

— По-точно — убиха се взаимно — поправи го Завулон. — Кой знае защо, взеха твърде присърце немско-френските отношения от онова време. Странна работа, сякаш ги теглеше един към друг… А! Разбрах!

— Точно така — каза Арина. — Готие представляваше Тъмните магове при нас. Явно двамата с Ланге наистина подсъзнателно и болезнено ги теглеше един към друг, в Шестия патрул те бяха в много приятелски отношения… — Тя погледна косо Надежда.

— Аз съм малко момиче и изобщо не разбирам вашите иносказания — заяви Надя.

— Пето — пророк — каза Арина.

— Пророк — произнесох доволно. — Все пак пророк. Всичко е правилно… И… Арина, аз нали познавам този пророк?

— Познаваше го — кимна Арина. — Еразъм Дарвин. Добър дядка, жалко, че пиеше непрестанно. Особено откакто си почисти паметта… сякаш се изтръгна от окови…

— Изгубил е смисъла на живота — каза тихо Хесер.

Погледнах Завулон, но той мълчеше. Лицето на Тъмния маг, чийто ученик някога е бил Еразъм, беше застинало като каменна маска.

— И шестата страна… — Арина се забави. — Общо взето нея не я представя Различен в буквалния смисъл на думата…

— Неиницииран Различен — казах аз. — Огледален маг. Нали?

Арина кимна.

— Вие и сами почти сте се ориентирали. Огледало. Страхотна девойка на име Мария Монтесори. След като забрави за службата в Патрула на Шестимата, тя изобщо забрави за света на Различните. Впрочем беше разностранно развита личност и проживя интересен живот. Човешки.

— Ние с Хесер можем да назначим представители на Тъмната и Светлата страна — каза Завулон. — Имаме това право. Ти можеш да назначиш представител за вещиците…

— Че защо? — поклати глава Арина. — Сама ще отида.

— Вампирите… при тях се появи предводителка — продължи Завулон. — И като се има предвид непрекъснатото й участие в последните събития, предполагам, че ще се яви при нас. Остават пророкът и огледалният маг. Или?

— Огледалният маг е в Москва, ние с теб го познаваме — каза студено Хесер.

— Ах, как е заплетено всичко, не можеш го разплете… — въздъхна Завулон. — Кой го домъкна?

— Аз го повиках — казах.

— Браво, Антошка — кимна Завулон.

Престорих се, че съм пропуснал фамилиарността покрай ушите си.

— И пророк — включи се в разговора Хесер. — Предполагам, че Глиба…

— Не Глиба — казах аз. — Инокентий Толков.

— Обоснови се — помоли Хесер.

— Защото всичко е свързано — казах аз. — Защото има още допълнителни условия. И ако се изхожда от тях — това ще бъдат Инокентий Толков от пророците, Завулон от Тъмните и аз от Светлите.