Сергей Лукяненко
Шести патрул (14)

Глава 3

Конклавът на вещиците се събираше в ресторанта на хотела. Както се казва, бяха решили „да съчетаят заседанието и банкета“. Не, купища ядене, за щастие, нямаше — двеста хранещи се вещици, това е твърде въздействащо зрелище. При това те в по-голямата си част обичаха да похапват и обилното мезе можеше да отвлече вниманието им дори от започналия край на света.

Затова по масите имаше само чай, кафе, вино, бира и коняк (много дами предпочитаха именно него), канапета с червен и черен хайвер, фоа гра върху малки тостове, различни пасти и нарязани торти (вещиците са готови да ядат сладко винаги и във всякакви количества).

Когато ние дойдохме, повечето от дамите вече бяха насядали. По-голямата част от тях предпочитаха да изглеждат млади и пищни, но и обликът на възрастните беше измама, украшение на реалността. Силите, които вещиците владеят, изсмукват от тях красотата и младостта. Те могат да живеят дълго, много дълго, практически вечно — както и всички Различни, но ние живеем дългия си живот в млади тела, а вещиците — в старчески.

Фрау Валдфогел, облечена с разкошна вечерна рокля и несъвременни (и явно скъпи) украшения, ни поведе към масата, около която изглежда се бяха събрали най-уважаваните вещици. Всички, доколкото виждах, бяха Висши. Сред тях седеше и Хохленко, но както ми се стори, това беше неочаквано дори за нея самата. Най-вероятно бяха поканили московската Баба на главната маса от уважение към нас.

„Към Надежда — мислено се поправих аз. — Не към нас. Към Надя. Тя ги интересува.“

Промъквахме се покрай масите, на които пиеха и замезваха вещиците, и до мен достигаха откъслеци от разговорите им.

— … Джак беше славно хлапе, славно. Но с такова детство, нали разбираш, драга, не можеш да си запазиш главата в ред. Тогава нямаше психолози. Така че той се хвана с тези клети проститутки…

— Не, не! Не си разбрала правилно! Физическата невинност изобщо не е важна, тоест желателна е, но не е главен критерий! По-важна е духовната невинност, бих казала дори — духовната наивност, чистотата, извираща от дълбините на сърцето, девствеността на съзнанието! И ето че сърдечният мускул на именно такава девственица, след като бъде обработен по правилния начин…

— Каква гадост — каза тихо Надя и ме хвана за ръката. Тя също се вслушваше в разговорите. — Едно е радващо: аз определено не ставам за такава девственица.

Направих се, че не съм я чул.

Впрочем, имаше и по-спокойни разговори.

— Рано сутринта! Щом крайчеца на слънцето се появи на небосклона — излизаш да събираш цветчета. С добри мисли, с усмивка на устата, може и с тиха песен…

Може би ако бяхме послушали още, щеше да се изясни, че събраните цветя трябва да се използват за някаква гадост. Но ние не дослушахме, стигнахме до нашата маса.

Да, в сравнение със събранието на вампирите, тук всичко беше много мило — особено ако не се заслушваш и не се опитваш да гледаш през козметичните заклинания.

Усмихващи се девойки и старици, стремящи се да измляскат Надя по бузата, а мен да ме прегърнат. Изобилие от розов цвят по дрехите — дъщеря ми се оказа едва ли не единствената, облечена в черно. Някакви шегички, остроумия, усмивки, парчета торти, плаващи върху чинийките си от маса на маса, наливаше се чай — а също така вино, бира, коняк. Конклавът на вещиците приличаше на стадо малки пухкави зверчета с розова козина, съсредоточено дъвчещи и умилително размахващи опашки.

Главното правило за общуване с мили зверчета е да не тикаш в тях пръст, ако не носиш дебели ръкавици.

— Сестри! — Една от вещиците на нашата маса се изправи. Гласът й звучеше равномерно и мощно, и изпълни цялата зала — същият фокус, който неотдавна беше направила Надя. — Нашия скромен кръг уважиха със своето присъствие Надежда Городецкаяя и баща й, Антон Городецки.

Намръщих се. Да, разбира се, много е приятно, когато познават и ценят децата ти. Но все пак е тъжно да се усещаш само като придатък към собствената си дъщеря.

— Всички ние знаем какво се случва — продължаваше вещицата. Тя беше стройна, мургава, черноока, с коси в цвета на гарваново крило, както обичат да казват поетите. — Аз, Ернеста, приветствам нашите гости от името на всички и им обещавам цялата помощ, която можем да им дадем.

Това звучеше много оптимистично. Малко помощ, за разнообразие.

— Благодаря, госпожо Ернеста — отговорих, като станах. Бях чувал за нея — тя беше испанска вещица, една от най-уважаваните в Конклава. Но имаше една странност… — Мога ли да задам един личен въпрос?

Ернеста се усмихна и кимна.

— Струва ми се, че вие вече от много години сте в Инквизицията — казах аз.

— От хиляда осемстотин деветдесет и първа година — отговори любезно вещицата. — Учуден ли сте, че съм на Конклава?

— Да.

— Конклавът не е организация, която участва по някакъв начин в противоборството между Патрулите. Сред нас има и Светли. И изобщо, Конклавът е нещо като девически клуб по интереси.

Позволих си да се усмихна, тъй като точно това и очакваха от мен.

— Така че аз мога да служа в Инквизицията, но при това да оставам вещица и да участвам в Конклава — завърши Ернеста.

— Добре — кимнах аз. — Тогава ми отговорете едновременно като участница в Конклава и действащ Инквизитор. Как така е изгубена информацията за Двуединния, за бога, роден от Сумрака? В средните векове още са помнели Шестия патрул — значи са помнели и Двуединния. Какво се е случило после? Защо се мъчим, събирайки знанията троха по троха, и все още не сме уверени, че разбираме всичко правилно?

Настана тишина — вещиците дори престанаха да дъвчат.

— Нямам отговор. — Ернеста не се смути, не можеш да смутиш една вещица, но въпросът явно не й хареса. — Информация с подобна важност не бива да бъде губена. Но нея наистина я няма. Отделни второстепенни документи, намеци, бегли споменавания в книгите… Ако искаш да знаеш моето мнение…

— Искам — кимнах аз.

— Информацията е унищожена съзнателно. И в това трябва да са били замесени няколко Различни — Светли, Тъмни и Инквизитори. Трябва да са били замесени и магове, вещици, вампири…

— Трябва да е бил замесен Шестият патрул — неочаквано каза Надя. — Нали така?

— Браво, момиче — каза Ернеста. — Точно така. Ние стигнахме до извода, че самите членове на Шестия патрул са унищожили спомена за него.

— Ние? — попита учудено светлокосата вещица до Ернеста.

— Ние в Инквизицията — поясни Ернеста. — Антоне, за съжаление не можем да ти дадем никаква информация. Никоя от нашите сестри не знае за Двуединния и Шестия патрул.

— Дори ние имаме такива страшни приказки, които се стараем да забравим… — каза със скърцащ глас вещица от съседната маса. Тя беше една от малкото, които не бяха маскирали възрастта си със заклинания. По човешки мерки изглеждаше на сто години. — Двуединния, миличка, е една от тях…

— Ти знаеш ли нещо, Мери? — поинтересува се Ернеста.

— За Двуединния? — Мери поклати глава така, че редките побелели кичури коса, подредени като къдрици в опит да украсят плешивия череп, се разместиха. — Не, не, сестро… Знам за Томас с клечките, за вретенцето и…

— Не бива пред външни хора, сестро — помоли я меко, но настойчиво Ернеста. — Ние ценим историите ти, сестро. Но малко по-късно.

Мери закима и даже подигравателно покри уста със сбръчканата си длан. Почувствах уважение към тази древна вещица, която не се опитваше да скрие възрастта си.

— Между другото, сестро, ти не забрави ли нещо? — поинтересува се Ернеста. — И нямам предвид Двуединния.

— Какво бих могла да забравя? — възмути се Мери.

— Ами… да погледнеш в огледалото, преди да излезеш от стаята… — сви рамене Ернеста. — Да си напудриш носа… Да плиснеш в лицето си вода от ониксова чаша…

Мери се намръщи. После побеля като тебешир. Сведе поглед, оглеждайки се в чистото сребро на приборите.

Вещиците наоколо тихичко се закикотиха. Каквито и сестри да бяха помежду си, на първо място бяха жени.

Мери поднесе ръка към лицето си. Изправи се, прибра ръцете си. Това вече не беше старица. А жена — млада и ослепително красива, светлоруса, синеока с аристократично правилни черти на лицето.

— Е, благодаря, сестрички — каза Мери с леден тон. — Благодаря на всички, които ми се усмихваха тази вечер…

— Седни, Мери — каза Ернеста. — На всички е позната твоята екстравагантност. Помислих си, че нарочно си дошла в такъв вид на срещата. Сядай и не се излагай.

Мери седна и изгледа лошо Ернеста.

Попитах бързо:

— Е, тогава остава въпросът за помощта. Необходим ни е ваш представител, назначен или одобрен ръководител на Конклава. Баба на Бабите.

— И тук има един проблем, с който ти си непосредствено свързан — каза Ернеста.

— Арина — кимнах аз. — Да, така е. Аз вкарах вашата Прабаба в Саркофаг на времето. За свое оправдание мога да кажа само, че възнамерявах да прекарам вечността там с нея.

— Шегаджия — изсумтя Ернеста. — Няма да лъжа, че тъжа по Арина. Да и ние, както навярно си забелязал, по принцип не се вживяваме в отношенията помежду си.

— Как да не го забележа — кимнах аз, въртях между пръстите си сребърна лъжичка.

— Поради това молбата на Хесер и Завулон за помощ беше чута от нас и приета положително — усмихна се вещицата.

— Но? — попитах аз. — Някъде на върха на езика ти е заседнало едно „но“. Кажи го по-скоро, че може да се задавиш.

— Но ние не можем да изберем нова Прабаба — въздъхна Ернеста. — Защото предишната е още жива.

— Отстранете я — казах аз. — Нима не можете да проявите гъвкавост?

— Ние? — Ернеста повдигна лявата си вежда и ме погледна изучаващо. — Ние можем. Гъвкавостта е второто ни име. Как иначе бихме оцелели в свят, пълен с кръвожадни груби мъже? Но ти знаеш ли как избираме Прабабите?

Поклатих глава. И почувствах, че това знание няма да ми хареса.

— Бабата на Бабите трябва да бъде призната от Израстъка — каза Ернеста.

— Ура! — казах въодушевено. — Боях се, че става въпрос за нещо по̀… по-екзотично.

— Татко, знам думата „фалическо“ — каза Надя.

Ернеста се усмихна на дъщеря ми.

— Не съм се съмнявала в теб, миличка… Не, Антоне. Само Израстъка. Ето го и него.

Тя небрежно вдигна салфетката от стоящото на масата пред нея гърне. Надигнах се, за да видя какво е било под салфетката.

Бях видял гърнето, но си мислех, че в него има някаква храна. А се оказа, че е саксия за цветя. Със стърчащ от нея дървен…

— Какво е това? — попитах аз.

— Израстъкът — отговори Ернеста, усмихвайки се.

— Но по вида му бих казал, че е дървен…

— Израстък — повтори вещицата натъртено. — Символът на нашето вечно живо и вечно процъфтяващо съобщество.

— Струва ми се, че, съдейки по Израстъка, вашето съобщество е малко изсъхнало.

— А ти не съди по външността — парира вещицата. — В ръката на Бабата на Бабите Израстъкът започва да цъфти. Това е явно и еднозначно потвърждение за длъжността. Е, и за придобиването на определена власт и сила.

— Добре — казах аз. — Значи сте избрали?

— Израстъкът не разцъфна — каза Ернеста. — Има предания, че това се е случвало няколко пъти — когато е била избирана явно недостойна Баба на Бабите, когато гласуването се е провеждало под натиск и веднъж — когато са се опитали да изберат главна вещица, а предишната е била жива.

— При вас няма ли отстранявания от поста? — попитах аз.

— Не, освен чрез отрова в отварата — каза зловещо Мери. — Добрият стар арсеник…

— Докато Арина е жива — не можем да изберем друга — разпери ръце Ернеста.

— И какво ще наредите да правим? — попитах аз. — Защо ни повикахте…

— Надяваме се, че Израстъкът все пак ще ни позволи да изберем главна вещица — каза Ернеста. — Ако кандидатът бъде…

— О, не! — възкликнах аз. — Дори не си го мечтайте!

— Тогава светът ще загине — отговори вещицата. — Городецки, ние не се шегуваме. Предлагаме дъщеря ти да стане Баба на Бабите.

— Безумие — казах аз — Безумие и безсмислица.

— Защо?

— Знам донякъде правилата ви — казах злорадо. — Бъдещата вещица трябва да получи дар, посвещение от настоящата вещица при това в ранно детство…

Млъкнах, Ернеста се усмихваше. Изведнъж си спомних всичко. Арина похити Надя. Ние си я върнахме. Арина, сякаш за извинение, й направи подарък…

— Но тя има посвещение, Антоне — каза вещицата. — Самата Арина, Прабабата, преди десет години й подари способността да използва растенията. Основа на основите на вещерството.

— Вие сте полудели! — възкликнах аз. — Тя е на петнайсет! Дори на четиринайсет!

— Нима работата е във възрастта? — учуди се Ернеста. — Арина също не е най-старата от нас.

— Дъщеря ми е Светла — напомних, вече разбрал, че съм загубил.

— Почти петнайсет процента от вещиците са Светли — съобщи любезно Ернеста.

— Тя ще остарее стремително и ще стане… ще стане уродлива — казах аз тихо.

— Като нас — кимна вещицата. — Ще й се наложи да живее под обвивка и дори ако възлюбените й бъдат Различни, те ще знаят, че целуват не млада девойка, а съсухрена старица. Всичко е вярно. Такава е цената. Но ние, струва ми се, искахме да спасим света?

Погледнах Надя.

— Татко, но разбира се, че съм съгласна — каза дъщеря ми.

Лицето й беше много спокойно. Мирно, невъзмутимо, доброжелателно.

— Надя, това е необратим процес — казах аз. — И много бърз. Ще се състариш за няколко години. Е… за десет-двайсет максимум. Сега ти се струва, че това е цяла вечност, но не е така. Ще разбереш, че десет години отлитат като миг. Аз не знам, разбира се, Кеша или някой друг… но все пак за Различния е по-лесно и по-честно да живее с Различни… и само вещиците живеят с обикновени хора, защото те не знаят кого целуват…

В залата беше тихо. Зашеметяващо тихо.

И дъщеря ми ме гледаше мълчаливо, сякаш чакаше да се наговоря.

— Дори няма да можеш да родиш дете… — казах аз. — Не, лъжа, ще можеш, но само в най-първите години, след като станеш вещица… мамка му, какви ти първи години, та ти самата си дете…

— Татко, аз веднага разбрах защо вещиците ни повикаха на Конклава — каза Надя. Гласът й беше успокояващ, сякаш тя бе възрастната, а аз — подплашено дете. — Обадих се на Инокентий, обсъдихме всичко. Ние ще се оженим веднага щом се справим с Двуединния. Разбира се, ще ми се наложи да родя бързо. Може би дори ще успеем да си направим две деца. Защото, разбира се, не сме достатъчно възрастни, на първо място психологически, но обсъдихме всичко и с мама, тя каза, че вие ще възпитавате внуците си, за да можем ние да продължим учението си…

Стоях и гълтах въздух с отворена уста. И видът ми навярно е бил такъв, че нито една от вещиците не позлорадства.

— Всичко ще бъде наред, тате — каза Надя и се изправи. Вдигна се на пръсти, млясна ме по бузата и застана през една маса от Ернеста. — Готова съм. Какво трябва да направя?

Дъщеря ми ще стане вещица. Моята дъщеря. Абсолютната вълшебница, умната и красавицата, ще стане прегърбена (или дебела) стара вещица. При това много бързо, няма да е и на трийсет години, а вече ще е отвратителна старица, вечно криеща се под заклинание за облик. И нищо не може да се направи. Ернеста е права и Надя е права — става въпрос за съдбата на целия свят…

— Сестри, готови ли сте да приемете Надя Городецкая в нашите редове — попита Ернеста.

Вещиците отговориха с одобрителна глъчка.

— Съгласни ли сме Абсолютната вълшебница Надя Городецкая да стане Баба на Бабите, наша предводителка и повелителка? — продължи Ернеста.

— Нередност! — изрече внезапно Мери. Въпреки външния й обаятелен облик, гласът й беше останал скърцащ, старчески. — Арина беше рускиня, Надя е рускиня. Не е правилно да се избира два пъти подред ръководителка от една и съща област!

— Само веднъж е имало Прабаба от Африка! — внезапно се оживи тъмнокожа жена в дъното на залата.

— Очаквах към нас отношението да е по-добро… — разнесе се друг възмутен глас.

— Белгия никога…

— Тихо! — повиши глас Ернеста. — Ние сме много, всички имат амбиции, обиди и претенции! Но разберете — ако сега Надя Городецкая не стане Прабаба, такава завинаги ще остане Арина! До края на вековете! А и целият свят ще загине!

Вещиците замълчаха.

— Арина и без това се задържа доста… — проскърца Мери.

— Така че като изключение предлагам да изберем за Прабаба Абсолютната вълшебница Надя Городецкая! — каза тържествено Ернеста. — Подкрепете ме!

Този път нямаше протести. Повечето жени говореха нещо одобрително, част премълчаха, но никой вече не възразяваше.

В тази процедура имаше нещо удивително просто и дивашко. Като изборите на атаман при казаците — когато на всички се предлага да извикат дали харесват атамана или не.

— Надя, протегни ръка и я сложи върху Израстъка — каза Ернеста.

Гледах това неприлично и безумно зрелище — дъщеря ми, стискаща в длан древен дървен фалоимитатор. И мълчах.

— Стисни дланта си… — каза Ернеста неочаквано неуверено.

— Може би още и да го погаля? — отговори мрачно Надя, но все пак стисна дървеното дилдо.

Нищо не се случи.

— А в старите времена минавахме и без полумерки… — заскърца вещицата Мери, но улови погледа ми и млъкна. Затова пък Надя отдръпна ръка от Израстъка и я избърса в роклята си.

— Ти нали го държа? — кой знае защо попита Ернеста, сякаш не беше видяла целия процес с очите си. — Но тогава…

Тя се обърна към мен.

— Разбрах — казах аз. — Вие не можете да направите нищо.

Ернеста поклати глава.

— Много съжалявам, сеньор. Много съжалявам. Искахме да помогнем. Ние… ние обичаме живота.

Погледнах към залата. Към двестате старици, обгърнати от магически грим, скрити в магически облици, преструващи се на красавиците, които някога са били или никога не са били.

Добри и зли — те наистина обичаха живота. Във всичките му прояви. Те бяха извършвали чудовищни злодеяния заради същата тази своя любов към живота. Бяха творили разврат и мръсотии, бяха препарирали бебета, бяха се съвкупявали с животни, тровили добитък и смукали майчино мляко, бяха изскачали нощем срещу самотни пътници и ги бяха карали да скачат по поляните и да тичат по пътищата. Те бяха не по-малко безумни от мартенски зайци. Те бяха същността на майката природа, самата Земя — природата също е безмилостна и безпощадна, похотлива и подигравателна, кръвожадна и коварна.

Те бяха вещици. Наивни и жестоки, като деца, хванати в капана на старчески тела. Няма мъжки аналог на вещиците, вещерите от приказките — това е нещо съвсем, съвсем друго. За да бъдеш вещица, трябва да умееш да даваш живот. Иначе няма да придобиеш необходимата лекота в отнемането му.

— И аз съжалявам — казах. — Но не се притеснявайте, дами. Все ще измислим нещо.

Надя се върна при мен и аз я прегърнах.

— Извинявай, татко — прошепна тя. — Изглеждах глупаво, нали?

— Не глупаво, но смешно — отговорих аз.

— С това замени думата „отвратително“ — каза Надя. — Разбрах.

Ернеста издрънча с лъжичка по една чаша — в тишината звукът беше тревожен като нощен телефонен звън.

— Можем ли да направим още нещо за вас, сеньор Городецки? — попита тя. — Можем да свалим частично защитата, за да отворите портал оттук…

— Гоните ли ни вече? — попитах аз. Протегнах ръка, представих си сянката й върху масата… трябваше да я има, нали? Сянка от кристалните полилеи, и не е важно, че не я виждам. Нея я има. Сянката от моите пръсти, отиващи в Сумрака…

— Не, но… — каза Ернеста малко объркано, гледайки ръката ми.

Помръднах пръсти и усетих по върховете им студа на Сумрака.

— Татко, какво правиш? — попита Надя шепнешком.

— Ако изведнъж се разнесе потропване — казах аз, помръдвайки пръсти, — не се плаши, това е глюк^[1].

— Какво общо има тук Глюк? — попита Надя. — Той композирал ли е нещо за барабани?

— Какво дете си — казах аз, отмервайки с пръсти ритъма. Три къси, три дълги, три къси. Импулсите на Силата, биещи някъде в пространството, в Сумрака.

— Кой сте вие? — внезапно се намръщи Ернеста, гледаше зад гърба ми. — Тук има частно мероприятие…

Гласът й бавно затихваше, сякаш намаляваха звука на плейър, а очите й се разширяваха. Явно гледаше към онзи, който стоеше зад мен.

Обърнах се и кимнах на Тигъра.

— Извинявай за безпокойството. Не се бяхме договорили за сигнала, но реших, че ще ме разбереш.

— Вещици — каза тихо Тигъра, оглеждайки замислено стариците. Докато вещиците идваха на себе си (ех, жалко, че не видях как беше приета появата му), в ресторанта нарастваше… е, не паниката. По-скоро напрежението и възбудата. — Никога не съм обичал вещиците.

— Защо? — учудих се аз.

— Те… — Тигъра се замисли за миг, сякаш формулираше с думи нещо, което винаги е разбирал, но не се е налагало да произнася на глас. — Притесняват. Досаждат. Тревожат. Безпокоят.

— Оцених твоята образност и речников запас — казах аз. — И какво притесняват?

— Сумрака — отговори просто Тигъра. — Обикновените Различни молят. Вещиците изискват.

Той се намръщи и махна с ръка, сякаш съжаляваше за изпуснатите думи.

— Нужна ми е помощта ти — казах аз.

— Да — кимна Тигъра. — Много се учудих, че не ме помоли веднага.

— Ти не предложи и реших, че е сложно. Или невъзможно.

Така ли ми се стори, или върху лицето на Тигъра се появи напълно човешко страдание?

— Не е невъзможно… сложно е.

— Те не могат да изберат предводителка — казах аз. — Дори Надя не успя да стане такава. Докато Арина е жива в Саркофага на времето…

— Мога да направя две неща — рече Тигъра, като ме гледате в очите. — Да унищожа Саркофага. Да го разтворя във вечността. Това най-вероятно ще е равнозначно на смъртта на Арина.

— Второто? — попитах аз.

— Можем да се опитаме да я измъкнем — каза Тигъра. — Само че ти ще говориш с нея. От Саркофага може да извежда само този, който иска да влезе. Но тук… тук може да има непредвидими последствия.

— Какви? — поинтересувах се.

— Не съм сигурен — намръщи се Тигъра. — Аз… аз не виждам бъдещето ясно. И двете ситуации са мъгляви, но тази, в която връщаме Арина, е двойно по-мъглява.

— Антоне, ако правилно разбирам ситуацията — каза бързо Ернеста, — нас напълно ни устройва първият вариант. Арина ще се упокои с мир, а ние ще изберем Баба на Бабите. И това няма да бъде дъщеря ти! Всичко се развива по най-добрия начин!

— Татко! — погледна ме възмутено Надя. — Ти… ти ще се съгласиш ли?

Въздъхнах. Отместих Надя и направих крачка към Тигъра.

— Така си и мислех — каза той тъжно. — Городецки… защо така не обичаш простите решения?

— Те обикновено имат сложни последствия — отговорих аз.

 

 

Като че ли англичаните имат израз „да яздиш тигъра“.

Да се придвижваш в лапите на Тигъра не е по-голямо удоволствие. Дори и Тигъра за разнообразие да е приел облика на интелигентен младеж.

Само преди миг бяхме в алпийски ресторант сред двеста вещици, чиято съвкупна възраст беше може би към сто хиляди години.

А сега Тигъра ме беше хванал за яката — и се бяхме озовали в кълбяща се сива мараня. Приличаше на пяна от сапунени мехури, осветена от слаба бяла светлина. Мехурите се разпръскваха около нас, пружинираха под краката ни, приближаването на ръцете ни ги караше да отстъпват.

— Какво е това? — попитах аз. Тигъра продължаваше да ме държи за яката с протегнатата си ръка. — И ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш?

— Това е пространството между слоевете на Сумрака — отговори Тигъра. — Това са отгласи от емоции и ехо на чувства. Това е всичко, което някога го е имало на света. Писъкът на първата мишка, хваната от първата котка. Мяукането на котка, топлеща се върху коленете на жена. Викът на родилка, усетила, че синът й ще стане злодей. Плачът на престъпника в нощта преди екзекуцията. Всички звуци на света. Всички багри на света. Всички чувства на света.

— Благодаря, много поетично — казах аз. — А…

— Ако те пусна, ще се разпаднеш на… — Тигъра се замисли. — На мехурчета.

— А Завулон казваше, че се крие между слоевете на Сумрака…

— Твоят Завулон умее много неща, Городецки. Потърпи малко. Трябва да поговорим. Не изпитвам никакво удоволствие от това да те държа за яката.

— „На мехурчета“, „за яката“ — усмихнах се аз. — Ама че лексика имаш. Натъпкал си се със знания. Добре, нека поговорим.

— Сега минаваме точката, от която няма връщане назад, Городецки — каза Тигъра. В слабата сива светлина лицето му изглеждаше като гипсова маска. Дори устните му едва помръдваха, а очите му бяха тъмни отвори към нищото. — Сигурен ли си, че искаш да измъкнеш Арина? Може би просто да я упокоим?

— Къде е проблемът, Тигре? — попитах аз. — Мислиш си, че старата вещица ще ме обърка окончателно?

Тигъра поклати глава.

— Не, Антоне. Ни най-малко.

Разбрах. Аз по принцип поумнявам с всеки изминал ден, страх ме е да си помисля колко проницателен ще стана, когато достигна възрастта на Хесер.

— Обратното, тя ще обясни всичко?

— Да, Антоне. Арина знае всичко. За Шестия патрул, за Двуединния. Дори за Сумрака знае много повече, отколкото показва. Може би дори повече от самия мен.

— Защо реши така?

— Предвиждам. Ако поговориш с нея — всичко ще се промени. Ще стане съвсем различно, Антоне.

— Например? — попитах ядосано.

— Много е възможно да умреш — каза Тигъра.

— И как така, с хората не се случват такива неприятности.

— Ти не си човек, ти си Различен. За вас не е задължително да умирате.

— Какво още?

— Аз ще умра — каза простичко Тигъра. — В тази версия на бъдещето умирам.

— А в другата? — попитах, след като помълчах.

— В другата също.

— Ясно — кимнах аз. — Тогава кажи ми най-важното, Тигре…

— Надя умира в онази реалност, в която решаваш да унищожиш Саркофага — каза Тигъра. — В алтернативната — не е задължително.

— Тогава защо изобщо ме попита за мнението ми? — засмях се аз.

— Защото реалността, в която Надя не умира, ще ти донесе повече страдания — извърна поглед Тигъра. — Възможно е да съжалиш, че не сме разпръснали Саркофага във вечността.

— Това не може да бъде! — изкрещях. — Това няма да стане! Защо?

— Не знам — отговори Тигъра. — Не съм сигурен. Нали аз не съм Сумракът. Аз съм негова част. И съм болен, Антоне. Аз съм болен от човечност и затова си говоря сега с теб. Дори и да бях здрав, да се четат съдбите на Великите и на Абсолютната е чудовищно трудно…

Аз застенах. Искаше ми се да отхвърля от рамото си ръката на Тигъра и да се разтворя в „мехурчетата“. Никога не бях предполагал, че ще си помисля за такъв прост и страхлив изход.

— Върви по… вещиците — казах аз. — Може и после да съжалявам, но сега не мога да кажа нищо друго. Няма да избера това бъдеще, в което Надя загива. Отиваме в Саркофага.

— Добре — каза Тигъра. — Аз си знаех… но трябваше да уточня. Да вървим, рожбо на Мрака. Ще те отведа при Арина…

— Какво? — закрещях, когато порестата мъгла се разсея, а аз се завъртях през глава по студения мраморен под. — Какво??? На кого?

Но Тигъра не отговори, само отдалеч се разнесе тихият му шепот:

— … Но ще я уговаряш сам.

Станах. Огледах се. Тигъра го нямаше. Имаше само сумрачна каменна зала, покрита с висок купол. Арина не се виждаше никъде. Направих няколко крачки напред. Въздухът беше все така чист и прохладен, както и в моите спомени.

— Арина — повиках я аз. — Това съм аз! Антон! Антон Городецки!

— Да, досетих се, че не е Чехов, той беше интелигенция, не викаше, когато хората спят…

Гласът на вещицата се разнасяше отгоре. Спрях се, вирнах глава. На три метра над мен, косо притиснат към купола на тавана, висеше сив пашкул, сплетен от някакви парцали и нишки. Пашкулът потрепваше. Показа се една длан, после втора, разшириха отвора и накрая през него се подаде глава.

— Добро утро, Арина — казах на вещицата. — Извинявай, че те събудих.

— Няма да ти се размине само с извинения — отвърна вещицата. — Сам ли си?

— Да. — Запънах се. — А от какво е това… този…

— Не ти трябва да знаеш — каза Арина. — Извърни се за малко.

Извърнах се и направих няколко крачки към центъра на Саркофага. Зад гърба ми се чуваше шумолене, пращене — сякаш Арина сваляше своя пашкул. Честно казано, звучеше отвратително. Много рационално, много екологично и природно, много разумно — да си изплетеш пашкул и да потънеш в сън. Но това може да се очаква от насекомо, а не от човек. Вещици…

— Радвам се да те видя, Антоне — каза Арина. — Добре изглеждаш. Само си някак уморен…

Обърнах се — вещицата стоеше зад гърба ми, пашкулът на тавана беше изчезнал. Лицето й беше спокойно, умиротворено. Строгият костюм с панталони, с който беше облечена (смътно си спомних, че беше попаднала тук с други дрехи), беше изгладен и чист.

— Как е Минойската сфера? — попитах аз. — Все си спомням за нея. Чудех се дали ще те измъкне оттук.

Арина прекара ръката си по дрехата, в дланта й се мярна дребно кълбо.

— Смешно — каза тя. — Тук се процежда много малко Сила. Сферата трябваше да се зарежда още двайсет-трийсет години.

— Затова ли легна да спиш?

— Да. Но когато ти влезе, с теб проникна много Сила. Сферата е заредена.

— Не бързай да я използваш — казах аз. — Възможно е да излезем по друг начин.

— Така ли? — усмихна се Арина. — Е, разказвай!

— Имаме проблеми.

Арина кимна.

— А новото какво е?

— Какво знаеш за Шестия патрул и Двуединния?

Чертите на лицето й се изостриха, очите й станаха сурови и зли.

— Шестият патрул е мъртъв! Двуединния вече го няма!

— Патрулът е мъртъв, да — кимнах аз. — А виж, Двуединния вече два пъти се опита да убие дъщеря ми.

Арина пристъпваше от крак на крак и ме пронизваше с поглед. После въздъхна и се отпусна на пода.

— Сядай, Городецки. Да поговорим.

— Не си ли се наседяла? — учудих се аз. — Не искаш ли да излезеш оттук?

— Искам. Но не знам дали си струва. — Арина махна с ръка. — Сядай, де! Един-два часа няма да решат нищо, прекарах тук години…

Кимнах и седнах на пода срещу нея.

— Какво се е случило? Поред — настоя Арина.

— Първо се появи вампир. Хесер смята, че това е възродила се вампирка, която някога упокоих. Тя хапеше хората, избирайки ги по инициалите. Така че инициалите да съставят посланието: „Антон Городецки, за твоята или твоите дойдох най-накрая“.

— Що за глупости — промърмори Арина. — Някакво криминале от Агата Кристи. Това не е Двуединния. Не е в негов стил.

— Не съм казвал, че е той. Която и да беше тази вампирка, се изясни, че е действала на наша страна. Нападнаха дъщеря ми в училището. Двамата охраняващи я Различни — Светъл и Тъмен — убиха третия охранител, Инквизитор. Те бяха като обсебени.

— Как го убиха? Огън и лед?

Кимнах с облекчение. Арина наистина знаеше за Двуединния!

— Те заедно ли са? — уточни Арина.

— Стараят се да се държат за ръце — уточних предпазливо.

Арина кимна.

— Ние със Светлана не успяхме да ги победим — продължих аз. — Но се появи тази вампирка — и ги прогони. Беше обикновен бой, но много бърз…

— Нататък — каза Арина.

— Пророчество. Всички пророци и предсказатели съобщиха едновременно едно и също. „Пролятото не е напразно, изгореното не е без полза. Дойде първият срок. Двама ще се изправят в плът и ще отворят вратите. Три жертви, при четвъртия опит. Пет дни остават на Различните. Шест дни остават на хората. За онези, които застанат на пътя — не остава нищо. Шестият патрул е мъртъв. Петата сила е изчезнала. Четвъртата не е успяла. Третата сила не вярва. Втората сила се бои. Първата сила е уморена“. След това се заехме да търсим Шестия патрул и онези, които влизат в него…

Арина кимна и затвори очи.

— Разбираш ли за какво се говори в него?

— Преди колко време е било изречено пророчеството?

— Преди четири дни.

— Последният ден — каза Арина. — Да… Разбирам всичко. Какво изобщо става сега по света, Антоне? Какво става с хората?

— Всичко е както обикновено — казах аз. — Войната в Близкия изток. Война в Украйна.

— Това са дреболии — поклати глава Арина. — Впрочем не е необходимо балансът да бъде нарушен толкова явно. До самия последен ден светът може да си изглежда обичайният.

— Какъв баланс?

— Между доброто и злото, разбира се.

— Не бих казал, че Дневният патрул съвсем се е разпасал…

— Доброто и злото нямат ни най-малко отношение към Патрулите! — отговори рязко Арина. — Точно на теб това трябва да ти е ясно! Нощният патрул се придържа към позицията на алтруизма, по-точно — действеният алтруизъм на Различните по отношение на хората. Дневният патрул смята благото на хората и техните потребности за незначителни по отношение на потребностите на Различните.

— Но в крайна сметка това все пак е добро и зло. На банално равнище — казах аз.

— Кажи това на хората, които загиват заради възвишените идеи на Нощния патрул — махна с ръка Арина. — Представите на Различните и хората за добро и зло са доста различни.

— Добре. Нека балансът е нарушен. Вярвам ти. Светът наистина е полудял. Но това са си човешки дела, дори и хората да започнат световна война.

— Какво представлява Сумракът?

— Някаква разумна сила — казах аз. — Свръхсила.

Арина ме гледаше в очакване.

— Породена от човешките мисли, емоции, мечти…

— Сумракът няма физическо тяло — каза Арина. — Той дори няма разум в човешкия смисъл на тази дума, а съвсем различен. Сумракът е съвкупност от всички човешки съзнания. Съзнанието на живеещите в момента хора е аналог на неговата воля. Паметта на умрелите хора е аналог на паметта на Сумрака. Ако светът клони към зло — Сумракът става по-суров. Ако светът клони към добро — и Сумракът става добър. Но Сумракът не обича да се променя, същността на всичко живо е в хомеостазата…

— Искаш да кажеш, че сега в света има повече зло, отколкото по времето… е, да допуснем, на Втората световна война? — Поклатих глава. — Не вярвам!

— Работата не е в това кое е повече. Работата е в баланса. Световните войни са чудовищни злодеяния, това са океани от болка и страх. Но са и велики надежди, жертвоготовност, милосърдие! Войната не променя баланса, тя само вдига залога. Но щом Двуединния е дошъл — значи балансът е нарушен. Значи злото е навсякъде. Тихо, спокойно, равнодушно зло. В мъжете и жените, в децата и възрастните. Балансът се променя, на Сумрака му става некомфортно, той започва да се съпротивлява на промяната. И поражда в човешкия свят една или друга същност. В най-простия случай — огледални магове, възстановяващи баланса на локално равнище. Ако проблемът е по-сериозен — Абсолютни Различни, способни да дадат на света нова истина, променящи природата на хората. Ако звучат пророчества, способни да нарушат равновесието — идва Тигъра. Но ако равновесието все пак е нарушено окончателно — се появява Двуединния.

— Кой е той? — попитах аз. — Срещах се с вампирите, знам, че е древен вампирски бог…

— Не е вампирски — намръщи се Арина. — Виж ги ти древните зъбести кръвопийци с амбиции… Двуединния е велик изравнител, чистач. Ако човешката цивилизация се понесе по склона — той идва и я разрушава, свежда живота до най-баналните истини. Ядене, пиене, убиване, размножаване. Ето какво прави Двуединния — опростява.

— Е, това още не му се е удавало — казах аз.

— Кой ти каза? — учуди се Арина. — Той е идвал вече много пъти.

— Но нали сме живи! Хората са живи! А той…

— Та той не убива всички хора! — махна с ръка Арина. — Той убива Различните. Честно казано, не знам дали всички или практически всички. „Пет дни за Различните, шест дни за хората“, нали? Къде тук се казва, че всички ще умрат?

— Ами… — Аз се обърках. — Някак по контекста…

— Не всички — каза спокойно Арина. — Огромното мнозинство. Деветдесет и девет процента. Или деветдесет и девет цяло и девет десети. А също така ще умре солидно количество животни, преди всичко високоорганизираните. И знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Защото Силата се лее в света. Защото Сумракът не може да я утилизира цялата, на него не му е нужно толкова много от нея. И ако загинат Различните, които използват Силата, управляват я през Сумрака и изразходват излишъка — Силата ще залее хората. Всички те един след друг ще овладеят магията. И ще се започне! Това не е дори като да дадеш на човека автомат, а цяла атомна бомба. Представи си, че си обикновен човек. И изведнъж придобиваш способността да твориш чудеса. Като начало — прости. Кое е най-простото, а? Да изгаряш. Да взривяваш. Да замразяваш. Да разкъсваш на парчета.

— Всеки си има врагове — казах аз.

— Разбира се. И дори ти да не искаш да причиниш никому зло — ще се изплашиш, че може да причинят зло на теб. И ще започнеш да удряш с магията наляво и надясно, просто за да защитиш себе си и своите близки. Някой ще се научи на нещо, някой ще се опита да въведе правила и нови закони, но хората няма да имат време да овладеят тази дарба, няма да има учители, които да ги научат да живеят като Различни. Няма да има Патрули. И светът ще рухне.

Тя помълча, после добави:

— А не забравяй и за животните. Те нали също генерират Сила. И в условията, при които магията е достъпна за всеки, когато е в излишък — Сумракът ще започне да изпълнява и техните желания. А желанията на зверовете са прости, Антоне. Дори по-прости, отколкото на хората.

— Светът ще загине — казах аз.

— Почти. Докато хората не станат твърде малко. Докато оцелелите не се научат да владеят новата Сила. Докато хомеостазата не се възстанови и хората не загубят магическата си дарба… но сред тях ще се появят нови Различни. По нашите мерки — примитивни и слаби, но в променилия се свят те ще станат крале и повелители. И историята ще започне нов кръг. За кой ли път.

— Което ни връща към Шестия патрул — казах аз. — Откъде знаеш за него и какво можем да предприемем.

Арина кимна.

— Добре… Само че не искам да преразказвам по сто пъти. Викай Тигъра.

— Какъв Тигър? — направих се на ударен.

— Този, който те доведе тук. Не е възможно Различен да влезе в Саркофага на времето. Аз не съм глупачка, Антоне.