Сергей Лукяненко
Шести патрул (13)

Глава 2

Кафенето беше малко, горещо, обзаведено с някакви масички с лампи с потискащи червени плюшени абажури. Освен кафе там сервираха коняк и уиски, канапета и дребни сладки. Общо взето, мястото беше тясно специализирано, за да поседиш малко на хубаво кафе и да хапнеш нещо символично.

Но кафето тук беше хубаво, със сортове от поне дванайсет страни — никарагуански, бразилски, кенийски, кубински, костарикански…

— Обичаш ли това място? — попитах Тигъра.

Той кимна и си дръпна от цигарата.

— Да…

— Чувствам се виновен — казах аз. — Нали от мен прихвана този вреден навик?

— От теб — съгласи се Тигъра. — И кафето също.

Намръщих се, опитах да си спомня.

— Тогава не пих кафе…

— Тогава — не. Но си мислеше, че щеше да е добре да има и чаша кафе…

— Не е лесно с вас, боговете — засмях се аз насила. Погледнах дъщеря си — тя изглеждаше най-спокойна от нас. Изобщо си пасваше много добре с това кафене, пълно предимно с младежи от петнайсет до трийсет години. Обърнах внимание, че на практика никой не пиеше алкохол, само кафе. Странно, поколенията се променят, отиват си старите модели на поведение, отиват си митовете… Малцина извън Русия разбират, че днешна Русия вече не пие водка по повод и без повод. А и не пуши — Тигъра беше единственото изключение.

— Искаш ли? — попита Тигъра.

— При нас не се пуши в затворени помещения — отговорих мрачно. — Та ние сме културни хора, двайсет и първи век е.

— Дръж. — Тигъра ми подаде пакета. — Никой няма да забележи, че пушиш. И димът няма да навреди на никого. Дори на теб. И това ще бъдат най-вкусните цигари в живота ти.

— Трябва да работиш в цигарения бизнес — промърморих, като взех пакета. Никога не бях виждал такъв — цигарите се наричаха „Сумрачни“, съдържанието на никотин беше посочено като нулево, съдържанието на катран „-0,6“.

— При пушене се пречистват белите дробове — каза Тигъра. — Добра бизнес идея, нали?

— Струва ми се, че си се очовечил опасно — отбелязах аз, докато махах целофановата обвивка от пакета. — Имам предвид не кафето и цигарите, а чувството ти за хумор.

— И това е твоя вина — съобщи Тигъра.

— От къде на къде? Аз не съм смешен, освен когато падам по лице в салатата.

— Да, ти си сериозен като надгробна плоча — призна Тигъра. — Работата е в друго. Ти докара ситуацията до пат. Аз не можах да убия момчето пророк. Но оставаше рискът пророчеството да бъде озвучено. Затова бях принуден да остана сред хората. За неопределено време, до смъртта на Инокентий Толков, а желателно — също и твоята, на твоята жена и твоята дъщеря.

— Благодаря за откровеността — въздъхна Светлана.

— Нали се отказах от идеята да ускоря процеса! — обиди се Тигъра. — Длъжен бях да изчакам естествения ход на събитията. Което доведе до това, че останах сред хората. За неопределено време.

— И започна да живееш човешки живот — казах аз. Извадих една цигара, подуших я. Миришеше на тютюн. Миришеше приятно, от гледна точка на пушача. Не, няма да наруша закона и да пуша в кафене! С искрено съжаление прибрах цигарата в пакета. — Нека се досетя… ти си имаш жилище?

— Не едно и не в един град — отговори Тигъра. — Ако знаеш какво бунгало имам в Доминиканската република!

— Сигурно си имаш и момиче? — предположих. — Навярно също не едно?

Тигъра скромно се усмихна.

— Да се побъркаш — казах аз. — А после ще се раждат деца със свръхспособности.

— Не, не! — побърза да отговори Тигъра. — Това е твърде сериозна крачка, засега не съм готов.

— Значи така — въплъти се в човек? — попитах, като кой знае защо понижих глас.

— Не разбрах — намръщи се Тигъра.

— Той се въплъщава в Сумрака — каза Надя. — Нали, тате?

Кимнах.

— Аз не съм Сумракът — досадно въздъхна Тигъра. — Сумракът няма… — Той се замисли. — Личност? Разум в човешкия смисъл? Въплъщения? Общо взето, аз съм някаква част от него. Работен организъм. Или механизъм. Аз съм си сам за себе си.

— Ти си станал такъв — отбелязах. — Развратил те е човешкият живот. С всичките му дребни радости.

Тигъра кимна.

— Добре — казах аз. — По принцип нямам нищо против. Ти не убиваш напразно горките пророци — това е прекрасно. Кажи ми тогава кой е Двуединния?

— Не разполагам с повече информация от теб. — Тигъра дори малко се обиди. — Част от Сумрака.

— Тоест част от теб? — уточни Света.

— От Сумрака! — повтори Тигъра натъртено. — Знае ли лявата ти ръка какво прави дясната?

— Главата знае — съобщи Светлана.

— За съжаление аз не съм главата. — Тигъра отпи от кафето си. — Имах мисия. Заради нея идвах в този свят…

— А между идванията? — заинтересува се Надя.

— При мен не е имало „между“ — усмихна се Тигъра. — Но този път останах. Помислих си. И реших, че Двуединния не ми харесва.

— Защо?

— Първо, ако ви убие, ще ми се наложи да се върна — каза Тигъра раздразнено. — А между другото, чакам излизането на следващите „Междузвездни войни“.

— Да го беше чул това Лукас… — каза с възторг Надя.

— Второ, малкото, което знам за Двуединния, не ми харесва — продължи Тигъра. — Ако той смята, че заветът на Сумрака е нарушен, няма да има друг изход, освен да унищожи всички Различни. А изчезването на всички Различни ще доведе до гибелта на всичко живо на Земята.

— Защо? — попитах аз.

Тигъра сви рамене.

— Знам само резултата. И той не ми харесва. Може би на Двуединния му е все едно дали ще остане на безжизнена планета. Може би на Сумрака му е все едно… или той не осъзнава случващото се. Но аз съм против.

— Как ни е провървяло, че си се очовечил — усмихнах се аз. — Кажи, можеш ли да го спреш?

— Древния бог на Светлината и Мрака? Вампирския бог? Явил се на света, за да осъществи апокалипсис? — Тигъра поклати глава. — Не се и надявай.

— Но днес той си тръгна?

— Може би от изненада — предположи Тигъра. — А може би защото пророчеството гласи „три жертви при четвъртия опит“. Колко пъти преди се е опитвал да ви убие?

— Един — отговорих мрачно аз.

— А сега е вторият. Почти съм сигурен, че ще ви нападне и трети път — и ще отстъпи. Може би ще си обясни отстъплението с основателни, логични доводи, но работата не е в тях. Осъзнато или не, Двуединния следва пророчеството. Първия и втория път е отстъпил, когато се е появил друг съперник. Ще намери повод да отстъпи още веднъж…

— А при четвъртия опит ще ни убие.

— Ако вие не убиете него — кимна Тигъра. — Надежда Антоновна е Абсолютна вълшебница. Нейната сила е безгранична. Но както вие прекрасно знаете, важно е и умението да се използва Силата. Така че в двубоя бих заложил на Двуединния.

— А Шестият патрул?

Тигъра се замисли.

— Той ще бъде ли по-силен от Двуединния?

— Шестият патрул ще бъде правилният съперник — каза Тигъра най-накрая. — Преди хиляди години шестима Различни са сключили някакъв договор със Сумрака в лицето на Двуединния. Сега договорът е нарушен — и Двуединния се е въплътил, за да накаже Всички Различни като отстъпници. Но вероятно, ако бъде пресъздаден Шестият патрул, то ще бъде възможен диалог. Ще бъде възможно да се сключи Договорът отново, да се отстранят грешките и така нататък.

— Но ти не знаеш какъв е Договорът, какви са грешките и какъв е Шестият патрул…

— Казвам ти, че не знам! — отговори Тигъра с леко раздразнение. — Аз съм на ваша страна. Аз съм за Различните и за хората, защото ми харесва да бъда Различен човек. И съм готов, но не очаквайте отговорите на всякакви въпроси. Защото ги нямам.

— А можеш ли да предположиш? — попита Светлана. — Все пак ти си най-близък до Сумрака.

Тигъра се усмихна.

— Да предположа — мога… Известно време са помнили Шестия патрул, нали? Вие сте узнали за случая, в който той е обсъждал сътрудничеството с Инквизицията. Защо?

— Защо е отказал да си сътрудничи с нея?

— Не! Защо изобщо е обсъждал този въпрос? Защо е съществувал, щом Двуединния не се появявал вече стотици или хиляди години?

— Шестият патрул е бил по-древен от всички наши Нощни-Дневни — мрачно казах аз. — В зората на времето Двуединния се явил при кроманьонците и неандерталците. Те там решили нещо. Да допуснем, че без никаква структура, така, на равнище шамани, са се договорили… Събрала се е някаква компания, нещо решили… После Двуединния се явил — много по-късно, когато у него възникнали някакви претенции. Вече имало цивилизация, древни градове…

— Ур, Шан, Египет, Атлантида — каза Тигъра без усмивка.

— Тогава още не ги е имало нашите Патрули — разсъждавах аз на глас. — Но за срещата с него са избрали някакъв Шести патрул. Това същите Различни ли са били, които са се срещнали в зората на времето? Или техни последователи? И защо Шести?

— По-скоро се е наричал „Патрулът на шестимата“ — предположи Тигъра. — Или „Шестима патрулни“. Нещо такова.

— Това, което в съвременния руски престъпнически жаргон биха нарекли „шестима съгледвачи“ — каза подигравателно Света.

— Дори и така да е — съгласих се аз. Погледнах замислено бълващия дим Тигър и не издържах. Отново извадих цигара. Докоснах я с пръст, за да я запаля.

— Фукльо — каза подигравателно Светлана.

— Дори и така да е! — повторих аз, дърпайки си.

Това бяха наистина великолепни цигари — е, доколкото една отрова може да бъде вкусна.

— Въпросът е защо Шестият патрул е изчезнал — каза Надя. — Отначало Двуединния е дошъл при вампири и върколаци. Тогава не е имало никакви специализации. При второто посещение е имало — и шестте появили се сили се обединили в Шестия патрул. Но защо той се е съхранявал векове преди и след второто идване на Двуединния, а после е изчезнал?

— Не просто е изчезнал, а и споменът за него е бил изгубен — добави Светлана.

Разперих ръце. Тигъра повтори жеста ми.

— Не знам. Но бих ви посъветвал да помислите именно за това. За какво е бил нужен Шестият — и защо после е изчезнал? Може би тогава ще ви се удаде да разберете как да се победи Двуединния. И кой влиза в Патрула.

Той стана и аз разбрах, че разговорът ни е приключен.

— Ти следиш ли ни?

Тигъра поклати глава.

— Но се появи в нужния момент…

— Появих се, когато почувствах работа със Силата — твоя и на Двуединния. Разбрах, че сте влезли в сблъсък — и дойдох.

— Навреме употреби Пресата, татко — каза Надя. — Довиждане, Тигре!

— Довиждане, девойко Абсолютна — каза сериозно Тигъра. — Надявам се, че всичко ще бъде наред, макар че шансовете за това са малко.

Очаквах, че просто ще изчезне. Но Тигъра първо извади от джоба си пари. Сложи на масата две банкноти от по хиляда рубли, после се скри зад вратата на тоалетната.

— Съвсем се е очовечил — казах с възхищение. — Какъв кошмар!

— Надя, отвори портал към офиса на Патрула — помоли Светлана. — Разбирам, че някога там не сте могли да се защитите от Тигъра, но все пак е по-надеждно.

— А може би Хесер има предвид някое убежище… — въздъхнах аз и се стегнах.

Към масичката се приближи млада сервитьорка. Както предполагах — за парите, но тя спря и ме погледна възмутено.

— Нещо не е наред ли? — попитах аз.

— А вие как мислите? — поинтересува се девойката. — Вие пушите! Да викам ли полицията да съставя акт?

— Да… аз… — Объркано загасих угарката в чашката с остатъците от кафето и помахах с ръка, за да разсея дима. — Извинявайте! Глупаво се получи!

— Той не съобрази! — каза Надя. — Извинете го. Неприятна новина и той не съобрази.

— Случило ли се е нещо? — попита с подозрение сервитьорката, докато гледаше как вадя от джоба си парите и леко смекчи тона си.

— Да — кимна Надя. — Ние всички ще умрем.

— Пфу, веселячка — изсумтя сервитьорката, загребвайки парите.

 

 

Веднъж, в съвсем случаен разговор, Олга ми каза, че за малко не е станала вещица. Не, не в преносния смисъл, че „всички жени са вещици“ и дори не в наукообразния, че всяка жена Различна е предразположена към вещерските методи на магия. А в най-буквален. Някога всичко е можело да се развие така, че Олга да започне да готви извари в котел, да зарежда с магия амулети, да урочасва, да измъчва девственици с лечебни втривания… Но всичко се развило по друг начин и Олга станала Светла Различна.

Всъщност е много по-сложно. Да, има ги задължителните признаци на вещиците — използването на артефакти, растителни и животински екстракти, честото използване на достъпна само за жени магия (и в това няма никакъв сексизъм — просто мъжката физиология не позволява някои неща: нито да се направи заклинанието „бездънна клопка“, нито да се направи отварата „мамино тралала“, в което влизат три капки кърма).

Изобщо вещиците често използват физиологични течности — затова и не са обичани. В това те напомнят с нещо на вампирите и върколаците, жадуващи кръв и месо. Въпреки слуховете, всички тези „сълзи на девственици“ и „капки бебешка кръв“ в повечето случаи се събират, без да се бичуват невинни девици или да се режат деца на парчета. Но и сред вещиците има най-обикновени садистки, а девицата, на която страшната старица казва: „Нужни са ми твоите сълзи!“, едва ли е склонна да оцени разумно заплахата.

Затова и хората са изгаряли вещиците, когато им се е удавало да ги хванат. И в един момент това е започнало така да дразни Инквизицията (нали вещиците са демаскирали всички Различни без изключение), че показно разнищили Конклава. Оттогава вещиците, някога могъщи и самостоятелни, отишли леко в сянка.

Но аз не се съмнявах, че вещиците са били сред най-първите Различни. Може би отначало са били някакви вампири, които са се научили да се задоволяват с малко и да изсмукват Сила не с литри кръв, а с капки от нея.

Много по-интересен беше друг въпрос. Започнали ли са вещиците да трупат Сила в мъниста, пръстени и обеци, защото са ги носили, или са започнали да носят украшения, за да трупат в тях Сила? Бях склонен да приема второто. В такъв случай, между другото, е разбираема женската страст към ювелирните изделия. Човешките жени са ги носели, за да се маскират като Различни, като вещици. В тъмните времена на човечеството за жените е било полезно да ги смятат за вещици. Впрочем, това и сега не е вредно…

— Как си? — попитах Надя.

— Нормално, тате — отговори дъщеря ми.

В последните години при нея винаги е така. „Нормално“, „Добре“, „Бива“. Заради преходната възраст, навярно. На десет години сама се интересуваше за всичко по света, а на дванайсет можеше да я попиташ за каквото и да е…

— Необичайно място за шабат, нали? — попитах аз.

Дъщеря ми сви рамене.

— Защо? На мен ми се струва доста добро място. Е, няма да се събират през цялото време в Киев, на Голата планина!

— Има го и Брокен в Германия — напомних аз.

— Навсякъде си имат свои голи планини — сви рамене Надя. — В Москва вещиците се събират на Воробиевите планини… Настигни ме!

Тя се отблъсна с щеките — и се понесе надолу по склона.

Стояхме на самия гребен на планината. От едната страна склонът беше див, неподдържан, покрит с камъни с различна големина, на места вятърът беше издухал снега, и се тъмнееше руда, другаде същият този вятър беше навял огромни преспи.

От другата си страна склонът беше изгладен, изчистен, покрит с равен слой сняг. Стояха снежни оръдия, издигаха се мачтите на кранове, плъзгаха се фигурите на скиори и сноубордисти с ярки разноцветни екипи. Слънцето клонеше към заник, подемниците вървяха вече само надолу. В планините се стъмва бързо и след половин час всички тези туристи щяха да се къпят и преобличат, а след още час — час и половина — да вечерят и да си пийват бира.

Това беше малък планински ски курорт на границата между Австрия и Италия. Тясна долина при превала, застроена с хотели, пансиони, ресторанти, притиснати към издигащия се нагоре път. Разбира се, навсякъде имаше подемници — и на източния, и на западния край на долината. Навярно и през лятото тук течеше живот — някакъв екологичен туризъм, походи по склоновете, бране на еделвайси и любуване на кравите.

Но истински това място оживяваше само през зимата. И в дните, когато тук се събираха вещиците.

Възнамерявах да отида на срещата сам, както и казваше Хесер. Но в последния момент, след като вече на Надя и Светлана им бяха отделили стая за обитаване в подземните етажи на Нощния патрул, плановете се промениха. Появи се Завулон, с когото се беше свързала една от старшите Баби на Конклава. Беше му съобщила, че вещиците молят Городецки да дойде не сам, а с дъщеря си. Половин час вървяха спорове относно безопасността — докато тя не беше гарантирана от Инквизицията (макар че, честно казано, не бях сигурен, че цялата мощ на Инквизицията, включително забранените заклинания и артефакти от особените хранилища, ще успее да унищожи Двуединния). После с Надя половин час уговаряхме Светлана — тя се отнесе към предложението да пусне Надя с мен на Конклава със същото недоверие, както към моето предложение да нахраня Надя с бутилката преди петнайсет години. От гледна точка на жените мъжете не умеят да се грижат за децата.

Но поканата на Конклава беше много конкретна и не допускаше никакви други тълкувания. Антон Городецки и дъщеря му Надежда. И край.

В крайна сметка не остана време да се доберем до Австрия с някакъв човешки транспорт. А близките околности на хотела, където вещиците се събираха за своя Конклав, се оказаха блокирани срещу отваряне на портали. Никога не бях виждал Хесер и Завулон толкова раздразнени и смутени едновременно, колкото в този момент, когато ги попитах ще ни отворят ли портал право до хотела.

Те не можеха. Инквизицията също не можеше. Вещиците използваха някакви свои заклинания и артефакти — и не беше възможно да се отиде направо на техния шабат.

В крайна сметка всичко напомняше някаква сюрреалистична Бондиана — на нас с Надя ни донесоха скиорски костюми и снаряжение, след което отвориха портал на склона на планината, на пет километра от хотела. Трасето не беше сложно, „светлочервено“ по местната класификация, поддържано и маркирано, а ние понякога ходехме да караме ски.

И все пак аз не рискувах да тръгна просто така. Карах подир Надя, изчислявах вероятностите и с лека уплаха осъзнавах, че тялото ми е успяло да позабрави как се карат ски. Ето тук бих се затъркалял през глава, ето тук мен, тромавия и бавния, би ме подсякъл и съборил млад безразсъден сноубордист, а тук бих добил кураж, бих започнал да си спомням нещо и бих рискувал да увелича скоростта и също бих се затъркалял…

Така че се спусках след Надежда бавно, като новак, и намалявах скоростта със ските, събрани на V като парче пица, ускорявах по склоновете, движейки се на зигзаг, и постепенно си припомнях забравените усещания. Колко жалко, че вече няколко години не сме ходили на планина! Колко хубаво е там… и колко хубаво беше, когато Надя се спускаше зад мен, малка, смешна и съсредоточена…

Спускахме се по склона почти до самия хотел, където се провеждаше Конклавът. До този момент или не се бях вглеждал, или хотелът беше покрит от някаква вещерска илюзия, но сега очите ми просто бяха заслепени от аури.

Различни. В по-голямата си част — Тъмни. Вещици.

Хотелът се наричаше Winter Hexerei^[1], което беше по старинно мило и предизвикателно. Тъмните Различни изобщо обичат такива провокационни демаскиращи номера — вампирите се шегуват за кръв, зъби и смучене, върколаците остроумничат за вълци, козина и пълнолуние. Вещиците обожават да говорят за магия.

Плакатът на входа беше също толкова ехиден и предизвикателен.

„Приветстваме участниците в DCLXV традиционен конгрес на феминистките, работещи в сферата на геронтологията, козметологията, ботаниката и междуличностните отношения.“

Това, разбира се, беше дългичко, особено във версията на немски език, но доста добре предаваше същността на онова, с което се занимаваха вещиците. Аз бих добавил и зоологията — куп вещерски елексири съдържат субстанции от животински произход. Но би звучало твърде тромаво.

— Добре ли карах? — попита Надя, щом спря.

— Много — казах искрено аз и спрях до нея. — Гледаше ли вероятностите?

Надя се поколеба за секунда, после си призна:

— Ами… съвсем малко. По средата се уплаших, погледнах. И правилно направих — ако не бях намалила скоростта, щях да падна. За тук ли сме?

Кимнах. Бяхме до входа на хотела, покрай нас се движеше бавен поток — в по-голямата си част вещици, предимно стари, най-вече — със скиорски екипи, със ски в ръцете.

— Къде ще оставим ските? — попита Надя, докато сваляше своите.

Показах й стойка край откритата част на ресторанта. През деня тук оставяха ските си обядващите, а сега, по свечеряване, на това място ставаше студено и откритата площадка пустееше, само някой пушеше при вратата. Небето вече беше потъмняло — стремително, както става винаги в планините. По цялата долина се палеха фенери — при хотелите, край пътищата, край ски пистите.

— Да ги оставим тук — казах аз. — Ще е доста нелепо да влизаме с тях, нали?

— Хубави ски — въздъхна Надя, но безропотно ги остави до моите. — Толкова хубаво беше да карам отново…

— Сега тази криза ще приключи — и ще отидем на планина — казах аз. — Честна дума.

Надя ме погледна бегло и кимна. Но аз виждах, че не ми вярва. Аз самият не си вярвах.

— Хер Городецки? Младата фройлайн Городецкая?

Към нас се приближи пълна жена на възраст, с ярък бяло-оранжев екип.

— Да, да, разбира се — отговорих аз.

Ние виждахме аурите си и въпросът, естествено, беше риторичен. Жената беше вещица, Висша Различна.

— Ета Сабина Валдфогел — каза вещицата, протягайки ръка. — Много съм слушала за вас, хер Городецки.

Отчаяно се опитвах да си спомня.

— Фрау Валдфогел… — Кимнах и попитах: — Нали няма да сгреша, ако предположа, че вие сте авторката на „Наставления за пътя и пътниците“?

В погледа на Ета Сабина се появи любопитство.

— Чели ли сте я, хер Городецки?

— Не — признах си аз. — Не успях да се сдобия с екземпляр.

— Доста рядка е — каза небрежно Валдфогел. — И не съм уверена, че мога да изнасям „Наставленията“ извън пределите на нашия кръг… и че на вас ще ви е наистина от полза тази доста специализирана литература… Но мога да ви дам „Кратка трасология на фрау Ета“. Тя е много по-популярна и достъпна…

— Аз с удоволствие бих я прочела — каза Надя.

— С удоволствие, мила — изгука Ета. — Е, да вървим, да вървим на топло!

Влязохме след Ета във фоайето на Хотела. Почти нямаше хора, само вещици. Дори на рецепцията беше вещица. Даже сервитьорката, разнасяща из фоайето канички с горещ глювайн, беше вещица, и то не от най-нисък ранг. За разлика от нашата придружителка, всички те носеха облиците на млади и красиви жени.

— Колко ми е приятно да видя Абсолютна, дете! — изгука Ета, прегръщайки Надя през рамото. От студа тя беше станала съвсем румена, добродушна, обаятелна възрастна дама.

Собственичката на захарната къщичка, където бяха угощавали Хензел и Гретел, сигурно е била точно такава. А може би дори двете с Ета са били познати и са си гостували на вечеря.

— Благодаря, Бабо — отвърна Надя, мило свеждайки поглед. — А на мен колко ми е приятно, че такива мъдри жени повикаха мен, глупавата и неразумната, да дойде и се научи на ум и разум…

Валдфогел се засмя.

— О, какво остро езиче! — Тя потупа Надя по бузата. — Та ти си вещица, момиче!

— Не съм вещица — отговори Надя. — Грешите, Бабо.

— Вещица, вещица! — бодро отвърна Ета. — Всички ние, истинските вълшебници, сме вещици…

Надя изви рамо, отхвърляйки ръката на Ета. Гледах с любопитство дъщеря си — тя издържа доста дълго. Изобщо, Надя от детството си не обича такива телесни контакти с дружелюбни непознати — да я погалят по главата, да я потупат по бузата… Не, тя не подозира никакви лоши намерения у хората. Просто не обича фамилиарниченето.

— Аз не съм вещица, Ета Сабина Валдфогел — рече Надя тихо, но гласът й някак зазвънтя и изпълни цялото никак не малко фоайе. Вещиците застинаха. — Аз не съм вещица, не съм върколак, не съм вампир, не съм вълшебница. Аз съм нещо повече. Аз съм Абсолютна. Запомни това, Майко на тези планини.

За миг Валдфогел се измени — сякаш по нея прекараха мокър парцал и изтриха магическия грим. Вместо обаятелна, леко пълна възрастна лелка, до нас се озова древна затлъстяла старица. Мънистата на очите й бяха потънали между покрити с червена мрежичка гънки кожа. Полуотворената й уста беше абсолютно беззъба и аз съвсем не на място си спомних, че за един от традиционните грехове на вещиците през Средновековието се е смятало пиенето на кърма. Освен очевидното изсмукване на Сила, може би не по-малко, отколкото получават вампирите, за такива действия може да имало и още една причина…

После обликът й се възстанови. До нас отново беше милата възрастна жена.

— Само с глас! — каза Валдфогел с възхищение. — Вече от трийсет години не съм сваляла този облик, самата аз съм позабравила как се прави… Възхитена съм, момиче. Е, да вървим, да вървим!

Шумът във фоайето се възобнови. Вещиците сновяха насам-натам, някои сядаха до бара, направо със скиорските си екипи и обувки, и си взимаха греяно вино, други отиваха в стаите си. Умеят вещиците да устройват шабатите си!

— Всичко е заето, всички са се събрали — бърбореше Валдфогел, докато ни водеше към асансьора. — Прощавайте, но съм ви запазила обикновена стая — нали вие няма да нощувате, само за да се приведете в ред… Добре ли покарахте? Как е снегът?

— Благодаря, беше огромно удоволствие — отговорих аз.

— Чудесно, чудесно… По-често идвайте да покарате ски при нас, тук е хубаво място, а планината я помолих, тя ви запомни — няма да се разбиете, няма да се потрошите, ако не тръгнете да се държите съвсем глупаво, разбира се…

Кое в нейните думи беше вещерска хвалба, на която всички те бяха майсторки, и кое истина? Можеше ли вещицата да „помоли планината“? И ако да — какво имаше предвид? Не взех да я разпитвам.

Качихме се с асансьора. Валдфогел отвори вратата на най-близката до асансьора стая (аз някак по опитен път съм установил, че това по принцип са най-малките и неугледни стаи, предоставяни на самотни непретенциозни търговски агенти и пътешественици пушачи с външността на алкохолици, които с голяма вероятност през нощта ще се търкалят по улиците). Но ние наистина нямаше да нощуваме тук.

В стаята беше тясна, но чиста и подредена. На леглото, твърде широко за един човек и твърде тясно за двама, лежаха великолепен мъжки костюм от тъмносиня вълна, бяла риза, вратовръзка, чорапи, гащета и модни обувки.

До тях имаше дълга черна рокля, за моя изненада изглеждаше носена, черни чорапогащи, черни пликчета с черен сутиен и черни обувки.

Надя се обърна възмутено към вещицата.

— Простете, фройлайн — рече невъзмутимо онази. — Не исках да ви смутя. Но вие все пак сте с баща си, а не с някой младеж, и едва ли баща ви ще се шокира от вида на пликчетата ви.

Надя побесня, грабна дрехите и изчезна зад вратата на банята.

— Ох, деца… — въздъхна Валдфогел. — Но аз не мога да направя нищо. Девойка, която за пръв път посещава шабат, е длъжна да бъде облечена в класически стил. Всичко в черно. Някои предполагат, че бельото може да бъде бяло, но аз смятам това за недопустима волност. Първо започват да се изсекват в хартиени салфетки, след това спират да се бръснат под мишниците и завършват с бяло бельо под черната рокля — и ето, полюбувайте се, разрушават се държави, развалят се нравите, дават сираци да ги възпитават содомити, а в църквите организират изложби.

— Колко неполиткоректна си, фрау — казах аз, докато свалях тежките си обувки и започвах да разкопчавам гащеризона си.

— Да, такава съм — въздъхна вещицата. — Киндер, Кюхе, Кирхе — така казват в Германия. Здравото общество започва със здравото семейство и добрия вкус! Да ви помогна ли, хер Антон?

— Ще се справя — казах аз, сваляйки гащеризона си. — Нали няма да имате нищо против, ако не се къпя, а просто се избърша с тази покривка и си облека чистите дрехи?

— Нямам нищо против — каза вещицата. — Миризмата на мъжка пот е най-добрият аромат за жената. Нали не се стеснявате да се преоблечете пред мен?

— Ни най-малко — казах аз, докато свалях пропитото с пот бельо.

— Колко жалко — въздъхна Ета. — Обожавам занаята си, харесва ми да бъда вещица и съм добра вещица, повярвайте ми, Антоне. Но е толкова обидно, че нашата външност е толкова… неприятна.

— Нали никой не я вижда? — казах, докато бързо се обличах. — И като че ли не вреди на здравето.

— Аз нали я виждам — оплака се вещицата. — Вие също.

— О, да, голям проблем! — махнах с ръка. — Светът не свършва с Различните. Някой би си помислил, че сме такива мачовци, че освен нас няма никакви мъже…

— Да ви завържа ли вратовръзката? — поинтересува се Ета. — Мъжете не умеят да си връзват вратовръзките.

Кимнах, подадох й вратовръзката — тъмносиня, в тон с костюма, копринена, с бродирани на нея златни звезди.

— Връзвала съм ги на всичките си мъже — мърмореше Ета, докато слагаше вратовръзката на шията ми и навъсено я оглеждаше. — И на Ханс, вечен му покой, и на Волфганг, и на Алфред, не искам и да го знам повече, и на Ото, и на Конрад, и на Людвиг, и на Базил… а той, между другото, беше от вашите, руснак… И още на Антонио и Хорст.

— Колко мъже сте имали? — попитах аз.

— Най-много сто… — махна с ръка Ета. — Да не си помислиш, че всичките съм ги погребала, Городецки. Обикновено поживяваме две-три години, на мен ми става скучно, а мъжете ги тегли към подвизи, което не го обичам… И се развеждаме или просто си тръгвам… Само с Ханс живях цял живот, и с Алфред, колкото и да беше проклет, и с Людвиг…

Вратата на банята се отвори, излезе Надя. Леко смутена.

— Как изглеждам?

Придирчиво огледах дъщеря си и казах с изненада:

— Знаеш ли, не е никак зле. Роклята сякаш е шита за тебе… макар да ми се струва, че не е нова.

Ета се закикоти.

— Позна! Не е нова, с нея вече от три века девойки ходят на шабати. Но я поправиха за фройлайн Надя, шивачът работи цял ден…

— Ти също изглеждаш великолепно, татко — каза Надя. — Трябва да носиш костюм и вратовръзка. Толкова е… очарователно старомодно.

— Благодаря, скъпа — казах аз. — Ти умееш да създаваш бодро настроение на баща си. Фрау Валдфогел, как сме с времето?

— Разполагате с още четвърт час — каза вещицата. — Можете да пийнете бира или вино в бара. Или водка. Водка? Какво пиете обикновено вечер?

— Не, не мога водка, обещах на своя мечок да не пия без него — отвърнах аз. Надя се изкикоти. — Фрау Валдфогел, а ще задоволите ли любопитството ми… наистина ли това е вашата шестстотин шейсет и пета среща?

Изглежда, ми се удаде да смутя вещицата.

— В известен смисъл, да — каза тя уклончиво. — Разбирате ли, Антоне… ние, вещиците, сме леко суеверни. Затова от почти век имаме шестстотин шейсет и пета среща на Конклава. Затова и тя е „традиционна“.

— Интересно решение — казах аз.

— Аз също смятам така — отговори вещицата без сянка на ирония. — Нали най-важното е да се съхрани душевното равновесие и позитивният поглед към света.

Не намерих какво да отговоря.

Затова пък Надя тихо каза:

— Едно на едно, тате.