Сергей Лукяненко
Шести патрул (11)

Глава 5

Нощният офисен център бодърстваше, както и през деня. Същите девойки седяха на рецепцията във фоайето, по пътя се срещаха същите охранители, същите с нищо незабележителни жени с източна външност и с униформи миеха подовете и търкаха панелите по стените.

— Каква ободряваща бизнес атмосфера! — казах аз. — А?

— Ти наистина си бодър, както виждам — промърмори Олга.

— Нали ти ми нареди да ходя да си почивам!

— Наредих ти — призна мрачно Олга. — И получих от Хесер мъмрене по пълната програма. Особено когато разбра, че не може да те намери.

— Най-доброто скривалище — казах аз. — Горд съм със себе си.

— Не си струва да се гордееш, Хесер почти те достигна. Каза, че усеща сънищата ти. Ако разполагаше с няколко дни, щеше да се добере до теб.

Влязохме в асансьора и аз поклатих глава.

— Лошо. Много лошо. Значи и онзи… как беше… Двуделния…

Олга изсумтя.

— А! — плеснах се по главата. — Двуединния!

— Определено, той не е по-слаб от Хесер — Въздъхна Олга. — Но той не познава толкова добре теб, Света и Надя. Ще му е по-трудно да ги намери.

— Говориш така, сякаш си уверена, че той не е наш приятел или наш враг. А нещо съвсем друго.

— Точно така си е, Антоне. Сумракът ги е смазал и ги е напълнил отново. Само външността е останала.

— Тогава защо не ние? Защо ние със Светлана не станахме инструмент на Сумрака? Надя дори не би тръгнала да се съпротивлява, не би разбрала какво се случва.

Казах това — и изстинах. Представих си как нещо безмилостно, непреклонно, непреодолимо изтрива личността ми. Или — още по-лошо — оставя я някъде на дъното на душата ми да се бие и да крещи в безсилен ужас…

И аз — това смазано и преправено „аз“ — отивам и заедно със също толкова фалшива Светлана убивам Надежда…

— За всичко си има правила — каза Олга. Лицето й както винаги беше сурово и непреклонно. — Явно той не може да направи това.

— Защо?

— Може би не му е по силите да се въплъти в тези, които трябва да убие. Може би в онзи, който ще стане въплъщение на Сумрака, трябва изначално да има някаква определена черта.

Кимнах. Навярно беше права.

Асансьорът се спря и ние излязохме във фоайето. Право пред мрачните охранители на Дневния патрул — двама бойни магове и върколак.

Явно за да спести времето, необходимо за трансформация, върколакът вече беше в облика на огромен вълк.

— А ако надникне някой външен? — попитах с упрек, кимайки към вълка.

— Ние си имаме документ за него — отговори приветливо един от маговете. — Ирландски вълкодав. Преминал е курс на обучение на охранителна фирма.

— Макар че в действителност не успя, не му достигна мозъкът — въздъхна вторият маг.

Върколакът заръмжа. Маговете се засмяха. Какво пък, Тъмните са си такива. Тъмни.

Чакаха ни и дори не си направиха труда да проверяват документите ни, пръстовите отпечатъци и аурите. По-точно, навярно бяха проверили всичко, но незабележимо. Може би още в асансьора — той се издига някак твърде дълго.

Девойка маг с източна външност (японка? корейка? китайка?) ни проведе от приемната до кабинета на Завулон, отвори вратата, пусна ни и остана навън. Девойката изглеждаше мила и невинна, но аз усещах, че е боен маг от второ равнище, при това, стар, опитен и навоювал се до насита маг. Не бях чувал за нея, Завулон я беше домъкнал някъде отдалеч.

— Антоне! — Великият Тъмен се усмихна дружелюбно и стана зад бюрото си. — Как се радвам да те видя! Олга! Изглеждаш прекрасно!

Огледах се с любопитство. Макар Завулон да беше сложил сътрудниците си в стъклен аквариум, макар за конферентната зала да беше избрал по-спокоен интериор, работния си кабинет беше съхранил в стила на английския класицизъм.

Дървени панели на стените (с толкова натъпкани в дървото заклинания, че то едва ли не трещеше от стремящата се да се изтръгне на свобода Сила). Таванът — също панели от тъмно дърво и старинни платнени тапети. Старинни мебели, със сигурност на някой известен майстор, само дето от всички майстори знаех единствено Чипъндейл, и то от анимационното филмче.

Прозорците в кабинета бяха прикрити с разкошни пердета от червена коприна, с пискюли — навярно последното, което очакваш да срещнеш в съвременен бизнес център от стъкло и метал.

Завулон вече имаше един гост — очарователна червенокоса девойка със строги кръгли очила. Девойката беше със сив костюм с панталони, с който изглеждаше като бизнесдама, но много привлекателна и сексапилна бизнесдама.

Лошото беше само това, че жената беше на повече от двеста години, като почти през цялото това време е била мъртва.

— Екатерина — казах кратко аз и кимнах на Мастъра на московските вампири.

— Антоне. — Тя се усмихна с ъгълчетата на устните си. После се намръщи. Демонстративно подуши въздуха. Стана и с плавно движение се премести (тази дума описва много по-точно процеса, отколкото „приближи“) към мен.

— По-внимателно, мила — каза Олга със студен като лед глас.

— Не ме мисли за глупачка, Велика — отговори Екатерина, дори без да поглежда Олга. Наведе глава към шията ми и няколко секунди внимателно наблюдава кожата ми.

— Видя ли всичко? — попитах аз.

Екатерина се отдръпна от мен към масата. Приседна върху облицованата с изсветляла зеленикаво-бронзова кожа повърхност. В погледа й имаше пълно неразбиране.

— Кой? — попита тя. Стори ми се, че в гласа на Мастъра на вампирите има завист и възхищение. — Кой беше, Висши?

— Няма значение — отвърнах. — Вече няма никакво значение.

— Разбрах — кимна Екатерина, без да откъсва поглед от шията ми. — Но все пак е някак… необичайно.

Погледнах накриво Завулон. Досега не бях съобщавал на Тъмния какво е станало с неговото протеже. Но лицето на Великия си оставаше безстрастно. Или знаеше, че древната вампирка е мъртва, или му беше все едно, или беше свикнал да крие всякакви емоции.

— Не ни обичаш ти нас — каза Екатерина с нотка на тъга в гласа. — Не ни уважаваш.

— Защо, имал съм приятели вампири — отговорих аз.

— Наслушала съм се — кимна Екатерина. — Само че всичките са приключвали по един и същи начин.

— Всички ние приключваме по един и същи начин — уточних аз.

— Брейк! — плесна с длани Завулон. — С удоволствие бих послушал словесния ви дуел, но не разполагаме с толкова много време… с колко разполагаме, между другото?

Екатерина вдигна ръка с изящно движение, погледна към нещо от розово злато и брилянти, опасващо китката й и по недоразумение наричано часовник.

— Сборът започва след десет часа. Това нали е Ню Йорк, а при нас всички важни събития традиционно се организират в полунощ. Ако ще летя със самолет, вече трябва да тръгвам към летището, Завулон.

— Ще ви отворя портал — каза Тъмният.

— Относно „нас“, още не сме се договорили — каза Екатерина, като ме погледна. — Това не беше подигравка или словесен дуел. Всички вампири, които са се забърквали с този младеж, са приключвали лошо.

— Вашият шибан вампирски бог се опита да убие семейството ми — казах аз. — Имам право да съм раздразнен.

Екатерина изсумтя.

— Не съм привърженица на древните предания, дивите божества и древните договори. Ако зависи от мен — нека Двуединния се провали в ада. Мен ме устройва моят… — тя се запъна за миг — … моят следживот. Красиви младежи, сладка кръв, съвременното изкуство. Още не съм догледала „Касъл“, знаете ли?

Зад гърба ми Олга тихо се засмя.

— Именно за да не се провали светът в пъкъла, трябва да си изберете Мастър на Мастърите — казах аз.

— Господар на Господарите — намръщи се Екатерина. — Защо трябва да се използва английската дума? Тя се превежда прекрасно. Прекалено пълним езика си с англицизми.

Да ме хванат трима, че двама няма да ме удържат! Не знаех много за Екатерина, но сега тя ми се разкриваше в нова светлина. Господарката на московските вампири беше патриотка! Е, поне лингвистична патриотка!

— Господар на Господарите — съгласих се аз. — Ние искаме да помогнем за това.

— Как? — попита вампирката. — Там ще се съберем петдесет Господари. Аз, веднага го казвам, не претендирам за главната роля. Няма да се справя. Но ти нали знаеш как избираме Господар на Господарите?

— Знам — казах аз.

— Тогава сте наясно, че никой от нас не гори от желание да умира… окончателно.

— Но нали иначе ще умрат всички — казах аз. — Хора, зверове…

— Мишки, птички — изсумтя Екатерина.

— Вие какво, не вярвате?

— Вярвам, Антоне. — Вампирката леко се наведе напред, гледаше ме в очите. — Това са… нашите… приказки. Нашите… тъмни… приказки. Ние… помним… бога… на Светлината и Мрака…

— Но ако все пак всички умрат!

— Дори и тогава ти се иска да живееш няколко дни повече — усмихна се Екатерина. — Освен това и смъртта не е една и съща. Повярвай ми, значително по-лесно е да умреш, като знаеш, че заедно с теб ще умре целият свят.

— Сериозно ли? — попитах аз.

Вампирката ме погледна в очите. После извърна поглед. Изрече навъсено, внезапно изгубила илюзията за младост:

— Нищо няма да излезе. Никой няма да се съгласи. Мога да ви взема със себе си. Обстоятелствата са извънредни, ще намеря обяснение за действията си. Но това с нищо няма да помогне!

— Да опитаме все пак! — каза Олга с неочаквана топлота в гласа. — Но, Катюша… точно ние ли ще увесваме нос?

— О, я се разкарай, хитра… — Вампирката махна с ръка и не довърши фразата си. — Всички се напъват, но без полза. Светла, нужни са ми три лиценза.

— Добре — каза Олга спокойно.

— Мъж на двайсет и пет, спортен тип, напомпан — продължи Екатерина. — Само да не употребява стероиди, аз си пазя здравето.

Завулон ме погледна с любопитство. Прозинах се, погледнах към Екатерина.

— Вторият… нека бъде кавказец. Буен, млад. На осемнайсет-двайсет години. И един по-малък, на петнайсет-шестнайсет. Блондин. Непременно девственик.

Олга отговори с все същия спокоен глас:

— Още някакви желания?

— Е, ти нали знаеш вкусовете ми — сви рамене Екатерина. — Само че… всички да бъдат в пределите на Централния окръг, времето ни не е много.

— Знам вкусовете ти — съгласи се Олга.

Тя бръкна в чантичката си и извади тесте бланки. Според мен бяха седем или осем. Олга отдели три и ги подаде на вампирката.

— Ех, проявих излишна скромност! — въздъхна Екатерина, прогаряйки останалите листове с разочарован поглед.

— Както ти правилно отбеляза, не разполагаме с много време — напомни Олга.

— И това е вярно — кимна Екатерина. — Какво пък… до скоро…

Вампирката тръгна към изхода.

— След осем часа на това място — каза Завулон тихо. — И имай предвид — ако закъснееш, ще те завлека в Ню Йорк сам, но по друг път. Той изобщо няма да ти хареса.

— Няма да закъснея — каза вампирката, без да се обръща.

Вратата зад нея се затвори. Аз се огледах; търсех си по-удобно кресло. И седнах в онова, което беше заемала вампирката.

— А ти си се променил — каза Завулон, като ме гледаше. — Наистина си се променил.

Свих рамене.

— Предишният Городецки ми харесваше повече — добави той. — Толкова искрен в своята безкомпромисност.

— О, я стига — каза Олга, докато сядаше и вадеше цигара. — Харесвал ти бил… Направо ще се разплачем от умиление, Завулон симпатизира на Городецки…

— И все пак, Антоне, нима не те възмути поведението на вампирката? — продължи Завулон. — Тя сега ще види сметката на двама младежи. А след това — и на момче!

— Много ми е мъчно за екологично чистия културист, буйния кавказки младеж и за невинното момче блондин — казах аз. — Но след няколко дни може да умрат всички културисти, еколози, кавказци и блондини по света. Момчета и момичета, стари и млади. Затова ако гибелта на трима невинни може да спаси света — така да бъде.

— Значи така решаваш ти сега проблема със сълзата на детето? — развесели се Завулон и се облегна в креслото. — Така гледаш сега на проблема на Омелас^[1]?

— Тъмни, стига си дрънкал — каза уморено Олга. — Ти какво, наистина ли си се надрусал с някаква гадост? Станал си бъбрив и суетлив, Тъмни!

Завулон кимна.

— Да, Олга. Аз съм суетлив и бъбрив. Аз усещам смъртта и ме е страх. Не искам да умирам. Затова се веселя колкото мога. И не спя вече втора нощ. Затварям очи и виждам пустота. Тя ме очаква, Олга.

— Нас ни очаква същото — отвърна Олга. — Стига истерия. Хайде да обмислим всичко още веднъж. Имаме право на един-единствен опит.

— А защо нашият мъдър Хесер не дойде? — присви очи Завулон. — Идеята е негова, а да я реализираме ние?

— Той е на шабат — отвърна Олга. — Ще уговаря Бабите да изберат Прабаба.

— О! Ти си рискувала да пуснеш мъжа си в такова разгулно място, пълно с развратни стари… — започна Завулон. Замълча, изкашля се. — Добре, млъквам.

— Сега аз замествам Хесер. Всичко, което е измислил, ми го е казал — рече Олга, след като изчака Завулон да млъкне. — Разполагаме с осем часа, нали? Предлагам да поработим четири-пет часа, после да поспим малко. Тук при теб ще се намерят ли легла и душ?

— Тук при мен ще се намерят дори руска баня и брезови метлички — отговори навъсено Завулон.

Той стана, обърна се към стената и дървените панели изведнъж се разтвориха. Откриха огромен плазмен екран и флипборд, а също и офисна дъска, вече изподраскана с маркер.

— И така, в Ню Йорк ще се съберат четирийсет и деветима Мастъри… — започна Завулон. Погледна ни накриво. — Вие нали не сте против англицизмите? На мен ми харесва думата „Мастър“.

— Давай — казах аз.

 

 

Наистина поработихме плодотворно четири часа. Никога не бих помислил, че мога да кажа такова нещо, но да се работи със Завулон беше комфортно. Дори в известно отношение по-лесно, отколкото с Хесер.

Донесоха ни кафе и чай, веднъж — сандвичи и йогурт за Олга. Няколко пъти, когато се налагаше да се уточни нещо, се появяваха референти и консултанти. И, което беше удивително, в по-голямата си част — хора.

Разбира се, ние също имахме определен кръг доверени хора. Моят отдавнашен приятел полицай далеч не беше единствен. Цял куп учени, някои дори работеха в офиса на Нощния патрул. Имахме хора в правителството и в силовите структури. Повечето не можеха да говорят за това, сковаваше ги магия, но прилична част работеше на доверие и си сътрудничеше с нас по идеологически съображения. Понякога си мисля, че ако вълците и овцете бяха разумни, то би се намерил немалък процент овце, съзнателно помагащи на вълците…

Но в Дневния патрул хората доброволци бяха още повече. При това, ако разбирах правилно мотивите им, при някои те също бяха идеологически, но при повечето — абсолютно прагматични. Някои получаваха от Тъмните пари, други — лечение, трети — дълголетие. Невзрачният мъж, филолог, който ни консултира в края на първия час, предизвика неочаквано жив интерес и симпатия от страна на Олга. Вгледах се — на филолога му беше наложено ажурно, майсторски изпълнено заклинание, което привличаше жените към него. Беше го създал истински майстор — то действаше само на пълнолетни, а ако филологът не проявеше интерес към жената в течение на няколко минути, ефектът напълно изчезваше. Иначе зад клетия женкар по улицата би се влачила многокилометрова опашка от всякакви гражданки.

Магията е сложна на първо място с второстепенните си детайли. Класическият пример е цар Мидас, превръщащ всичко, до което се докосне, в злато. Детският пример — ученикът на магьосника Мики Маус, опитващ се да направи почистване с магически методи. Народният пример е вицът за джина, изпълняващ три желания, и семейството от баща, майка и малък син, мечтаещ си за хомяк…

Най-простите заклинания са онези, които се използват от много отдавна. Те са формализирани, описани и непрекъснато се повтарят. Ако може да се вярва на това, че Сумракът изпълнява желанията ни, откликвайки на формулирани думи, жестове или нареждания на волята ни (а аз не виждам никакви алтернативи), то обикновените заклинания са рутинна работа за Сумрака. Все едно човек натиска копчетата на калкулатор и получава отговори. Разбира се, в недрата на микросхемите клокочи невидима за света работа. Носят се микротокове, отварят се и се затварят NP преходи, калкулаторът трудолюбиво преравя морето от информация, за да съобщи най-накрая „2×2=4“. И всички са доволни.

Но съвсем друга работа е, когато на човек му трябва нещо, за което калкулаторът, дори и да е суперкомпютър, по принцип не е обучен. „Взимаме числото X и го умножаваме по числото Z. Ако резултатът превишава Y, тогава прибавяме към резултата 5 и отпечатваме резултата. Ако резултатът е по-малък от Y, рисуваме триъгълник на екрана.“

Сложно ли е?

Общо взето, ни най-малко. Ако знаем поне някакъв древен Бейсик. Пишем програмата, пускаме я…

Не работи!

Проверяваме кабелите, проверяваме захранването. Почесваме се по тила.

Пием кафе.

Сещаме се!

Добавяме още един ред: „Ако резултатът е равен на У, то свири маршът на Империята от филма «Междузвездни войни».“

Е, сега вече можем да послушаме тревожната енергична музика…

Заклинанията са едновременно и по-прости (не трябва да се знаят никакви езици за програмиране, ние „програмираме“ на обикновени човешки езици) и по-сложни — защото вариантите, които трябва да предвидим, са значително повече! А и последствията биха били значително по-печални. Да вземем обикновеното огнено кълбо, или файърбол, ако не го казваме пред Господарката Екатерина. Ако не бъдат зададени точно и еднозначно размерът му, точката на поява, скоростта и посоката на движение, времето за стабилно съществуване и факторите на устойчивост — има риск да взривиш самия себе си.

Чували ли сте за кълбовидните мълнии? Това са точно те. Файърболите, създадени от начинаещи Различни, по принцип диви, необучени от никого, изпълнени с ентусиазъм и увереност в своята изключителност. Огненото кълбо и по-рано е било популярно заклинание, а в нашия век на фентъзи и компютърни игри — още повече. И ето че начинаещите различни създават файърболи, като забравят да уточнят къде именно трябва да се появят те…

А за неволните самозапалвания чували ли сте? Пламва изведнъж най-обикновен човек — и изгаря напълно! Най-често това също е файърбол. Само че този път начинаещият Различен си е представил точката на поява до себе си. И е забравил да зададе вектор на движение и време на съществуване на огненото кълбо…

— Городецки?

Погледнах към Завулон.

— Ощастливи ни със своето мнение — каза подигравателно Тъмният. — Потънал си в толкова дълбоки и сериозни размишления, интересно за какво?

— За устройството на мирозданието — отговорих аз. — Завулон, струва ми се, че достатъчно повтаряхме. Планирахме всичко. Ако се получи — получи. Нека да поспим няколко часа.

— Ти си натъпкан със Сила до пръсване — отбеляза небрежно Завулон. — Можеш и да не спиш.

— Мога. Но по-добре да поспя.

— Жена ти? — поинтересува се Завулон.

— Дъщеря ми. Жена ми я насочваше.

— Пази я — каза Завулон неочаквано сериозно. — Дъщеря ти е уникална. Тя е единственото, което можем да противопоставим на Сумрака. При това е удивително умна и отговорна за възрастта си девойка.

Изкашлях се, опитвах се да прикрия объркването си. Завулон изглеждаше напълно искрен и не виждах в думите му никакви задни мисли.

— Дори не знам какво да ти кажа, Тъмни — промърморих аз. — Но бъди уверен, че ще я пазя.

 

 

Казват, че за създаването на всеки портал, независимо дали на десет метра или на десет хиляди километра, е необходима една и съща Сила. Аз лично още не съм създавал портали, не ми достигат способности за това, но вярвам на Надя.

Сложността в създаването на портали на по-голямо разстояние е да се осигури точността им. На никого не му се иска да се озове в почвата дълбоко под паважа или да изскочи във въздуха на десет-двайсет метра над земята.

Да изскочиш на височина сто метра, между другото, е значително по-безопасно. Тук вече можеш да успееш да забавиш скоростта на падане с помощта на заклинание. По-неопитните магове понякога нарочно извеждат порталите си високо над земята.

Порталът, създаден от Завулон, беше толкова прецизно опрян в земята, че дори не почувствах промяна във височината, когато прекрачих през него. Само ушите ми заглъхнаха заради разликата в налягането и кожата ми мигновено се покри с пот — реагираше на измененията в температурата, влажността и всички останали показатели, които ги има в природата.

Все пак мигновеното прехвърляне от Москва в Ню Йорк не е нещо обичайно за човешкия организъм.

— Винаги съм ценила Завулон заради неговия стил — каза Екатерина. — Изпрати ни на входа на Емпайър! Право на Пето Авеню!

Кимнах, озъртайки се. Порталът на Завулон наистина беше добър. Не само че бе идеално „допрян“ до тротоара, но и снабден със заклинания за невидимост и подплашване.

Никой не ни виждаше, но всички заобикаляха малкия участък, в който беше възникнал порталът. А навсякъде беше пълно с хора, въпреки че наближаваше полунощ. Ню Йорк, Манхатън, Пето Авеню. Както и да се отнасяте към САЩ изобщо и към този град в частност, факт е, че той никога не спи.

Хората вървяха, стояха и гледаха зданието, говореха по мобилните си телефони, ловяха таксита, пушеха, разговаряха на всички езици — моето измъчено от „Петров“ ухо долавяше английска, френска, немска, китайска, японска реч. Беше прохладно, разбира се, но изобщо не можеше да се сравни с нашата зима. Някъде около нулата…

— Отдавна не бях идвала тук — каза замислено Олга. — Спомням си, че тъкмо когато го построиха, зданието си стоеше полупразно — на никого не му беше по джоба да наема офиси в него. Тогава го наричаха Емпти Стейт Билдинг^[2]… Ей, Катерина, закъде сме?

Вампирката се огледа. Беше бодра, възбудена, порозовяла. Заситена.

— За главния вход. Там е много красиво, между другото.

— Сградата също е красива — съгласих се аз. — На мен някак ми се струваше, че нюйоркските небостъргачи са по-уродливи.

Олга се засмя.

— Значи ти за пръв път си в Ню Йорк? Не се безпокой, напълно си прав, повечето небостъргачи са уродливи. Емпайър е рядко изключение от времената, когато хората са поставяли красотата над изгодата.

— А той винаги ли е такъв, кървав? — попитах аз, гледайки губещия се в небето небостъргач.

Емпайър Стейт Билдинг беше осветен в тъмночервено. Осветен бе наситено и ярко — дори върху тротоарите, затъмнявайки разноцветните реклами, се беше разстлал кървав отблясък.

— Не, осветяването се променя — каза Олга. — В зависимост от събитията… Твоите ли са се постарали, Катерина?

— Разбира се — каза вампирката с удоволствие. — Когато имаме събирания, Емпайър се осветява в кървавочервено. По-рано ложата се събираше в Оксфорд, но през трийсетте години се преместихме тук. Където са силата и парите, където живее нощта, там сме и ние.

— Не съм учуден — промърморих аз.

Порталът вече се размиваше, започна да се разсейва и действието на заклинанието. Повечето минувачи продължаваха да ни заобикалят, но няколко души едва не се врязаха в мен, а един се блъсна в Олга и като разсеяно се извини, продължи нататък.

— А ти не искаш ли да узнаеш как прекарах? — попита изведнъж Екатерина, гледаше ме втренчено. — Как мислиш, докрай ли ги изпих? Или се позабавлявах с тях и ги пуснах?

— Все ми е едно — казах аз.

— Изпих един — продължи вампирката.

Въздъхнах, протегнах ръка и я сложих на рамото й. Тя се вторачи възторжено в мен, даже леко се приближи. Може би искаше да се бие? Тя какво, сериозно ли?

— Катенка — казах прочувствено, — все ми е едно, абсолютно ми е все едно какво, от кого и в какви количества си пила. Изпила си момчето? Изпила си спортиста? Изпила си кавказеца? Жалко, но това си е твое право, получила си лицензите. А сега изпълнявай своята част от сделката.

Екатерина ме гледаше мрачно. В очилата й просветваха червените отблясъци.

За какво са му очила на един Различен? Още повече на вампир. Единствено за перчене.

— Смятах, че имаш сериозен психологически комплекс, свързан с нас — каза Господарката на вампирите.

— Имах. Мина ми — отговорих кратко. — Ако продължаваш да дрънкаш празни приказки, ще хвана двама-трима от твоите питомници и ще ги направя на пух и прах. Познаваш ме, ще намеря повод. А ако не намеря — ще си измисля.

Няколко мига се измервахме с поглед. Дори ми се стори, че е готова да опита двубой на волите, — което би било много, много лошо, защото щеше да ми се наложи да я пречупя и останалите Господари щяха да усетят това… Но тя извърна поглед.

— Няма да те провокирам повече — каза Екатерина. — Вървете след мен. Мълчете. Постарайте се да ви взимат за хора.

Двамата с Олга бяхме скрили аурите си предварително, а през маскировката ни можеха да проникнат само такива като нас, Висши.

Разбира се, сред Господарите щеше да има доста такива. Но щеше да им се наложи да ни проверяват целенасочено, за да открият истинската ни природа.

— Като какви ще присъстваме? — попита Олга, когато тръгнахме към най-близкия вход на Емпайър.

— Ти — като моя любовница — съобщи Екатерина. — А Антон — като храна.

— Предполагах, че ще е обратното — рече хладнокръвно Олга.

— Антон има прясно ухапване на шията — поясни Екатерина. — Всеки господар ще го усети. Това върши работа и за любовник, разбира се, но ти нямаш ухапвания, а това е странно. Ако само…

— О, не — каза Олга. — Любовница става…

Изглежда, Екатерина дори беше успяла да се усмихне подигравателно, преди Олга да я хване за лакътя, да я обърне към себе си с рязко движение и да изсъска в лицето й:

— Само имай предвид, малката, че съм набивала такива като теб на кол още преди прабаба ти да е била родена. Ако смяташ да издевателстваш, от твоя любима човешка жена моментално ще се превърна в най-ужасния ти кошмар. По-лош от вбесения Антон. Разбра ли ме?

Екатерина бързо кимна.

— Знам как е прието да се отнасят вампирите с човешките си партньори за секс — поясни Олга, като се обърна към мен. — По-лошо, отколкото с храната. Така че за да се избегнат ненужните проблеми и обиди…

— Разбрах всичко — каза Екатерина…

Всеки гледа да обиди вампира…

 

 

Около вампирската ложа имаше цяло море от човешка охрана. Преминахме през фоайето (разкошно), качихме се с асансьора до осемдесет и някой етаж, после ни поведоха по коридорите. Няколко пъти слизахме по стълби, няколко пъти се изкачвахме.

И през цялото време ни прехвърляха един на друг яки мъже и жени със свободно облекло, под което би се намерило място и за пистолет, и за картечен пистолет. Не забелязах магия по тях — явно бяха или наемници, или работеха срещу обещание за вечен живот. Повярвайте, това е много силен стимул — нали само вампирите и върколаците могат да предадат способностите си на всеки желаещ. Доколкото знаех, умните вампири не нарушаваха обещанията си и понякога, не много често, за особени заслуги, някои от техните човешки слуги бяха удостоявани със съмнителното щастие да станат живи мъртъвци. Приятелите им трябваше да знаят, че Господарят не лъже, и да се борят за това „щастие“ докрай.

Най-накрая, след поредните стълби и коридор, влязохме в неголямо преддверие, от едната страна на което имаше широки прозорци с изглед към Манхатън, а от другата две високи двукрилни дървени врати. До едната стоеше охрана — двама чернокожи с автомати, които не смятаха за нужно дори да скриват оръжието.

— Почакайте тук, трябва да се договоря — прошепна Екатерина и с бърза крачка тръгна към охраняваната врата. Пуснаха я без никакви въпроси, но затова пък не откъсваха погледи от нас.

— Ей, братоци! — повиках жизнерадостно охранителите. — Здрасти, здрасти!

Никаква реакция.

Леко обиден, аз се приближих до втората врата, която беше полуотворена. Предпазливо надникнах вътре. Видях просторна зала с много дивани, кресла, масички. Върху масичките стояха бутилки, чинии, подгряващи плотове с топлещи се на тях съдове. Из залата бродеха, разговаряха, седяха на диваните, ядяха и пиеха покрай масичките хора.

Бяха доста. Около петдесет души. На най-различна възраст — забелязах сред тях и няколко благоприлични старци, и няколко момчета и девойки на тийнейджърска възраст. Старците гледаха CNN на телевизор на стената, тийнейджърите играеха на някакви конзоли. На основната маса имаше около двайсет — двайсет и пет души.

Освен това всички бяха красиви. Всички по различен начин, но красиви. Чернокож младеж, строен и висок, млада девойка с бяла рокля, с разпуснати светли коси, снажна жена с удивително класическо лице, с правилни черти.

— Какво има там? — попита Олга, когато се върнах при нея.

— Банкетна зала.

Олга ме наблюдава няколко секунди, след което кимна.

— Ясно.

Не обсъждахме нищо повече. Ясно беше, че никой вампир не се нуждае от ежедневно хранене. Още по-малко пък от хранене с жив човек, в повечето случаи им беше достатъчна консервирана кръв.

Изобщо, в повечето случаи вампирите смятат процеса на своето хранене за интимен и по възможност не го изнасят пред публика. Най-много в пределите на клана.

Но днес тук имаше голямо събиране. Всемирната вампирска ложа, с основните й Господари (в настоящия момент такива бяха четирийсет и девет), просто не можеше да не обзаведе всичко с подобаващ, по тяхното мнение, шик.

Включително и по отношение на храната. Най-вероятно всички събрали се в съседната зала хора бяха тук доброволно. Най-вероятно на тях, както и на охраната, им бе обещано превръщане във вампири — прекрасните, изящните, възпетите от лъжливите книги и безсъвестните режисьори вампири.

И почти сигурно никой нямаше да изпълни даденото им обещание. За тях бяха издадени лицензи. Те бяха храна. Можеха да се нахранят с тях и да ги пуснат, а можеха и да ги изпият докрай.

— Интересно как ли вървят нещата при Хесер — въздъхна Олга. — Как мислиш? Ще успее ли да уговори Бабите?

— Баби би уговорил — казах аз. — Но това са вещици. По-добре да не пъхаш пръст в устата им.

Екатерина се върна в преддверието. Не беше сама, а с белокоса жена на средна възраст. По-точно — с вампирка на неизвестна възраст, разбира се.

— Не е прието така — подхвърли жената, поглеждайки ни бегло.

— Грета, но Винченцо седи в залата със своите…

— На него му е дадено това право. Преди почти два века. И ти знаеш защо — отсече жената. — Катя, искането ти е неразумно.

— Всичко си има цена — отговори Господарката на московските вампири. — Каква е твоята? Ти си разпоредител на тази среща и можеш всичко.

Жената замълча. Погледна двама ни с Олга. Изведнъж си помислих, че от нашата маскировка на аурите може да няма никаква полза, ако Грета ме познава по лице. А можеше и да знае за мен. Вампирите се бяха наслушали за мен.

— Поясът ти още ли е в теб? — попита разпоредителката, като внезапно понижи глас.

— Да — отговори Екатерина с леден тон.

— Това е моята цена.

Екатерина ни погледна, после поклати глава.

— Не. Ти си полудяла. И дума да не става.

— За десет години — каза Грета.

— Не.

— За година.

За какво говорят? За пореден път съжалих, че постоянно се конфронтирам с вампирите и знам толкова малко за тях. Разбира се, те са много потайни, но все пак се знае това-онова за тях…

— За месец — каза Екатерина.

— За три — отговори Грета.

— Става.

Жените се усмихнаха една на друга — и се прегърнаха.

— Влезте след две-три минути — каза любезно Грета. — Веднага вдясно, седнете на балкона, за да не се набивате на очи. И нека хората ти седят тихо.

Грета си тръгна с плавна вампирска походка. Чернокожите охранители при вратата гледаха с каменни лица пред себе си. Какво ли си мислеха все пак, като охраняваха сборище на вампири и виждаха в съседната зала хора, предназначени за заколение? Радват се, че тях никой не ги пипа? Мечтаят си да станат безсмъртни кръвопийци? Или не си мислят за абсолютно нищо, както се случва най-често.

— Какъв е този пояс? — попитах тихо, приближавайки се към Екатерина.

— Не е твоя работа — отвърна тя, без да ме поглежда.

— И все пак?

— Артефакт. Стара магична вещ. Къс протрита свинска кожа с бронзови катарами — отговори неохотно Господарката.

— И какво дава той?

Екатерина ме погледна и се усмихна.

— Вкус. Веднъж на ден той дава вкус и може да се яде обикновена храна. Да ядеш и да чувстваш вкуса като човек. Това е само илюзия и кръвта така или иначе си е необходима. Но можеш да ядеш — и в устата усещаш вкус не на мокър памук, а на ягоди с бита сметана, шунка и резен диня, спагети с пармезан, елда с мляко.

— Пържола с кръв — добави Олга.

Екатерина отвърна напълно сериозно:

— Повярвай ми, не ни липсва пържолата с кръв. Но виж, за паница грис с вишнево сладко бихме разкъсали нечие гърло.

— Да бяхте разказали това на своите… слуги… — Кимнах към чернокожите мутри. — За да не се натягат толкова.

— Предупреждават ги, но те не вярват — отговори сухо Екатерина. — Добре, да вървим.

Минахме след нея покрай охранителите.

 

 

Залата, където се събираха вампирите, приличаше на университетска аудитория — полукръгла, с трибуна долу и издигащ се нагоре амфитеатър. Вероятно тук спокойно можеха да се съберат поне сто души.

Е, или Различни.

Влязохме през горния вход, при най-високия балкон. Бързо се придвижихме напред след Екатерина, за да седнем. В залата цареше полумрак, само сцената беше ярко осветена. До пустеещата в момента трибуна беше сложена масичка, зад която седяха Грета, младолик красавец и сух слабоват старец. Разбира се, всичките бяха вампири.

— Моля за минутка внимание — обяви Грета.

Гласът й беше тих, но аудиторията внимаваше, а и вампирите могат да говорят така, че дори и да не искаш, ги чуваш.

— Господарката Екатерина от Москва — продължи Грета. — По причина, достойна за уважение, с придружители.

Към нас се насочиха погледи. Но бегло и не всичките. Придвижвах се по дългата редица, навел глава. Надявах се, че на никого няма да му хрумне да се вглежда в някакъв жалък човек през Сумрака. На кого може да съм интересен? Та ние не се вглеждаме в пакета със сандвичи на съседа си в електричката…

Не се загледаха в мен. А и освен нас в аудиторията имаше и други хора. Достигнахме до средата на редицата и седнахме. Аз скришом се огледах.

Прелестни девойки, притискащи се към импозантни мъже. Млади красавци, които не отделяха поглед от своите мъртви повелителки. Юноши и от двата пола — чувал съм, че тук дори не става въпрос за извращение, а за някакви старания на съвсем древните вампири да си създадат илюзията за семейство. Вампирите не могат да имат деца, а и сексът при тях, доколкото съм чувал, си има своите особености. Но някои създават сурогатни семейства, осиновяват и отглеждат деца — общо взето, водят някакво подобие на човешки живот.

Спомних си за тайнствения „пояс“, чието даване назаем за един месец беше позволило на Екатерина да ни вкара в заседанието на ложата. Колко им е зле всъщност! Колко студено и безпросветно им е! Без поне грис с вишнево сладко.

Вампирите все не започваха. Явно чакаха още някого. Сложих си слушалките и се облегнах назад в седалката. Пуснах плейъра. Падна се „Пикник“.

Настрада се Нострадамус от хората,

извади на бял свят видения.

Да знаеше само, че на две крачки от него

е скрит свят, където бъдеще няма.

 

Свят като призрачна зала.

Научи се да изчезваш…

 

Тук, вдъхвайки покоя на студа,

спи, сякаш е времето, змия.

Тук не можеш с търпелива ръка

да подредиш във думи злите букви.

 

Свят като призрачна зала.

Научи се да изчезваш…

Вратата се отвори отново. Влезе слаба девойка на дванайсет години. С карирана риза, която й беше малко голяма, протрити дънки, които бяха с един номер по-малки, отколкото трябваше, и боса.

— Радваме се да те видим, Ели, но вече за трети път всички чакат само теб — каза раздразнено Грета.

— Моля да ме извините — отговори Ели с онзи престорено учтив тийнейджърски глас, който докарва възрастните до бяс. Седна в края на нашия ред. Помаха с ръка на Екатерина, която й кимна студено. Ели не се разстрои, извади от джоба си дъвка, хвърли я в устата си и се зае да дъвче. Чиста показност, тя не усещаше вкус…

Изглежда, малолетната вампирка тук не я обичаха особено и тя беше свикнала с това. Затворих очи, припомнях си…

Аха. Господарката на Стокхолм. Древна и неприятна личност в детско тяло.

— Като днешна разпоредителка слагам началото на срещата — каза Грета. — Светлината, Мракът и Сумракът ни слушат.

— Светлината, Мракът и Сумракът ни слушат… — повториха в хор всички Господари в залата. Дори наглата „девойка“ Ели, която си беше качила краката на парапета и надуваше балон от дъвката.

— Древният договор, главният закон… — продължи Грета.

— Древният договор… — повтори залата.

— Кръв, живот и смърт… — каза Грета.

— Кръв, живот и смърт! — довърши залата.

Настана тишина.

— Дневният ред е известен на всички — каза Грета. — Първата реч, както му се полага заради неговото място и уважението към него — е на Господаря Джек.

От първия ред стана и бавно излезе на трибуната чернокож мъж. Той дотолкова приличаше на охранителите при вратата, че погледнах учудено към Олга. Тя сви рамене, явно се досещаше за моите мисли.

Мамка му, та те не се размножават! Как тогава…

Впрочем, това можеше да не са му деца. Можеше да са негови праправнуци. Потомците на деца, заченати още в човешкия му живот. Напълно възможен вариант.

— Братя, сестри… — Господарят Джек разпери ръце. Той беше облечен със снежнобял костюм, внушителен, изискан. Можех да си го представя в обикновена човешка църква, пеещ псалми или цитиращ Библията. — Радвам се да ви видя! Сега си спомних една история, която се случи в средата на миналия век с мой приятел в Тексас. Така стана, че в едно меле му избили всички зъби! Избили му ги както трябва — за ден не могат да израстат пак! И идва при него един приятел, и казва: „Да отидем на танци, ще се запознаем с момичета, ще потанцуваме, ще се насмучем…“.

Напълно шашнат, едва ли не с увиснало чене, слушах как древният американски вампир, в най-добрите традиции на книгата „Как да четем лекции и да завоюваме вниманието на залата“, разказва стар като изпражнение на саблезъб тигър виц за вампири.

Залата слушаше този брадат, скучен, пошъл виц, на който и на ученик би му било неловко да се засмее. Залата дружно се покикоти и го аплодира за кратко. Господарят Джек се поклони.

Объркан, извърнах поглед встрани. И видях как малката вампирка надува ягодоворозово балонче с дъвката. Осъзнах, че моят свят никога вече няма да бъде същият.

— Братя и сестри! — продължи той. — Всички ние знаем защо сме се събрали. И никой не иска да говори за това. Но нека бъдем откровени. Двуединния се върна!

В залата настъпи мъртвешка тишина, простете ми за баналния каламбур. Вампирите изобщо престанаха да дишат, а хората, изглежда, задържаха дъха си. Във всеки случай аз го задържах.

— Ние нали очаквахме това? — Джек излезе иззад трибуната и започна да се разхожда напред-назад. — Ние разбирахме, че равновесието е нарушено, че сме забравили древните правила и завети…

— Поне едно куче-кръвопиец да разкаже за техните правила и завети… — прошепна на ухото ми Олга. Погледнах я мрачно — вампирите имат много добър слух. Но всички бяха погълнати от речта на Джек.

— И всички ние знаем, че само едно може да спре Двуединния — Шестия патрул. Както в старите времена. Както в началото на нашата история, когато Сумракът ни е протегнал двете си ръце и ние сме ги приели, и сме избрали нашите пътища…

Проклех мислено Лилит, Екатерина, вампирката, направила се на Килорън, цялата им порода.

Знаят те, знаят нещо! Не всичко — но значително повече, отколкото казват!

Краят на света наближава, а тези раздути от самомнението си кръволоци крият тайните си. Кой би предположил, че вампирите, презирани и от Светлите, и от Тъмните нисши Различни, всъщност съхраняват древни знания? Че те са били изобщо първите Различни?

Макар че какво чудно има тук? Най-простите, най-„нисшите“, трябва да са били първи. За да възникнат всичките сложни и фини специализации у Различните, е било необходимо време. Сумракът е трябвало да се осъзнае и да се приспособи към хората. Хората е трябвало да се научат да си взаимодействат със Сумрака. Да станат в пълна степен Различни. Да започнат да работят със Силата на фино ниво.

А в началото всичко е било просто и разбираемо.

Лееща се от разкъсаното гърло кръв. Отиващият си заедно с нея живот. Нарастващите спадове в „магическата температура“. Падането на тази температура в умиращия човек. Падането… до нула. Като при Надя. Или почти до нула…

И поглъщането на тази Сила, която се влива като поток в умиращия човек — и веднага го напуска.

Влива се Сила. Влива се кръв — изпълнена със Сила.

И някой, пиещ тази кръв — дали от глад, или с яростта на победилия дивак, — е успял да я усети. Да се възползва от нея. Да я управлява.

Тогава Двуединния е излязъл при огньовете, където са извършвали кървавия си помен диваците. И е сключил с тях договор от името на Мрака, Светлината и Сумрака.

За какво? И защо?

— Вие искате да ме попитате готов ли съм да се включа в битката за правото да стана Господар на Господарите? — нареждаше Джек. — Ще ви отговоря! Не, не съм готов. Аз съм силен, вие знаете, наистина, наистина! Но има и по-силни от мен!

Той изведнъж се обърна към стареца на сцената и ниско се поклони. Старецът кимна благосклонно.

— Ако можеше да се отдаде властта! — възкликна Джек и протегна ръце нагоре. — Аз бих я отдал на Господаря Петер!

Из аудиторията се разнесе лек одобрителен шум. Изглежда, никой нямаше възражения. Всички погледи се обърнаха към стареца зад масата. Настъпи тишина на очакване — и в нея оглушително рязко се пръсна балончето от дъвката в устата на малката вампирка.

Всички се обърнаха по посока на звука.

— О! — възкликна Ели. — Аз ли? Аз съм за! Мастър Петер, аз съм за вас!

Тя помаха на стареца с ръка — жизнерадостно (колкото и чудовищно да звучи такава дума по отношение на дете вампир), усмихваше се. Старецът й помаха добродушно в отговор и каза тихо:

— Скъпи мои… Благодаря за добрите думи, те са приятни на всеки. Благодаря ти и на теб, Господарю Джек. И на теб, моя скъпа Грета. И на теб, малка Ели, миличка моя — благодаря!

Петер говореше тихо. Усмихваше се. При това от него лъхаше такъв гробищен студ, такова мъртвешко разложение, такава смъртна опасност — че ми секна дъхът.

Не само аз усещах това. Седналият между Петер и Грета млад красавец се размърда. Ако по-рано му харесваше да бъде на сцената, сега беше силно притеснен от това.

— Благодаря и на теб, Екатерина — рече внезапно Петер, гледайки към нея. — Днес нещо погледът ми се насочва към теб все по-често и по-често.

Ако във вените на Екатерина сега не пулсираше чужда кръв, тя навярно щеше да пребледнее. Но вместо това отговори много достойно:

— Благодаря ви, Господарю Петер. Това е чест за мен.

Старецът се намръщи, но извърна поглед от нея. Нас засега не ни поглеждаше. Не бяхме достойни.

— Не може да се предава властта по този начин, Господарю Джек — каза най-накрая Петер. — Не е по правилата. И в подобна власт няма да има никаква истинска власт. А за да получа властта, да стана Господар, трябва да измъкна дузина от вас от седалките ви, да ви набия манерките и да ви прегриза гърлата.

— С наше съгласие — каза тихо Ели.

— Да, момиче, с ваше съгласие — закима Петер. — А усещам, че няма да го получа. Разбира се, може да се изхитрува по един или друг начин.

Старият вампир изведнъж се закикоти, кимайки.

— Какво имаш предвид, Господарю Петер? — попита нервно Грета.

— Това не се отнася за теб, глупаче — успокои я Петер. — Бих могъл, бих могъл… ако се биете с мен. Да ви разкъсам. И да стана Господар на Господарите.

Залата сякаш потъмня от думите му. Почувствах как всички около вампира се напрягат. Как на вълни се носят миризмите на мускус и амоняк, и сладкият аромат на феромони, избиващи по вампирската кожа, и киселата воня на невротоксин, стичаш, се от зъбите.

— Само че това не ми трябва — каза Петер. — И на никого от нас не му трябва Шестият патрул. И ние няма да се бием с Двуединния, този, който ни е дал Силата. Ако реши да разруши света — нека го разруши и ние ще си отидем завинаги…

Гласът му утихна, сякаш бяха намалили звука на плейър. Петер дори наведе глава, вторачи се в масата. После рязко я вдигна и хитро се усмихна.

— Само че ето какво си мисля, братя и сестри. Не нас, останалите верни, е дошъл да накаже Двуединния. О, не нас! Тези, които са се отметнали от истината, от кръвта — техният смъртен час е дошъл! Край на Различните! Тъмните и Светлите. Маговете и вълшебниците. Край на всички тях, край, край! А ние…

Той помълча. Вампирите слушаха. Вампирите чакаха.

— А ние ще останем — каза Петер много уверено. — Стадото ще остане и ние ще останем да наглеждаме стадото. Ако не колим добитъка, то няма и да има ред!

Той се закикоти. И в отговор на неговия смях по аудиторията като вълна се разпространи кикотенето на останалите вампири.

— Като в добрите стари времена! — възкликна Петер. — Без унижения, без хартийки. Избираш си селце, градче. Отиваш. Пируваш. Скоро, вече съвсем скоро!

„Той е на шестстотин години — помислих си аз. — Това е много, страшно много. Древната твар Ева-Лилит можеше да се надсмива над шестте века живот на вампира, но аз няма да го правя. Това е много. Достатъчно, за да станеш силен и страшен. Достатъчно, за да се изравниш по сила с Висш Различен и да го надминеш. Достатъчно, за да си изгубиш ума, дори и някога да си го имал.“

— Той е много, много силен — прошепнаха тихо в лявото ми ухо. Усетих аромат на ягода. Погледнах накриво — девойката вампир изразително беше смръщила устни. — И умен.

Тя се плъзна по седалките, за да се върне на мястото си.

Така. Поне за един вампир маскарадът ми не беше сработил.

Надигнах се. Улових изплашения поглед на Екатерина — да, ето сега Господарката на нощните твари на Москва беше истински изплашена.

— Бих искал да се обърна към вас, Господарю Петер, Господарко Грета, уважаеми Господари… — казах аз, промъквайки се покрай Ели. Кой знае защо, бях сигурен, че тя няма да скочи върху мен и няма да впие зъби в тила ми. Не защото е добра, съвсем не. А просто защото е по-хитра и по-умна от повечето от седящите в залата.

— Обръщай се, щом искаш, Светли Антон Городецки, Висш Различен — каза Петер с усмивка. — Ти си дошъл неканен при нас, но ние не се сърдим. Нали?

Четирийсет и девет чифта вампирски очи гледаха към мен. А също и двайсетина приближени хора: храна, сексуални партньори, приемни деца.

Или маскировката ни се беше получила калпава, или разузнаването и контраразунаването на вампирите бяха много по-добри, отколкото предполагахме.

— Благодаря, Господарю Петер — казах аз.

— Няма за какво, Антоне, няма за какво — изкикоти се старецът. — Как влезе той тук, Грета? Как?

— Заявен е от Господарката Екатерина като храна — отговори Грета.

— Не го ли е оспорвал? — поинтересува се Петер.

— Не.

— Това е добре — кимна Петер и вторачи в мен избелелите си немигащи очи. — Нека да говори. Обичам да разговарям с храната.

Безмълвно се спуснах до самата катедра. Господарят Джек така и не беше излязъл иззад нея. Стоеше и пристъпваше на място. Изглежда, този вампир веселяк беше наистина объркан и изплашен. И нищо чудно. Те имаха Господар. Истински господар — не формален, определен в схватка, а истински, роден от страха. Мастър Петер, за когото се смяташе, че от десетилетия лежи в лвовската си гробница, беше напълно бодър и активен. Той просто не се беше показвал на бял свят, за да не привлича вниманието на Патрулите.

И нямаше нищо против да изпие кръвта ми. В нормална ситуация навярно не би рискувал. Но сега, в навечерието на Армагедон — като нищо. Старият принцип „войната оправдава всичко“.

— Ние сме Различни — казах на надвисналия над мен амфитеатър. На вампирите — грохнали и млади. Те наистина бяха такива. Древни като забравената младост на човечеството. Млади като безкрайния ход на времето. — Ние сме Различни. Ние служим на различни сили. Но в Сумрака няма разлика между отсъствието на Мрак и отсъствието на Светлина. Нашата борба е способна да унищожи света…

Петър се засмя тихо, през кашлица:

— Остави, остави ги тези работи, Антоне… Великият договор не е за нас. Ние сме се появили преди него и ще останем след него. Искаш да ни призовеш към съзнателност? Искаш да ни напомниш, че и ние сме част от света? Ние сме друг свят, патрулен. Вечен свят, а не жива плесен…

— Мъртъв свят — казах аз, като се обърнах към него. Всичко отиваше по дяволите. Цялата ми измислена от Хесер и излъскана до блясък от Завулон реч. Всички консултации с шпиони и аналитици, всички фрази, които трябваше да трогнат известните ни Господари — и да ги накарат да се вкопчат в схватка за поста Господар на Господарите. Всичко пропадаше вдън земя.

— Мъртъв — съгласи се Петер. — А само мъртвото е вечно. Живото е обречено да стане мъртво, живото е само храна за вечността. Ние сме вечни.

— Не — казах аз. — Нищо мъртво не е вечно. Планините се разпадат на пясък, пустините ги залива вода, моретата изсъхват. Мъртвото не е вечно.

— Пясъкът си остава пясък, водата — вода. — Петер сви сухите си рамене. — Къде са хората, които са живели по склоновете на планините и по бреговете на моретата? Дори костите им не са останали. Къде са езиците, които са говорили? Вятърът ги е отнесъл, без да остави следа.

— Ти си на шестстотин години — казах аз. — Нима това е много? Какво можеш да помниш за заличилите се планини и отишлите си народи? Лилит те нарече вампирско сукалче.

За мое учудване Петер се засмя.

— Лилит? Ти познаваш глупавата, самодоволна, наивна Лилит? А… но разбира се… — Той отметна глава назад, подуши въздуха. — Виждам, че се е хранила с теб. — Очите на вампира проблеснаха. — И как те намери тя?

— Не знам — отговорих. — Не можеш да попиташ пепелта.

— Ох, колко лошо — огорчи се Петер. — Тя беше смешна девойка… някога много отдавна… Да, да, тя е най-старата Различна, извинете — беше най-старата Различна… Измежду хората, разбира се.

Чертите на лицето му бавно се изостриха. Кожата му се изпъваше, през нея изпъкваха костите. Челото му се изглади, изпълзя назад. Разтвориха се дъги над очите. Носът му стана по-широк и едър, скулите му се издадоха напред. Брадичката му почти изчезна, затова пък челюстите се преместиха напред и се уедриха. Редките бели коси станаха червени, те изобщо не закриха плешивината, само насред темето израсна неравно снопче коси. Кожата му стана брашнянобледа.

Променяше се и тялото му. Ръстът му остана същият, невисок, но сякаш го издуха, стана набит и мускулест.

— Ама че гадост — казах аз и отстъпих крачка назад. С крайчеца на окото си видях, че и Господарят Джек, напълно объркан, отстъпва от сцената, а Господарката Грета седи в несвойствено за вампир вцепенение. — Гадост закарпатска, та ти си неандерталец!

— И какво от това? — попита хладнокръвно Петер. — Нашата кръв я има и у вас. На Земята няма човек, който да не води рода си от нас. И няма и да има такъв, докато я има Земята.

— Пука ми за твоята кръв — казах аз. — Та ти си по-древен от мумия, Господарю Петер.

— Аз съм по-древен от човешките времена. — Това, което доскоро ми се беше струвало старец, озъби пастта си, демонстрирайки ми зъби с нечовешки размери. Ако целият бе така несъразмерно развит, то горките кроманьонки, които в зората на времето са се чифтосвали с неандерталците… — Да, аз не бях сред онези, които са излезли срещу Двуединния и са сключили кървавия завет… аз още тогава бях достатъчно стар и мъдър, за да ги наблюдавам отстрани…

— Кой влиза в Шестия патрул — попитах аз. — Как може да се прогони Двуединния? Какви договори са нарушили Различните?

Петер ме гледа няколко секунди. После започна да се смее. Тихо, с удоволствие. Замълча, попита:

— Патрулен, а ти знаеш ли, че смехът е ваше изобретение? Ние не умеехме да се смеем.

— Откъде да знам — промърморих.

— Не ми харесват много от нещата, които донесоха безкосите — каза Петер. — Но смехът е хубаво нещо. Смехът сближава и обединява. Смехът за един е винаги унижение за друг.

— От къде на къде? — Погледнах залата. Но всички седяха тихо. Всички гледаха към мен и Петер. Мда. Както се казва в детското стихче — и настана тишина, подгрята от дишането на залата… Жалко, че дишането на вампира няма да загрее никого.

— Ами спомни си нещата, над които се смееш отвърна Петер с непоколебима увереност. — Смехът — ако не е физиология — е винаги унижение. Хуморът винаги е унижение на един човек над друг. Един човек се смее на друг, ако онзи е нелеп и несъразмерен, не съответства на мястото и времето. Нелеп е Чарли Чаплин с бастунчето си и знаме по време на демонстрация. Нелеп е Бени Хил в ролята на герой любовник. Нелеп е Джим Кери, чистещ зъбите си с клозетна четка. Нелеп е любовникът, криещ се без панталони от външната страна на прозореца, нелеп е мъжът, отворил гардероба, намерил вътре любовника на жена си и повярвал, че онзи чака автобуса. Харесва ми човешкият смях — този, който отличава човека от другия добитък. Прави го по-лош от добитъка. Християнските проповедници са усещали, че в смеха се крие зло — ненапразно комедиантите не са били погребвани в гробищата.

— Ти ме озадачи — признах след миг. — Но не си прав. Това са само частни случаи. Ще ти намеря пример за друг смях и друг хумор.

— Жалко, че няма да имаш време за това — каза Петер. — Смятай, че това е хуморът на ситуацията и униженият в нея си ти.

— Ще рискуваш да нападнеш Светъл? Сътрудник на Нощния патрул? — Погледнах бегло другите вампири. Та те не са идиоти, за какво им е война…

Но дори и Господарите да искаха да възразят, не им достигна смелост за това.

— Влизайки тук, ти се нарече храна — отговори Петер с непоколебима увереност. — Инквизицията ще застане на наша страна. Впрочем, след два дни всичко това вече няма да има значение…

Далеч отзад, при самата врата, се пръсна балонче от дъвка. Петер повдигна тежък поглед към младата вампирка.

— Ох, извинявайте, аз няма повече! — занарежда Ели. — Тази дъвка е лоша, попадна на кучешки зъб, чичо Петер.

Раздвижих пръсти, проверявах окачените заклинания. Имах много неща в арсенала и поне някой от ударите трябваше да засегне древното чудовище. Само че щях ли да успея…

Петер ме погледна с тежък ироничен поглед и аз осъзнах, че няма да успея.

— Имай предвид, че аз упокоих Лилит — напомних му.

Той се замисли за миг, после отговори:

— Предполагам, че лъжеш. Предполагам, че са ти помогнали. А значи…

Откъм вратата отново се чу пукот. Петер възмутено вирна глава. Всички вампири дружно се обърнаха и се вторачиха в Ели.

— Какво? — възкликна тя обидено. — Аз нищо! Аз си мълча и не дъвча!

Петер шумно си пое дъх. Намръщи се. Накрая стана от стола си — отхвърли го встрани. Грета и красавецът скочиха — не може да се отрече скоростта на реакция на вампирите — и отстъпиха встрани.

Петер стоеше и гледаше входната врата.

Вратата се отвори. През нея бавно, с преплитащи се крака, влезе чернокож охранител. В едната си ръка държеше узи, дланта на другата беше притисната към гърлото му. Охранителят намери с поглед Господаря Джек и се опита да каже нещо.

Но в този момент краката му се подкосиха и той загърмя надолу по стълбите. Затъркаля се, удряйки главата си, но упорито не пускаше автомата.

Охранителят падна право в краката ми, главата му беше извита настрани и почти отделена от тялото — шията му беше разсечена от такава рана, че беше чудно как изобщо е могъл да стои и да се движи.

Някоя от девойките в залата конвулсивно изхлипа. Господарят й вампир с едно движение й прекърши шията — сякаш прогонваше муха с махване на ръката.

Всички гледаха към вратата. В отвора се показа тънък женски силует. Тази, която познавах под името Елън Килорън, влезе в аудиторията, смучейки окървавения си пръст. Тя почука с лявата си ръка по касата на вратата, извади пръста от устата си и каза:

— Чук-чук.

Тя беше вампир. Сега, когато мозъкът ми не беше омаян, виждах това напълно ясно. Както и че никак не прилича на ирландката, която някога беше вкарала в ред архива ни. Илюзиите лежаха върху нея на слоеве, а под илюзиите имаше и нечовешка плът. Уви — не можех да видя чия плът е.

— Коя си ти? — попита Петер.

Ето сега стана окончателно ясно, че той е главният тук.

— Аз съм посланик — отговори вампирката.

Петер прехапа устни. Чувствах, че иска да пита „на кого“. Но зададе друг въпрос.

— Какво ти е нужно, посланико?

— Господарят на Господарите — отговори вампирката. — И ми се струва, че това си ти.

Напрегнах се.

— Не — отговори Петер. — Аз нямам време за спорове и свади, макар че според възможностите си давам съвети на другите и опекунствам младежта. Но не съм Господарят на Господарите и не възнамерявам да ставам такъв.

Той се боеше! Тази твар, по-древна от самите времена, се боеше! Може би виждаше нещо, което аз не виждах?

— Много неудобно и ще отнеме излишно време — отговори вампирката, докато бавно се спускаше надолу.

— Какво да се прави — отговори Петер хладнокръвно. — При нас е демокрация. Никакви върховни владетели.

— Жалко — каза вампирката. — Много жалко, че ти не стана Господар на Господарите. Щеше да е по-просто. И чисто. Но може би все пак ще взема твоята кръв.

— Ако успееш — каза Петер.

— Ако успея — потвърди вампирката.

— Това няма да те направи Господарка на Господарите! — извика от задния ред Ели.

— Знам, момиче — кимна вампирката, без да се обръща. — Но аз имам план. Винаги имам резервен план. Само веднъж нямах.

Тя внезапно ме погледна. С тъга.

— Извинявай, Городецки. Това ще ти бъде неприятно. Но така трябва.

В тези думи имаше нещо. Нещо познато…

— Наистина, той не е съвсем на място тук… — каза замислено Петер.

В следващия миг летях с главата напред към седалките на третата редица. Вампирите, седящи там, едва успяха да отскочат. Аз на тяхно място не бих успял. Както и не бих могъл да проследя удара на Петер, който ме беше отхвърлил на десет метра и беше накарал главата ми да разбие здравите дъски.

Спасиха ме задействалите се защитни заклинания — а именно „кристалният щит“, който толкова често пренебрегват младите Различни. Е, пренебрегват поне до първия сериозен шамар…

Измъкнах се леко зашеметен от купчината отломки. Седалките на това място бяха станали на трески. Първобитната гадина беше потрошила антикварни вещи — тази аудитория със сигурност беше донесена от Оксфорд.

Станах и машинално измъкнах треските от ръцете си. Вторачих се объркан към лежащото сред отломките, сред уголемяваща се локва кръв момче тийнейджър. Тялото му се разтърсваше от гърчове, то умираше. Гърлото му беше разкъсано.

Какво става… аз ли го бях закачил? Не може да бъде!

Вампирът, с когото беше дошло на срещата момчето, стоеше на колене до тялото и го гледаше с явна и искрена тъга. После въздъхна дълбоко, наведе глава и започна да лочи кръв от раната.

Притъмня ми. Може би за вампира това беше напълно естествен и разумен начин да се прости с важен за него човек. Но аз не бях вампир.

Огледах се, опитвах се да дойда на себе си. В ушите ми кънтеше, всичко беше някак леко неясно, нефокусирано. Бях си докарал сътресение. Впрочем в сравнение със ставащото наоколо това беше дреболия.

Всички хора в залата бяха мъртви. Виждах осакатените им тела — до съвсем неотдавна млади, красиви, пълни с живот. За броени секунди ги бяха убили — бяха разкъсали гърлата им, изтръгнали сърцата им, откъснали крайниците. Всичко наоколо беше залято с кръв. Вампирите като обезумели лочеха кръв или се събираха на групи, явно готови да се бият с всеки и всичко. Най-отгоре, за моя изненада, една такава групичка бяха организирали Екатерина, Ели и Олга.

Вампирът до мен приключи с лоченето на кръвта на юношата. Погали го по главата, хвърли ми равнодушен поглед… и с един скок се озова долу, на сцената.

А там се водеше бой. Там бушуваше вихър от вампири, сплетена купчина от тела, проблясваха зъби, мяркаха се ръце и крака.

Петер не участваше в схватката; стоеше малко встрани и напрегнато се вглеждаше в мелето. Грета и младият красавец отдавна се бяха измели от сцената. О, не съвсем… Красавецът изведнъж се качи в средата на амфитеатъра, държеше в ръце тялото на млада девойка. Гледа я секунда, после грижливо я положи на пода — и се вряза като стрела в битката.

Разбрах всичко. Нашият тайнствен съюзник сред вампирите — ако можеше да се нарече съюзник — се стремеше към поста Господарка на Господарите. По единствения възможен начин.

Тя беше убила всички хора в залата. И едва ли сред тях бе имало храна. Това са били любовници на вампирите. Техни приемни деца и истински потомци, праправнуци и праправнучки. Тези, които наистина са скъпи на кръволоците. Колкото и да е странно — наистина скъпи.

Тя беше убила хората — и вампирите се бяха хвърлили да отмъщават за тях. И сега, в тази кървава безмилостна схватка, тя си спечелваше правото да влезе в Шестия патрул.

Скочих на парапета. Пробягах по него до водещия надолу проход, скочих и тръгнах към биещите се вампири. Спрях и улових погледа на Петер. Гледахме се над купчината вампири.

В залата също започнаха да се разразяват сблъсъци — но кратки, не смъртоносни. Явно, възползвайки се от случая, онези, които не претендираха за трона, се опитваха да разчистят сметки помежду си. Но дори и някой да загина, те бяха единици — битките както мигновено избухваха, така и се прекратяваха.

А после мелето на сцената започна да намалява. От него във всички посоки полетя ситна сива пепел. Докато един след друг вампирите ставаха на прах, интензивността на битката само нарастваше. Може би защото първи бяха загинали най-слабите?

Дълбоко хлътналите неандерталски очи на Петер злобно ме пронизваха. Наведох се, без да извръщам поглед, и измъкнах картечния пистолет от ръцете на убития охранител. Никой не обича дъжда от олово, дори вампирите. А куршумите в това оръжие като нищо можеше да са и омагьосани.

Петер злобно се озъби.

От вече съвсем намалялата купчина излетя още един вампир — същият, който лочеше кръв до мен. Той стискаше здраво с две ръце главата си, сякаш много го болеше. Всички в залата бяха някак притихнали, гледаха го, а битката — сега се сражаваха само двама — продължаваше напълно безшумно.

Вампирът ме погледна с безумен поглед и аз видях, че очите му гледат в различни посоки. После разпери ръце.

Главата му се разпадна на две, сякаш разсечена с меч. Вампирът постоя един миг, докато чудовищната природа на организма му се опитваше да заздрави дори такава рана. После разсечената глава започна да дими със сив пушек и вампирът рухна.

В следващия миг се взриви и се разпадна на прах и последният вампир, сражавал се с неканената гостенка.

Мнимата Килорън стоеше на сцената и оглеждаше Господарите. Освен разкъсаните дрехи, по нея нямаше никакви наранявания, което, впрочем, не е удивително за един вампир. Всичко, което не ги убива веднага, зараства много бързо.

Вампирката протегна ръка напред и разтвори длан. От нея потече струйка пепел. Тя какво, сърцето на вампира ли беше изтръгнала? И основното, и допълнителното?

— Поемам властта над вас по правото на Кръвта и Силата — каза вампирката. — Има ли такива, които ще оспорят думите ми?

Гледах към Петер. Хайде. Хайде, драги. Хайде, древни. Оспори! Оспори, де! Кой знае защо не се съмнявам, че ще те разкъсат на парчета! Уви, Петер също не се съмняваше в това.

— Господарят на Господарите дойде — каза той, скланяйки глава. — Слово, Сила и Кръв…

— Господарят на Господарите… — повториха оцелелите вампири. Огледах ги — и Джак, и Грета, и Екатерина, и Ели бяха сред тях.

Олга, разбира се, също беше там. Тя гледаше напрегнато „Килорън“.

— Тези хора — новодошлата кимна към мен — са мои гости. Отговорете на всичките им въпроси, оказвайте им всякаква помощ и не им причинявайте вреда. Сила и Кръв.

— Сила и Кръв — повториха вампирите. Специално следях Петер — той също го повтори. Старата гадина умееше да оцелява!

— Почакай! — извиках аз на Господарката на Господарите. — Отговори ми…

— Ще дойда, когато настъпи моментът, Антоне — отговори вампирката. — Когато се съберат останалите. А засега… засега мисли. Решавай какво ще отговориш.

— Задай въпроса! — извиках аз.

„Килорън“ подигравателно повдигна вежда.

— Къде ще застанеш, когато настъпи моментът? Сред шестте или пред шестте? Това е въпросът.

И тя изчезна.

Аз вече не се криех. Гледах през Сумрака, опитвах се да го опипам по всички познати ми начини. Нямаше нищо. Нямаше никого. Вампирката изчезна безследно, но не видях и следа от портал.

— Не разбирам — каза Олга, когато се приближи до мен. — Не знам такъв начин за напускане, а си мислех, че ги знам всичките.

През това време в залата се стичаха и събираха остатъците от вампирската войска — охранители, хора прислужници, слаби вампири.

— Кой ще отговаря на въпросите ми? — попитах аз.

— Аз мога! — отговори Ели с вида на прилежна отличничка. — Но този, който знае най-много отговори, е Петер.

Кимнах на Петер, който се канеше да изчезне сред вампирите.

— Ей, косматият! Ела тук!

— Както пожелае гостът на Господаря на Господарите — отговори Петер, широко усмихнат. — С огромна радост и въодушевление!

— Никога не съм мислила, че ще кажа такова нещо, аз по принцип съм за съхраняване на изчезващите видове — каза Олга с отвращение. — Но май е добре, че този е измрял.