Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (41) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и девета глава

След снощните страсти с Мона Карл се чувстваше пребит. Този път тя изобщо не го чака да й шепне сладострастни любовни думи или да й се кълне, че е единствена. И без да го чува, Мона го знаеше. Изхлузи си блузата през главата и смъкна бикините, демонстрирайки смайващи еквилибристични умения. После му отне половин час да се опомни и още половин, докато се осмели да помисли дали ще преживее второ такова упражнение.

Мона нямаше нищо общо с жената, заминала за Африка. Беше станала по-топла, по-нежна. Фините бръчици около очите й му спираха дъха, а когато крайчетата на устните й се разтегляха в усмивка, Карл не можеше да мисли за друго.

Ако изобщо може да се вярва на теорията за изгубената половинка, то моята е Мона, помисли си той, когато тя отново го облъхна с горещия си дъх и игриво го одраска с нокти.

* * *

На следващата сутрин тя го събуди, вече облечена и готова за работа. Чувствена, усмихната, ефирна.

Какви други доказателства му трябваха, при положение че завивката го приковаваше към леглото, а краката му бяха налети с олово? Трудно се издържа на темпото на такава жена.

— Какво ти става? — попита го Асад в служебната кола.

Карл нямаше сили да му отговори. И как да имаш сили, когато се чувстваш като прегазен от валяк, а топките ти пулсират по-осезаемо от възпален зъб?

— Наближаваме Вебюсьонер — оповести Асад след половинчасово безцелно взиране в осевата линия на платното.

Карл откъсна очи от джипиеса и плъзна поглед по скупчените ферми, къщи и поля нататък. Слабо застроен район, хубав, асфалтиран път. Нагъсто се редуваха растящи дървета и храсти. Доста удобно място за прибиране на откуп.

— Отиди до онази сграда — посочи Асад. — Ще прекосим моста. Трябва да си отваряме очите на четири.

Още при появата на първата постройка покрай железопътния мост Карл позна мястото от разказа на Мартин Холт. И от двете страни на пътя имаше къщи. Зад тях продължаваше жп линията. Малко по-напред се виждаха няколко самотни сгради и прекият път, който продължаваше до железния. По-нататък — тясна ивица дървета и гъста растителност в завоя. На това място близки на две от жертвите на похитителя бяха хвърлили откупа от прозореца на преминаващ влак.

Паркираха до тесен виадукт покрай прекия път и включиха аварийните светлини, за да са сигурни, че шофьорите ще ги виждат в мъгливата утрин.

Карл се измъкна с мъка от колата и се замисли дали да не се ободри с една цигара, а Асад вече обследваше тревата в краката си.

— Малко е мокро — установи вглъбено той. — Малко. Навярно наскоро е валяло, но не много. Погледни.

Асад посочи следи от автомобилни гуми.

— Виж. Дотук се е движил съвсем бавно и спокойно — той приклекна. — Оттук обаче е дал газ, все едно изведнъж се е разбързал.

Карл кимна.

— Или пък гумите са забуксували заради мократа настилка.

Карл запали цигара и се огледа. И двамата мъже, хвърлили откупа тук, разказаха каквото знаеха, ала не бяха видели колата на похитителя. Само мигащата светлина. И в двата случая влакът бе идвал от изток и чувалът бе паднал в отсечката чак до самотната къща на двеста метра по-нататък. Изглеждаше наскоро ремонтирана и навярно собствениците й се бяха нанесли след 2005-а, когато бащата на Флеминг Емил Месен е хвърлил своя откуп през прозореца на влака. Дори да са живели там през 2005-а, Карл се съмняваше обитателите на къщата да са видели нещо съществено.

Преплете пръсти на тила си и се протегна, докато димът от цигарата в ъгъла на устата му се смесваше с влагата, извираща от пръстта заради мартенската топлина. Той още усещаше аромата на Мона в ноздрите си. Как изобщо смогваше да разсъждава трезво? Как изобщо беше способен да мисли за друго, освен за следващата им среща?

— Погледни, Карл. От къщата потегли кола — Асад посочи. — Няма ли да я спрем?

Карл пусна цигарата и я смачка върху асфалта.

Жената зад волана се изплаши, когато й направиха знак да отбие зад полицейския автомобил с включени аварийни светлини.

— Какво има? Да не би някой от фаровете ми да не работи? — попита тя.

Карл сви рамене. Кой ти гледа фаровете!

— Интересува ни онзи парцел. Ваш ли е?

— Да — кимна тя. — До дърветата. Защо питате?

— Добър ден, казвам се Хафез ал-Асад — представи се Асад и й протегна косматата си ръка през прозореца. — Да сте забелязали някой да е хвърлял предмети от преминаващ влак?

— Не. За кога точно питате?

Очите на жената светнаха леко. Успокои се, че не се интересуват от нейната особа.

— По наши данни се е случвало няколко пъти. Преди две-три години, да речем. Да сте засичали тук да чака автомобил?

— Ние се нанесохме съвсем наскоро — усмихна се с облекчение жената. — Тъкмо приключихме с ремонта. Скелето още се вижда на задната стена — посочи към къщата и погледна настойчиво Карл. Той определено й изглеждаше по-вещ по строителните въпроси.

Карл се канеше да й благодари за съдействието, да се отдръпне встрани като митничар и да я пусне да продължи пътя си. После да си извади втора цигара и да се отдаде на мисли за Мона.

— Впрочем онзи ден тук спря някакъв автомобил. Точно тогава стана онази ужасна катастрофа до Линебер Люнге.

Карл кимна. Ето откъде значи бяха дошли следите от гуми.

Изражението на жената се промени.

— Доколкото разбрах, имало автомобилна гонка. Жените в едната кола пострадали тежко. Зет ми е братовчед на един от спасителите. Човекът се съмнява дали жените изобщо ще оцелеят.

Карл не чуваше за пръв път за шофьори, нарушаващи правилата по селските пътища. Какво друго да правят, освен да натискат газта до дупка?

— Как изглеждаше колата, която казахте, че спряла наблизо? — попита Асад.

Устните на жената увиснаха.

— Забелязахме само чифт червени фарове. После угаснаха. Докато гледаме телевизия в дневната, се вижда, когато спре автомобил. С мъжа ми помислихме, че някоя двойка е решила да се позабавлява.

Съдейки по вида й, жената изобщо не осъждаше подобни любовни приключения, защото самата тя неведнъж бе опитвала от сладостта им.

— Но внезапно колата отпраши. Мярнаха се още един чифт фарове и двата автомобила изчезнаха. Като разбра за катастрофата до Линебер Люнге, мъжът ми предположи, че са се блъснали именно тези коли. — Усмихна се извинително. — Но съпругът ми често прави от мухата слон.

— Видели сте двата автомобила в понеделник, така ли? — Карл погледна следите по пътя.

Спрелият тук шофьор бе постъпил много далновидно. Добре беше преценил обстановката: хем да е близо до релсовия път, хем — ако се случи нещо непредвидено — бързо да се изниже по асфалта.

— Споменахте някаква злополука — обърна се той към жената. — Къде, казахте, се е случила?

— Близо до Линебер Люнге. Някога сестра ми живееше само на стотина метра от местопроизшествието — жената поклати леко глава. — Но после се премести в Австралия.

Тя обясни, че и без друго отива в същата посока, и предложи услугите си да ги заведе, ако карат след нея.

През гората жената шофираше с максимум петдесет километра в час и Карл я следваше плътно.

— Защо не изключиш буркана? — попита Асад, след като изминаха два-три километра.

Карл поклати отчаяно глава. Какво му ставаше, за бога? Къде му беше умът? Подобен кортеж, който пъпли със скоростта на охлюв, но с включена сигнална светлина, навярно изглеждаше повече от нелепо.

— Погледни — Асад посочи пътното платно, където слънцето най-после бе започнало да прогонва росата.

Карл проследи пръста му. Спирачни следи в отсрещната лента, а десет метра по-нататък видяха и други, този път в тяхната лента.

Асад се наведе към предното стъкло и затвори очи. В главата му явно се разиграваше въображаема автомобилна гонка. Още малко и щеше да започне да върти несъществуващия си волан и да натиска гумената постелка, все едно е спирачен педал.

— И там! — извика той и посочи следи от рязко набиване на спирачки.

Автомобилът отпред спря и жената слезе.

— Тук се е случило — тя посочи дърво с видими белези от сблъсък.

Карл и Асад пообиколиха местопроизшествието и откриха парчета от строшени фарове и бразди в асфалта.

Зловеща и необяснима злополука. За по-подробни сведения трябваше да се обърнат към колегите си от Пътна полиция.

— Да тръгваме.

— Този път аз ли да шофирам, Карл?

Карл изгледа помощника си. Спомените за рискованата употреба на педала за газта при последното пътуване, когато Карл му повери волана, още му държаха влага и не говореха в полза на Асад. Ни най-малко.

— Първо искам да се посъветвам с Пътна полиция — отвърна Карл и се намърда на шофьорската седалка.

 

 

Карл не познаваше следователя, който ръководеше оперативните действия, но се почувства обнадежден.

— Пренесохме останките от автомобила на „Конгстесвай“ за по-обстоен оглед. В участъците на удара с другия автомобил открихме следи от боя, но още не сме определили точно за каква боя става дума. Цветът е тъмен, вероятно антрацитен, но не е изключено силното триене при ожулването да е повлияло на цвета.

— А жертвите? Оцелели ли са?

Колегата му продиктува два граждански номера. Предостави на Карл сам да провери дали жените са живи.

— И смяташ, че в инцидента е намесен и друг автомобил? — поиска да се увери Карл.

Колегата отсреща се разсмя.

— Не, не смятам. Знам го със сигурност. Просто изчакваме с разгласяването на информацията. На разстояние поне два километра и половина от мястото на катастрофата открихме ясни следи от гонка. Двата автомобила са се движели с висока скорост и са шофирали абсолютно безразсъдно. Ще бъде чудо, ако двете жени са прескочили трапа.

— И няма никакви следи от избягалия водач?

Колегата от Пътна полиция потвърди.

— Питай го за жените, Карл — пошушна Асад.

Карл го послуша. Кои са? В какви отношения са? И други подобни най-общи въпроси.

— И двете жени живеят във Вибор и е адски странно, че катастрофират по селски път някъде из Южна Зеландия — кажи-речи насред нищото. В деня на злополуката са минали няколко пъти по моста, но това далеч не е най-интересното.

Колегата беше запазил най-хубавото за накрая. Типично за пътен полицай. Те не пропускат случай да покажат на колегите си от криминалната полиция, че тяхната професия е не по-малко вълнуваща.

— Целият съм слух — каза Карл.

— Малко преди катастрофата двете жени помлели бариерата на моста над Големия белт и направили всичко възможно да се измъкнат от полицията.

Карл се загледа в пътното платно. Мамка му, тук вече работата ставаше дебела.

— Ще ми изпратиш ли доклада на електронната поща, за да го прегледам на компютъра в колата?

— Сега ли? Само да поискам разрешение от шефа.

И полицаят затвори.

 

 

Пет минути по-късно вече четяха доклада за инцидента. Такова бясно шофиране определено не се срещаше всеки ден. Четири пъти ги бяха засекли с камера за превишена скорост; двете несъмнено се бяха редували зад волана, и то в рамките на един и същи ден. По моста над Големия белт бяха помлели бариерата, по Е20 бяха шофирали безразсъдно, следвани от няколко патрулки. После явно бяха изгасили фаровете и накрая бяха претърпели фаталния сблъсък по горския път.

— Защо им е да тръгват от Вибор до Зеландия, после да се връщат на Фюн и след това да отпрашат за Зеландия с пълна газ? — недоумяваше Карл.

— Не знам — сви рамене Асад, — но в момента проверявам.

Посочи списъка с камери, засекли нарушенията на жените: по Е45 на юг от Вайле, по Е20 между Одензе и Нюбор и по Е20 на юг от Слеелсе.

Пръстът на Асад се плъзна на следващия ред.

Жените бяха попаднали в обсега и на камери в селата. Значи контролните органи бяха разположили пробни камери и там. Карл за пръв път чуваше наименованието Ферслеу. Местната камера бе засякла, че автомобилът се движи с осемдесет и пет километра в час вместо максимално допустимите петдесет. Като се вземеха предвид всичките им нарушения и се отчетеше фактът, че и двете са шофирали с превишена скорост, жените най-малкото щяха да си изгубят книжките.

Карл въведе Ферслеу в джипиеса и огледа картата. Селището се намираше в околностите на Скибю, приблизително на половината разстояние между Роскиле и Фредериксун.

Пръстът на Асад се заби в картата и бавно се плъзна нагоре към Северната гора. На същото място, където Юрса подозираше, че може да се намира хангарът за лодки.

— Обади се на Юрса — подкани го Карл, докато включваше на скорост. — Поръчай й да проучи двете жени. Продиктувай й гражданските им номера и я помоли да побърза. Непременно да ни се обади и да съобщи в коя болница са настанени жените и в какво състояние са. Интуицията ми подсказва, че от тук ще изскочи нещо.

Докато Асад говореше по телефона, Карл се отнесе. Бясното шофиране на двете жени не му даваше мира.

„Сигурно са наркоманки — шепнеше разумният му вътрешен глас. — Наркоманки или най-малкото пласьорки. Сто процента са били надрусани.“ Карл кимна в потвърждение на собствените си мисли. Ама разбира се, били са под въздействие на наркотици. Иначе кой нормален човек ще шофира с такава скорост? Изобщо откъде бяха толкова сигурни, че е замесен още един водач на автомобил? Защо изключват двете безразсъдни, надрусани жени да са се ударили в съвсем невинен човек и клетникът, изплашен от инцидента, просто да е офейкал?

— Добре — каза Асад и затвори.

— Свърза ли се с нея? Схвана ли какво искаш?

Асад изглеждаше някак замислен.

— Какво става, Асад? Какво ти каза Юрса?

— Юрса ли? — Асад вдигна глава. — Всъщност говорих с Росе.