Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (40) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и осма глава

Долиташе съвсем смътно и отдалече. Чувстваше се, все едно е в избледняващ сън, който обаче не иска да си отива. Чуваше го като позабравен майчин глас.

— Исабел. Исабел Йонсон, събудете се! — отекваше призивът в съзнанието й и думите сякаш се разпиляваха в прекалено голямата й глава.

Тя извърна леко тялото си. Усещаше само бремето на съня; замайването от продължителното люшкане между минало и настояще.

Някой хвана рамото й и го разтърси: нежно, внимателно, няколко пъти.

— Будна ли сте, Исабел? — попита гласът. — Опитайте се да си поемете дълбоко дъх.

Усети как човекът щракна с пръсти близо до лицето й, но звукът долиташе съвсем глухо.

— Претърпели сте злополука, Исабел — съобщи същият глас.

Това си го спомняше.

Не се ли бе случило преди броени часове? Преобръщането на колата, после стъпките на чудовището в мрака. Истина ли беше?

Усети леко боцване в ръката. Сънуваше ли?

Изведнъж кръвта нахлу в главата й. Умът й се избистри, хаотичните й мисли се подредиха в мозайка, която не й хареса.

И й просветна. Онзи злодей! Мъжът! Образът му се появи съвсем ясен в съзнанието й.

Исабел си пое панически дъх. Усети дразнене в гърлото си, а потребността да се изкашля предизвика усещане за задушаване.

— Спокойно, Исабел.

Усети как някой хвана ръката й и я стисна.

— Просто ти сложихме инжекция, за да се посъбудиш. Няма нищо страшно.

„Стисни ръката му, Исабел — крещеше всяка клетка от тялото й. — Стисни я и покажи, че си жива; че още не си си отишла.“

— Пострадали сте много тежко, Исабел. В момента се намирате в интензивното отделение на Държавната болница. Разбирате ли какво ви казвам?

Тя затаи дъх и впрегна всичките си усилия, за да кимне. Едно-единствено съвсем дребно движение. Колкото самата тя да усети, че го е извършила.

— Видяхме, че потвърдихте. Не се вълнувайте излишно — и лекарят пак стисна ръката й. — Настанили сме ви в ортопедично легло, затова дори да се опитвате, няма да можете да се движите. Получили сте множество фрактури, но ще се възстановите. В момента сме много натоварени; щом поприключим с най-спешните случаи обаче, ще дойде медицинска сестра и ще ви приготви за преместване в друго отделение. Разбрахте ли, Исабел?

Тя стегна вратните си мускули.

— Добре. Знаем колко ви е трудно да комуникирате, но след известно време ще си възвърнете способността да говорите. Понеже долната ви челюст е счупена, за по-сигурно сме я обездвижили.

Чак сега тя усети скобите, пристягащи главата й, и торбичките около хълбоците, все едно са я заровили в пясък. Опита се да отвори очи, ала не успя.

— По веждите ви съдя, че искате да отворите очи, но за жалост се наложи да ви поставим превръзка. В очните ви ябълки са попаднали много парченца стъкло. Но само след две-три седмици слънцето пак ще изгрее за вас.

След две-три седмици! Защо цялото й тяло потръпна неспокойно при тази новина? Защо протестираше, сякаш да й подскаже, че не може да чака толкова?

„Хайде, Исабел — прошепна й вътрешният глас. — Кое те тревожи? Какво се е случило? Мъжът — ясно. Друго?“

Исабел се замисли колко измерения има реалността. Любимият, който така и не се появяваше, ала живееше в мечтите й. Висящите от тавана на стария физкултурен салон въжета, останали недостижими за нея. Реалност може да бъде и онова, което още не се е случило. Натискът върху слепоочията не отслабваше. Осезаемо усещаше своята безпомощност.

Пое си бавно дъх, опитвайки се да усети всички форми на натиск, чиято съвкупност доказваше, че е в съзнание. Първо дойде неприятното чувство, че е прикована, после — безпокойството и накрая — тремор, който вплете лица, звуци и думи в стопените й мисловни вериги.

Новото прозрение предизвика отново инстинктивно поемане на въздух.

Децата.

Мъжът ги беше похитил.

Рахил.

— Хмнннн — чу как излезе от устата й иззад обездвижената й челюст.

— Да, Исабел!

Чуждата ръка я пусна. Исабел усети нечий топъл дъх в лицето си.

— Какво казвате? — човекът се надвеси още по-ниско.

— Ааааахххх…

— Някой от вас разбра ли нещо? — попита човекът; съдейки по звука, явно се беше изправил.

— Ааааххххллл.

— Рахил? Това ли казвате, Исабел? Рахил?

Тя издаде кратък звук.

— Да, точно това каза — потвърди някой малко по-отдалеч.

— Да не би Рахил да е жената, с която ви приехме в болницата?

Исабел отново потвърди с нечленоразделен звук.

— Рахил е жива — съобщи глас до краката на Исабел. — Настанена е на съседното легло. Тя е с по-тежки травми от вас. Много по-тежки. Не знаем дали ще се оправи, но сме я стабилизирали и по всичко личи, че има силен организъм. Това ни обнадеждава.

* * *

Исабел се затрудняваше да прецени дали от визитацията измина час, или минута — толкова разтегливо й се струваше времето. Около себе си чуваше тихо жужене от апарати и слабо пиукане на монитор, регистриращ ударите на сърцето й. Усещаше постелката под себе си влажна и лепкава. Болничната стая беше топла. Навярно й бяха инжектирали лекарство, за да се чувства така. Или наистина температурата в стаята беше висока.

От коридора долиташе дрънчене на колички и бъбрене. Дали пациентите отиваха на вечеря? Исабел нямаше представа кое време на деня е.

Изръмжа леко, но не се появи никой. Затова се съсредоточи върху ударите на сърцето си и пулсирането в средния си пръст, където явно бяха поставили сензор. Не схващаше дали отчита милисекунди, или секунди.

Даваше си обаче сметка за нещо друго, много важно: звуковите сигнали, регистриращи сърдечната дейност, не измерваха нейния пулс. Макар и все още зашеметена, Исабел бе достатъчно адекватна да установи, че сигналите се разминават с ударите на собственото й сърце.

За миг притаи дъх. Бийп, бийп — пиукаше мониторът. Ала освен него друг апарат издаваше тих, засмукващ звук, който се редуваше с пуфтене като от автобусна врата, когато въздушното налягане се освобождава.

Този звук й беше познат. Беше го слушала в течение на безброй часове до болничното легло на майка си, преди най-сетне да изключат апарата за командно дишане и да я оставят да почива в мир.

Споделяше стаята с пациентка, неспособна да диша самостоятелно. А пациентката беше Рахил. Нали така й съобщиха?

На Исабел й се прииска да се обърне към приятелката си, да разкъса мрака пред очите си, да погледне жената, която се бореше за живота си.

— Рахил — би й казала тя, ако можеше, — Рахил, ще оцелеем — щеше да я увери, без да го мисли.

Едва ли вече имаше смисъл Рахил да се събужда. Исабел си спомни всичко съвсем ясно.

Мъжът на Рахил беше мъртъв.

Две от децата им бяха отвлечени, а похитителят нямаше повече причини да ги държи живи.

Исабел усети как от очите й се процеди течност, по-гъста от сълзи и все пак подвижна. Изведнъж бинтът около главата й стегна клепачите й още по-силно. „Кръв ли плача?“ — сепна се тя и се опита да не се поддава на тревогата и безсилието. Защото отчаяние нямаше да й помогне. Щеше да й причини болка — болка, която дори силните анестетици нямаше да притъпят.

Чу как някой отвори тихо вратата. В болничната стая проникнаха въздухът и шумът от коридора.

По твърдия под се прокраднаха сдържани, колебливи крачки. Твърде колебливи.

Кой беше влязъл? Загрижен лекар — за да провери сърдечния ритъм на Рахил? Или медицинска сестра — да установи налага ли се да използват още респиратора?

— Будна ли си, Исабел? — прошепна глас сред ритмичната работа на апаратите.

По тялото й премина ток. Не знаеше защо.

Кимна съвсем леко, но забележимо.

Усети ръката. Когато беше малка и съучениците й я отбягваха или стоеше пред танцовата школа и не смееше да прекрачи прага, кураж й вдъхваше именно тази ръка. Ръката на брат й. На нейния прекрасен закрилник.

Най-после се почувства в безопасност и я обзе непреодолимо желание да крещи.

— Поплачи си, Исабел — насърчи я той. — Излей си мъката. Всичко ще се оправи. И ти, и твоята приятелка ще се възстановите.

„Дали?“ — запита се тя, докато се мъчеше да овладее гласа, езика, дишането си.

„Помогни ни“ — искаше да каже на брат си. — „Претърси колата ми. Ще откриеш адреса му в жабката. Нашият маршрут е запаметен в джипиеса. Ако се сетиш да провериш колата, ще постигнеш най-големия си професионален успех.“

Исабел беше готова да коленичи пред Бога на Рахил, ако Той й върне речта само за миг. Само колкото трае едно вдишване.

Но вместо думи от устата й излизаше неразбираемо хъхрене. Думите се разпадаха на съгласни, а съгласните се давеха в съскане и слюнка, бълбукаща между зъбите.

Защо не се беше обадила на брат си овреме? Защо не постъпи по най-разумния начин? За каква се мислеше? За свръхчовек, достатъчно могъщ да спре самия дявол?

— Добре че не си шофирала ти, Исабел. Като се повъзстановиш, няма да ти се размине разпит в полицията. И Все пак не вярвам да те уличат като съучастница в опасното шофиране, довело до злополуката. Но ще се наложи да си търсиш нова кола — опита се да се пошегува брат й и се засмя.

Уви, в цялата ситуация нямаше нищо смешно.

— Какво се случи, Исабел? — попита той, без да се смущава, че сестра му очевидно не е в състояние да отговори.

Тя издаде напред устни с надеждата той да разбере поне нещо.

Откъм леглото на Рахил се чу плътен глас:

— Много съжалявам, господин Йонсон, но се налага да излезете от стаята. Ще местим Исабел. Слезте долу да изпиете едно кафе, а след половин час ние ще ви осведомим къде е настанена.

Исабел не си спомняше да е чувала този глас в болницата.

Мъжът подкани повторно брат й да напусне стаята. Той стана, стисна ръката й и й обеща да се върне малко по-късно. Тогава Исабел вече знаеше, че завръщането му няма да я спаси.

Защото позна чий е гласът.

Познаваше го твърде добре.

В течение на няколко дни си бе въобразила, че този глас ще вдъхне смисъл на живота й.

Сега осъзнаваше колко жестоко се бе лъгала.