Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (37) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и пета глава

Наперена походка, изразително разположени мъжествени бръчки, скъпи дрехи. На фона на тази гениална комбинация Карл се почувства като пълно нищожество.

— Запознай се с Крис — представи го Мона и отвърна малко резервирано на прегръдката на Карл. — С него бяхме заедно в Дарфур. Крис е специалист по посттравматични разстройства вследствие от боен стрес и част от работата му е свързана с „Лекари без граници“. Така ли е, Крис?

Мона каза „бяхме заедно в Дарфур“, а не „работихме заедно в Дарфур“. И без да е психолог, човек се сеща какво значи това. От самото начало на разговора на Карл му идеше да убие този напарфюмиран идиот.

— Горе-долу съм в час с проблемите ти — Крис оголи ослепително белите си зъби, наредени като бисери. — Мона е съгласувала всичко с началството.

„С началството? Не е ли по-редно да го съгласува с мен?“ — възмути се наум Карл.

— Нали нямаш нищо против? — попита тя.

След дъжд — качулка.

Карл я погледна, а тя го обезоръжи с най-ослепителната си усмивка. Иди сега й се сърди!

— Нямам, разбира се — отвърна Карл. — Гласувал съм пълно доверие на Мона. Знам, че тя е преценила кое е най-добро за всички ни — и Карл се усмихна на Крис така, че Мона да го забележи. Добре улучи момента.

— Отпуснаха ми трийсет часа. За толкова време ще се опитам да те вкарам в релси. От шефа ти научих, че си истинско злато — Крис се позасмя доволно. Явно не си поплюваше с тарифата.

— Трийсет часа ли? — изненада се Карл.

И да прекара повече от денонощие в компанията на този дърдорко, дето се има за голяма работа? Абе тоя луд ли е?

— Първо ще трябва да преценя колко сериозни са травмите. В повечето случаи трийсет час се оказват напълно достатъчни.

— Сериозно?

Какъв абсурд!

Двамата седнаха пред него. Мона — с проклетата си изкусителна усмивка.

— Ако съживиш спомена за деня, когато заедно с Анкер Хьойер и Харди Хенингсен сте влезли в онази къща на остров Амар, и срещу вас е била открита стрелба, при която самият ти си бил роден, какво е първото ти усещане?

По гърба на Карл полазиха леденостудени тръпки. Какво изпитва? Транс. Движение на забавен каданс. Ступор.

— Оттогава изтече много вода — отвърна той.

Крис кимна и демонстрира нагледно как се е сдобил с мимическите си бръчки.

— Вдигнал си гарда високо, а, Карл? Вече ме предупредиха, че играеш така, но исках лично да се уверя.

Сега какво? Ще се боксират ли? Ето това ще е интересен двубой!

— Съпругата на Харди Хенингсен е подала молба за развод, знаеш ли?

— Не. Харди не е споменавал такова нещо.

— Доколкото разбрах, жена му има слабост към теб. Ти обаче си отблъснал опитите й да се сближи с теб. Отбил си се у тях да й окажеш приятелска подкрепа — по нейните думи. Тази твоя постъпка ни позволява да надникнем отвъд коравата ти фасада. Как ще коментираш?

— Какво общо има Мина Хенингсен с моя случай? — намръщи се Карл. — Ти какво? Да не ходиш да разпитваш приятелите ми зад гърба ми? Впрочем не ми отговаряй! Все ми е тая.

Крис се обърна към Мона.

— Виждаш ли? Точно както очаквах.

И двамата се спогледаха с усмивка.

Още една подобна реплика и Карл щеше да омотае езика на проклетия многознайко три-четири пъти около врата му. Много ще му отива на златния ланец над V-образното деколте.

— Вбесих те яко, нали, Карл? Ще ти се да ми разбиеш мутрата и да ме пратиш по дяволите, виждам.

Той погледна Карл право в очите и светлосините му ириси го обгърнаха.

После стана сериозен.

— Успокой топката, Карл. Изцяло съм на твоя страна и знам колко ти е тежко. — Вдигна ръка да го спре. — И нямай грижи. Ако изобщо има вероятност да си легна с някого от тук присъстващите, то ще е с теб.

Челюстта на Карл увисна.

„Нямай грижи“. Признанието на глупака го успокои донякъде, но не му донесе пълен душевен комфорт.

След като уговориха графика на терапевтичните сесии, дойде време да се сбогуват. Мона притисна глава до него и той усети как краката му омекват.

— Довечера у нас? Към десет? Ще се измъкнеш ли от къщи, или момчетата няма да минат без теб? — прошепна тя.

Пред вътрешния взор на Карл изплува голото тяло на Мона и напълно засенчи опърничавото лице на Йеспер.

Тук дилема изобщо не съществуваше.

 

 

— Очаквах да ви намеря тук — въздъхна чиновничето и протегна бюрократската си ръчичка. — Джон Стусгор, „Трудова безопасност“.

Той какво? Да не мисли Карл за склерозирал? От последното му посещение не беше минала и седмица!

— Карл Мьорк — представи се в същия дух той. — Заместник криминален комисар в специалния отдел „Q“. На какво дължа тази чест?

— Първо, идвам заради замърсяването с азбест — чиновничето посочи временната преградна стена. — Второ, тези помещения не са одобрени за работно място на полицейски служители, а вие пак сте се нанесли тук.

— Вижте, Стусгор, дайте да не си играем на шикалки. След последната ви визита избухнаха десет улични престрелки. Взеха две жертви. Пазарът на хашиш процъфтява, министърът на правосъдието иска да мобилизираме двеста полицаи, а ние не разполагаме с толкова свободни кадри. Две хиляди души останаха без работа, данъчната реформа дере кожи, ученици посягат на учителите си, млади мъже умират в Афганистан, зачестяват принудителните изпълнения на съдебни решения, пенсиите са замразени, банките фалират — ако, разбира се, не измислят как да окрадат клиентите си. А през това време министър-председателят се шматка като муха без глава и се опитва да измисли как да оправдае заплатата си от джоба на данъкоплатците. Защо, дявол да го вземе, се вълнувате толкова дали ще седя тук, или стотина метра по-нататък, където работната среда ви се струва по-пригодна? Какво ви… — той си пое дълбоко дъх — ебе къде работя, стига да си върша съвестно задълженията!

Стусгор изслуша тирадата му търпеливо, отвори папката си и извади лист хартия.

— Може ли да седна тук? — посочи един от столовете срещу Карл. — Длъжен съм да съставя доклад — сухо отбеляза той. — Дори цялата държава да се разпада, все някой трябва да държи положението под контрол. Няма начин.

Карл въздъхна тежко. Основанията на човека определено не подлежаха на съмнение.

— Седнете, Стусгор. Извинете ме, задето повиших тон. Просто се намирам под невероятно напрежение. Имате право.

Чиновничето го погледна.

— Искам да ви окажа пълно съдействие — увери го Карл. — Ще ми обясните ли какво е необходимо да се предприеме, за да получим разрешение да използваме това помещение?

Инспекторът остави химикалката. Карл очакваше поредната пространна лекция защо нещата не стават толкова лесно и каква голяма част от работното натоварване на болниците се дължи на лоши условия на труд.

— Много просто. Помолете началника си да подаде заявление. Ще изпратят мой колега да инспектира помещенията и да ви инструктира как да оптимизирате обстановката.

Карл протегна напред глава. Този човек наистина го смайваше.

— Ще ми обясните ли какво да напишем в заявлението? — попита Карл — по-смирено, отколкото очакваше.

— Да, но има доста документация за попълване — усмихна се инспекторът и подаде на Карл обемист формуляр.

— Как мина посещението от „Трудова безопасност“? — поинтересува се след това Асад.

— Показах му на онзи канцеларски плъх къде зимуват раците — сви рамене Карл.

На Асад анималистичните елементи видимо му дойдоха в повече.

— При теб как върви, Асад?

— Взех няколко имена от Юрса и започнах да звъня. Един от мъжете се оказа бивш член на Дома на Исус Христос. Чувал ли си за тази секта?

Карл поклати глава. Името беше минавало покрай ушите му, но той не беше запознат с подробности.

— Според мен са много шантави. Вярват, че Исус ще се завърне в космически кораб и ще доведе извънземни, с които ние, хората, да се слошаваме.

— Искаш да кажеш „сношаваме“.

Асад сви рамене.

— Мъжът ми обясни, че през последните години голяма част от членовете се оттеглили от църковната общност. Настъпили брожения. Но не е чувал някой да е отлъчен. Сещал се само за един-единствен случай. Семейна двойка от Дома на Исус Христос, която още членувала в сектата, отлъчила сина си. Случило се преди пет-шест години, по негови спомени.

— И защо този факт привлече вниманието ти?

— Момчето било само на четиринайсет.

На тази възраст тийнейджърите са много вироглави, помисли си Карл. На четиринайсет Йеспер например непрекъснато правеше напук.

— Дотук нищо, освен че родителите сигурно са фанатици. Но нещо ти се върти в главата, Асад.

— Не съм сигурен, Карл. Някаква интуиция — помощникът потупа закръгленото си шкембе. — Впрочем известно ли ти е, че в Дания религиозните секти много рядко отлъчват свои членове, ако изключим Свидетелите на Йехова?

Карл сви рамене. Дали ще отлъчат някого, или просто ще го изолират от общността, е кажи-речи едно и също. Карл знаеше за доста случаи в родния си край, при които сектата показва на миряните, че не са желани. Каква по-недвусмислена подкана да напуснат общността?

— Дори да не го наричат отлъчване, то се практикува под една или друга форма — обясни Карл. — Независимо дали е с официален характер, или не.

— Именно — неофициално — вдигна показалец във въздуха Асад. — Последователите на Дома на Исус Христос са много фанатизирани и заплашват хората с какво ли не, но доколкото разбрах, не налагат отлъчване.

— Е, и?

— Човекът ми обясни, че всъщност майката и бащата прокудили сина си. Общността ги разкритикувала, но те не се трогнали.

Погледите им се срещнаха. Вече и Карл имаше чувството, че са напипали следа.

— Успя ли да намериш адреса на това семейство, Асад?

— Само стария, но са се преместили. В момента Лис издирва актуалния.

 

 

В два без четвърт дежурният на портала се свърза с Карл по телефона. Колегите от участъка в Холбек току-що довели бащата на Поул Холт за разпит по настояване на Карл. Какво да го правят?

— Доведете го в кабинета ми, но внимавайте да не офейка.

Пет минути по-късно в подземието пристигна Мартин Холт, съпроводен от двама млади полицаи, които се оглеждаха леко объркани.

— Отне ни доста време, докато ви намерим — призна единият на автентичен западноютландски диалект.

Карл им кимна и покани с жест Мартин Холт да седне.

— Настанявайте се.

Обърна се към полицаите:

— В онзи малък кабинет ей там ще откриете моя асистент. Той с удоволствие ще ви приготви чай или кафе. Лично аз не ви препоръчвам кафето. Ще изчакате, предполагам, края на разговора ми с господин Холт? После ще го съпроводите обратно.

Двамата младежи не останаха очаровани нито от предложението за чай, нито от перспективата да висят още половин час в Главното управление, но не възразиха.

Мартин Холт изглеждаше по-различен от последната им среща в Халабру. Тогава излъчваше непокорство, а сега — по-скоро душевен смут.

— Откъде знаете, че съм в Дания? — попита той веднага щом останаха насаме. — Следите ли ме?

— Мартин Холт, не ми се мисли какъв кошмар ви съпътства заедно със семейството ви последните тринайсет години. От името на целия специален отдел „Q“ ви засвидетелствам искреното ни съчувствие към вас, вашата съпруга и децата ви. Не искаме да ви навредим — преживели сте достатъчно. Но знайте, че няма да пожалим средства, докато не заловим убиеца на Поул.

— Поул не е мъртъв. Живее в Америка.

Ако мъжът имаше представа колко му личи, че не казва истината, щеше да си спести лъжите. Кършеше нервно пръсти, говореше с отдръпната назад глава, а преди да назове новото местожителство на сина си, направи доста голяма пауза. Дългогодишната работа с онзи контингент от датското население, който не плаща данък „истина“, беше научила Карл да следи внимателно подобни симптоми.

— Някога замисляли ли сте се, че има и други хора във вашето положение? — попита Карл. — Че убиецът на Поул още се разхожда на свобода и е възможно да е отнел живота на още деца — и преди, и след като е отвлякъл вашите?

— Казах ви: в момента Поул е в Америка. Ако поддържахме контакт с него, щях да ви съобщя и къде точно се е установил. Сега мога ли да си вървя?

— Изслушайте ме, господи Холт. Да забравим за миг деликатното ви положение. Вашата общност се подчинява на определени догми и правила, знам. Но каквато и доктрина да изповядвате, сега ви се открива идеална възможност да се отървете от мен веднъж завинаги. Не я пропускайте.

— Повикайте двамата полицаи, с които дойдох. Станало е огромно недоразумение. Още в Халабру се опитах да го изгладя.

Карл кимна. Човекът още не можеше да преодолее страха. Тринайсетте години в непрекъснат ужас го бяха закалили срещу всякакви посегателства върху стъкления похлупак, под който бе скрил семейството си.

— Говорих с Трюгве — Карл постави фоторобота пред бащата. — Както виждате, вече разполагаме с лицето на убиеца. Искам обаче да чуя вашата версия за случилото се. Може да подпомогне разследването. Този мъж ви е отправял заплахи.

Карл забучи рязко пръста си в рисунката и Мартин Холт се сепна.

— Информацията за неговото издирване се пази в пълна тайна, гарантирам ви. За това не се тревожете.

Мъжът откъсна очи от портрета и прикова поглед право в Карл.

— Как мислите? Лесно ли ще ми е да обясня на хората от тукашното представителство защо ме отведоха полицаи? Всичките ви уверения за дискретни действия издишат!

— Ако ме бяхте пуснали в дома си в Швеция, щяхте да си спестите тези неприятности. Тогава си направих труда да измина толкова километри, за да поискам от вас съдействие при залавянето на убиеца на сина ви.

Мартин Холт отпусна рамене и пак погледна фоторобота.

— Художникът е докарал добре приликата, но очите му не са толкова приближени. Нямам какво друго да добавя.

Карл стана.

— Елате. Искам да ви покажа нещо.

И го помоли да го последва в коридора.

От кабинета на Асад кънтеше особеният гръмък западноютландския смях, чието първоначално предназначение навярно е било да заглушава двигателя на катер в буря. Асад добре забавляваше събеседниците си, а в случая това работеше в полза на Карл. Нямаше защо да бърза, щом двамата полицаи си прекарват приятно.

— Погледнете колко неразрешени случаи ни чакат — насочи вниманието на Мартин Холт към налепените по стената дела. — Във всяка папка е описано трагично събитие, предизвикало у близките на жертвите болка, не по-различна от вашата.

Карл погледна Мартин Холт. По лицето му се четеше ледено безразличие. Тези случаи не го засягаха, пострадалите не бяха негови братя и сестри. Случващото се извън религиозното му обкръжение му беше толкова чуждо, все едно изобщо не съществуваше.

— Съзнавате ли, че с колегите ми можехме да подхванем кой да е от другите случаи? Но избрахме да разобличим убиеца на сина ви. Ще ви покажа защо.

Мъжът последва неохотно Карл няколко метра по-нататък. Приличаше на осъден на смърт, който върви към ешафода.

Карл посочи уголеменото копие на писмото от бутилката.

— Това е причината — той се отдръпна две крачки назад.

Мартин Холт дълго чете писмото. Очите му се спускаха съвсем бавно по редовете и за страничен наблюдател бе лесно да следи докъде е стигнал. След като го прочете, започна отначало. Внушителният мъж бавно се преви надве. Човекът, издигнал принципите си в култ, се опитваше и да предпази оцелелите си деца с недомлъвки и лъжи.

А ето, сега поглъщаше думите, излезли изпод ръката на покойния му син. Колкото по-недодялано звучаха, толкова по-здраво стискаха сърцето му. Внезапно той залитна назад, размаха ръце и се подпря на стената. Ако не беше намерил опора, щеше да се строполи. Призивът на сина му за помощ отекваше в ушите му по-оглушително от йерихонска тръба. Призив, на който бащата не бе успял да се отзове.

Карл го остави да си поплаче тихо. После Мартин Холт пристъпи напред и внимателно докосна писмото от сина си. Ръцете му се разтрепериха при допира, пръстите му бавно се плъзнаха по думите отзад напред и спряха чак на пределната височина.

Главата му клюмна настрани. Продължилото тринайсет години страдание се отприщи.

Помоли за чаша вода. Карл го покани обратно в кабинета си.

Там Мартин Холт му разказа всичко, което знаеше.