Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (42) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

40.

Щом влакът потегли, под ритмичното трополене на колелата в главата на Кими зазвучаха гласовете. Без да крещят и да й налагат как да постъпи, те все пак я принуждаваха да ги изслуша. С течение на времето Кими свикна да изслушва настойчивите им позиви.

Влакът, с модерна, аеродинамична форма, по нищо не приличаше на онази тракаща железница, която я докара дотук заедно с Бярне преди толкова години. Много неща се бяха променили.

Какви лудории вършеха тогава… През целия път пиха, смъркаха и купонясваха. Накрая пристигнаха. Торстен гордо ги разведе из новата си придобивка: горски масиви, блато, езеро, ниви. Идеалното място за устройване на ловен излет. Стига да се погрижиш отстреляният дивеч да не попадне в държавната част от гората, от имота нямаше какво повече да се желае.

Кими и Бярне го взеха на подбив. Със зелени гумени ботуши на краката, Торстен им изглеждаше адски комичен. Той обаче нехаеше за мнението им. Гората му принадлежеше и той властваше над всичко диво, което си струва да отстреляш сред датската природа.

След двучасов лов убиха дивеч — фазани, а накрая и един енот. Кими лично го уреди за зоомагазина: жест, който значеше много за Торстен. После, съгласно ритуала, изгледаха „Портокал с часовников механизъм“ в киното на Торстен. Големите количества кокаин и най-вече алкохол изсмукаха енергията им, нужна за набелязване на нови жертви.

Тогава Кими стъпи в имението на Торстен за последен път. Спомняше си го, сякаш е било вчера. Немалка заслуга за това имаха гласовете. „Днес и тримата са там, Кими. Какъв по-удобен случай!“ — надпреварваха се да я увещават те.

Кими огледа зорко спътниците си, после бръкна в платнената си чанта и провери дали всичко си е на мястото: ръчната граната, пистолетът със заглушител, малката чанта с презрамка, скъпоценното вързопче. Да. Бе взела всичко необходимо.

 

 

На перона на гара Дюехолт Кими изчака останалите ранобудни пътници да се разотидат. Някои ги взеха с автомобили, други се качиха на велосипедите, оставени под червената козирка до гарата.

Един от дошлите с коли й предложи да я закара донякъде, но тя само се усмихна. Понякога усмивката означава и отказ. И така — перонът опустя, а и по шосето не се забелязваше движение. Тя отиде до края на перона, скочи върху релсите и продължи по коловозите до гората. Извади малката си чанта, преметна я през гърдите си, затъкна дънките си в чорапите и скри голямата чанта под един храст.

— Не се бой, съкровище. Мама ще се върне да те вземе — обеща тя, докато гласовете я пришпорваха.

През държавната гора се ориентираше лесно. След леко изкачване мина покрай някакво предприятие и се озова на пътеката, която щеше да я изведе до задната част на Торстеновото имение.

Гласовете непрекъснато я подканяха да побърза, но тя знаеше, че разполага с достатъчно време. Вдигна поглед към последните цветни листа на дърветата и вдиша въздуха, натръпнал с есенни аромати и багри.

От години не се бе любувала на природата. От много години.

Когато стигна до противопожарната просека, установи, че са я разширили. Кими се притаи до земята и огледа оградата между имота на Торстен и държавната гора. Продължителният живот по копенхагенските улици я беше научил, че камерите за видеонаблюдение все пак имат сравнително ограничен обхват. Без да бърза, Кими огледа внимателно оградата и дърветата наоколо, за да добие представа къде са разположени камерите. Бяха четири на брой: две статични и две подвижни със свобода на завъртане сто и осемдесет градуса. Едната от статичните гледаше право към Кими.

Кими се прикри зад храстите да обмисли следващия си ход. Самата просека беше широка около девет-десет метра, покрита с наскоро прорасла, двайсетсантиметрова трева. Никакви възвишения или падини. Мине ли през тревата, камерите щяха да я засекат. Оставаше й една-единствена възможност да пресече просеката незабелязано: от дърво на дърво, от клон на клон.

Кими помисли добре. Мощните възлести клони на дъба от нейната страна на оградата се издигаха на височина пет-шест метра над земята, а отсреща, зад оградата, растеше малко по-нисък бук с по-крехки клони. Ако скочи от дъба към по-ниския бук, ще падне едва от два метра, но пък трябваше да се хване за ствола, а не за клоните, защото имаше опасност да не издържат тежестта й.

Тя не умееше да се катери по дървета. Навремето майка й забраняваше, защото щяла да си изпоцапа дрехите, а после, когато майка й си отиде, отнесе със себе си и желанието на Кими да се катери.

Високият дъб беше красив, с възлести клони, достатъчно издатини и грапава кора: дадености, благоприятни за катеренето.

Почувства прилив на ентусиазъм.

— Един ден и ти трябва да опиташ, Миле — прошепна тя и се набра на мускули.

Когато се покатери обаче, изведнъж я налегнаха колебания. Разстоянието до земята изведнъж придоби реални измерения, а предстоящият скок към гладките клони на бука я изплаши. Дали ще се справи? Отдолу всичко изглеждаше даже забавно, но не и оттук. Падне ли, с нея е свършено. Ще си счупи я крак, я ръка и камерите ще я засекат. Ако я хванат, няма да я пощадят. Познаваше ги. Ще й го върнат тъпкано.

Кими поседя, опитвайки се да прецени как да скочи. Изправи се предпазливо, докато стискаше с ръце клон зад гърба си.

После скочи и още в същия миг усети, че се оттласна прекалено силно. Полетя във въздуха, а букът от другата страна на оградата се приближаваше прекалено бързо. Опита се да смекчи удара и си счупи пръста. Инстинктите й обаче взеха превес. Оставаха й цели девет пръста, с които да си служи. За момента забрави болката. Вкопчи се в дървото. В долната част на ствола букът имаше по-малко клони от дъба.

Спусна се надолу и постепенно стигна до най-долния клон. До земята оставаха три-четири метра. Отпусна се на ръце, увисна за няколко секунди, а счупеният й пръст сам откри най-удобната си позиция. Тя се притисна до ствола, обгърна го с една ръка, пусна клона и се плъзна надолу. Неравностите по кората раздраха предмишниците и шията й до кръв.

 

 

Кими огледа изкривения си пръст и го намести с едно движение, което изпрати вълна от болката по цялото й тяло. Тя обаче не гъкна. При необходимост би отрязала дори пръста си, стига да оцелее.

Избърса кръвта от шията си и се притаи в сенките на гората — вече от другата страна на оградата.

От предишното си идване тук помнеше, че тук растат смесени видове. Скупчени една до друга ели, наскоро засадени широколистни дървета, големи площи с диворастящи брези, храсти глог, букове, нестройно растящи дъбове.

Носеше се силен аромат на гниещи листа. След петнайсет години, прекарани в безжизнена градска среда, сетивата на човека за природата се изострят.

Гласовете я пришпорваха да се хвърли в атака и да приключи час по-скоро. Да нападне първа, за да диктува условията на битката. Кими обаче отказа да се вслуша в тях. Знаеше, че разполага с достатъчно време. Торстен, Улрик и Дитлеу няма да приключат извратената си игра, докато не утолят жаждата си за кръв. А това нямаше да стане бързо.

— Ще тръгна покрай предела и противопожарната просека — съобщи тя високо, за да покаже на гласовете, че ще трябва да се примирят. — Пътят се удължава, но пак ще стигнем до имението.

Благодарение на това свое решение Кими видя чернокожите мъже да дебнат с лице към гората. Видя и клетката с бясното животно. Забеляза, че върху панталоните си мъжете са нахлузили и протектори за крака, стигащи до слабините.

Кими пристъпи по-навътре в гората и реши да изчака естествения развой на събитията.

Проехтяха първите викове, а пет минути по-късно — и първите изстрели.

Намираше се на ловната територия.