Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (25) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

23.

Връщайки се в подземието, Карл завари само една сглобена маса, при това доста нестабилна на вид. До нея Росе, на колене, ругаеше, оглеждайки звездовиден болт.

„Хубаво дупе“ — одобри мислено Карл и я прескочи, без да обели дума. Погледна боязливо към масата, изпълнен с лоши предчувствия. Там се мъдреха поне двайсет листчета с неподражаемия почерк на Асад. Пет обаждания от Маркус Якобсен. Карл взе бележките и ги смачка. Останалите натъпка в задния си джоб.

Надникна в тясната стаичка на Асад. Килимчето си стоеше разстлано на пода, на стола нямаше никого.

— Къде е той? — обърна се Карл към Росе.

Тя само посочи зад гърба му.

Карл открехна вратата на кабинета си и завари Асад, изпружил крака сред книжата на бюрото. Четеше съсредоточено, изцяло забравил за реалността, а главата му отмерваше ритъма на музика, която гърмеше от слушалките в ушите му. Върху купчината със случаи от първа категория — ще рече, без разкрит извършител — се мъдреше чаша чай. Изобщо цареше много уютна работна атмосфера.

— Какво правиш тук, Асад? — възкликна рязко Карл.

Сепнат от появата му, помощникът свали панически краката си от бюрото, изпусна листовете от ръцете си, те се разлетяха във всички посоки, размаха ръце и прекатури чашата. Чаят плисна върху книжата.

Асад се спусна да попива течността с ръкавите си. Карл сложи ръка върху рамото му, за да го успокои. Чак тогава стреснатото изражение изчезна от лицето на Асад и на негово място се появи закачливата усмивка, която казваше „съжалявам, не мога да поправя станалото, но имам вълнуващи новини“. Асад свали слушалките.

— Извинявай, че се намърдах в кабинета ти, Карл, но от моя непрекъснато я чувам.

Той посочи към коридора, където от устата на Росе се сипеха ругатни и клетви в нескончаем поток — точно като звуците от канализационните тръби, по които се спускаха какви ли не хубавини от колегите от горните етажи.

— Няма ли да й помогнеш да сглоби най-после проклетите маси, Асад?

Сириецът сложи показалец пред устните си:

— Предложих й помощта си, но тя настоява да се справи сама.

— Ела при нас, Росе! — извика Карл и остави най-напоената с чай купчина листове на пода в ъгъла.

Секретарката се изправи пред тях с озлобен поглед. Пръстите й стискаха отвертката до побеляване.

— Имаш десет минути да освободиш място за двата стола, които поръча, Росе — отсече Карл. — Асад, помогни й да ги разопакова.

 

 

Асад и Росе седнаха пред бюрото му с вид на ученици в очакване да бъдат изпитани. Столовете не бяха лоши, като се изключеше зеленият им цвят. Но какво да се прави — и с това щеше да свикне.

Разказа им за откритието си в къщата в Ордруп и постави металното сандъче пред тях.

Росе изобщо не се впечатли. Очите на Асад обаче едва не изхвръкнаха от орбитите.

— Ако по двете карти за игра открием отпечатъци, съвпадащи с отпечатъците на двамата убити в Рьорви, нещо ми подсказва, че по останалите вещи ще се натъкнем на отпечатъци от хора, жертви на насилие — Карл изчака малко, за да се увери дали са го разбрали.

Строи пред помощниците си плюшеното мече и шестте найлонови пликчета с носната кърпа, часовника, обицата, гумената гривна и двете карти за „Trivial Pursuit“.

— Колко е сладко! — възкликна Росе, приковала очи в играчката.

Какво друго да очакваш от нея?

— Това са две пликчета с карти за „Trivial“ — без капка колебание отсече Росе.

Колко дълбокомислено! Направо да се изумиш.

— Точно така, Росе. А това означава…?

— По пътя на логиката означава, че всяко пликче води към отделен човек, а не към събитие — включи се Асад. Иначе двете карти щяха да са в едно пликче, нали? В Рьорви са били убити двама души. Две жертви — два пликчета.

Асад разпери ръце широко, а на устните му разцъфтя двайсет и четири каратова усмивка.

— По едно пликче за всеки човек.

— Съвсем правилно — потвърди Карл.

Както винаги, умът на Асад работеше безпогрешно.

Росе вдигна длани към устата си. Или я бе споходило неочаквано прозрение, или умозаключението на Асад я бе шокирало, или и двете — само тя си знаеше.

— Значи, мислите, че убийствата са шест? — попита тя.

— Шест, да. Така! — Карл удари по бюрото.

И тримата стигнаха до един и същи извод.

Росе пак се загледа в сладкото плюшено мече. Личеше, че й е трудно да го съотнесе към другите вещи. Съвсем разбираемо.

— А този малък приятел явно има съвсем друго значение, защото не е опакован в плик — заключи Карл.

Тримата огледаха замислено мечето.

— Ние, разбира се, не знаем със сигурност дали всички предмети са свързани с убийство, но тази версия звучи доста вероятно — Карл протегна ръка над масата. — Асад, подай ми списъка на Йохан Якобсен. Закачен е на дъската зад теб.

Карл го постави върху бюрото, та и тримата да го виждат. На листа бяха описани двайсет произшествия.

— Все още не разполагаме с данни тези случаи да имат нещо общо с убийството в Рьорви. Възможно е помежду им да липсва каквато и да било връзка. Прегледаме ли инцидентите един по един обаче, не е изключено да съотнесем един от тези предмети към някой от тях. Опитваме се да открием още някакво престъпление, към което компанията от пансиона да е била съпричастна. Успеем ли, значи сме на прав път. Е, Росе? Ще се заемеш ли със задачата?

Тя оттули лицето си. Беше се намръщила.

— Ново двайсет! Предупреди ме да не обсъждаме случая, а ето че дори свикваш оперативка. Уж искаше да сглобя масите, после ми нареди да спра. Докога така? Какво да очаквам след десет минути?

— Укроти топката. Нещо не си разбрала, Росе. Така или иначе ти ще сглобиш масите. Все пак именно ти ги поръча.

— Хубава работа: двама мъже ме оставихте да се оправям сама с тях.

— Нали ти предложих помощта си? — намеси се Асад.

Росе се запъна:

— Карл, даваш ли си сметка колко боли да си прищипеш пръстите под тези железа?

— Ти настоя да ги поръчаме. Следователно ще се постараеш да са готови за утре. Очакваме посещение от Норвегия. Да не си забравила?

Тя се отдръпна, все едно дъхът на Карл миришеше лошо.

— И таз добра! Посещение от Норвегия? Тук кабинетите приличат на битпазар. А влязат ли в стаята на Асад, ще изпаднат в шок!

— Ами погрижи се да не се стига дотам, Росе.

— И с това ли да се нагърбя? Май доста задачи ми се струпаха, а? Ти да не искаш да кисна тук цяла нощ?

Карл се позамисли. Идеята не му се струваше никак лоша.

— Не, разбира се — отговори все пак той. — Но утре ви искам в пет сутринта.

— В пет! — Росе замалко да се строполи на пода. — Човече, сериозно си се побъркал! — повиши глас тя, докато Карл се опитваше да се сети за някой колега от централата, когото да попита как са изтърпели това досадно същество повече от седмица.

— Ама, Росе, утре ще дойдем по-рано по изключение; защото разследването започна да набира скорост — опита се да заглади положението Асад.

— Не се меси в нашата разправия, Асад! — подскочи като ужилена тя. — И престани да повтаряш това „ама“! Ръсиш го за щяло и нещяло! По телефона се справяш много по-добре. — Росе се обърна към Карл: — Той ще сглоби масите — тя посочи Асад. — Аз ще се погрижа за останалото. А утре не ме чакайте преди пет и половина. По-рано няма автобус.

Росе взе плюшеното мече и го затъкна в предния джоб на Карловата риза.

— А ти ще откриеш чие е това мече. Разбрахме ли се?

Асад и Карл забиха поглед в бюрото, а тя излетя от стаята като хала. Тази жена по нищо не отстъпваше на бойната Ивон от култовия датски сериал „Бандата на Улсен“.

— Ама ние… — Асад направи кратка пауза, за да прецени доколко Росе има основания да го упреква в прекалената употреба на паразитни думи, — ние официално започнахме ли работа по случая, Карл?

— Все още не. Нека изчакаме до утре — Карл размаха пачката жълти листчета. — Виждам, че доста си се постарал, Асад. Открил си човек от пансиона, с когото да поговорим. Кажи ми нещо по-конкретно за него.

— Когато ти дойде, тъкмо се занимавах с този въпрос — Асад се протегна над масата към няколко ксерокопия от досиетата на ученици от пансиона. — Обадих се в училището, но от там не ми се зарадваха особено, когато поисках информация за Кими и компания. Историята с убийствата разваляла имиджа на пансиона. След двойното убийство май са обмисляли да изключат Прам, Дюбьол-Йенсен, Флорин и Волф заради разследването срещу тях — поклати глава Асад. — Не можах обаче да изкопча нищо повече по темата. После ми хрумна да издиря някой от съучениците на онзи, дето е загинал в Белахой. И открих учител, който навремето преподавал на Кими и останалите. Надявам се да се съгласи да поговори с нас, понеже от години работи на друго място.

 

 

Няколко минути преди осем вечерта Карл се взираше в празното легло на Харди в Клиниката за лечение на гръбначни заболявания в Хорнбек.

Карл спря първата бяла престилка, мярнала се пред очите му.

— Къде е той? — попита Карл, изтръпнал от лоши предчувствия.

— Роднина ли сте?

— Да — потвърди той, защото вече няколко пъти се беше парил от прекалената си прямота.

— Харди Хенингсен получи усложнения. В дробовете му се събира течност. Преместихме го в интензивното отделение.

Тя го отведе пред вратата.

— Не стойте дълго. Изтощен е.

Гледката, която посрещна Карл вътре, показваше повече от недвусмислено колко тежко е състоянието на Харди. Респираторът бръмчеше с пълна сила. Той лежеше, повдигнат на висока възглавница, гол до кръста, с отпуснати върху завивката ръце. Кислородна маска закриваше почти цялото му лице, в носа му бяха втъкнали тръбичка, от сгъвката на лакътя му стърчеше абокат, а около самия Харди писукаше всевъзможна медицинска апаратура.

Болният посрещна Карл с отворени очи, но от изнемога не успя да се усмихне.

— Здравей, стари приятелю — Карл хвана предпазливо ръката му. Харди, разбира се, не усещаше допира. — Какво стана? Лекарят ми каза, че в дробовете ти се събрала течност.

Харди промърмори нещо под маската, но думите му заглъхнаха в непрекъснатото бръмчене на апаратурата. Карл се наведе към устата му.

— Ще повториш ли? — помоли той.

— Стомашна киселина — глухо уточни Харди.

„Мили боже!“ — притесни се Карл и стисна отпуснатата ръка.

— Само не се предавай, Харди, чуваш ли?

— Чувствителното място на ръката ми се разраства — прошепна болният. — Понякога усещам парене като от горещо, но си мълча.

Карл знаеше защо и това никак не го успокояваше. Харди се надяваше да си възвърне поне частично подвижността на ръката, колкото да пререже сънната си артерия с медицинската ножица в стаята си. Карл се чувстваше объркан дали да споделя ентусиазма му от тайния план.

— Случиха ми се разни неприятности, Харди. Ще ми трябва помощта ти — Карл придърпа стол и седна до леглото му. — Познаваш Ларс Бьорн много по-добре от мен. Работили сте заедно в Роскилде. Дано ти се сетиш за причината да ми прави сечено.

Карл скицира съвсем накратко настоящото положение: някой спъва разследването му, а Бак намеква, че саботьорът е Ларс Бьорн. Директорката на полицията също настоява да изоставят случая.

— А сега ми взеха и значката — приключи разказа си Карл.

Харди се взираше в тавана. Някогашният Харди би извадил цигара.

— Ларс Бьорн винаги носи тъмносиня вратовръзка, нали? — промълви след малко той с огромно усилие.

Карл затвори очи. Съвсем правилно. Вратовръзката представляваше задължителен аксесоар към облеклото на Ларс Бьорн. И факт: беше тъмносиня.

Харди се опита да се изкашля, но от гърлото му се изтръгна сухо хъхрене като от чайник, сложен на котлона без вода.

— И той е учил в същия пансион, Карл — отрони едва-едва болният. — На вратовръзката има четири мидени черупки.

Карл се замисли. Преди няколко години медиите гръмнаха с информация за изнасилвани ученици от същото училище. Скандалът лепна незаличимо клеймо върху реномето му. А двойното убийство в Рьорви би могло да съсипе съвсем авторитета на училището.

За лош късмет Ларс Бьорн се оказа възпитаник на същия пансион. Ако той действително оказваше активен натиск разследването да бъде спряно, явно се бе вживял в ролята на крепител и верен паж на училищното име. Пансионерът си остава пансионер за цял живот.

Карл кимна бавно. Обяснението се оказа съвсем просто.

— Харди, Харди — Карл затрополи с пръсти по чаршафа. — Ти си истински герой. Това си е факт.

Погали бившия си колега по влажната, безжизнена коса.

— Нали не си ми ядосан, Карл? — чу се глухо изпод маската.

— Откъде ти хрумна?

— Сещаш се. Заради престрелката на остров Амар и онова, дето казах на психоложката.

— За бога, Харди. Като се повъзстановиш, ще разнищим целия случай. Разбирам, че докато лежиш, ти хрумват всякакви дивотии. Не се тревожи, Харди.

— Не са дивотии, Карл. В тази история има нещо гнило. На Анкер не му е била чиста работата. Чувствам се все по-сигурен в това.

— Ще разберем истината, когато му дойде времето, Харди.

Болният полежа мълчаливо известно време, оставяйки се изцяло на дихателния апарат. За да не го притеснява с въпроси, Карл наблюдаваше безмълвно как гръдният му кош се повдига и отпуска.

— Ще ми направиш ли услуга? — пресече монотонното съскане Харди.

Карл се облегна на стола. При всяко посещение в болницата изтръпваше мри мисълта за момента, когато Харди отново ще го помоли за помощ. Колкото и хуманно да звучи да прекратиш мъките на безнадеждно болен, от думата „евтаназия“ го побиваха ледени тръпки.

Карл не се боеше нито от евентуално наказание, нито от атаките на гузна съвест. Просто не беше способен да го извърши.

— Не, Харди. Повече не ме моли за това. Не си мисли, че не съм претеглял тази възможност. Ужасно съжалявам, стари приятелю, но просто не съм в състояние да го направя.

— Друго искам да те питам, Карл — Харди навлажни изпръхналите си устни, та да не попречат на молбата му да премине безпрепятствено. — Какво ще кажеш да дойда у вас, вместо да гния в тази болница?

Възцари се мълчание, което раздираше Карловото сърце. От стъписване си глътна граматиката.

— Даже ми хрумна нещо — продължи Харди. — Наемателят ти не може ли да ме наглежда?

Отчаянието в гласа на Харди прониза Карл като кинжал. Карл поклати едва забележимо глава. Мортен Холен в ролята на болногледач? В неговия дом? Истинска трагедия!

— Държавата отпуска големи суми за домашни помощници на инвалиди, Карл. Поинтересувах се. Пък и по няколко пъти дневно идва медицинска сестра. Тя се занимава с повечето неща. Не се бой, Карл.

— Харди, не разполагам с подходящи условия да те приема в дома си. Къщата не е голяма, а и Мортен живее в мазето, при това незаконно.

— Аз ще лежа в дневната, Карл — гласът на Харди одрезгавя, все едно е последни сили се мъчеше да не заплаче. А вероятно това бе обичайният му тембър. — Дневната е доста просторна, доколкото си спомням. Ще ме сместиш в единия ъгъл. Никой няма да разбере, че Мортен живее в мазето. Горе има три стаи, нали? Той ще си стои в мазето, а мен ще ме сложите в една от стаите, става ли?

Този внушителен на ръст мъж го умоляваше като дете.

— О, Харди…

Карл се чудеше как да му обясни, че е невъзможно. Само от представата за огромното болнично легло с всичките му апарати му призляваше не на шега. Подобно преустройство в къщата щеше окончателно да съсипе домашния уют — или малкото, останало от него. Мортен ще си стегне багажа и ще ги напусне. А Йеспер ще стане още по-непоносимо мрънкало. При цялото желание на Карл да се отзове (поне на теория), той не виждаше начин да приеме Харди в дома си.

— В момента състоянието ти е сериозно, Харди. — Карл направи продължителна пауза с надеждата Харди да го измъкне от неловкото положение. Болният обаче мълчеше. — Първо се постарай да повъзстановиш чувствителността на ръката си. Да почакаме как ще се развият нещата.

Погледна в очите на приятеля си. Харди отпусна клепачи. Внезапно лумналото пламъче надежда угасна.

„Да почакаме…“ — бе предложил Карл.

И да не му се чакаше, Харди нямаше друг избор.

 

 

От ранната си младост Карл не бе пристигал толкова рано на работа. Въпреки че беше петък, по шосето се натъкна на дълги участъци без никакви автомобили. Хората затръшваха лениво вратите на гаражите си. Навсякъде се носеше аромат на кафе. Никой не бързаше заникъде.

В Управлението го посрещна изненада. Спретнати маси, нагласени на удобна височина, бяха подготвени за гостите на Специалния отдел „Q“. Върху масите се издигаха купчинки, подредени по система, чието разгадаване вероятно щеше да докара немалко главоболия на Карл. По трите дъски на стената бяха окачени изрезки от справки по случая, а зад последната маса, върху шарено килимче, спеше Асад, свит в ембрионална поза.

От кабинета на Росе в дъното на коридора долиташе нещо, напомнящо „Въздушна сюита“ на Бах, но изпълнена с прекалено силна флейта. С две думи, класическо произведение за напреднали меломани.

Десет минути по-късно Асад и Росе седяха с димящи чаши в онзи кабинет, който Карл довчера наричаше свой, а днес се затрудняваше да познае.

Росе го огледа щателно, след като той си съблече сакото и го метна на облегалката.

— Хубава риза, Карл. Виждам, че си се сетил да прехвърлиш плюшеното мече. Браво! — тя посочи издутия джоб на ризата му.

Той кимна. Носеше мечето, та да му напомня при първия сгоден случай да пробута Росе в някой нов и напълно беззащитен отдел.

— Какво ще кажеш, шефе? — попита Асад и описа полукръг с ръка.

Обстановката представляваше истинско пиршество за всеки поклонник на фън шуй: чисти линии и лъснат до блясък под. И най-придирчивото око не би намерило за какво да се хване.

— Помолихме Йохан да ни удари едно рамо. Вчера се върна на работа — поясни Росе. — Нали все пак всичко това започна заради него.

Карл се опита да придаде малко повече плам на вялата си усмивка. Не че не се радваше. Просто изненадата от промяната му дойде в повече.

Четири часа по-късно тримата седяха по местата си в очакване на норвежката делегация. Бяха си разпределили ролите. Обсъдиха списъка с нападенията и получиха потвърждение от дактилоскопската лаборатория, че отпечатъците по двете карти за игра съответстват на двата поясни и лесно разпознаваеми отпечатъка на Сьорен и частичния на Лисбет Йоренсен. Сега трябваше да разберат кой е отнесъл картите от местопрестъплението. Ако е бил Бярне Тьоерсен, защо картите се бяха озовали в дома на Кими в Ордруп? Окажеше ли се, че във вилата е имало и други хора, освен Тьоерсен, тогава възникваше сериозно разминаване със становището на съда, оповестено след обявяването на присъдата.

И Росе Кнюсен се зарази от еуфорията. Бе прекратила издевателствата над Бах и трескаво се мъчеше да изрови информация за смъртта на Кристиан Волф, докато Асад проучваше къде работи и живее в момента К. Йепесен, навремето учител по датски на Кими и компания.

Изобщо в отдела кипеше трескава дейност, докато чакаха норвежките гости.

В десет и двайсет на Карл му просветна защо се бавят.

— Трябва да ги посрещна! — сети се той и грабна папката.

Хукна по каменните стълби на ротондата към третия етаж.

— Вътре ли са? — извика той на неколцина видимо изтощени колеги, заети да разплитат гордиеви възли.

Те кимнаха.

В трапезарията имаше поне петнайсет души. Освен Маркус Якобсен присъстваха заместникът му Ларс Бьорн, Лис с бележник в ръка, неколцина енергични младоци в скучни костюми — вероятно от Министерството на правосъдието, предположи Карл, — и петима мъже, облечени в ярки цветове, които за разлика от останалите го посрещнаха с широка усмивка. Тяхното настроение щеше да подейства добре на гостите от Осло.

— Ето го и Карл Мьорк! Каква приятна изненада! — възкликна началникът на Отдел „Убийства“, но лицето му изразяваше точно обратното.

Карл се ръкува с всички, включително и с Лис, и се представи на гостите, като се стараеше да изговаря отчетливо всяка дума. Колкото до норвежците, нищо не им разбираше.

— След малко ще ви разведа из по-долните етажи — обеща Карл, без да се смущава от мрачния поглед на Бьорн. — Но преди това искам да споделя с вас коя е основната ми задача като началник на Специалния отдел „Q“.

Застана пред някаква таблица, явно предмет на обсъждане до появата му.

— Момчета, всички ли разбирате какво говоря?

Норвежците закимаха разпалено. Карл спря поглед върху четирите мидени черупки по тъмносинята вратовръзка на Ларс Бьорн. В рамките на двайсетина минути Карл разкри пред колегите си как е процедирал със случая „Мереде Люнгор“. Съдейки по изражението им, бяха добре информирани с по-важните обстоятелства около него. Накрая запозна най-общо колегите си със случая, който разследваше в момента.

По лицата на представителите от Министерството се изписа известно объркване. Явно за пръв път чуваха за делото „Рьорви“.

Карл се обърна към началника на Отдел „Убийства“.

— Вчера се натъкнахме на убедително доказателство в полза на версията, че лице от компанията в пансиона, Кими Лесен, е пряко или непряко свързана с убийството.

Карл обясни как се е сдобил с металното сандъче и ги увери, че разполага с надежден свидетел, който ще потвърди къде се е намирало сандъчето. Междувременно погледът на Ларс Бьорн ставаше все по-мрачен.

— Възможно е Бярне Тьоерсен, с когото е живеела по онова време, да й го е дал! — вмъкна Маркус Якобсен.

Карл вече бе претеглил тази вероятност е двамата си помощници.

— По-скоро не. Погледнете датата на вестника. През този ден Кими се е пренесла в дома на Бярне Тьоерсен — по неговите думи. Според мен Кими е увила сандъчето в найлон и го е скрила, защото не е искала той да го види. Но е възможно обяснението да е съвсем различно. Затова се надяваме да открием Кими Лесен час по-скоро, за да я разпитаме. Ще я обявим за издирване и ще поискаме подкрепление от няколко души, които да наблюдават района около Централната гара, наркоманката Тине и не на последно място господата Прам, Дюбьол-Йенсен и Флорин. — Тук Карл стрелна Ларс Бьорн с унищожителен поглед и се обърна към норвежците: — Навремето върху трима от учениците в пансиона е паднало подозрението, че стоят зад двойното убийство в Рьорви. Днес тези тримата са видни личности от датския елит и се ползват с висок обществен статус — обясни той.

По челото на Маркус Якобсен се появиха бръчки.

— Както виждате — подхвана Карл с лице към гостите, които лочеха кафе е настървение, все едно са летели в продължение на шейсет часа без вода и храна или идват от страна с ембарго върху ободрителните напитки, — а вероятно и както сте се убедили вследствие от своя забележителен професионален опит, подобни стечения на обстоятелствата често разбулват стари престъпления — някои неразкрити въпреки усилията на полицията, други изобщо некласифицирани като престъпления.

Един от норвежците вдигна ръка и му зададе въпрос с напевна интонация. Карл го помоли да го повтори няколко пъти, но пак не го разбра. Тогава се намеси служител от Министерството:

— Комисар Трьонес се интересува дали сте съставили списък на престъпленията с евентуално отношение към двойното убийство в Рьорви.

Карл кимна учтиво. Как, по дяволите, да изкопчи някакъв смисъл от подобно чуруликаме?

Извади списъка на Йохан Якобсен от папката си и го закачи на бялата дъска.

— Този етап от следствената работа се осъществи с посредничеството на началника на Отдел „Убийства“.

Карл погледна признателно Маркус, а той се усмихна на присъстващите. По лицето му обаче се изписа пълно недоумение.

— Нашият началник ни предостави резултата от частното разследване на наш цивилен служител. Без неговия принос, без помощта на колегите от другите отдели и без съвместната работа със специалисти от различни области, би било невъзможно да напреднем толкова бързо за толкова кратко време. Нека не забравяме, че този случай датира отпреди двайсет години, а е на нашето внимание едва от четиринайсет дни. Хиляди благодарности, Маркус.

Карл вдигна въображаема чаша към началника с пълното съзнание, че рано или късно ще го застигне ефектът на бумеранга.

 

 

Въпреки упоритите опити на Ларс Бьорн да осуети плана на Карл да разведе гостите из кулоарите на Специалния отдел „Q“, Карл успя да осъществи замисъла си.

Услужливият колега от Министерството на правосъдието старателно превеждаше на Карл коментарите на братята норвежци. Те останаха възхитени от датската скромност и непридирчивост — датчаните поставяли на първо място професионалната си успеваемост, а не материалните ресурси и личните придобивки. Разчуеше ли се това мнение, то щеше да предизвика известно недоволство у високопоставените служители.

— Не мога да се отърва от един, дето непрекъснато ме пита разни неща, а аз не го разбирам. Говориш ли норвежки? — прошепна Карл на Росе, докато Асад, с рутината на опитен детектив, сипеше суперлативи по адрес на датската полиция относно интеграционната политика и обясняваше докъде са стигнали с трудоемката оперативна работа.

— Ето тази папка ни служи за основен ориентир по делото — подхвана Росе и представи накратко съдържанието на документите, подредени от нея през нощта, и то на най-разбираемия и красив норвежки, който Карл бе чувал през живота си.

Колкото и да не му се щеше да го признае, новата му секретарка не беше толкова безнадежден случай.

В кабинета на Карл гостите имаха възможността да се насладят на видео обиколка из слънчев Холменколен. Десет минути по-рано Асад предвидливо зае от служебната книжарница едно дивиди за прелестите на Осло и гостите радушно оцениха опита на домакините да пресъздадат родната им обстановка. Министърът на правосъдието щеше да остане доволен, когато след час приветства норвежците на обяд.

Норвежецът, явно глава на делегацията, но чието име Карл така и не успя да чуе, го покани в Осло да си побъбрят приятелски. Ако не намери време за разговор, нека хапнат заедно. А ако бърза и един обяд ще го забави, тогава поне да се отбие за едно заслужено дружеско ръкостискане.

 

 

Най-после норвежците си тръгнаха. Карл погледна двамата си помощници с изражение, което наподобяваше топлота и признателност. Не защото запознаха гостите с датската система, а защото очакваше съвсем скоро да го повикат на третия етаж и да му върнат значката. А получи ли си я обратно, отстраняването му от случая щеше да остане в историята. Това пък, от своя страна, щеше да ознаменува и края на терапията му при Мона Ибсен. А щом вече не е сред пациентите й, тя ще трябва да спази обещанието за вечеря. Излезе ли с него на ресторант, Карл се връща в играта.

Карл искаше да каже няколко окуражителни думи на двамата си помощници. Нямаше намерение да ги величае до небесата, а само да ги пусне един час по-рано от работа.

Последвалото обаждане обаче осуети намеренията му.

Някой си Клаус Йепесен, учител в гимназията в Рьовре, се свърза с Карл, защото Асад му оставил съобщение с молба да се обади.

Мъжът потвърди, че в средата на осемдесетте е преподавал в пансиона. От тогава му останали много ярки спомени.

За доста смутни времена.