Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (24) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

22.

Дитлеу взе стълбите пред входа на „Каракас“ на четири скока.

— Къде е? — кресна той на секретарката и хукна в указаната посока.

Франк Хелмонд лежеше на болничното легло в предоперационната. Погледна влезлия Дитлеу без грам уважение.

„Удивително — помисли си Дитлеу и плъзна поглед по чаршафа към обинтованото лице на Хелмонд. — Голям наглец излезе този идиот. Нима след случилото се не му дойде умът в главата? Забрави ли кой го подреди така и кой после го закърпи?“

В крайна сметка двамата се бяха споразумели. Лечението на множеството дълбоки порезни рани по лицето на Хелмонд щеше да се комбинира с щадящ лифтинг на лицето и шията и липосукция на гърдите. Дитлеу му предложи пластично разкрасяване в ръцете на корифеи в естетичната хирургия. А съгласието на Дитлеу доброволно да се откаже от съпругата си и от голяма част от имуществото си в полза на Хелмонд даваше право на доктора да очаква от „пациента“, ако не да му е благодарен, то поне да спазва споразумението помежду им и да му засвидетелства известно покорство.

Хелмонд обаче наруши уговорката. И сега Дитлеу се чудеше какво ли са чули медицинските сестри и как да им затвори устата.

Защото колкото и замаян да е бил пациентът, той все пак бе произнесъл думите: „Бяха Дитлеу Прам и Улрик Дюбьол-Йенсен.“

И връщане назад нямаше.

Дитлеу прескочи увертюрата. Хелмонд изглеждаше задоволително адекватен да го разбере без предисловия.

— Даваш ли си сметка колко лесно се убива човек под пълна упойка, без никой да те хване? — попита Дитлеу. — Не? Вече те подготвят за следващата ти операция, Франк, и се надявам анестезиолозите да не се разтреперят. Нали все пак им плащам, за да си вършат съвестно работата? — Вдигна предупредително показалец. — И още една малка подробност. Разбрахме се да се придържаш към договорката ни и да си траеш. Иначе рискуваш да станеш донор на органи на по-млади и по-достойни от теб хора. А това би било доста неприятно, не мислиш ли?

Дитлеу докосна абоката в сгъвката на лакътя му.

— Вече съм загърбил лошите чувства, Франк. Съветвам те и ти да го направиш. Ясно?

Бутна леглото и му обърна гръб. Ако недвусмисленото предупреждение не свърши работа, този нещастник щеше сам да си е виновен.

Дитлеу така затръшна вратата, че минаващият покрай него санитар изчака началникът да се отдалечи и отиде да провери дали всичко е наред.

Дитлеу се отправи направо към пералнята. Словесната агресия не му помогна да се отърси напълно от противното усещане, което Хелмонд предизвика у него само с присъствието си. Дитлеу се нуждаеше от по-сериозен отдушник. Например най-новото попълнение от остров Минданао, където ако преспиш с не когото трябва, рискуваш да ти резнат главата. Девойката го възбуждаше. Беше точно негов тип. Бягащ поглед, ясно съзнание за собствената нищожност. В съчетание с физическата й достъпност това запали у него ножар. И Дитлеу почувства нужда час по-скоро да го угаси.

 

 

— Вече държа положението с Хелмонд под контрол — съобщи той по-късно през деня.

Зад волана Улрик кимна доволно и с видимо облекчение.

Дитлеу зарея поглед в далечината, в смътните очертания на гората.

Изпитваше спокойствие. Седмицата, изпълнена с доста неприятности, все пак приключи сравнително добре.

— А полицията? — попита Улрик.

— И това уредих. Карл Мьорк вече е снет от случая.

Намалиха на петдесет метра от имението на Торстен и погледнаха към камерата. След десет секунди вратата щеше да се отвори.

Дитлеу набра Торстен по мобилния, докато бавно минаваха по автомобилната алея.

— Къде си? — попита той.

— Карай покрай конюшнята и паркирай там. В менажерията съм.

— В менажерията е — предаде Дитлеу на Улрик и усети почти мигновен прилив на въодушевление.

Това представляваше най-вълнуващата част от ритуала и определено частта, която предизвикваше най-силно нетърпение у Торстен.

Много пъти го бяха виждали сред почти разсъблечени модели, да се къпе в светлините на прожекторите и във възхищението на знатни личности. Но нищо не предизвикваше у него такъв възторг като посещенията в менажерията преди ловен излет.

А следващият беше насрочен за делничен ден. Още не бяха определили датата, но от лова ги делеше около седмица. Този път щяха да участват само хора, вече извоювали си правото да отстрелят специалната плячка; все хора, чиито материални блага им бяха подсигурили привилегията да изпитат емоционалните преживявания на ловните излети. На тях можеше да им се има доверие, защото приличаха досущ на Дитлеу, Улрик и Торстен.

Докато Улрик паркираше роувъра, Торстен излезе от сградата с окървавена престилка.

— Добре дошли — приветства ги той. Дори не се опитваше да скрие доволната си усмивка.

Явно току-що бе заклал животно.

 

 

Завариха менажерията ремонтирана: разширена и по-светла благодарение на повечето прозорци. Четирийсетима латвийски и български работници се бяха постарали добре и „Дюехолт“ вече изглеждаше точно както си го бе представял преди петнайсет години Торстен. Тогава, двайсет и четири годишен, спечели първите си няколко милиона и си постави за цел да си построи частно имение по собствен проект.

В менажерията имаше петстотин клетки с животни, всички осветени с халогенни лампи.

За дете, една разходка из менажерията на Торстен Флорин би била по-екзотично преживяване от посещение в зоопарка, но възрастен с що-годе нормално отношение към животинския свят би се шокирал.

— Вижте — посочи Торстен. — Комодски варан.

Целият трепереше, разтърсван от възторг със силата на оргазъм. Дитлеу го разбираше. Комодският варан е рядка плячка. Опасен е и има статут на природозастрашен.

— Предлагам да го занесем в имението на Саксенхолтови, когато падне сняг. Там територията е по-обозрима, а такива дяволи умеят да се крият. Само си представете!

— Чувал съм, че ухапването от комодски варан причинява най-мигновената инфекция. Трябва бързо да дръпнеш спусъка, преди челюстите му да те докопат.

Флорин потръпна като от студ. Да, беше им намерил адски добра плячка. Интересно как…

— А следващия път? — полюбопитства Улрик.

Торстен разпери ръце — има идея, но ще трябва сами да се досетят каква е.

— Нещо от наличните тук — той посочи многобройните клетки с дребни зверове, ококорили очи.

Вътре цареше болнична чистота. Въпреки общата дължина на храносмилателните трактове, възлизаща на километри, и активната обмяна на вещества у толкова много животни, в помещението се усещаше съвсем слаба миризма на урина и изпражнения. Заслуга за това имаха тъмнокожите чистачи на Торстен. В имението му живееха три сомалийски семейства. Те метяха, готвеха, бършеха праха и чистеха на животните с извънредно усърдие. Когато обаче при Торстен идваха гости, работниците изчезваха. Не им се разрешаваше да общуват.

В шестте високи клетки на последния ред се виждаха боязливо приведени силуети.

Дитлеу се усмихна, докато проверяваше първите две клетки. Шимпанзе с добро телосложение гледаше кръвожадно звяра в съседната клетка — динго. Прибрало опашка между краката си, то трепереше, докато слюнката се стичаше от оголените му зъби.

Торстен притежаваше изключителна креативност и непрекъснато прекрачваше границата на общоприетите представи за допустимо. Ако някоя организация за защита на животните надникнеше в зоологическата му колекция, срещу него щяха да завалят искове за гигантски глоби, а вероятно и да го заплаши затвор. Империята му би рухнала за нула време. Изискани дами с високо самочувствие без проблем могат да носят кожени палта, но ако шимпанзе е подложено на стрес или е принудено да тича, докато хайка ловци го гонят из гората, то тогава всички надигат възмутен глас.

Последните четири клетки приютяваха по-нормални животни: датски дог, грамаден козел, язовец и лисица. Всички животни, с изключение на лисицата лежаха в сеното и все едно прозрели неизбежната си участ, се взираха в мъжете. Лисицата трепереше неистово в ъгъла.

— Сигурно се питате какво става тук. Сега ще ви обясня.

Флорин пъхна ръце във висящите, пришити допълнително джобове на престилката и кимна към датския дог.

— Този приятел е от много знатен род. За него се бръкнах със симпатичната сумичка от 200 000 крони, но като го гледам какви противни очи има, не смятам да му давам възможност да предаде грозните си гени.

Както се очакваше, Улрик се разсмя.

— А това, обърнете внимание, е много специално животно — Торстен кимна към втората клетка. — Сигурно си спомняте, че най-големият ми идол е адвокат Рудолф Санд. В продължение на близо шейсет и пет години той си водил подробен списък на ловните си трофеи. Забележителен стрелец — кимна Торстен и затрополи с пръсти по решетките, а животното се отдръпна назад и разклати застрашително рога. — Санд отстрелял точно 53 276 диви зверове. Козел като този се превърнал в най-важния му и най-голям трофей. Нарича се виторог козел, или пакистански мархур. В продължение на близо двайсет години Санд дебнал из планините на Афганистан и най-накрая щастието му се усмихнало. След 125 дни лов успял да улучи огромен стар представител. Препоръчвам ви да прочетете за приключенията му в интернет. Такъв ловец се ражда веднъж на сто години.

— А това мархур ли е? — от усмивката на Улрик струеше жажда да убива.

— И още как! — доволно отвърна Торстен. — Само няколко килограма по-лек от онзи на Рудолф Санд. За да бъда съвсем точен — два килограма и половина. Великолепно животно. Ето с какви разкошни екземпляри се сдобива човек благодарение на контактите си в Афганистан. Да живее войната.

Всички се разсмяха и насочиха вниманието си към язовеца.

— От години обитава местността на юг от имението, но преди няколко месеца неблагоразумно се приближил до един капан. Да знаете, този пакостник ми е голяма слабост.

„Значи няма да стреляме по него на лова — съобрази Дитлеу. — Някой ден Торстен сам ще му види сметката.“

— А ето я и Кума Лиса. Досещате ли се какво я прави толкова специална?

Гостите дълго наблюдаваха тресящата се от страх лисица. Въпреки уплахата си тя стоеше с глава, обърната към тях. Когато Улрик ритна решетката, животното се хвърли свирепо към пречките и челюстите му докопаха върха на Улриковата обувка. И Улрик, и Дитлеу отскочиха мигом назад. Чак тогава забелязаха пяната около устата на лисицата, безумието в очите и сянката на смъртта, спускаща се над тях.

— Майчице! Дяволска работа, Торстен. Тази е, нали? Следващия път ще гоним тази лисица? Ще пуснем животно, болно от бяс.

Улрик се разсмя доволно и Дитлеу се включи.

— Открил си животно, което отлично познава гората, при това болно от бяс. Нямам търпение да го съобщиш на ловната дружинка. По дяволите, Торстен, защо не се сетихме за това по-рано?

Всички избухнаха в дружен смях. В помещението се разнесе съскане и изплашено тътрене. Зверовете се отдръпнаха и се завряха в най-отдалечените ъгли на клетките си.

— Добре че дойде с толкова здрави ботуши — отбеляза Торстен през смях, посочвайки отпечатъка от зъбите на лисицата върху изработените по поръчка „Улвърийн“ на Улрик. — Иначе щеше да се наложи да се поразходим до болницата в Хилерьо и да се чудим как да обясним раната на лекарите, нали? Да не забравя — Торстен ги придърпа към онази част от помещението, където светлината беше най-силна. — Погледнете!

Посочи стрелбище, построено в разширението на сградата.

Тръба, окачена на два метра височина и дълга петдесет, оразмерена. Три мишени: една за лък и стрела, една за стрелба с пушка и една, подсилена със стомана, за оръжия от по-едър калибър.

Улрик и Дитлеу огледаха стените с възхищение. Минимум четирийсет сантиметра звукова изолация. Само прилеп би чул изстрелите отвън.

— Монтирани дюзи, за да симулират вятър с различна сила в стрелковата тръба. — Торстен натисна някакво копче. — Тази сила на вятъра предизвиква отклонение, което при изстрел с лък изисква корекция от два-три процента. Вижте онази таблица — той посочи миниатюрен компютърен екран на стената. — Могат да се зададат желаното оръжие и сила на вятъра. Но първо е добре да се провери как се усеща движението на въздуха върху кожата. Защото няма как да вземем това оборудване в Грибскоу, нали?

Улрик последва Торстен в кабината. Гъстата му коса не помръдна и с милиметър. В това отношение косата на Торстен даваше много по-точна индикация.

— Да си дойдем на думата — подхвана Торстен. — Ще пуснем в гората лисица, болна от бяс. Както видяхте, силно агресивна е и гоначите ще бъдат облечени в дебели кожи. — Показа с ръце. — Ние, ловците, обаче ще бъдем уязвими. Ще се погрижа да имаме подръка ваксини, но ухапването от лисицата може да бъде фатално въпреки това. Например ако разкъса феморална артерия. Знаете какво става в такива случаи.

— Кога ще го съобщиш на дружинката? — попита Улрик с радостно нетърпение в гласа.

— Малко преди да започнем. Сега искам да ви покажа още нещо.

Торстен се наведе и извади оръжието си иззад сламена бала. Дитлеу остана очарован от избора му. Арбалет с оптичен мерник. След промените в закона за оръжията през 1989 година арбалетът попадна сред забранените оръжия, но пък притежаваше огромна поразяваща сила и превъзходен прицел. Стига да знаеш как да боравиш с него — трябва да се отбележи. Подобно оръжие изисква да улучиш от първия изстрел, защото повторното зареждане отнема време. Очертаваше се лов с много неизвестни и големи опасности — както си му е редът.

— Моделът се нарича „Relayer Y25“. Компанията „Екскалибър“ го пусна на пазара по случай тазгодишния си юбилей. Произведени са едва хиляда бройки, а две от тях са мои. Какво повече да иска човек?

Торстен извади още един такъв арбалет от тайника и подаде на двамата си приятели по едно от оръжията.

— Внесохме ги разглобени. Всяка част пристигаше отделно. Помислих, че една от частите се е изгубила по пътя, но вчера се появи — разсмя се той. — Пътуваха цяла година. Как ви се струва?

Улрик запъна тетивата. Звучеше като арфа: звънко и ясно.

— Според производителя силата на опън възлиза на 200 либри, но според мен е по-голяма. С двайсет и два инчов болт дори едро животно няма да оцелее при изстрел от 80 метра. Нека ви покажа.

Торстен взе единия арбалет, стъпи с крак в стремето, натисна силно, дръпна рязко тетивата, запъна я и я задържа с куката. Извади стрела от колчана, прикрепен към ремъка на арбалета, и внимателно я постави на мястото й. Извърши плавно, продължително движение, което по нищо не предвещаваше с каква експлозивна сила ще запрати след секунди стрелата към мишената.

И Дитлеу, и Улрик очакваха Торстен да улучи целта, но не и каква широка траектория ще опише стрелата във въздуха. За тяхна изненада стрелата не просто попадна в целта, а я проби и потъна в нея.

— Целете се в лисицата, но гледайте да се намирате по-високо от нея, за да не раните някой от гоначите, когато стрелата я прониже и излезе от тялото й. А тя задължително ще излезе, освен ако не улучите лисицата между лопатките, което не е желателно, защото ще избяга.

Торстен им подаде листче.

— Тук е записан линк към интернет страница, където обясняват как се сглобява и борави с арбалет. Препоръчвам ви да изгледате внимателно всички видеоклипове.

Дитлеу погледна линка:

— Защо?

— Защото именно на вас ще се падне щастливият жребий да стреляте по лисицата.