Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (75)

74

Змия бе в ужасно състояние. Чувството за вина го измъчваше непоносимо. В измъченото му съзнание не спираха да проблесват ужасяващи картини. Младежът, разчленен и накълцан на кайма в кланицата. Залятото с водка и подпалено тяло в кемпера. Не можеше да се скрие от тях. Не можеше да избяга.

Сега бе най-натовареното време за охранителната компания, в която работеше, но въпреки това се обади и си взе болничен. С пулсираща от главоболие глава се качи на мицубишито и подкара накъдето му видят очите. Трябваше да се махне от всичко, да намери малко спокойствие.

Час по-късно вече беше в Бат — спретнат и добре поддържан курортен град, в който прекарваше ваканциите си като дете. Свързваше го с множество щастливи спомени и се надяваше те да са достатъчно, за да постигне душевен мир.

Паркира пред търговския център „Саутгейт“ и си купи шест нискоалкохолни бири и половин литър шотландско уиски. Местните възрастни трезвеници му хвърляха сърдити погледи, докато минаваше пиейки покрай тях. Докато изброди няколко улици, стекът свърши. Облекчи се в едни храсти, след което се насочи на изток, покрай брега на реката.

Седна да си почине на сянка под едно дърво и облегна гръб на ствола му. Щом затвори уморените си очи, в ума му се завихри ужасна смесица от образи и звуци — търкалянето и дрънченето на празната бутилка, която Муха хвърли в кемпера, съскането на запалената кибритена клечка, глухата експлозия и ръмженето на огъня, пукотът на горящото почерняло дърво, трясъкът от срутването на стените на плевнята.

Змия отвори уискито и отпи голяма глътка, която изгори гърлото му. Като че ли бе погълнал един от адските огньове, които го преследваха. Колкото повече пареше, толкова по-добре. Преглътна болезнено и огнената течност се вля в него. Бе убил човек. Бе счупил черепа му и бе сложил край на живота му. В един миг младежът бе господар на света и се забавляваше с приятелката си, а след секунда бе мъртъв и предстоеше да стане на пепел.

Телефонът му иззвъня. Змия не се изненада особено — не бе спрял да звъни през цялата сутрин. Знаеше кой го търси и за какво. Извади телефона от джоба си и го хвърли в реката. Пляс! Звукът го накара да се усмихне за първи път от много дни. Отпи от бутилката и се закашля. Сигурно му бе влязло в кривото гърло. Ето това вече наистина щеше да е подходящ завършек — да се удави в уиски, в буквалния смисъл.

Покрай него притичаха деца. Едно момченце със зачервено лице преследваше по-голямо момиче, което го закачаше. Ето, тези наистина живееха. Змия се изправи уморено и известно време ги гледа как се гонят около едно дърво, кикотят се и хукват към карирано одеяло за пикник, на което привлекателна жена нареждаше опаковани във фолио сандвичи и кутийки с безалкохолни напитки. Щастие. Една дума, която му бе станала напълно чужда.

Змия наля в гърлото си още уиски и така, докато стомахът му като запушена канализационна тръба не започна да връща течността. Хвърли бутилката в оредялата трева, разпери широко ръце и падна като посечено дърво в бързите води на Ейвън.