Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (70)

69

Началник Алан Хънт обичаше бюрото му да е подредено. Подреденото бюро значеше подреден ум. Той смяташе, че човек винаги трябва да приключва деня си на чисто, без да оставя проблеми за разрешаване на следващия ден.

Според Джон Роуландс, който седеше срещу него, това се дължеше на факта, че Хънт се бе издигнал по съвременния начин: магистратура по право, бързо повишаване в ранг, успехи, ново повишение. Бе председател на Асоциацията на областните полицейски началници. С две думи, златното момче на министерството, с усет към политиката и умение да разтяга бюджета така, че да стигне за всичко.

До комисаря се бе сгърчил заместник-началникът на областната полиция Грег Докъри. Часът бе шест сутринта. На голата букова маса имаше само едно нещо: силно увеличена фотография на Кейтлин Лок.

Хънт докосна снимката с малките си, добре поддържани ръце.

— Добре де, къде е тя, Джон? Защо онези, които са я хванали, не са се свързали с нас?

Роуландс потърка наболата си сива брада.

— Предполагам, че ще установят контакт по-късно днес. Изглежда, са професионалисти — не са се поколебали да убият приятеля ѝ, за да я отвлекат. Сега, когато вече е при тях, със сигурност ще се обадят да поискат откуп.

— И аз смятам така — обади се Докъри. — Вероятно досега не са го направили, защото са били заети да наблюдават развитието. Искали са да видят как ще реагираме на изчезването ѝ. Може вече да са я преместили на безопасно място с друго превозно средство.

Роуландс злокобно потупа с пръст ръчния си часовник:

— Правилото за първите четирийсет и осем важи с най-голяма сила за отвличанията.

Докъри забеляза, че началникът се намръщи. Явно при стремителния си напредък в кариерата не бе успял да научи основни правила, известни на всеки редови полицай.

— Джон има предвид, че според статистиката при тежки престъпления като отвличане или убийство, ако не заловим престъпника през първите два дни, шансовете ни намаляват наполовина.

Хънт се усмихна:

— Вярвам единствено в положителната статистика, Грегъри, би трябвало да го знаеш!

Другите двама се засмяха с него от любезност, след което той добави:

— След като ми се обадихте за това момче, Тимбърленд, позвъних на Себастиан Инграм в министерството. Оттам са разпоредили САС^[1] да бъдат в бойна готовност, а от „Скотланд Ярд“ да изпратят екип от Специализирана дирекция „Криминална полиция“.

Докъри беше достатъчно умен да не изразява гласно съмнението си в благоразумието на този ход. Роуландс обаче не бе толкова дипломатичен:

— Сър, това разследване си е наше! Ние сме напълно подготвени и можем да се справим с него. Аз самият съм участвал пряко в преговори за освобождаване на заложници.

Началникът започна да го успокоява:

— Не става въпрос за знания и умения, Джон. Тук говорим за политическа отговорност и разпределяне на отпуснатите средства. Всеки ден се чудим откъде да намерим пари, за да купим бензин за патрулните коли. Подобно разследване ще погълне бюджета за цялата финансовата година!

Докъри също се опита да подслади горчивия хап:

— Ще се погрижим да останеш в разследването. Когото и да ни стоварят на главите, ще му се наложи да работи поне колкото теб и екипа ти, ако не и повече.

Телефонът на бюрото иззвъня. И тримата знаеха, че подобно ранно обаждане не може да носи добри новини. Хънт вдигна слушалката и проведе кратък разговор със секретарката си. Човекът, с когото го свързаха след това, явно бе важна клечка, защото той изпъна гръб и се напрегна.

След по-малко от минута затвори телефона и с безизразен глас им съобщи новините:

— Господа, вицепрезидентът Лок и бившата му съпруга току-що тръгнали от Ню Йорк на борда на частен самолет. Скоро ще бъдат тук.