Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (34)

33

Меган мина с форда си покрай патрулната кола, паркирана пред портите на имението на Чейс. Смъкна стъклото и подвикна:

— Ти ли си Роб Федърби?

Насреща ѝ се усмихна хубав тъмнокос мъж на двайсет и няколко години.

— Същият. Току-що пристигнах. Отиваме ли?

Тя посочи къщата:

— Ти водиш.

Патрулният полицай я погледна закачливо, запали двигателя и потегли.

Паркираха зад аудито на алеята и излязоха от колите. Навън бе топло и приятно. Федърби носеше плик със снимки на уликите от местопрестъплението. Меган натисна звънеца и за по-голям ефект почука с тежкото чукче на вратата. Измина повече от минута, но никой не отвори. Тя хвърли поглед към аудито.

— Би трябвало да е вътре. Това е неговата кола.

Патрулният полицай позвъни отново, настойчиво и продължително. В мига, в който свали пръста си от звънеца, вратата се открехна. Гидиън Чейс изглеждаше пребледнял и разтърсен.

— Съжалявам, че ви безпокоим — обърна се Меган към него, — но трябва да ви зададем още няколко въпроса.

На Гидиън не му беше до това. Не и в този момент.

— Не е удобно. — Опита се да затвори вратата.

Тя постави крак на прага и мина на „ти“:

— Това е патрулен полицай Федърби. Срещали сте се, макар че едва ли го помниш. Той те е измъкнал от пожара онази нощ.

Гидиън се сепна, спомни си добрите маниери и протегна ръка:

— Благодаря ви. Изключително съм ви признателен.

После я погледна и неохотно отвори вратата по-широко.

— Най-добре да отидете направо в задната част на къщата. Единственото място, което познавам добре, е кухнята.

Те влязоха и той затвори вратата след тях. Главата му бучеше от откритото в дневниците и последното, което му трябваше, бяха някакви полицаи.

— Голяма кухня! — провикна се Меган в опит да разведри обстановката. Прокара длан по повърхността на старата печка AGA. Единственото, което липсваше, бе следа от женска ръка. Нямаше пердета, нито вази, огнеупорни глинени съдове или бурканчета с подправки. Всичко бе сведено до най-лошото, което можеше да си представи — практична мъжка обстановка.

Гидиън се присъедини към тях.

— Малко се срамувам. Хвърли поглед към Федърби. — Би трябвало да съм в състояние да предложа на човека, спасил живота ми, поне чаша чай или кафе. Боя се обаче, че няма мляко. Мога да ви направя чисто.

— Няма нужда, благодаря — успокои го полицаят.

— И за мен няма нужда — добави Меган, без да я питат.

Гидиън скръсти ръце отбранително, облегна се на кухненския шкаф и се опита да изглежда малко по-приветлив.

— Е, как мога да ви помогна?

Тя забеляза зачервените му очи и заключи, че стресът май му идва в повече.

— Криминолозите са открили доста улики от влизането с взлом. Помолих Роб да ме разведе из мястото, така че да мога да съставя профил на престъпника. Имаш ли нещо против?

Той се почувства безпомощен:

— Не, разбира се, щом се налага. Аз какво да направя?

— Нищо — тя се постара да бъде мила. — Ще ни трябва достъп до кабинета, до западната част на къщата и градините. Съгласен ли си да огледаме?

Не бе съгласен, но бе наясно, че не може да се възпротиви.

— Разбира се. Аз съм на горния етаж, подреждам вещите на баща ми. Ако имате нужда от мен, повикайте ме.

Тя кимна:

— Благодаря.

Той излезе, като леко влачеше крака. Имаше усещането, че са го отпратили като малко дете.

Федърби тръгна пръв към изгорелия кабинет. Меган огледа почернелите стени, под и таван.

— Зле изглежда. Казваш, че огънят е започнал от пердетата, близо до бюрото?

Той очерта с ръка кръг около едно черно петно на пода.

— Точно тук. Така каза главният следовател от противопожарното звено.

Тя си отбеляза всичко наум. Престъпникът бе подпалил кабинета, не всекидневната. Било е умишлено. Търсел е нещо и или го е открил и изгорил, или е нямал достатъчно време да го намери. Ако е било второто, то вероятно е искал да се увери, че никой друг няма да се добере до търсеното.

— Използван ли е катализатор? Бензин? Олио от кухнята?

Федърби поклати глава.

— Не, не са ми съобщавали за подобно нещо.

Тя излезе в коридора и се провикна към горния етаж:

— Гидиън! Имаш ли минута?

Археологът надникна над перилата.

— Баща ти пушеше ли?

Той се замисли за секунда.

— Не, едва ли. Всъщност, доколкото си спомням, беше противник на тютюнопушенето. — В погледа му се четеше примирение. — Възможно е да е пропушил през последните години, след като престанахме да поддържаме връзка, но не ми се струва много вероятно. Нещо друго има ли?

Тя му се усмихна:

— Не, засега не.

Той изчезна обратно в стаята, а Меган се върна в кабинета. Полицаят я погледна очаквателно. Тя реши, че може да отдели малко време и да го образова:

— Нападателят е пушач. Използвал е собствената си запалка, малка BIC. Синът каза, че я е видял в ръката му, когато се е приближил до него. Този човек не е подпалвач; никога не го е правил преди. Ако имаше опит с палежите, щеше да използва катализатор. Малко вероятно е да има криминално досие, но като се вземе предвид как е обезвредил партньора ти, нищо чудно да е бивш полицай.

Федърби бе очарован:

— Откъде знаете?

— Всъщност не зная. Затова казах, че е малко вероятно. Мисли логично. В профилирането това се нарича „смесено местопрестъпление“ — част от работата е свършена много професионално, а другата е пълна бъркотия. Когато нарушаваш закона, за да мине всичко по план, ти трябва и малко късмет. Иначе се отклоняваш от сценария, а тогава може да се случи какво ли не. Този престъпник не е имал никакъв късмет. Стопанинът се е прибрал, докато той се е канел да подпали къщата. Сварил го е неподготвен и се е обадил на полицията. За малко да го остави заключен в горящата стая. На извършителя му се е наложило да импровизира. Мислел е единствено как да оцелее и да избяга — затова само е обезвредил полицай Джоунс, а не го е убил. И е забравил чантата с инструментите.

Федърби бе виждал достатъчно ограбени къщи и разбити коли и думите ѝ му звучаха съвсем логично.

Меган не бе приключила:

— Палежът не е бил част от първоначалния замисъл. Може би му е хрумнало по-късно. Търсел е нещо — нещо, което вероятно не е открил.

— Защо в такъв случай е решил да запали къщата?

Тя се замисли.

— За да не може никой друг да открие онова, което е търсил. Явно става въпрос за нещо, представляващо заплаха за него… или за хората, с които работи.

Федърби кимна към стаята горе:

— Той даде ли описание на извършителя?

Тя се намръщи:

— Няма смисъл да се занимаваш. Не можа да си спомни нищо за външния му вид.

— Жалко.

— Забрави това засега. Да се съсредоточим върху извършителя. Няма криминално досие. Не е особено умен, но пък е смел. Определено е нужен кураж, за да проникнеш с взлом в нечия къща — особено ако собственикът ѝ току-що е починал. Затова може да приемем, че търсеният човек е самоуверен, силен физически и сравнително зрял. Предполагам, че е между трийсет и четирийсет и пет годишен и работата му е свързана с физически труд. Като се има предвид, че само шест процента от населението на Уилтшир е от различна етническа група, можем да допуснем, че е бял.

Полицаят обобщи:

— Бял мъж, занимаващ се с физически труд, трийсет до четирийсет и пет годишен, пушач, без криминално досие. Удивително! И всичко това от огледа на една изгоряла стая.

Зачуди се дали да не му обясни, че стаята е последното нещо, което е гледала. Всъщност изучаваше невидимите улики, които всички престъпници оставят — онези, които разкриват поведението и личността им.

— А според вас каква е връзката между подпалвача и починалия?

Тя спря за миг:

— Добър въпрос. Ако успеем да намерим отговора, ще разкрием цялата загадка.

— Обаче връзка има, нали?

— Със сигурност поне една. Може би дори няколко.

Той я погледна объркано.

Меган му обясни:

— Престъпникът може да е имал служебни отношения с починалия. Може да е бил градинар, да е чистел прозорците или да е поправял колата му. Вероятно е познавал професора, защото редовно е вършел някаква работа за него или пък му е правел доставките. Затова е действал уверено при проникването в къщата. Възможно е също да е познавал Натаниел Чейс, защото двамата са били замесени в нещо.

— Не разбирам.

Тя му разясни:

— Чейс е имал много пари, твърде много за човек като него. Занимавал се е с нещо недотам почтено, сигурна съм. Единственият въпрос е с какво точно.

Седнал най-горе на стълбите, където не можеха да го видят, Гидиън изтръпна. Сякаш някой го бе пробол в гърдите. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че тя е права. Баща му бе замесен в нещо лошо. Толкова лошо, че бе нужно да се пази в пълна тайна.