Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (146)

145

Кейтлин се събуди с писъци.

Килията бе тъмна като гроб. Факлите по стените бяха догорели. Гидиън се надигна от сламеното легло до нея.

— Ерик! Ерик, помогни ми!

Гидиън тръгна пипнешком към източника на гласа. В този миг през железните врати на затвора им проникнаха червените отблясъци на факли. На тяхната светлина успя да я види за кратко. Бе притиснала колене към гърдите си, а очите ѝ бяха изцъклени от ужас.

— Какво става там? — подвикна един Наблюдател.

— Помощ! Помогнете ми!

Гидиън се опита да я успокои:

— Всичко е наред. Добре си. Всичко е наред.

— Помощ! — изпищя тя още по-силно.

Той седна на ръба на леглото и се постара да я усмири:

— Кейтлин, това е сън, чуваш ли? Събуди се!

Двама Наблюдатели влязоха бързо в килията. Високо вдигнатите факли в ръцете им хвърляха странни сенки по лицата им и ги превръщаха в уродливи маски.

— Всичко е наред — заяви Гидиън, като леко извърна тялото си към тях. — Запалете факлите тук и ще се успокои. Просто е уплашена.

Обгърна я през раменете и я придърпа към себе си:

— Не се безпокой. Никой няма да те нарани.

Думите обаче заседнаха в гърлото му. Подъл лъжец.

Запалиха четирите факли в клетката и светлината бавно пропълзя по стените. Кейтлин се пробуди от ужаса на сънищата си, за да се изправи срещу жестоката реалност. Потърси закрила в прегръдките на Гидиън. Гласът ѝ бе груб и дрезгав:

— Искам вода.

Двамата Наблюдатели изчакаха съгласието на Феникс.

— Донесете ѝ, моля.

По-високият от двамата, онзи, когото наричаха Хвърчаща риба, отиде до ъгъла на килията и напълни една голяма чаша с вода. Подаде ѝ я и тя отпи.

Гидиън се вгледа отново в двамата мъже. В тях имаше нещо различно. Начинът, по който се държаха, по който стояха. Погледна лицата им. Изглеждаха загрижени и съсредоточени. После забеляза, че на две места робите им са издути. Бяха въоръжени. Носеха пистолети.