Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (144)

143

Неделя, 27 юни, Денят на обновлението,

01:00 часа

Черният форд „Транзит“ се движеше на юг от Дивайзис по безлюдния първокласен път А360. Върху колата се вееше червено знаме, а под официалния герб „Военни имоти“ се мъдреха думите „Специализиран екип за научни изследвания“.

В микробуса имаше шест души. Всички бяха облечени със светлоотразителни непромокаеми якета със същия герб. В джобовете си носеха ламинирани идентификационни карти и официално разрешение за нощно наблюдение на поведението на дивите животни във и около имбърската огнева зона.

Меган огледа хората от екипа. Наистина бе впечатлена.

— Забележително е какво може да постигне човек, когато преследва чек от десет милиона долара.

— Така си е — съгласи се Джош Горан, който седеше на спускащата се седалка насреща ѝ. — Трой, поклони се, момчето ми!

Трой Линтън вдигна поглед от проблясващия в яркосиньо екран на лаптопа си и скромно се усмихна.

— Трой е нашият компютърен гений — обясни Горан. — Най-добрият хакер и фалшификатор на света. Стига да му дадеш малко време, и ще успее да проникне във всеки кът на виртуалния свят. За него няма недостъпни места или нещо, което да не може да открадне или промени.

Меган и Джими бяха натъпкани отзад заедно с двамата американци. Шофьорът се казваше Джей и, изглежда, беше англичанин. Заедно с него отпред бе седнал Люк, бивш военен от холандската армия, който работеше за Горан от две години.

— В момента в Имбър не са планирани значими военни маневри, затова има съвсем малко войници — съобщи Горан. — При това повечето от тях спят в казармените помещения или в местни частни квартири. Би трябвало да се придвижим без проблеми.

След половин час фаровете на микробуса осветиха предупредителен знак, на който пишеше: „ОГНЕВА ЗОНА. ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА!“

Фордът бавно мина покрай него. Когато стигнаха до една изоставена фермерска къща, Джей внимателно я заобиколи и паркира зад нея, така че колата да не се вижда откъм шосето.

— Добре. Да действаме! — възкликна Горан.

Грабнаха раниците си и бързо се разпръснаха в различни посоки. Всички разполагаха с двупосочни радиостанции, компаси, очила за нощно виждане, фенерчета и — за по-голяма достоверност на прикритието — фотоапарати и таблици за вписване на наблюденията. Линтън пък им бе разказал накратко за дъждосвирците, сърните и язовците в Имбър.

Поеха безшумно покрай безжизнените черупки на изоставени къщи, руини без прозорци и врати, тухлени скелети — свидетели на едно по-добро време. Пейзажът напомняше по-скоро на Косово, отколкото на Уилтшир.

Някогашните красиви сламени покриви бяха заменени с ръждясали ламарини. Градините с цветя се бяха превърнали в кални ями, белязани от веригите на танковете. В тъмнината се издигаше самотен жълто-червен знак, който заявяваше: „ВНИМАНИЕ! ОПАСНОСТ! НЕДЕТОНИРАНИ МИНИ!“

Придържайки се към инструкциите на Горан, Джими и Метан методично си проправяха път през останките на Имбър. Англичанинът Джей тръгна на север към Литълтън Даун. Линтън се насочи на изток към Съмър Даун, а самият Горан проучваше външните части на Уест Лавингтън Даун.

Търсиха в продължение на три часа. Не откриха нищо.

Когато се събраха отново, Горан разпъна една голяма карта на предния капак на микробуса и заби пръст южно от Имбър.

— Тук е самото сърце на периметъра. Военните го наричат „опасната зона“. Почти не сме стъпвали там. Досега обхождахме само периферните части.

Все още задъхан, Джей огледа топографията и каза:

— Ще ни трябва цял ден да обиколим толкова голям район с кола, какво остава, ако вървим пеша и претърсваме.

Никой не посмя да спори с него.

— Значи сега трябва да вземем решение — заяви Горан. — Слънцето ще изгрее всеки момент. Ако продължим, има сериозна опасност да ни засекат. А спрат ли ни, няма как да оправдаем присъствието си тук.

— Трябва ни друго прикритие — отсече Линтън. — Ще се представим, че правим дневно наблюдение, а не нощно. Днес е неделя. Едва ли някой ще тръгне да ни проверява. Само че първо трябва да се добера до компютър, за да променя документите ни и да уточня някои подробности.

Горан хвърли поглед на часовника си:

— 04:00 часа. Можем да поспим малко, докато Трой приготви новите документи. Ще се съберем отново по обед, ще се върнем и ще работим до падането на нощта.

Меган се съгласи наравно с останалите, но изпита вина. Пак щеше да се наложи да остави Сами при родителите си.

Тъкмо прибираха раниците си в микробуса, когато Горан рязко вдигна длан. Всички застинаха. В далечината видяха подскачащите фарове на бързо приближаващ се автомобил. Прикриха се зад изоставената сграда и изчакаха да отмине. Колата се насочи към близкото село.

— Бял микробус на някаква строителна компания — съобщи Горан и се изправи. — Отстрани имаше надпис „Смитсън“ или нещо подобно. Един от стоповете не работеше, затова не успях да видя номера.

После погледна първо Джими, после и Меган:

— Нещо да ви говори това описание?

— Да — процеди тя. — Определено ни говори.