Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (82)

81

Кейтлин усети нещо различно у мъжете с качулки, които я изкараха от адската дупка. Бяха по-внимателни с нея от обикновено. Неспокойни, напрегнати, много по-бавни. За миг се почувства обнадеждена. Сигурно бяха решили да я пуснат. После отново посърна. Много по-вероятно бе просто да я местят другаде. Похитителите често го правят. И това беше научила от Ерик.

Очите ѝ едва се бяха приспособили към светлината, когато ги завързаха с превръзка. Вдигна ръце към лицето си, но някой сграбчи китките ѝ и ги закопча с белезници. Студеният метал сякаш ухапа кожата ѝ.

Подкараха я по някакъв спускащ се надолу коридор. Понеже не виждаше, се клатушкаше като болна от морска болест. Невидими ръце ѝ помогнаха да заобиколи ъглите, след което я въведоха в стая, където температурата бе поне с десет градуса по-висока.

— Сложете я да седне.

Гласът беше на мъж. Англичанин. Образован. Авторитетен.

Натиснаха я да седне на някакъв стол. Усещането бе приятно — дърво и кожа вместо ледения камък.

— Кейтлин — гласът бе равен и спокоен, — ще ти зададем няколко въпроса. Съвсем лесни са. Много е важно да ни отговориш честно. Разбираш ли?

Тя си припомни думите на Ерик: „Създай връзка с похитителите си — независимо каква. Говори с тях. Това може да се окаже единствената нишка, която те свързва с живота.“

— Разбирам.

— Добре — в гласа прозвуча удовлетворение.

— Мога ли да получа нещо за пиене? Много съм жадна.

— Разбира се — той махна към един от Помагачите.

— Но не вода — помоли тя. — Само не и вода. Изпих толкова, че имам чувството, че от още една капка ще се удавя! Може ли да получа кока-кола или сок?

— Имаме само вода.

Пъхнаха в ръцете ѝ стъклена чаша. Повдигна я, но я наклони прекалено много, така че част от водата се разля, докато пиеше.

После някой я измъкна от ръцете ѝ.

— Как се казваш?

Различен глас. По-младежки. По-тънък. Имаше лек акцент. Определено не бе така добре образован.

— Кейтлин Лок — отвърна гордо.

— На колко години си?

— На двайсет и две.

— Къде си родена?

— В Харисън, Ню Йорк.

— Какъв е най-щастливият ти спомен с баща ти?

Въпросът я хвана неподготвена.

— Я пак?

— Баща ти — кой е най-щастливият ти спомен от него?

Болеше я дори само при мисълта за това. Дълго време измина в мълчание, докато Кейтлин мислеше какво да им каже:

— Когато бях дете, баща ми ми разказваше приказки. Всяка вечер сядаше до мен и ми четеше, докато заспя.

Успя да се засмее, макар и измъчено. След това продължи:

— Понякога измисляше приказки за принцеса, наречена Кей и приключенията ѝ, а после… — Тук едва успя да сдържи сълзите си. — А после заспивах, стиснала ръката му.

— А майка ти? Кой е най-щастливият ти спомен, свързан с нея?

Болеше ужасно. Ясно виждаше образа на баща си. Липсваше ѝ толкова много! Отчаяно копнееше да пъхне длан в неговата и отново да се почувства в безопасност.

— Не си спомням много за майка си.

— Опитай.

Отне ѝ известно време. Толкова дълго бе мислила за нея само лоши неща, че сега бяха необходими сериозни усилия, за да си припомни хубавото:

— Помня, че завърза жълти панделки в косата ми за първия учебен ден, защото мразех синята униформа. Спомням си също, че заедно правехме гофрети в дома на баба — почти всеки път, когато ходехме там. Освен това ме слагаше да седна на една възглавница в гримьорната ѝ в студиото и личният ѝ гримьор ме разкрасяваше.

Сега като се замисли, хубавите спомени не бяха никак малко. Само ако майка ѝ не ги бе предала… Ако не ги бе изоставила…

— Добре. Достатъчно. — Отново гласът на по-възрастния мъж.

Чу някакво щракване и бръмчене, което бързо секна — сякаш току-що изключиха нещо, захранвано с електричество. После чу приближаването на нечии стъпки.

— Защо ми зададохте тези въпроси?

Не последва отговор. Нечии ръце я вдигнаха от стола.

— Джейк, какво стана с Джейк? — в гласа ѝ прозвуча отчаяние. — Къде е той? Може ли да говоря с него?

Обърнаха я и я побутнаха. Принуждаваха я да върви.

— Кажете ми! Кажете ми какво се е случило с него!

Заби пети в пода, наклони се назад. С всички сили се опита да им се противопостави. Силни ръце я вдигнаха от пода.

— Мръсни копелета! — Започна да се извива и рита, но мъжете, поне четирима, я понесоха напред въпреки съпротивата ѝ. — Баща ми ще ви убие за това, което направихте! Хората на баща ми ще ви намерят и ще ви убият всичките, шибани нещастници такива!