Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (67)

66

Гидиън пъхна касетата във видеото. Сърцето му биеше забързано.

Едва позна обичната си майка. Бе очаквал да види красивата жена от видеото във Венеция — засмяна, пълна с живот. Реалността обаче бе друга.

Мари седеше в болнично легло, облегната върху бяла планина от възглавници. От ъгъла на образа личеше, че се е снимала сама. Лицето ѝ бе толкова слабо, че костите на черепа прозираха под кожата. Косата ѝ бе преждевременно побеляла и изтъняла, очите — силно зачервени. Личеше, че изпитва силна болка. Мари Чейс умираше.

Тя се усмихна от екрана на сина си и заговори:

„Скъпи мой Гиди! Толкова ще ми липсваш! Надявам се да живееш дълго и много, много щастливо. Надявам се да познаеш радостта да бъдеш родител. След като ти се роди, животът ми придоби нов смисъл. Почувствах се цялостна. Най-много от всичко исках ти, аз и баща ти да сме щастливи заедно.“

Емоцията я надви и тя замлъкна, после продължи:

„Скъпи, това ми желание няма да се изпълни. Не ми остава много време, затова трябва да ти кажа нещо. Оставям ти послание за по-късно, когато ще си достатъчно голям, за да не се уплашиш от моето състояние.“

Гидиън избърса сълзите си. За първи път осъзнаваше, че всъщност баща му не му е позволил да види майка си в тези последни дни, когато тя гаснеше мъчително. Мари Чейс също плачеше, когато протегна ръце, сякаш да прегърне единственото си дете:

„Гиди, никой, освен теб няма да види този запис. Нито баща ти, нито чужд човек. Той е единствено за теб. Има нещо, което трябва да кажа лично и единствено на теб. Баща ти уважава желанията ми. Той е добър човек и те обича повече, отколкото можеш да си представиш. Надявам се да се грижите един за друг, когато мен вече ме няма.“

Тя взе чаша вода от шкафчето до леглото и я поднесе към напуканите си устни. После се насили отново да се усмихне храбро. Гидиън отвърна на усмивката ѝ. Толкова му липсваше; много повече, отколкото бе признавал дори пред себе си.

Мари Чейс довърши съобщението, което му изпращаше от гроба: последните ѝ думи към сина, когото не бе видяла да пораства. Накрая му каза онова, което някога му казваше вечер преди заспиване. Изгасяше лампата на нощното му шкафче, привеждаше се и го целуваше по главата с думите: „Няма от какво да се страхуваш, съкровище. Обичам те и винаги ще съм до теб!“

Образът се превърна във вихрушка от сиви точици и касетата шумно започна да се пренавива. Гидиън се взираше в празния екран, без да може да помръдне. Умът му бе обсебен от шокиращата тайна, която майка му току-що бе споделила с него.