Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (39)

38

Пътят от Толард Роял до Шафтсбъри бе около петнайсет минути с кола. На Гидиън Чейс обаче му отне двойно повече време. Проверяваше картата отново и отново. Пропълзя през Ашмор и Ийст Мелбърн със скоростта на напечена от слънцето костенурка. Като стигна Кан Комън, отби от пътя и остави старото ауди, тресна вратата и тръгна пеша — беше само на пет минути от крайната си цел.

По пътя не видя нищо интересно — няколко бунгала за пенсионери; малка, наскоро варосана къща; черен дим, извиващ се над нечия градина; безкрайни зелени полета.

Всъщност околността изобщо не го интересуваше. Мислеше за онова, което не желаеше да види. Баща си. Мъртъв. Положен в зала в погребалната агенция, от която го деляха само няколко минути ходене. Щеше да го посрещне непознат погребален агент, който без съмнение се надяваше, че е прикрил добре факта, че мъртвецът си е пръснал черепа.

Гидиън спря изведнъж и повърна върху паважа на тихата селска уличка. Преви се надве и отново повърна. Стана му неудобно, че не отиде до ивицата трева отстрани или до канавката. Случаен наблюдател сигурно би го помислил за пиян, който страда от ужасяващ махмурлук. Де да беше така!

За свой срам установи, че дори не носи кърпичка, за да си избърше устата. Използва дланта си, която после изтри в тревата, благодари на майката-природа и се обърна. На прага на близката къща бе застанала една начумерена бабичка. В този момент той реши да предприеме нещо, заради което със сигурност щеше да закъснее. Нека.

Върна се бързо до колата и подкара целеустремено към Кан Комън. Стигна до едно кръгово кръстовище и забеляза магазин „Теско“.

Влезе вътре и след миг се почувства като в „Треска за пазаруване“^[1]. Буташе стремително количката между рафтовете и хвърляше в нея мляко, хляб, полуфабрикати, консерви, портокалов сок — всичко, за което се сетеше. После взе най-важните неща: паста за зъби, шампоан, пяна за бръснене, самобръсначка и ножчета. Метна в количката и няколко пакета с бельо и чорапи, дезодорант и дори четка за коса.]

Веднага щом плати, се втурна към тоалетната да се освежи. Стори му се невероятен лукс да използва собствена четка за зъби вместо някоя, оставена от анонимен гост на баща му. После се сети за още нещо, върна се в магазина и взе сирене „Чедър“, пакет бисквити, шоколад и няколко вида плодове — продуктите от списъка за пазаруване, който бе видял на хладилника. Същите, които баща му не бе доживял да си купи.

На излизане Гидиън хвърли изпълнен с копнеж поглед към малкото кафене на входа. От доста време си мечтаеше за една истинска английска закуска. Може би по-късно. Запита един възрастен мъж, разхождащ лабрадора си, как да стигне до улица „Блийк“. Две минути по-късно вече бе там — на прага на смъртта, в буквалния смисъл на думата.

Сред погребалните агенти „Ейбрахамс & Кънингам“ бяха онова, което „Чепстоу, Чепстоу и Хоукс“ бяха сред адвокатите: мрачни назадничави традиционалисти. За миг почувства, че се е озовал в дома на нечия ексцентрична и леко побъркана леля. Стените в коридора бяха с мрачни раирани тапети, а подът — с тъмнозелен мокет. В неуютната приемна нямаше никой. На стената срещу себе си забеляза дискретна табелка с надпис: „Моля, позвънете!“, а под нея — полирана медна плочка с голям бял бутон в средата. Той обаче го подмина и тръгна по коридора, без сам да знае защо, тласкан от някакъв натрапчив импулс. Искаше да види какво се крие зад скучната и наивна фасада, преди да пристъпи в черното царство на погребенията и кремациите.

Стаята, чиято врата отвори първо, бе пълна с ковчези. Тук бе изложена „стоката“. Без съмнение именно тук започваше дискретното убеждаване — дъбов или кедров ковчег вместо по-евтините от бор или талашит. Следващото помещение бе за служителите: няколко стола, голяма маса, микровълнова печка, мивка и кафемашина. Животът продължава дори в присъствието на смъртта.

Третата стая го шокира. Първо миризмата. Течността за балсамиране. После металът — навсякъде стоманени мивки, колички, инструменти. Един млад мъж в бяла престилка вдигна поглед от парчето сива плът пред себе си.

— Не можете да влизате тук. — Поколеба се, после заобиколи безжизненото тяло, проснато на масата с колелца. — Роднина ли сте? Мога ли да ви помогна?

Мъжът се приближи към Гидиън, заставайки така, че да скрие тялото от погледа му.

— Върнете се в приемната, а аз ще се обадя и ще пратя някого да ви окаже съдействие. Съгласен ли сте?

Гидиън кимна. Забеляза, че мъжът държи ръцете си зад гърба — криеше омазаните в червено гумени ръкавици.

— Съжалявам — извини се Гидиън и излезе. Отиде при звънеца и този път го натисна. След по-малко от минута се появи набит мъж на около четирийсет и пет години, с къдрава брада и квадратни кафяви очила. Докато се приближаваше, мъжът приглади с длани сакото на тъмния си костюм.

— Крейг Ейбрахамс. Вие ли сте господин Чейс?

Протегна ръка:

— Гидиън Чейс.

— Много съжалявам за загубата ви, господин Чейс. Веднага ли ще искате да видите баща си, или предпочитате първо да обсъдим подробностите?

— Бих желал да го видя, ако обичате.

— Разбира се. Последвайте ме, моля.

Тръгна след него по стария зелен мокет. Прекосиха приемната и поеха по друг коридор, по-слабо осветен.

Ейбрахамс спря пред една врата, означена като „Стая за покой“. Прокашля се и покри почтително устата си с ръка.

— Преди да влезем, искам да ви спомена две неща. Първо, позволихме си да облечем баща ви в дрехите, които ни дадоха от полицията. Ако ги сметнете за неподходящи, ще ги сменим с каквото вие посочите.

— Благодаря ви.

Погледът на Ейбрахамс стана по-сериозен.

— Второ, нашият гримьор се постара неимоверно, но въпреки това се страхувам, че може леко да се шокирате, когато го видите.

— Разбирам.

— Много клиенти очакват любимите им хора да изглеждат точно такива, каквито си ги спомнят. За съжаление това не е възможно. Просто исках да ви подготвя.

Ейбрахамс се усмихна със съчувствие, след което отвори вратата. Гидиън бе връхлетян от миризмата на свежи цветя. Пердетата бяха спуснати и навсякъде горяха големи свещи. Натаниел Чейс бе положен в махагонов ковчег, тапициран отвътре с креп. Горната част бе отворена, така че главата му се виждаше. Гидиън се приближи към тялото. Гримьорът наистина бе свършил добра работа. На пръв поглед по нищо не личеше, че баща му е опрял пистолет в слепоочието си и е натиснал спусъка.

Постепенно забеляза някои неща. Кожата имаше странен оранжев оттенък. Косата бе сресана необичайно. Главата бе сплескана близо до лявото ухо — вероятно мястото, откъдето бе излязъл куршумът.

Ейбрахамс внимателно докосна ръката му:

— Бихте ли желали да ви оставя насаме?

Гидиън не отговори. Имаше чувството, че емоциите му са се смесили и го нападат от всички страни. Съжаление. Любов. Гняв. Надигнаха се всички едновременно и впиха в него отровни зъби. За миг си припомни погребението на майка си. Сълзите. Черното облекло. Мъжете със странната дълга кола. Сети се как стоеше край гроба и с всичка сила стискаше ръката на баща си. Имаше чувството, че ако се пусне, ще пропадне някъде и няма да спре, преди да стигне края на земята. Сега тези спомени се върнаха.

— Видях достатъчно, благодаря.

Усмихна се на баща си, целуна връхчетата на пръстите си и ги постави върху деформираната му глава. Този кратък контакт обаче му се стори недостатъчен. Не можеше да го остави просто така. Приведе се над ковчега и притисна устни към челото му. Нещо, което не помнеше да е правил никога досега.

В този миг стените, издигнати около подсъзнанието му, се срутиха и очите му се наляха със сълзи. Гидиън обви с ръце мъжа, който го бе създал, и захлипа.

Крейг Ейбрахамс се измъкна тихо от стаята. Не ставаше въпрос за такт и дискретност. Трябваше да се обади по телефона. Беше много важно.