Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (32)

31

Дивайзис

Сержант Джими Докъри бе местният Хорейшио Кейн. Или поне така си мислеше. Говореше по-бавно от умиращ мъж с астма и носеше слънчеви очила дори и през най-мрачните дни. От онези, дето за последно бяха на мода, когато излезе „Топ Гън“.

Като дете бе голямо мрънкало, бе рижав и луничав, затова често го тормозеха и биеха. Когато порасна обаче, им го върна на всичките: стана ченге. Единственият проблем бе, че за разлика лейтенанта от „От местопрестъплението: Маями“, Джими не беше суперполицай. Беше нищо и половина.

Да, ама бе син на заместник-началника на областното полицейско управление. Нищо нямаше значение на фона на тази малка подробност.

— Чух, че се нуждаете от помощ, инспекторе. — Първо се надвеси над рамото ѝ, после се настани на стола до бюрото ѝ и я огря с най-широката си усмивка. — Радвам се, че мога да съм полезен.

Меган потръпна от отвращение.

— Благодаря, Джими. — Издърпа изпод купчината хартия няколко листа, защипани с телбод, и една дебела папка. — Това е цялата информация за самоубийството на Чейс. Знаеш за него, нали?

Като видя безизразния му поглед, едва се сдържа да не изпищи.

— Професор Натаниел Чейс. Световноизвестен писател, археолог, търговец на антики и древни артефакти. Имаше къща на Кранбъри Чейс, в Толард Роял, където живеят богаташите.

— А, да. Сетих се.

Сигурна бе, че лъже, но продължи:

— В интернет можеш да намериш много информация, включително за самоубийството му. — Отвори папката и посочи списъка с телефонни номера. — Това е мобилният телефон на Гидиън Чейс, сина на Натаниел. Поиска да види тялото. Имаш ли нещо против да се погрижиш да се държат с него с подобаващо съчувствие?

Меган млъкна и се замисли дали и тази задача ще му е по силите.

— Разчитайте на мен! — Той се усмихна широко и очите му се разшириха — номер, с който искаше да ѝ покаже, че е готов на много повече за нея… извън служебните си задължения.

Меган не можеше да повярва: този я сваляше!

— Какво още чакаш, Джими? — Наклони глава настрани, сякаш изучаваше някакво странно насекомо, изпълзяло изпод камък в краката ѝ. — Доколкото разбрах, ще се наслаждавам на компанията ти само за два дни. Нямаме много време, така че ще е добре да започнеш веднага.

Той схвана намека и се отдалечи, махвайки с ръка:

— До после, шефе!

Меган отпусна юмруци. Трябваше да се научи да не се нервира толкова. Да не понасяш глупаци бе едно, да искаш да ги фраснеш в носа — съвсем друго. Направи си още една чаша черен чай в тясното пространство, служещо за кухня, и се върна на бюрото си навреме, за да вдигне телефона. В бързината разля чай върху документите.

— Инспектор Бейкър. По дяволите!

След момент колебание от отсрещната страна на линията дойде мъжки глас:

— Обажда се патрулен полицай Роб Федърби от Шафтсбъри. Сержантът ми каза да ви звънна.

— Съжалявам, Роб, току-що разлях нещо. Изчакай една секунда. — Премести листовете по-далеч от разпростиращата се тъмна локва и я попи с кърпички от чантата си. — Така, на линия съм. Още веднъж извинявай. Та какво казваше?

— С патрулен полицай Джоунс се отзовахме на обаждането за влизане с взлом в Толард. Аз поисках да ви се обадят от контролната… Нали ви звъннаха?

— Да. Много благодаря. Как е колегата ти?

— Добре е. Изгуби гласа си за кратко, което в крайна сметка не бе чак толкова лошо.

Тя се разсмя. Както с повечето ченгета, черният хумор бе едно от малкото неща, които ѝ помагаха да запази здравия си разум.

— Тъкмо прочетох доклада ти. Много е подробен. Ако от някое криминално риалити решат да използват случая, трябва на всяка цена да те вземат.

Той бе поласкан.

— Благодаря. Опитвам се да запомня и възпроизведа възможно най-пълно събитията.

— С какво мога да съм ти полезна?

— Интересувате ли се от случая? Имам предвид обира. Зная, че вие разследвате самоубийството.

— С какво разполагаш?

— Ами криминолозите намериха няколко много добри отпечатъка от стъпки на ливадата в градината. Отговарят на оставените в къщата.

— Прекрасно! — Обзе я оптимизъм. — Имате ли заподозрян?

Той се изхили:

— Ще ни се! Все пак има надежда. Нападателят е забравил брезентова чанта с инструменти за разбиване — могат да послужат за практическо ръководство за кражба с взлом.

— Роб, аз съм на около шейсет километра от имота на Чейс. Дали можем да се видим там след… да речем, два часа? Много ще ми помогнеш, ако ми покажеш мястото и кое къде е било открито. И как мислиш, че е станало.

— Ще трябва да попитам сержанта, но мисля, че няма да има проблем. Ако все пак ми откаже, ще се обадя да ви съобщя. Става ли?

— Чудесно. Благодаря ти.

Затвори, доволна, че ще има възможност да види Гидиън Чейс отново. Така щеше да има възможност да разбере защо я излъга.