Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (184)

183

Докато лекарят пристягаше ластичния бинт върху раната на Повелителя, Жерав повтори ужасната новина:

— Криптата е празна. Претърсихме я цялата. Може да са били в нея, но вече ги няма.

— Бяха на монолита! — Гласът му бе изтънял от болката. — Видях ги да се катерят по него!

— Да не мислиш, че съм пренебрегнал заповедта ти? — отвърна забързано Жерав. — Претърсихме всичко, включително и монолита.

— Аз самият се изкатерих по монолита, Повелителю — добави един от Наблюдателите. — Качих се чак на върха. От него е невъзможно да се достигне тавана. Не може да са избягали от там.

Повелителят свали краката си от масата и седна. За миг се замая от резкия приток на кръвта, нахлула в главата му.

— Тогава трябва да са още в стаята.

Жерав се приведе към стария си приятел:

— Вярвай ми, не са. Иначе щяхме да ги открием.

— Сигурно са се измъкнали от криптата зад гърба ми. — Стъпи на пода и потръпна.

— Трябва да си починете — намеси се лекарят. — Току-що обгорих раната. Не бива да я травматизирате допълнително!

Повелителят пренебрегна предупреждението му:

— Претърсете навсякъде още веднъж. Само веднъж — и приключваме!

На лицето му се изписа поражение.

— Жерав, знаеш какво трябва да се направи, нали?

Жерав кимна. Разбра. Знаеше много добре какво трябва да стори.