Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (180)

179

Гидиън не успя да се придвижи достатъчно бързо и каменното острие се вряза в прасеца на Кейтлин. Тя изпищя и за малко да се изпусне, но все пак успя да се задържи за ръба. Гидиън сграбчи ръката ѝ и стремително я издърпа още едно ниво нагоре.

Повелителят отново замахна с ножа. Прекалено ниско — пропусна. Приближи се още малко и замахна отново. Сега бе по-близо, но пак не улучи. Пренебрегна болката в крака си и се покатери на най-долната лавица на монолита.

Гидиън изтласка Кейтлин нагоре и встрани, далеч от него. Докато гледаше другаде обаче, ножът се вряза в рамо му. Пръстите му се разтвориха и той се изпусна от каменния блок.

Повелителят скочи след него. Това вече бе лично. Ставаше въпрос за неговата гордост, за честта му. За нещата, заради които си струваше да живее… и да умре. Отново замахна с ножа.

Пистолетът сега бе на каменния монолит и Гидиън не можеше да го достигне. Очите му се приковаха в смъртоносното острие в ръката на баща му.

Повелителят подскочи тромаво и отново замахна, но понеже не можеше да пази добре равновесие, ударът не достигна целта. Гидиън веднага забеляза слабото му място — по десния му крак се стичаше кръв. Той се стрелна и заби пета право в раната.

Повелителят изкрещя от болка и се сгърчи, а ножът падна от ръката му. Гидиън можеше да го довърши. Да се върне за пистолета и да го застреля. Не го направи.

Вместо това се обърна и започна бързо да се катери към Кейтлин.

— Глупак такъв! — извика след него Повелителят, стиснал с две ръце ранения си крак. — Оттук няма изход! Не можете да избягате!

Гидиън се набра и се изкачи до върха на каменния къс. После помогна на Кейтлин. Когато двамата се изправиха един до друг, разбра, че баща му е казал истината.

Никъде не се виждаше изход.