Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (169)

168

Шестима Последователи, предвождани от Дракон и Муха, забързано поведоха Кейтлин и Гидиън обратно към килията им. Момичето бе ужасено от това бързане, от заразителната им, трептяща като оголен нерв енергия.

— Какво става? — обърна се Гидиън към Дракон.

— Чакай малко.

Наблюдателите блъснаха жертвата вътре, а Дракон дръпна Гидиън по-далеч от решетките:

— Повелителят промени плана за ритуала. Отишъл е до Кръга и сам се е превърнал в съд, в дом на Светините. Сега боговете са в него. В момента той е в Голямата зала. Те ще имат възможност да заемат местата си в Светилището.

— Променил е мястото на церемонията?

— Точно така. Вярва, че ще бъде по-безопасно да се проведе тук, отколкото навън, на открито.

— Нима това съответства на традицията?

— Естествено. Кръгът в Голямата зала е от същия камък, от който е изграден домът на боговете там горе. В известен смисъл е дори по-свещен от онзи, който е на открито и достъпен за всички.

Гидиън разбра какво значи това. Въобще нямаше да я изведат на открито. Той нямаше да има възможност да ѝ помогне да избяга. Вгледа се през решетките на килията. От мястото на смъртта я делеше един съвсем къс коридор.

— Трябва да говоря с баща си.

Опита се да мине покрай Дракон, но той му препречи пътя:

— Това е невъзможно.

— Налага се!

— Казах, че е невъзможно. — Другият присви очи. — Повелителят нареди да не бъде безпокоен. Здрачът ще настъпи съвсем скоро. Ритуалът вече започна.

Върнаха Гидиън в килията и заключиха вратата. Кейтлин бе седнала на покритото със слама легло. Косата ѝ още бе мокра, тя неловко стискаше набрания плат на робата. На гърба имаше процеп, така че за каменния нож да няма преграда към плътта.

Гидиън разви въжето от кръста си:

— Ето, вземи това да пристегнеш робата.

Тя го пое и едва потисна едно ридание.

— Глупаво е, нали? Съвсем скоро ще ме убият, а аз се притеснявам, че ми се вижда задникът!

Той добре разбираше нуждата ѝ да запази някаква частица самоуважение.

— Не е глупаво. Проява на достойнство е.

Кейтлин погледна към вратата. Толкова бе уплашена, че едва можеше да говори.

— Какво става там?

— Церемонията ще бъде извършена тук, вътре, вместо в каменния кръг горе.

Искаше му се новините да не бяха такива. Да можеше да ѝ каже нещо хубаво вместо това. Лицето ѝ потъмня от тъга. Приличаше на отчаяно, изгубено дете.

— Ще ме прегърнеш ли? Само за малко, моля те. Имам чувството, че ще се разпадна.

Гидиън се приближи. Тя обви ръце около кръста му и положи глава на рамото му. Беше приятно и успокояващо да се притисне към човек, който не иска да я нарани.

— Ей! — един от Наблюдателите потропа по вратата на килията. — Без такива! Отдръпни се веднага от нея!

Гидиън стрелна мъжа с унищожителен поглед. Нима идиотът смяташе, че се кани да прави секс с нея? Ама че глупаво. Той знаеше не по-зле от всеки тук, че осквернената и омърсена жертва не би била подходяща за дар на боговете. Щеше да е непотребна.

Непотребна.

Как не се бе сетил по-рано?!

Може би все още имаше надежда. Имаше шанс да спаси живота ѝ.