Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (16)

15

Меган Бейкър приглади тъмносивата си, дълга до коленете пола и седна на твърдия стол до леглото на Гидиън.

— Е? Какво, за бога, се е случило с вас?

— Боя се, че не си спомням почти нищо.

Тя хвърли кос поглед към сестрата, която не я изпускаше от очи:

— Има ли наоколо някое по-уединено място? Някъде, където да поговоря насаме с него?

Сестрата се замисли за миг, после отвърна:

— Нататък по коридора има кабинет за прегледи, който не се използва в момента. Можете да използвате него. Само обърнете табелката на вратата и няма да ви безпокоят.

Меган отново насочи вниманието си към Гидиън:

— В състояние ли сте да ходите?

— Да, да. Добре съм.

Той бавно спусна крака на пода, като се постара прекалено късата и тясна пижама да не разкрива от тялото му повече, отколкото смяташе за прилично.

— Извинете за външния ми вид — каза той и посочи избелялата дреха на райета.

Когато влязоха в кабинета, Меган обърна табелката с надпис „Заето“, затвори вратата и придърпа два стола.

— Добре, какво се случи, след като излязохте от полицейското управление?

Той се почувства като глупак.

— Не бях обмислил добре нещата. След като се разделихме, осъзнах, че няма къде да отседна. Реших да отида в дома на баща ми и да преспя там. Предполагам, че дълбоко в себе си съм бил… привлечен от мястото.

— Това е напълно естествено.

— Може, не зная. Както и да е. Задната врата бе разбита, така че се обадих на полицията и влязох да огледам.

Тя кръстоса крака:

— Трябваше да изчакате идването на патрулната кола. Дежурният не ви ли каза да изчакате?

Той не си спомняше какво са му казали, но не искаше да навлича неприятности никому.

— Предполагам, че ми е казал, но не му обърнах внимание. Исках само да надникна и да се уверя, че не съм вдигнал фалшива тревога.

— Явно не е било фалшива тревога.

— Да. В кабинета на баща ми видях един мъж да пали къщата.

— Как? Какво точно правеше?

Образът в главата му бе съвсем ясен:

— В едната си ръка — лявата — държеше листове хартия. Запали ги със запалка… от онези евтините.

— За еднократна употреба. Марката BIC ли беше?

— Нещо подобно, струва ми се. Запали хартията, после с нея запали пердетата. Канеше се да направи същото и с бюрото на баща ми.

— Но тогава се намесихте вие и го спряхте, така ли?

— Не точно. Първо затворих вратата и го заключих вътре. После осъзнах, че трябва да го пусна, иначе вероятно щеше да загине.

— Доста хора биха се изкушили да го оставят вътре.

— И на мен ми се искаше.

— Добре, че не сте го направили, иначе щяхме да ви обвиним в углавно престъпление.

— Зная.

Тя го наблюдаваше внимателно. Той бе учен, не боец. Един от онези мъже, които изглеждат достатъчно високи и добре сложени, за да се справят в подобна ситуация, но не знаеха как, защото никога не им се бе налагало.

— И какво стана? Отворихте вратата и той ви се нахвърли?

— Общо взето. Изблъска ме встрани, а аз го сграбчих през кръста като ръгбист. Само дето не успях да го поваля и той започна да ме удря и да ме рита.

Тя погледна раната на лицето му. Стори ѝ се необичайна.

— Порязал ви е бузата много лошо. Трябва да е носил нещо на дясната си ръка. Може би пръстен с монограм?

— Не забелязах, само усетих болка, когато ме удари.

— Да, мога да си представя. — Тя вдигна чантата си от пода. — Имате ли нещо против да я снимам? Очертанията са съвсем ясни.

— Ами… не.

Тя плъзна капачето на миниатюрния цифров апарат, който носеше със себе си, след което буквално го заслепи със светкавицата.

— Съжалявам — извини се, без да сваля фотоапарата, — само още една.

Светкавицата блесна още веднъж.

— Криминалистите ще погледнат снимките. — Затвори фотоапарата и го пусна в чантата си. — Ако успеем да хванем мъжа, който ви е оставил този белег, ще го обвиним в нападение, кражба с взлом и палеж. За тези трите може да получи солидна присъда.

— Може?

— Да. Боя се, че представителите на английската съдебна система ще изслушат и ще вземат под внимание всички сълзливи истории за нещастното му детство — как си е подмокрял леглото, че баща му е бил агресивен алкохолик и прочее. Това са смекчаващи вината обстоятелства. Успяхте ли да го огледате добре?

На лицето на Гидиън се изписа разочарование.

— Не, за съжаление не. Всичко стана толкова бързо… Освен това бе много тъмно.

Меган имаше диплома по психология и бе работила две години под ръководството на един от най-добрите британски криминални психолози. Разпознаваше лъжата преди още да е изречена. Намръщи се и си придаде объркан вид:

— Не разбирам… Видели сте ясно запалката в ръката му и това, че е марка BIC, но не сте успели да видите лицето му?

Гидиън се почувства неудобно.

— Не знам. Погледът ми бе привлечен от огъня, затова не го огледах.

— Разбирам. И все пак… Бил е осветен от горящата хартия в ръката му и от горящите пердета. Въпреки това не можете да дадете дори най-общо описание?

Той сви рамене:

— Съжалявам.

— Господин Чейс, искам да ви помогна, но ще трябва да ми се доверите.

Гидиън я погледна изненадано:

— Но аз ви имам доверие! Какво ви кара да мислите обратното?

Меган не обърна внимание на въпроса.

— Сигурен ли сте, че не можете да ни кажете нищо за него? Височина? Телосложение? Цвят на косата, дрехи? Каквото и да е.

Тя бе впила поглед в него и не го изпускаше от очи. Гидиън обаче запази мълчание. Точно преди да хлопне вратата, бе успял да заснеме мъжа с телефона си. Крадецът със сигурност имаше някаква връзка с тайните на баща му — а той възнамеряваше да ги разкрие до една, и то преди полицията.

Меган все още очакваше отговор.

Той поклати глава:

— Съжалявам, наистина. Не мога да ви помогна.

Тя го заслепи с една толкова ярка усмивка, че Гидиън трепна.

— Напротив — отсече ледено. — Вярвайте ми, ще ни помогнете, независимо дали искате или не.