Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (147)

146

Меган искаше веднага да се впусне след него, да го притисне и вкара в канавката. Искаше да разбере какво, по дяволите, прави Смитсън на земята на Министерството на отбраната в четири сутринта.

Горан разкопча и свали радиото от колана си:

— Командването до водач „Ехо“. Засякохме бял микробус, който се насочва на изток от Имбър. Отстрани има надпис „Смитсън“. С-М-И-Т-С-Ъ-Н. Наблюдавайте и докладвайте, освен ако не получите други инструкции. Край.

Чу се някакво съскане, после изпращя глас:

— Разбрано, командир. Край.

Меган го изгледа раздразнено:

— Това пък кой беше?

Горан самодоволно обясни:

— Разположил съм екипи за наблюдение по целия периметър. Ще действат още известно време, докато движението по пътищата не е особено натоварено. После ще е доста по-трудно. Екип „Ехо“ следи микробуса и ще ни докладва.

— Предпочитам да ми бе казал, че разполагаш с подобни ресурси. Как да ти помогна, като не знам с какво участваш в играта?

Американецът широко се усмихна:

— Съжалявам, мадам. Ще споделя подобна информация само в случай на необходимост. — Усети, че тя се кани да му отвърне жлъчно, и продължи: — Нямаме време за спорове. Трябва да се махнем оттук, преди да се е развиделило напълно.

Тя го изгледа гневно:

— А не ви ли се иска да разберете откъде се взе микробусът, който ни задмина?

Вгледа се в здрача към опасната огнева зона на военните, накъдето бе поел Смитсън. Горан тъкмо се канеше да ѝ отговори, когато от радиостанцията долетя глас:

— Командир, тук „Ехо“. Имаме проблем. Мисля, че мишената току-що ни забеляза.