Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (145)

144

Повелителят на кръга седеше сам и обгърнат от мрак в Източната зала. Чакаше да мине времето. Както бе правил и вчера сутринта, и сутринта преди това. Едно от вечните задължения на Повелителите бе да отбелязват изгрева и залеза над Светилището и Стоунхендж, да скицират пътя на Слънцето.

Това бе геоцентричният модел на Последователите. И те като гръцките философи Аристотел и Птолемей вярваха, че една конкретна земна точка е център на Вселената и всичко се върти около нея. Само че Последователите бяха по-мъдри; те знаеха, че са важни не само орбитите на планетите и движението им, а и резултатът — раздвижването на духовните сили. Подреждането, подравняването и свързването на душите и енергията. Теченията, подчинени на гравитацията на този център, носещи безгранична мощ. Самата квинтесенция на духовните сили.

Знанията на Последователите предхождаха тези на всички останали. Те бяха измислили науката, дала начало на астрономията, астрологията, географията, метеорологията и всички останали. На тях се дължеше мъдростта на древните.

През източния звезден канал Повелителят съзря първата следа на изгрева. Това не бе зората. Беше нещо различно, по-конкретно. Моментът, в който ръбът на великото светило се показва над хоризонта. Мигът, в който се променя равновесието на силите. Онази част от секундата, когато свършва господството на нощта. Първата глътка въздух, която си поема новороденият ден.

Приковал очи в издигащия се в утринното небе оранжевочервен диск, Повелителят за кратко се замисли за новия член на Гилдията. Феникс. Собственият му син. Кръв от кръвта му, плът от плътта му. Днес щеше да бъде решаващ ден за него. И за двама им. Казват, че кръвта вода не става. Залезът щеше да подложи тази теория на изпитание. Когато огненото кълбо се потопеше под хоризонта и на запад изчезнеше и последната следа от заревото му, щяха да научат отговора. А после щяха да напишат нова страница в историята.