Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (141)

140

— Дявол да те вземе, Джими, почти ми счупи ръката! — каза Меган, докато разтриваше болезненото място.

— Съжалявам — измърмори той. — Опитах се да ви спра, без да ви наранявам. Можех да съм много по-груб.

Тя приглади дрехите си.

— Хулиган такъв! Къде, по дяволите, си научил тия хватки?

— Доста ме тормозеха в училище. Рижата коса те прави ясно забележима мишена. Баща ми ме записа на уроци по таекуондо.

— Томпкинс направо ще ти срита задника, задето изчезна. Тя протегна няколко пъти ръка и леко я раздвижи. Като че ли нямаше трайни поражения.

— Значи сте ѝ казали?

— Все на някого трябваше да кажа.

Джими схвана, че е крайно време да даде някакво обяснение за изчезването си.

— Вие не ми вярвахте, личеше си. Затова отидох да потърся нещо, с което да ви докажа, че не съм част от оня откачен култ, свързан с мъртвия професор и Стоунхендж.

Тя го изгледа подозрително:

— И успя ли?

— Проследих Атли и Смитсън. Те със сигурност се познават. Засякох Атли пред дома му и последвах мерцедеса му. Срещна се със Смитсън на една отбивка от шосе А360. Качиха се в задната част на микробуса на Смитсън, откъдето той извади нещо. После се разделиха и всеки пое в различна посока.

— В каква?

— Атли тръгна обратно на изток към Тидуърт, а Смитсън се насочи на запад.

Меган си представи мислено разположението на обектите.

— Там няма нищо особено. Не и преди да завиеш на север към Дивайзис.

— Всичко принадлежи на военните. От Министерството на отбраната са изкупили всичко наоколо.

— Ти кого последва — Атли или Смитсън?

— Реших да тръгна след Смитсън и да го следвам, докъдето мога.

— И какво стана?

— Ами той продължи на север покрай Уестдаун Камп и Тилшед. След около три километра зави рязко наляво, към Имбър.

— Имбър?

— Това е един призрачен град, разположен доста навътре в забранената зона. Никой не живее там от повече от шейсет години. Има само необитаеми къщи и пустеещи градини. Сградите си стоят, но никой не ги посещава. Само в църквата все още има служба всяка година.

Меган си припомни картата в кабинета на Томпкинс и проверката в архивите на Поземлената комисия.

— Точно там е парчето земя, собственост на Натаниел Чейс. Едно от малкото, които военното министерство не е успяло да закупи.

— Не мога да си представя кой би могъл да го иска и за какво му е притрябвало. Доколкото знам, военните използват района да се упражняват в стрелба. Обикалят и стрелят по всичко, което им падне, а после минават отгоре с танковете и дори бомбардират околностите.

— Сигурно има много работа за строителни фирми — предположи Меган.

— Съмнявам се. От армията сами отстраняват щетите. Пращат един взвод войници да иззидат стените и да заковат вратите и прозорците с дъски.

Тя претегли нещата. Ако Гидиън Чейс все още бе в неизвестност, имаше немалка вероятност да го държат именно в Имбър. Също и Кейтлин Лок.

— Не знам какво да правя, Джими. Не мога да отида при Томпкинс само с това. На всичкото отгоре баща ти и началникът на областната полиция искат да ме прехвърлят в Суиндън.

— Какво?!

— Разкарват ме. Това е дълга история. Как да огледаме Имбър и околностите, без никой в службата да разбере?

— Знам точно как да стане. — Погледна я с уверена усмивка. — Всъщност вече намерих човек, който може да ни помогне. Чака в колата ми.