Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (137)

136

Меган остави колата на тротоара, на една пресечка от къщата си, и измина останалото разстояние пеша. Опитваше се да се успокои. Срещата с Гибсън и Уилис се бе оказала загуба на време. Двете с Томпкинс изглеждаха като глупачки. Двамата лондонски полицаи не бяха повярвали на нито една дума от казаното. Искаха факти, нищо друго.

Меган се почувства самотна. Уязвима. Напрегната. Вървеше не само за да се успокои; това бе и предпазна мярка. Възможно бе Адам да е в къщата. Адам — съпругът, в когото си мислеше, че отново е влюбена. Мъжът, когото седеше до престъпника Мат Атли.

Край къщата не се виждаха никакви странни коли, но въпреки това тя се забави на тихата улица почти пет минути, преди да събере смелост да влезе.

Къщата бе празна, но той бе идвал. На масата във всекидневната имаше бележка, написана с неговия почерк. Грабна я, като за малко не бутна вазата с цветя, на която бе подпряна.

„Мег, прибирам се у нас. Обади ми се, когато осмислиш нещата.

А.

ПП — Трябва да поговорим за това кога мога да виждам Сами.“

Смачка я и я захвърли в пълното кошче. Сърцето ѝ препускаше. Събра малко дрехи за себе си и дъщеря си, огледа се още веднъж и излезе да заключи.

Там стоеше мъж. Беше наблюдавал дома ѝ в очакване тя да се появи.