Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (116)

115

Меган влезе в малката си къща и се насочи право към хладилника с преполовената бутилка „Совиньон Блан“. Изрита обувките си и се отпусна на дивана с чаша бяло вино в ръка. Днес с Адам се канеха да прекарат една романтична вечер заедно. Родителите ѝ бяха взели Сами, за да могат двамата да излязат на вечеря и после да останат сами. Само до секс и беше…

По пътя към дома доста бе мислила. За Гидиън, за Джими, за бащата на Джими — заместник-началника на областната полиция… Божичко. Чу превъртането на ключ в ключалката и потръпна. Адам я повика от антрето:

— Мег, горе ли си?

— Във всекидневната съм. Напивам се.

Той изникна на прага и ѝ се усмихна:

— Добре ли си?

Тя кимна, после обаче промълви:

— Не, не бих казала.

Адам се приближи до нея. Изглеждаше напрегната, а той бе сигурен, че знае причината. Натоварваше се прекалено много и стресът си казваше думата.

— Скъпа, недей да се притесняваш точно тази вечер. Нямам нищо против да си останем вкъщи и да гледаме някой филм. Можем да се сгушим на дивана, както правехме, когато Сам беше бебе.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя се засрами. Чувстваше се неловко, но бе благодарна.

Адам отиде до хладилника и взе нова бутилка вино. Допълни чашата ѝ, а за себе си взе една бира. Върна се и седна до нея — там, където сядаше някога. Меган положи глава на гърдите му, затвори очи и се разплака.