Петър Бобев
Гущерът от ледовете (8)

VIII

Последните лъчи на залязващото слънце, огромно, кървавочервено, бяха запалили повърхността на океана. Откъм кораловия остров, обрасъл с гъсти кичури палми, които се открояваха като черни изрезки върху пурпурния фон на залеза, се носеше глухият бумтеж на вълните при подводните скали.

Професор Станоев и капитанът седяха на пейката, унесени в разговори, а край тях се бе струпал целият екипаж в очакване на идващия кораб. Някои моряци пушеха усмихнати и обнадеждени, други вечеряха, насядали кой където свари. Понякога от гърдите им се откъртваха безгрижни, несдържани смехове. Никой не би допуснал, че са корабокрушенци — толкова ги бе освежила и ободрила радостната вест.

Може би за стотен път през този ден Милчо пак надзърна в хладилника да се увери, че огромният труп още не е почнал да се разлага и че все има някаква надежда да бъде запазен.

В полумрака едва се очертаваше като цяла могила масивното туловище с обърнатата назад змийска глава.

Изведнъж от дъното на шкафа пак прошумя онази лека въздишка.

Момчето се дръпна назад, настръхнало от уплаха, изтича при баща си и се притисна към него.

— Татко, диша!

— Кой диша? — обърна се към него палеонтологът, озадачен от това необикновено вълнение на сина си.

— Гущерът!

Капитанът избухна в смях:

— Охо! Ще продиша и той, когато вземе да диша замразеното месо в готварницата! Я седни до нас да си поприказваме и се полюбувай за последен път на това земно кътче, защото утре вече няма да бъдем тук.

— Не, не! Елате да видите! — дръпна се Милчо.

Двамата мъже го последваха и надникнаха в хладилника.

— Алилуя и вечна му памят! — изпя капитанът.

Погледнал ей тъй само да го успокои, Станоев отсече малко пренебрежително:

— Тъй ти се е сторило. Та той е замръзнал преди шестдесет милиона години. Нали ние с тебе го извлякохме изпод земята, превърнат в буца лед?

Но момчето все не отстъпваше. То пак приближи до пролуката на вратата, за да надзърне боязливо вътре.

Двата груби клепача на еласмозавъра се бяха поотпуснали и в цепнатината между тях се виждаше част от големия зелен ирис. В момента, когато Милчо се взря в него, окото сякаш трепна. Момчето побягна назад с писък.

— Защо крещиш? — посрещна го баща му. — Какъв си мъж! Да се боиш от едно мъртво животно.

— Той е жив, жив! — изплака малкият. — Погледна ме.

— Хайде де! А защо капитанът и аз не виждаме нищо? Ето на̀!

Бащата взе един железен лост и през полуотворената врата чукна чудовището по носа.

То не трепна.

— Видя ли? — сопна се Станоев. — А сега не мисли повече за него!

Тогава и капитанът се намеси загрижен:

— Изглежда последните ни премеждия са го разстроили малко.

— Навярно — потвърди бащата. — С неговите слаби нерви…

— Сега не е от нервите — упорствуваше Милчо — Видях го!

— Най-сетне разбери, че това не е възможно, мое дете! — заяви баща му с глас, който не търпеше възражения. — Той е само един голям къс замразено месо, което надали могат да ядат и чакалите.

В тропиците мракът пада бързо. Небето неусетно потъмня, звездите засияха, а океанските води се превърнаха в някаква неспокойна лъскава смола. След малко от другия край на океана се подаде луната, голяма, ярка, и върху водата затрептя златната й пътека, пресечена от малкия остров и от запенената ивица на вълните над подводните скали.

— Ами ако оживее? — пошушна Милчо.

Тогава капитанът запита, привидно сърдит:

— Как мислите вие — днес няма ли да ядем?

Навечеряха се добре, дори се почерпиха по чаша вино, после се прибраха в каютите си, твърде късно, когато целият екипаж бе заспал спокойно за пръв път след засядането върху скалата.

Милчо лежеше по гръб, заслушан в равното дишане на баща си, без да затвори клепачи. Лежеше, въртеше се от една страна на друга, а в съзнанието му все не изчезваше злият израз на огромното гущерово око.

Дали само тъй му се е сторило?

Сега, докато той се изтяга безгрижно в леглото, чудовището навярно се разхожда горе по кувертата, проточило дългата си уродлива шия, а главата му — озъбена, грозна и свирепа — е достигнала вратцата на кабината и всеки миг може да я пробие като мукавичка.

Милчо пак потрепна. Повече не го свърташе на едно място. Трябваше да провери на всяка цена, да се успокои!

Наметна дрехата си, открехна предпазливо вратата и се измъкна безшумно навън.

Месечината, едно разлято резедаво петно, оградено с бледо сияние, прозираше зад тънкия облачен воал, който бе замрежил небето, и лееше своята неестествена призрачна светлина.

Хладилникът стоеше с притворена врата на мястото си между двата отдушника на трюма, зинали като странни духови инструменти.

Беше съвсем тихо. Вълните се плискаха леко в борда, а от далечината шумеше прибоят до назъбения риф. Морето блестеше, наподобило обширен сребърен площад, пресечен тук-там от тъмните ивици на морските течения.

Корабът спеше. Само в радиотелеграфната стая дежурният поддържаше връзката със спасителите.

И ето — внезапно корпусът на кораба трепна, сетне вратата на хладилника отскочи с трясък. Дългата шия със страшната озъбена муцуна се източи навън, а подире й изпълзя огромното тяло.

Милчо замръзна на мястото си с ужасени очи, дъхът му спря.

Без да се обърне настрана, гигантското влечуго се хлъзна лениво край борда и се гмурна във водата с плясък, от който се разтърси целият кораб.

Разбудени от този шум, моряците се струпаха на палубата, още неразсънени и изплашени.

— Що става? Потъваме ли? — питаха се те един друг.

Когато излезе навън, професор Станоев забеляза веднага отворения хладилник.

— Къде е? — изкрещя той.

Без да отговорят, всички се гледаха в недоумение.

Тогава той зърна сина си, който стоеше вцепенен, подпрян на мачтата, с широко отворени очи.

— Отдавна ли си тук?

Милчо трепна и се притисна до него:

— Аз… аз… казвах ли… ама ти…

— Но какво има, разправи!

— Оживя… Влезе в морето… Сам… Блъсна вратата и скочи във водата. Добре, че не ме видя…

Станоев погали разрошените му коси и се опита да го успокои:

— Тъй ти се е сторило… В тъмнината…

— Добре де! А защо го няма?

— Корабът се е понавел, размразеният труп се е хлъзнал по локвата под него и толкоз…

Милчо притихна замалко да размисли, но след това пак се разтрепера и се замоли:

— Да слезем долу! Страх ме е тук… да не се върне…

— Това е най-добре — съгласи се бащата и го отведе в каютата, наля му от старото лекарство, което не му бе давал отдавна, и го нагласи в леглото.

След половин час се чу сирената на спасителите. Всички се струпаха на палубата, а някои, най-нетърпеливите, се покатериха на мачтите, размахали шапки и ризи, полудели от радост.

От север приближаваше с пълна па̀ра един голям товарен кораб, обвит в черни кълба дим, които се влачеха подире му като грозни буреносни облаци. От предпазливост той спря далече от мястото на крушението, където имаше опасност от рифовете, и изпрати няколко лодки.

Милчо се прехвърли на парахода още с първия рейс. От борда му той видя как бяха пренесени по-ценните им товари и как накрая техният пробит кораб бе вързан с дебели стоманени въжета, откъртен от скалите и повлечен на буксир.

Щом привършиха спасителните работи, Станоев помоли да потърсят и трупа на еласмозавъра. Отначало капитанът на товарния кораб отказа, защото и без това бе загубил много време, но когато разбра каква ценност представлява този труп, съгласи се, макар и неохотно, и пусна специална лодка, която с куки и влачени котви цял час тралира плиткото дъно около скалата.

Уви! Не бе открита никаква следа.

— Акулите са го огризали — предположи някой.

— Или подводните течения са го отнесли настрана — допълни друг.

Станоев сякаш не ги чу. С отпусната глава, насочил невиждащ поглед към изчезващия в далечината коралов атол, той мърдаше устни и си шепнеше сам:

— Загубен… загубен… Напълно… И сега трябва да се почва отначало. Добре, ще почна, но ще успея ли? Ще успея ли? Ето утре ще слезем в първото пристанище, откъдето ще се върна на полюса — и пак…

Капитан Филип бършеше с кърпа очилата си.

— И ще се разделим, така ли? — въздъхна той. — Тъкмо когато свикнахме. А ми се струва, че винаги сме плавали заедно. Ех, чудна близост създава нещастието… Вие пак ще тръгнете на път, пък аз ще клекна на сушата да чакам кораба си. А кога ли ще го поправят — дявол знае!

На няколко крачки от тях корабокрушенците се бяха събрали накуп и пееха весели моряшки песни.

Ненадейно капитан Филип се огледа.

— Къде ли се изгуби това дете? — запита той. — Не го виждам.

Професорът посочи към носа на кораба.

— Ей го там! Капитане, капитане, защо ни трябваше да му възлагаме отговорни задачи! Непрекъснато мисли за това — измъчва се, че е виновен. Объркал съм се съвсем — мигар не ми стигат другите грижи? Тъкмо бях повярвал напоследък, че има някакво подобрение, пък то…

В този миг, случайно отправил поглед към блесналата синьозелена повърхност, по която искряха ослепителните огънчета на слънчевите отблясъци, той съзря две тъмни сенки, които плуваха редом с кораба, без да изостават нито метър назад.

— Милчо, Милчо — извика го той. — Ела да видиш акули!

Когато момчето застана до него, той добави:

— Синя акула, човекоядец! Има и други, още по-големи, до петнадесет метра, та и повече, но те не нападат хора. А тези навярно ще ни придружат чак до пристанището, същинска глутница вълци.

И наистина човек можеше да се смае от упоритостта, с която следваха кораба, сякаш привързани за борда му, като ту потъваха надолу в бистрите води, ту изплуваха нагоре и тогава гръбните им перки се подаваха над водата, разсичайки леките вълнички като остри ножове.

Но Милчо скоро им се насити, той ги бе наблюдавал и друг път.

Погледът му отскочи по безбрежния океан, обходи хоризонта, зад който надничаше някаква приказна гора от огромни виолетови облаци, и пак се върна към хлъзгащата се край металния корпус вода. По-големи, по-малки късове пяна, скачени с тънки бели нишки — прелестна мрежа от пяна, която шумеше, кипеше и бавно се разплиташе след отминаването им.

Колко много вода! Вода и само вода! Ужасна бездна!

Когато за пръв път се качи на кораб, нему се стори, че ще се поболее от страх, а сега — чудно! Нима не се боеше вече? Той пак си представяше ясно неизмеримите водни маси, които се простираха надолу до дъното, хиляди метри вода; представяше си свирепите акули и несметните пълчища риби, които гъмжеха в тази бездна, и нищо, почти никакъв трепет! Дали причината за това беше големият сигурен параход, който дори не се люлееше от вълните, или бе свикнал…

Милчо пак се загледа разсеяно в запенената вода, която се блъскаше в борда. Гледаше и мислеше, мислеше. Ясно е, няма никакво съмнение — той, само той е виновен! Но достатъчно ли е това признание? Какво друго трябва да стори, за да изкупи вината си?