Петър Бобев
Гущерът от ледовете (12)

IV

Десети ден поред китоловната флотилия кръстосваше океана, без да открие каквато и да е следа от ужасния звяр. Хидропланите й се виеха непрестанно във въздуха, кацаха във водата само да напълнят резервоарите си с бензин и пак излитаха.

Станоев лежеше в шезлонга си горе на капитанския мостик, загледан в разлюляната масленозелена повърхност на морето, по която ту тук, ту там цъфваха като чудни букети от бели хризантеми пенливите гребенчета на вълните. Над главата му се извишаваше право нагоре стройната мачта, чийто връх сякаш опираше в единственото облаче сред лазурното небе. Слънцето обливаше с ярка светлина целия свят, искреше в току-що избърсаните прозорци на командната кабинка и в металическите парапети на стълбите, нажежаваше палубата.

Застанал угрижен до него, капитанът оглеждаше с далекоглед безкрайната водна шир.

— Как мислите? — подметна той неуверено. — Не си ли губим напразно времето? Може би е улучен от някой снаряд. Иначе как да си обясним изчезването му? Досега той би се отличил с някоя нова поразия.

Палеонтологът се изправи бързо.

— Може и да сме го засегнали. Но всеки труп изплува.

— Ами ако е ранен и се крие на дъното? — предположи капитанът.

Станоев се обърна.

— Да стои десет дни под водата! Не, здравият разум не ми позволява да го приема. По̀ ми се вярва да се е изселил другаде. Само че той е влечуго, а влечугите по начало не странствуват. Но кой знае — този може да е от по-особените влечуги. Не бива да забравяме, че останките на роднините му са намирани по всички кътища на земното кълбо…

Облакъти се на парапета и подири с очи сина си. Седнал по навик на котвената верига, Милчо беше устремил поглед някъде далеч-далеч, отвъд хоризонта, където се появяваха малки облачета, прелитаха бързо като чудни бели чайки високо в небесната синева и се гмурваха на изток в блесналия океан.

Ученият се замисли. Ах, това дете! Пак ли ще се отпусне? Тъкмо изглеждаше, че се поправя… Трябва да му измисли някакво развлечение, та да го поразсее.

Капитанът отново заговори и го откъсна от грижите му.

— А да знаете какви слухове се носят из народа!

— Слухове? Какви?

— Създали са цели легенди. Не вярват на вашите обяснения. Види се, не задоволяват въображението им. Ние сме гонели призрак, свръхестествено същество, змей, воден дух. Местните рибари не влизат в морето. Те, които не се двоумят да нападат акулите въоръжени само с един нож, сега не смеят да припарят до брега. По някои острови почнали да принасят в жертва на разгневените морски богове агнета и гълъби — мъчат се да ги омилостивят някак си.

— Нищо чудно! — вдигна рамене Станоев. — Тъй се раждат суеверията, в бедствия.

Махна с ръка и заслиза надолу по стръмната стълбичка.

— Отивам при Милчо да го поразсея!

Унесен в своите мисли, синът му го усети едва когато почувствува ръката му на рамото си. Усмихна се виновно и взе да се извинява:

— Нищо ми няма… Стоя си…

Бащата седна до него на дебелата верига.

Момчето го изгледа продължително с големите си тъжни очи, които сега сякаш бяха още по-тъжни от преди.

— Колко много злини! — пошепнаха бледите му устни.

Ученият забеляза как тъмните му очи изведнъж се зачервиха, овлажняха от бликналите сълзи, които потекоха в две тънки струйки по бузите му.

Милчо пак плачеше, само че това не беше някогашният несдържан, нервен плач. Сълзите се лееха обилно, но от стиснатите му устни не излизаше никакъв звук. Това бяха сълзи на добре осъзната вина, на разкаяние.

Бащата стисна ръката му, разроши галено с пръсти къдравата му коса и опита да го утеши:

— Смяташ ли, че аз не съзнавам своята вина? Но мълча… Мълчаливо диря начин да я изкупя. И ще я изкупя. Ще го открия, ако ще би и на морското дъно, жив или мъртъв. Дори само едно късче месо да е останало от него — ще го сложа на дисекционната маса — да видя какви са клетките му, кръвоносната му система, тъканите му, жлезите му…

Изведнъж лицето му потъмня.

— Но преди това трябва да се уверя, че е обезвреден напълно, че вече не заплашва живота на хората. Да се уверя, а как?

Той стана.

— Почакай ме! Ще дойда скоро.

Изкачи се с присъщата му енергична походка по стълбичката, изправи се пред капитана и заговори тихо, но решително:

— Аз премислих: няма да си ходим, докле не се убедим, че е мъртъв. А дотогава ще останем на поста си, тук, сред океана, готови да го посрещнем, ако се яви пак. Разберете ме, драги приятелю, аз не мога да се върна — та това е дезертьорство!

— Но вие сте учен — противопостави се неуверено капитанът. — Оставете на нас, моряците, гонитбата и лова!

— Преди да бъда учен, аз съм човек с чувство за дълг и като човек съм длъжен да поправя грешката си.

Старият моряк кимна с глава.

— Правилно — дългът… Ние наистина сме на пост. Ала щом ще чакаме, не може ли да се отбием поне до съседния остров? Той е в нашия район.

— Може — отвърна Станоев. — Но защо?

Капитанът посочи с глава към момчето, което се бе облегнало на парапета.

— Да се поразтъпче на сухо, да научи нещо, да види живота на острова — там има много непознати растения и животни.

Докато Станоев свари да отговори, че е съгласен, съвсем близо до тях, на височина четири-пет метра над водата, прелетя ято чудни сребърни птички. Разперените им крилца ръсеха подире си ситни водни капчици, сякаш изтърсваха от себе си елмазен прах, в който припламна и мигом угасна многоцветна дъга.

— Гледай, гледай! — провикна се ученият. — Летящи риби.

И през две стъпала се спусна долу при сина си, който не бе забелязал нищо.

Внезапно над главите им префуча една риба, за беда излетяла по-високо от другите, удари се в бялата стена на трапезарията и плесна зашеметена на борда.

Станоев я грабна веднага.

— Каква красота! — възкликна той неволно, щом разпери дългите й гръдни перки, тънки и блестящи, сякаш изковани от сребро. — Бяга, опитва да се спаси от водните хищници. Да я пуснем ли обратно?

И без да дочака отговор, подхвърли я през борда. Може би само секунда тя остана неподвижна, подмятана от бистрите вълни, докато внезапно, с един замах на опашката, се гмурна надолу.

И ето, ново ято проби искрящата повърхност, прелетя стотина метра и изчезна под водата, а подире му лъснаха на слънцето като злато гърбовете на няколко едри риби, погнали малките си жертви. В същия миг два огромни албатроса се спуснаха изневиделица, сякаш паднали от небето, за да грабнат и те своя дял от плячката.

Още две ята изпърхаха край борда, преследвани от враговете си, докато най-сетне всичко утихна. Албатросите се стрелнаха към висините, а над океана пак легна обикновеното безмълвие. Вълните продължаваха да се носят насреща — безредни дипли на някаква копринена завеса, скрила от човешките погледи развръзката на страшната драма.

Тогава капитанът влезе в стъклената кабинка да даде нарежданията си. Кормчията завъртя колелото и корабът се наклони леко встрани, изви се, а след това се устреми право напред, разцепил морето след себе си на две безкрайно дълги, отдалечаващи се една от друга вълни.

Подир десетина минути от синкавата мъгла на далечината изплува търсеният остров — едно тъмно петно като драскотина върху амалгамата на блеснало огледало. Неусетно той почна да нараства, да нараства и накрая се очертаха ниските му брегове, обрасли с кичести палми, вълноломът с белия фар и дървените къщички…

Параходът мина край фара, зави леко и се прилепи към кея, едва докосвайки спуснатите автомобилни гуми-тампони. Последва обичайното суетене при връзването на въжетата. Машините се разтърсиха за последен път и спряха.

Капитанът, Станоев и синът му решиха да обядват, а сетне да слязат на сушата.

Когато привършваха яденето си, влезе Големият Ханс и като се приведе ниско, пошепна нещо в ухото на дребничкия си началник. Старият капитан рипна разгневен.

— Ах, проклетниците! Ще ги хвърля на акулите! Само да ми паднат!

— Какво има? — разтревожи се палеонтологът.

— Механикът, оня мулат-планина, колкото голям, толкова и страхлив, заедно с помощника си и още двама непрокопсаници офейкали на сушата. Нали ви разправях за басните, които шушукат туземците. И тези страхливци се поддали на слуховете. Все те ми развалят екипажа… Кълна се, че…

И недовършил заканата, той викна на помощника си:

— Веднага да ги върнем. Как мислят те? Забравиха ли, че са подписали договор?

Но Големият Ханс обясни със смутен глас:

— Струва ми се… По-добре да не слизате. Нали знаете? Туземците смятат, че ние сме виновни. Разгневили сме морските божества… А бегълците все едно няма да намерим. Де ще ги дирим — из джунглите ли?

— Право — съгласи се капитанът. — Но да седим ли така в бездействие, без да опитаме нищо, сякаш сме заседнали в пясък?

— Да поискаме от съседния кораб помощник-механика им!

— Но да, разбира се! — отсече капитанът. — Свържете се веднага по радиото!

Щом морякът излезе, Станоев се обади:

— Изглежда, че разходката ни се осуети. Няма защо да рискуваме. Само че какво да правим, докато чакаме?

Изведнъж очите му светнаха. Милчо непременно ще бъде доволен, защото ще преживее нещо изключително, ще получи незабравими впечатления — удоволствие, каквото малко момчета са изпитали.

— Да слезем със скафандри до дъното — какво ще речете?

И преди да чуе отговора на капитана, той се обърна към сина си:

— Екскурзия по морското дъно, сред кораловите горички, сред морските звезди и хризантеми! Искаш ли?

— Как да не искам! — отвърна начаса малкият.

— Но по-напред трябва да се упражниш! — намеси се капитан Филип. — То не е обикновена разходка — грабнеш раницата и дим да те няма — към върховете! Трябва да посвикнеш със скафандъра на сухо, а след това тримата ще се цопнем във водата.

С това решение групата излезе вън.

Задухата на тропическото пладне ги облъхна като огън — тежка, нетърпима, надъхана с противна миризма на риба и гниещи водорасли. Въздухът беше съвсем неподвижен, без никакъв повей на вятъра, а листата на високите палми не трепваха — безжизнени и неестествени като декори, откроени върху блесналия небосклон. Разместените от времето каменни блокове на стария вълнолом бяха облепени с безброй морски жълъди. Тук-там в междините висяха на едри гроздове черни миди, подаваха застрашително щипките си криви раци, а във водата, чиято повърхност просветваше в моравозлатисти оттенъци от разляното машинно масло, сред стадата преминаващи рибки и медузи, подскачаха смешни прозрачни скариди.

Въпреки горещината Милчо облече две дебели фланели и вълнени чорапи, а върху тях с помощта на четирима моряка надяна гумените дрехи. Като го видя тъй изпотен и зачервен, капитанът се усмихна:

— На дъното е хладничко… Та затуй…

После му обясни всичко, което трябваше да знае при първото спускане: как да си служи с кислородния апарат, как да се движи във водата с най-малко усилия и най-важното — как да се ориентира сам по морското дъно.

Когато наместиха върху гърдите на малкия водолаз здравия метален нагръдник и завинтиха към него тежкия шлем, Станоев и капитанът отстъпиха настрана да проверят какво е запомнил.

Улисани в приготовленията за спускането, никой не усети как край борда се проточи една дълга шия с огромна змийска глава и се надвеси над кувертата като гранитна колона.

При едно случайно обръщане назад Станоев я съзря пръв.

— Не мърдайте! — изкрещя той ужасен.

И се закова на мястото си. Стреснати от прегракналия му вик, всички се вцепениха — кой където беше. Единствен Милчо не можа да чуе нищо през дебелия глобус.

Озадачен от необикновеното поведение на моряците, той приближи лице до прозорчето и чак тогава видя озъбената муцуна, която дебнеше над главите им.

Една-едничка мисъл проряза съзнанието му: „Гледай как стоят! Защо не бягат?“

И без да си даде сметка, че с това ще привлече вниманието на чудовището, доведен до лудост от страх пред святкащите с алчен блясък огромни драконови очи, с грозен писък Милчо се спусна да бяга, размахал безпомощно ръце, но оловените плочи на краката му тежаха много и той залитна.

Еласмозавърът го забеляза, изхвърли напред дългата си гъвкава шия с раззинати като багер челюсти, грабна го и се дръпна назад под водата.

Всичко стана за няколко секунди и ако не беше изчезването на момчето и едрите концентрични вълни, които още пробягваха по притихналата повърхност на залива, можеше да се помисли, че всичко е било само сън — някакъв трескав, кошмарен сън.

Станоев обезумя. Той се спусна към оръдието, което стоеше в бойна готовност през цялото пътуване, и изстреля напосоки един снаряд в морето.

После, разбрал пълното безсмислие на постъпката си, изтича при капитана и го разтърси за раменете:

— Кажете какво да правим! Момчето ми! Чувате ли?

Капитанът за пръв път видя приятеля си в такъв вид — пребледнял като восък, с разширени очи, изгубил всякакво самообладание, изгубил въобще способност да разсъждава.

— Радиото! Радиото! — заповяда той на помощника си. — Другите кораби да го пресрещнат!

После се втурна в радарната кабина, но Станоев го превари и влезе преди него. Когато чу отварянето на вратата, техникът, който седеше пред светещия екран, се извърна бързо.

— Следих го до това островче — доложи той, като посочи с пръст на картата. — Там го изпуснах. Изглежда, че го е заобиколил и сега бяга оттатък, в неговата сянка.

Злочестият баща разбра, че няма какво повече да търси тук. Само напусналите механици можеха да помогнат. Само те — ако въобще можеше да се помогне. И без да мисли, хукна към брега. Но капитанът препречи пътя му.

— Оставете ме! — изхриптя Станоев. — Ще ги открия! Ще им платя, каквото поискат, живота си ще им дам, само да дойдат. Трябва да ги намеря! Разберете!

Приятелят му стоеше срещу него с решително стиснати устни и смръщени очи.

— Сега вече никой няма да дойде. Стойте тук! Опасно е да се слиза на брега.

Без да го изслуша, нечуващ и невиждащ нищо от отчаяние, Станоев притича по мостчето към кея. И тогава съвсем ненадейно зад пристанищните постройки изскочи голяма тълпа хора, които почнаха да крещят диво и да го замерват с каквото им падне. Един ръбест камък го перна в гърдите. Задушен от болка, той спря за миг.

Капитанът използува този миг, прибягна до него и го издърпа назад.

— Това е безумие!

— Какво викат? — запита Станоев, едва успял да си поеме дъх.

— Пъдят ни, да не навличаме върху острова гнева на морето.

Палеонтологът отпусна безпомощно, може би за пръв път в живота, широките си плещи.

— Нима ще стоя в бездействие, когато…

— Сетих се — отвърна бързо приятелят му. — Ще искаме по радиото един хидроплан… Веднага!

Цял час очакваха пристигането му. И този час беше най-тежкият в живота на нещастния баща, който крачеше от носа до кърмата с нервни крачки като в клетка, спираше внезапно и се взираше нетърпеливо в небето. Косите му бяха прилепнали в гъсти кичури по изпотеното чело, от което избликваха все нови и нови капки пот и се стичаха на тънки ручейчета надолу по пребледнелите му страни.

А в каютата си, скрит от всички, сврял лице в дланите си, капитан Филип бе притихнал в някаква тъпа мъка над работната маса.

— Загубен! Загубен! — повтаряха безсмислено устните му. — Някога единият син, а сега другият…

Най-сетне отдалеч се дочу глухо бръмчене. То се усили, върху лазурното небе се появи една черна точка, която нарасна бързо и след малко машината кацна, оставяйки след лодките си две запенени бразди.

Станоев скочи в моторницата, стигна до хидроплана и се настани пред пилота. Тогава витлата зареваха, лодките се хлъзнаха пак по гладката морска повърхност, засилиха се сред цели облачета воден прах, докато неусетно хидропланът се вдигна във въздуха.