Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (8)

7

Изабел устоя на желанието да бутне картичката обратно на стойката.

— Просто го сравнявах с нещо подобно, което наскоро видях. Този на статуята е значително по-впечатляващ.

Е, това си беше нагла лъжа.

Слънцето се отразяваше в стъклата на очилата му и тя не можеше да види очите му, когато устните му се извиха в усмивка.

— На задната стойка има порнографски календари, в случай че се интересуваш.

— Не се интересувам — сряза го Изабел, остави картичката и се отправи към хълма.

Той я настигна и закрачи редом. Движеше се грациозно, сякаш дългото расо бе ежедневното му облекло, но Лоренцо Гейдж бе свикнал да носи всякакви костюми.

— Ако искаш да изповядаш греховете си, целият съм в слух — осведоми я той.

— Вървете да задиряте ученици.

— Тази сутрин езикът ти реже като бръснач, Фифи. Ще трябва сто пъти да кажеш „Аве Мария“^[1] за обида на Божи служител.

— Ще ви докладвам на властите, господин Гейдж. Лъжесвещениците в Италия се преследват от закона. — Тя зърна една забързана млада майка да излиза от близкия магазин, повела близнаци, и й извика: — Signora! Този мъж не е свещеник! Той е Лоренцо Гейдж, американска кинозвезда.

Жената я изгледа, сякаш е луда, подбра децата и побърза да се отдалечи.

— Браво. Навярно си травмирала нещастните деца до края на живота им.

— Дори и да не се преследват от закона, подобни изпълнения би трябвало да са забранени. А мустаците ви мязат на умряла тарантула. И не смятате ли, че белегът ви идва малко повече?

— След като ми позволява да се движа свободно и необезпокояван, не ме е грижа.

— Ако желаете анонимност, защо не си стоите у дома?

— Защото по душа съм скитник.

Изабел се втренчи подозрително в него.

— При последната ни среща бяхте въоръжен. Да не би и сега да криете някакво оръжие под това расо?

— Не и ако не се смятат експлозивите, прикрепени към гърдите ми.

— Гледала съм този филм. Беше ужасно. Цялата сцена беше възхвала на насилието и безвкусна демонстрация на мускулите ви.

— Въпреки това имаше сто и петдесет милиона приходи.

— Което за сетен път доказва теорията ми за вкуса на американската публика.

— Хората, които живеят в стъклени къщи, доктор Фейвър…

Значи бе разбрал коя е.

Лоренцо побутна нагоре върху патрицианския си нос очилата с телени рамки.

— Не съм запознат особено с движението за самопомощ, но дори и аз съм чувал за вас. Между другото, докторатът ви истински ли е, или шарлатанство?

— Докторската ми степен по психология е съвсем истинска и притежавам нужната квалификация да поставям съвсем точни диагнози: вие сте кретен и мерзавец. А сега ме оставете на мира.

— Добре, вече ме ядоса. — Той ускори крачка. — Онази нощ не съм те насилвал, така че няма за какво да се извинявам.

— Но ти се престори на жиголо! — Искрено възмутената Изабел заряза учтивата форма на обръщение.

— Само в невероятно живото ти въображение.

— Говореше на италиански.

— Ти пък говореше на френски.

— Изчезвай! Не, почакай. — Тя рязко се извърна към него. — Ти си мой хазаин и аз искам да се погрижиш да имам топла вода.

Той се поклони на две старици, ситнещи рамо до рамо, сетне ги прекръсти и благослови, което я изпълни с непоколебима увереност, че не му мърдат поне хиляда години в чистилището. Изведнъж Изабел осъзна, че стои и безучастно наблюдава това безобразие, което я правеше неволна съучастничка, и отново закрачи. За съжаление, той също.

— Защо нямаш топла вода? — поинтересува се той.

— Нямам представа. А твоите служители не си мърдат пръста по въпроса.

— Това е Италия. Тук нещата стават бавно.

— Просто се погрижи да я пуснат.

— Ще видя какво мога да направя. — Той разтри фалшивия белег на бузата си. — Доктор Изабел Фейвър… Трудно ми е да повярвам, че съм споделял едно легло с американския ню ейдж пазител на добродетелта.

— Не съм ню ейдж. Аз съм старомодна моралистка, ето защо намирам постъпката си толкова противна. Но вместо да се задълбавам, ще причисля случилото си към графата „травми“ и ще се опитам да си простя.

— Годеникът ти те е зарязал, а кариерата ти се търкаля с бясна скорост по нанадолнището. Това наистина заслужава прошка. Но не е трябвало да мамиш данъчните.

— Счетоводителят ми е измамникът.

— Човек би си помислил, че някой с докторска степен по психология ще прояви повече мъдрост, когато назначава служителите си.

— Би си помислил наистина. Но както сигурно вече си забелязал, аз съм пълна скръб, когато става дума за мъдра преценка на хората.

В смеха му определено прозвучаха дяволски нотки.

— На много мъже ли позволяваш да те забърсват на улицата?

— Разкарай се.

— Разбираш ли, не те съдя. Просто съм любопитен. — Той примижа с нормалното си око, когато излязоха от сенчестата улица на обляния в слънце площад.

— Никога не съм позволявала на мъж „да ме забърсва на улицата“! Никога! Просто… просто през онази нощ не бях на себе си. Ако на всичкото отгоре си ме заразил с някаква болест…

— Преди две седмици бях настинал, но с изключение на това…

— Я не ме поднасяй. Видях онзи твой цитат. Според собственото ти признание ти си… Чакай да си спомня как точно го беше казал? „Чукал съм около петстотин жени“, така ли беше? Дори да предположим, че е преувеличено, пак си оставаш много рисков сексуален партньор.

— Този цитат изобщо не отговаря на истината.

— Не си го казвал?

— Е, сега вече ме хвана натясно.

Тя го стрелна с, както се надяваше, унищожителен поглед, но тъй като не беше много веща в това изкуство, навярно се бе провалила.

Той благослови минаващия наблизо котарак.

— Когато давах онова интервю, бях млад актьор и се опитвах да добия малко известност. Хей, човек все трябва някак да печели хляба си!

Езикът я сърбеше да попита с колко жени наистина е бил и единственият начин да се сдържи беше да ускори крачка.

— Максимум сто.

— Не съм питала — тросна се тя. — И това е отвратително.

— Шегувам се. Дори аз не съм такъв развратник. Вие, гурутата, нямате никакво чувство за хумор.

— Аз не съм гуру и имам прекрасно чувство за хумор. Защо иначе ще продължавам да разговарям с теб?

— Ако не искаш да те съдят по това, което се случи през онази нощ, не би трябвало да съдиш и мен. — Грабна плика й и надникна вътре. — Какво е това?

— Плодова пита. И е моя. Хей! — възкликна изумено младата жена, когато за неин потрес той отхапа голяма хапка.

— Вкусно — смотолеви нахалникът с пълна уста. — Прилича на пръхкава „Фиг Нютон“^[2]. Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря. Изяж я цялата, да ти е сладко.

— Ти губиш. — Той излапа сладкиша и се облиза. — Храната в Щатите никога не е толкова вкусна като тук. Забелязала ли си?

Беше го забелязала, но вече бяха стигнали до бакалията и Изабел подмина въпроса му.

Той не я последва вътре. Тя видя през прозореца как коленичи да погали едно престаряло куче, което слезе бавно по стъпалата, за да го поздрави. Дружелюбната продавачка, която й бе предложила бурканчето с мед, никъде не се виждаше. Нейното място зад щанда бе заел по-възрастен мъж, надянал касапска престилка. Той я изгледа кръвнишки, когато му подаде списък с покупки, който бе съставила с помощта на италиански речник. Изведнъж Изабел осъзна, че единственият, настроен приятелски към нея през този ден, беше Лоренцо Гейдж. Доста плашеща мисъл.

Когато излезе от магазина, той се бе облегнал на стената на сградата и четеше вестник. Щом я видя, го пъхна под мишница и посегна да вземе пликовете с покупките.

— В никакъв случай. Ще изядеш всичко — отсече Изабел и се запъти към страничната уличка, където бе оставила колата си.

— Май трябва да те изгоня от къщата.

— И на какво основание?

— Защото си — как беше думата? — о, да, опърничава и злобна.

— Само с теб. — Тя извиси глас към един мъж, лениво припичащ се на една пейка. — Signore! Този мъж не е свещеник. Той е…

Гейдж грабна пликовете и каза нещо на италиански на мъжа, който цъкна укорително с език към нея.

— Какво му каза?

— Че си или пироманка, или параноичка. Винаги бъркам тези две думи.

— Никак не си забавен. — Всъщност беше и ако на негово място беше някой друг, тя щеше да се засмее. — Защо ме преследваш? Сигурна съм, че в града има десетки жени, които биха дали мило и драго да ги удостоиш с вниманието си. — Наконтеният мъж, застанал на прага на фотографско студио, я зяпаше не особено дружелюбно.

— Не те преследвам. Просто ми е скучно. А ти си най-доброто развлечение в града. В случай че не си забелязала, хората тук, изглежда, не те харесват.

— Забелязах.

— Защото си надута снобарка.

— Изобщо не съм надута снобарка. Те просто се съюзяват, за да защитят своето.

— На мен ми изглеждаш малко надута.

— Ако бях на твое място, щях да помоля да ми покажат документите за отдаване под наем на фермерската къща.

— Точно с това искам да се занимавам по време на ваканцията си.

— Тук става нещо подмолно и аз мисля, че зная какво е.

— Е, вече се чувствам по-добре.

— Искаш ли да го чуеш, или не?

— Не.

— Фермерската къща се дава под наем, нали?

— Предполагам.

— Е, ако проведеш щателно разследване, мисля, че ще откриеш, че това не е истина.

— И ти умираш от желание да ми кажеш защо.

— Защото Марта смята къщата за своя собственост и не желае да я дели с никого.

— Сестрата на починалия Паоло?

Изабел кимна.

— Хората в малките градчета сплотяват редиците си срещу чужденците. Те знаят какво изпитва тя и я защитават. Ще се изненадам, ако тя ти дава дори стотинка от наема, не че ти се нуждаеш от парите.

— Има една голяма пробойна в теорията ти. Ако Марта пречи да се дава къщата под наем, тогава как така ти…

— Явно е станала някаква издънка.

— Добре, ще отида на място и ще я изгоня. Или по-добре да я убия?

— Не смей да я гониш, въпреки че не ми е особено симпатична. И най-добре да не й искаш наема. Всъщност ти би трябвало да й плащаш. Градината е невероятна. — Изабел се намръщи, когато той взе да рови в единия плик с покупките й. — Това, което се опитвам да обясня…

— Има ли още сладкиши?

Тя грабна плика от ръцете му.

— Това, което искам да обясня, е, че в случая аз, както се казва, съм без вина виновна. Наех фермерската къща и очаквам да имам всички удобства, в това число и топла вода.

— Казах ти, че ще се погрижа за това.

— И не съм надута снобарка. Те щяха да се отнасят враждебно към всеки, който е наел къщата.

— Може ли по-късно да те осведомя за резултата от разследването си?

Никак не й харесваше самодоволното му изражение. Тя имаше репутацията на хладнокръвна жена, която не губи лесно самообладание, но с него се чувстваше неуверена и притеснена. Затова реши да мине в атака.

— Доста интересен белег имаш на лицето.

— Май сега заговори психарката, а?

— Чудя се дали не е символичен.

— Което ще рече?

— Външен израз на белезите, които носиш в душата си. Белези, причинени от… о, не зная… разгул, поквара, разюзданост? Или може би от угризения на съвестта?

Тя имаше предвид нахалното му държание към нея, но когато усмивката му помръкна, осъзна, че го е улучила по болното място. Подозираше, че това болно място се казва Карли Суенсон. Всъщност Изабел напълно бе забравила за самоубийството на актрисата. Ала Гейдж очевидно не беше, защото ъгълчето на устата му потрепна.

— Просто поредният трик от торбата ми с актьорски номера.

Тя усети как той се затвори в себе си и при все че целеше точно това, болката, мярнала се върху лицето му, я обезпокои. Изабел имаше много недостатъци, но преднамерената жестокост не беше сред тях.

— Нямах намерение да…

Той погледна часовника си.

— Стана време да изслушвам изповедите. Ciao, Фифи.

Той се обърна, за да си тръгне, и Изабел си напомни, че я бе обидил поне десетина пъти, затова нямаше причина да му се извинява. Ала това беше удар под пояса и явно го бе засегнала много дълбоко, а тя по природа бе лечител, а не палач. Въпреки това се слиса, когато чу собствения си глас да вика след него:

— Утре смятам да отида да разгледам Волтера.

Той се извърна през рамо и повдигна насмешливо вежда.

— Това покана ли е?

Не! Но съвестта й надделя над самолюбието.

— По-скоро подкуп, за да се погрижиш да пуснат топлата вода.

— Добре, приемам.

— Чудесно. — Изабел се прокле мислено. Сигурно имаше и по-добри начини да заглуши гузната си съвест. — Аз ще шофирам — додаде войнствено. — Ще те взема в десет.

— Сутринта?

— Има ли проблем? — По-скоро тя имаше проблем. Съгласно графика в десет часа би трябвало да пише.

— Шегуваш се, нали? Та това е преди зазоряване.

— Жалко, че не можеш. В такъв случай ще го отложим за някой друг път.

— Добре, ще бъда готов. — Той понечи да продължи, но отново погледна назад. — Предполагам, че няма пак да ми платиш, за да правя секс с теб, нали?

— Ще се постарая с всички сили да устоя на изкушението.

— Това се казва добро момиче, Фифи! Ще се видим на зазоряване.

Изабел се качи в колата и затръшна вратата. Докато се взираше мрачно през предното стъкло, си напомни, че има докторска степен по психология, сиреч бе достатъчно квалифицирана, за да поставя правилни диагнози: тя беше пълна идиотка.

 

 

Рен си поръча кафе еспресо на бара в кафенето на площада. Отнесе миниатюрната чашка до една мраморна масичка и седна, наслаждавайки се на разкоша да остане незабелязан на обществено място. След като почака няколко минути кафето да се охлади, го пресуши на един дъх, както правеше неговата nonna^[3]. Беше силно и горчиво, точно както го обичаше.

Не му се нравеше, че бе позволил на решителната и властна доктор Фейвър накрая да пробие бронята му. Толкова дълго бе живял сред подлизурковци, че съвсем бе забравил да обръща внимание на околните, но ако възнамеряваше да се движи в нейната компания, по-добре да си припомни позабравените навици. Тя определено не беше впечатлена от славата му. По дяволите, тази опърничава жена дори не харесваше филмите му. А този морален компас, завързан на гърба й, беше толкова тежък, че едва съумяваше да стои права под тежестта му. И така, действително ли имаше намерение да прекара утрешния ден с нея?

Да, действително имаше. Как иначе щеше отново да я убеди да се съблече?

Той се усмихна, докато въртеше в ръка чашата. Идеята му бе хрумнала, когато я видя с онази картичка. Челото й бе съсредоточено смръщено и тя дъвчеше пълните си пухкави устни, които се опитваше да обезобрази с онова тъпо червило. Русата й коса със светли кичури бе изрядно вчесана, с изключение на непокорната къдрица, паднала върху бузата. Нито скъпата жилетка, пристегнала раменете й, нито закопчаната догоре рокля в убито кафяво успяваха да скрият това тяло, прекалено съблазнително и чувствено, за да принадлежи на наивна идеалистка, решена да спаси света.

Лоренцо се намести по-удобно на стола и се зае да обмисля стратегията си. Нещо се бе объркало първия път, когато двамата с докторката правиха любов, но той щеше да се постарае занапред всичко да е както трябва, което означаваше, че се налага да го дава по-бавно, отколкото му се искаше.

Противно на общоприетото мнение, той имаше съвест и сега набързо се допита до нея. Нищо. Не изпитваше ни най-малко угризение. Доктор Фифи беше зряла жена и ако не й бе харесал, нямаше онази нощ да тръгне с него. При все това сега се дърпаше и той се запита наистина ли си струваше усилията да сломи съпротивата й?

Да, защо не? Тя го интригуваше. Въпреки острия й език, тя излъчваше благопристойност, която по някакъв странен начин го привличаше, и той бе готов да заложи фермата, че тя наистина вярваше в това, което проповядваше. Което означаваше — за разлика от последния път — че очакваше първо помежду им да се установят по-специални отношения.

Боже, как мразеше тези думи! Той бягаше като дявол от тамян при всеки намек за отношения, в които имаше дори частица искреност. Но ако бъде достатъчно честен, без да си позволи нито за секунда да свали гарда — това се подразбираше от само себе си — и прояви нужните съобразителност и хитрост, може би ще съумее ловко да премине през етапа на отношенията.

Отдавна не му се бе случвало да е с жена, която да го интересува, да не говорим, че компанията й искрено го забавляваше. Миналата нощ за пръв път от месеци бе спал спокойно, а днес нито веднъж не бе изпитал необходимост да прибегне до цигарата за екстрени случаи. Освен това и слепец можеше да види, че доктор Фифи само щеше да спечели от малко поквара. А той беше идеалният мъж за тази работа.

 

 

На следващата сутрин струя гореща вода приветства Изабел. Тя се наслади на топлата вана, изми, без да бърза, косата си и отдели полагащото се време да обръсне краката си. Но благодарността й към хазаина й тутакси се изпари, когато сешоарът не заработи и тя откри, че в къщата няма ток.

Младата жена се втренчи в огледалото в косата си, подсушена надве-натри с кърпа. Около ушите й вече бяха започнали да се вият руси къдрици. Без сешоара и четката — косата й щеше да се накъдри като на овца и никакви гелове и балсами нямаше да могат да я укротят. След двайсет минути щеше да прилича в главата на разплетена дамаджана, също като майка й, когато се прибираше у дома след поредното извънучебно занятие с поредния студент жребец.

Психологическите причини за необходимостта й от порядък очевидно не се кореняха много надълбоко. Вманиачаването й на тема изрядност във всичко беше напълно предсказуемо за някой, израснал сред хаос. Тя се замисли дали да не се обади във вилата и да отмени разходката, но Гейдж щеше да реши, че се страхува от него. Освен това не беше чак толкова побъркана на тема права коса. Просто не можеше да търпи да се чувства размъкната и небрежна.

За да компенсира живописната си прическа, тя облече семпла черна лятна рокля тип полуполо. В допълнение с изящните сандали, златната гривна с девиза „ДИШАЙ“ и широкополата сламена шапка, нахлупена ниско на челото, за да скрие къдриците, беше напълно готова за излизане. Жалко, че не успя да медитира сутринта, за да достигне душевна хармония, но явно мозъкът й отказваше да се успокои.

Въпреки че бе планирала да закъснее с петнайсет минути само заради удоволствието да накара господин Кинозвезда да я чака, привичната й точност надделя и в 10:05 започна да се задъхва от вълнение и хукна към колата. Когато спря пред входа на вилата, погледна в огледалото за задно виждане. Буйните къдрици, подаващи се изпод шапката, едва не я накараха да обърне колата и тутакси да се върне във фермата, за да се приведе в порядъчен вид.

Изведнъж забеляза някакъв мъж да клечи в храстите — съдейки по вида му, много зле облечен турист. Изабел изпита неволен изблик на симпатия към Гейдж. Въпреки вчерашната му дегизировка, явно не бе успял да запази това място в тайна от феновете си.

Въпросният фен беше издокаран в грозна карирана спортна риза, торбести бермуди, свлечени почти до коленете, а краката му бяха обути със сандали с дебела гумена подметка, съчетани с бели чорапи. Бейзболна шапка на „Лейкърс“ скриваше лицето му, а от врата му висеше фотоапарат. Около кръста му беше препасана пурпурна чантичка, която приличаше на размазан бъбрек. Като видя колата, туристът се заклатушка тромаво към нея като преял гъсок.

Изабел настръхна и се приготви за сблъсък, после се взря по-внимателно. Издаде дълбока въздишка и удари чело о волана.

Туристът пъхна глава през вратата и се ухили.

— Добро утро, Фифи.