Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (15)

14

Виторио и Джулия се спогледаха неловко и неохотно се върнаха в градината. Ана и Марта бяха изчезнали и сега бяха останали само четиримата. Без да губи време, Рен мина в настъпление.

— Искам да зная какво става в моята собственост. И не обиждайте интелигентността ми с разни измислици за канализацията.

Виторио изглеждаше толкова измъчен, че Изабел почти го съжали.

— Нещата са много сложни — избъбри нещастникът.

— Ами тогава ги опрости, за да разберем — изръмжа Рен.

Виторио и Джулия отново се спогледаха. Тя упорито стисна устни.

— Трябва да му кажем, Виторио.

— Не — отсече съпругът й. — Върви в колата.

— Ти върви в колата! — възкликна Джулия и размаха ръце. — Ти и твоите приятели нищо не можахте да направите. Сега е моят ред.

— Джулия… — В гласа му прозвуча предупредителна нотка, но тя я пренебрегна.

— Това… това е свързано с Паоло Балио, брата на Марта — подхвана жената забързано.

— Нито дума повече! — Виторио имаше безпомощното изражение на човек, който знае за приближаващата катастрофа, но не разбира как да я предотврати.

Джулия мина покрай него и застана пред Рен.

— Той беше, той беше местният… представител… за… Фамилията.

— Мафията — уточни Рен невъзмутимо и седна на оградата с вид на човек, който е на „ти“ с организираната престъпност.

Виторио се извърна, сякаш нямаше сили да понесе признанието на жена си.

Джулия като че ли се опитваше да реши каква част от истината да им каже.

— Паоло беше… Той се грижеше да не се случват произшествия с местните бизнесмени. Нали се сещате какво имам предвид? Прозорците на магазините да не биват разбити през нощта, а камионът с цветята за цветарницата да не изчезне със стоката.

— Пари за закрила — кимна Рен.

— Можете да го наречете както желаете — промърмори Джулия, докато кършеше пръсти. Те бяха малки и фини, с венчална халка върху единия пръст и по-малки пръстени върху останалите. — Ние сме малко градче, но всички знаят какви са правилата и най-добросъвестно плащаха на Паоло на всяко първо число. И в резултат витрините на магазините оставаха цели, а камионът с цветята пристигаше навреме. — Тя нервно завъртя венчалната халка. — Но после Паоло получи сърдечен удар и почина.

Джулия прехапа устни.

— Отначало всичко беше наред… като се изключи скръбта на Марта, която много тъжеше за брат си. Но точно преди да пристигне Изабел, в града се появиха някакви мъже. Лоши хора. Мъже от Неапол. — Тя стисна устни, сякаш бе лапнала нещо кисело. — Те… те намериха кмета и… беше ужасно. Но когато си заминаха, разбрахме, че Паоло е бил много глупав. Той ги е лъгал, крил е истинските суми, събирани от търговците, и е прибирал разликата за себе си. Така натрупал няколко милиона стари лири. — Джулия пое дълбоко дъх. — Те ни дадоха един месец да намерим парите и да ги върнем. Ако ли не…

Гласът й заглъхна и тогава Виторио пристъпи напред. Сега, след като Джулия бе започнала, той изглеждаше примирен и готов да довърши разказа на жена си.

— Марта е сигурна, че Паоло в скрил парите някъде близо до къщата. Знаехме, че не ги е похарчил, а Марта си спомняше, че преди да умре, Паоло все работел нещо по оградата.

— Времето ни изтича — намеси се Джулия. — Не искахме да те лъжем, но какво можехме да сторим? Беше прекалено опасно да те замесваме, само искахме да те предпазим. Сега разбираш ли, Изабел, защо толкова искахме да се преместиш в града? Тревожехме се, че онези мъже ще изгубят търпение и ще се появят тук. А ако ти се окажеш на пътя им… — Тя направи отривист жест с ръка, сякаш режеше нещо.

— Много е лошо това, което се случи — додаде Виторио. — Трябва да намерим парите, което означава, че се налага колкото се може по-скоро да съборим оградата.

— Si. Тези мъже са много опасни.

— Интересно. — Рен се изправи. — Нужно ми е време, за да помисля.

— Само да не е много дълго — погледна го Джулия умолително.

— Много съжаляваме, че трябваше да ви излъжем — рече Виторио засрамено. — И, Изабел, извинявай за среднощния призрак. Беше Джанкарло. Ако знаех какво е намислил, щях да му попреча. Нали ще дойдете у нас другата седмица на вечеря?

— Както и за гъби? — обърна се Джулия оживено към Изабел. — Следващия път, когато завали.

— Разбира се — увери я Изабел.

Когато двойката си тръгна, Изабел въздъхна и приседна на оградата. За миг се полюбува на спокойната красота на градината, после погледна към Рен.

— Вярваш ли им?

— На нито една дума.

— Аз също. — Тя понечи да загризе нокътя на палеца си, но тутакси се възпря. — Но едно е истина: тук има скрито нещо.

— Цялата земя в тази страна гъмжи от артефакти. — Той бръкна в задния джоб на джинсите, но си спомни, че вече е изпушил дневната си дажба. — Когато се изкопае някоя историческа останка, дори да е в частен имот, е собственост на правителството. Може би добрите жители на Касалеоне търсят нещо много ценно, което не желаят да предадат на властите.

— И ти мислиш, че цялото градче участва в заговора? Бернардо е полицай. Не ми се струва възможно.

— Полицаите са подкупни. Ти имаш ли по-добра идея? — Той зарея поглед към хълмовете.

— Трябва да е нещо изключително ценно. — Едно листо падна на оградата до нея и тя го бръсна. — Мисля, че трябва да се престорим, че сме им повярвали и да им позволим да продължат започнатото.

— Съгласен съм. Освен това възнамерявам да присъствам, когато събарят оградата.

— Аз също. — Една от котките се приближи и се отърка в краката й. Тя се наведе, за да я погали.

— Трябва да отида да взема колата от сервиза, после ще отскоча до вилата, дано Бог ме закриля.

— Добре. Аз трябва да работя, а ти ме разсейваш.

— Върху книгата за овладяването на личната криза?

— Да. И да не си посмял да кажеш нито дума!

— Не съм и помислял. Значи те разсейвам, така ли?

Изабел сви палеца в юмрука си.

— Говоря сериозно, Рен. Няма смисъл да ме обайваш с чара си, защото, докато не поговорим, нищо няма да се случи.

Той въздъхна примирено.

— Можем днес да вечеряме в Сан Джиминяно. И ще поговорим.

— Благодаря.

Устните му се извиха в дръзка усмивка.

— Но в мига, в който спреш да говориш, ще дам воля на ръцете си. И облечи нещо секси. За предпочитане с дълбоко деколте и определено без бельо.

— Вие, гимназистчетата, ще ме уморите от смях. Някакви други желания?

— Не, мисля, че това е всичко.

Той се отдалечи, подсвирквайки си. Приличаше повече на очарователен пройдоха, отколкото на любимия психопат на Холивуд.

Изабел взе една бърза вана, грабна бележника и нахвърля няколко идеи за книгата си, но мозъкът й отказваше да работи, затова остави тефтера настрани и се отправи към вилата, за да види как са Трейси и децата.

— Всичко е просто супер. — Бившата съпруга на Рен се излежаваше на шезлонга край басейна със затворени очи. — Хари и децата ме мразят, а нероденото бебе ме кара постоянно да пръцкам.

Изабел зърна децата да слизат от колата на Хари с оплескани със сладолед лица.

— Ако Хари те мразеше, едва ли щеше да е още тук.

Трейси вдигна облегалката на шезлонга и надяна слънчевите очила.

— Той е тук, защото се чувства виновен заради децата. Утре си тръгва.

— Двамата опитахте ли се да поговорите?

— Говорих най-вече аз, а той се държа снизходително.

— Тогава защо не опиташ пак? Довечера, след като децата заспят. Налей му чаша вино и го помоли да изброи три неща, които би искал да направиш за него, за да е щастлив.

— Това е лесно. Да повиша с двайсет пункта коефициента си на интелигентност, да бъда организирана и подредена, вместо бременна, и да променя изцяло характера си.

Изабел се засмя.

— Май малко се самосъжаляваме, а?

Трейси я изгледа с присвити очи над очилата.

— Ти си доста странен психолог.

— Зная. Ще си помислиш за това, нали? Попитай го, но съвсем чистосърдечно. Без никакъв сарказъм.

— Без сарказъм? Сега съвсем ме обърка. По-добре ми разкажи за теб и Рен.

Изабел се отпусна в шезлонга.

— По-добре да не го правя.

— Добрата докторка явно може да предписва горчиви хапове, но самата тя не е готова да ги глътне. Хубаво е да видя, че аз не съм единствената прецакана жена, седнала край този басейн.

— Определено не си. И какво мога да кажа, освен очевидното — загубила съм си ума.

— Не си първата му жертва.

— Да, но аз не съм от неговата класа.

— От друга страна, ти не си от тези, които позволяват да им хвърлят прах в очите, така че отлично знаеш в какво се забъркваш. А това ти дава явно предимство пред останалите му жени.

— Предполагам.

— Мамиии! — Конър изписка иззад ъгъла, а провисналото дъно на сините му шорти се полюшваше настрани, докато тичаше.

— Хей, голямо момче! — Трейси стана, вдигна го на ръце и покри с целувки малкото му личице, оплескано със сладолед.

Той погледна Изабел над рамото на майка си и се ухили, разкривайки малките си блестящи зъбки.

Сякаш някаква ръка стисна сърцето на Изабел. Животът на Трейси може и да беше пълна бъркотия, но си имаше своите награди.

 

 

Рен грабна плика от „Федерал Експрес“, лежащ върху масичката в антрето на вилата и се шмугна в спалнята си. Заключи вратата, за да не нахлуят малките нахалници, и се настани в креслото до прозореца. Взря се в тъмносиния илик с надпис: „Среднощно убийство“, напечатан с обикновен шрифт. От години не бе изпитвал подобно вълнение. Хауард най-после бе завършил сценария.

От предишните им обсъждания с Хауард той знаеше, че идеята му е да предизвика публиката с един основен въпрос: дали Каспар Стрийт е просто психопат убиец, или, което е много по-тревожно, неизбежен продукт на общество, в което насилието се приемаше за даденост? Дори света Изабел би трябвало да одобри това послание. Той се усмихна, когато си припомни как изглеждаше тя преди по-малко от половин час — слънчевите лъчи сияеха в косата й, а прекрасните й очи го изпиваха с желание. Обичаше уханието й на подправки, секс и доброта. Но сега не можеше да мисли за нея, не и когато в кариерата му щеше да настъпи дългоочакваният звезден обрат. Актьорът се устрои по-удобно и зачете.

Два часа по-късно бе плувнал в студена пот. Дженкс бе надминал себе си. Ролята на Стрийт изобилстваше с мрачни обрати и почти неуловими нюанси, които щяха да накарат Рен да разгърне докрай актьорските си умения. Нищо чудно, че всеки актьор в Холивуд жадуваше да се снима в този филм.

Но в последния вариант на сценария имаше огромна промяна, която Хауард не беше обсъждал с Рен. С един брилянтен замах той още по-ярко бе откроил основната тема на филма, превръщайки я в екзистенциален кошмар. Вместо да преследва и убива жените, които обичаше, Каспар Стрийт изтезаваше и убиваше деца.

Рен се облегна назад и затвори очи. Промяната бе гениална, но…

Никакви „но“. Тази роля щеше да го изстреля на върха в звездния списък от актьори и да го превърне в мечтата на всеки режисьор.

Той грабна няколко листа, за да нахвърли бележки за образа. За него това винаги бе началната стъпка и Рен обичаше да я предприема веднага след първоначалното четене, докато впечатленията му все още бяха свежи. Той записваше чувствените си възприятия, идеи за костюмите, жестовете и движенията, всичко, което му идваше на ума и което по-късно щеше да му помогне да изгради своя герой.

Но сега само въртеше капачката на писалката. Обикновено идеите го заливаха, въображението му се развихряше, но последната промяна на Дженкс го бе изкарала от равновесие и нищо не му хрумваше. Нуждаеше се от повече време, за да осмисли прочетеното. Утре щеше да опита отново.

Няколко часа по-късно той се отправи към фермата. Беше решил да не споменава на Изабел за промяната в сценария. Не беше разумно да я дразни. Не и сега, когато проточилата се помежду им игра най-сетне клонеше към своя край.

 

 

Изабел игнорира предложението на Рен да облече нещо секси. Избра най-консервативната си черна рокля с тънки презрамки и наметна върху голите рамене черен шал с ресни, осеян с миниатюрни златни звездички. Хранеше котките, когато чу зад гърба си приближаващи се стъпки. Върху шията й затуптя една веничка. Тя се обърна и видя на прага да стои мъж с вид на завеян интелектуалец. С разрошената си коса, очила с телени рамки, чиста, но омачкана риза, износен панталон в цвят каки и раница, провиснала от едното рамо, той приличаше на по-малкия брат на Рен Гейдж — една по-чиста и поетична душа.

— Чудех се кой ли ще е кавалерът ми за вечерта — усмихна се Изабел.

Той огледа скромния й тоалет и въздъхна.

— Знаех си, че няма смисъл да се надявам за минипола.

В двора до нейната кола бе паркирано сребристо „Алфа Ромео“.

— Откъде се взе това?

— Колата ми още е на ремонт и докато чакам да стане готова, поръчах да ми доставят тази.

— Докато чакат нещо, хората си поръчват шоколадови блокчета, а не коли.

— Само бедняците като теб.

 

 

Градчето Сан Джиминяно увенчаваше хълма като изящна корона. Четиринайсетте му стражеви кули се открояваха живописно на фона на залеза. Изабел се опита да си представи какво са изпитали поклонниците, поели от Северна Европа към Рим, когато за първи път са зърнали града. След рисковете по широкия друм, Сан Джиминяно навярно им се е сторил като рай на безопасността и сигурността.

Мислите на Рен явно следваха нейните.

— По правило би трябвало да приближим града пешком.

— Едва ли токчетата ми са пригодени за поклонничество. Красиво е, нали?

— Най-добре запазеният средновековен град в Тоскана. В случай че не си успяла да прочетеш пътеводителя си, градът е бил спасен от нещастие.

— Какво искаш да кажеш?

— Сан Джиминяно е бил оживен търговски център, преди черната смърт да погуби по-голяма част от населението му.

— Също като замъка.

— По онова време определено им е било трудно без антибиотици. Сан Джиминяно изгубил значението си като главна спирка на поклонниците, поели към Вечния град. За наш късмет, малцина от оцелелите му жители са имали пари, за да го модернизират, затова повечето от стражевите кули са се запазили и до днес. Тук са заснети части от „Чай с Мусолини“. — Покрай тях в противоположна посока профуча туристически автобус. — Това е новата „черна смърт“ — въздъхна Рен. — Прекалено много туристи. Но градът е толкова малък, че повечето не остават за през нощта. Ана ми каза, че в късния следобед улиците на града почти опустяват.

— Ти отново си говорил с нея?

— Разреших им утре да започнат събарянето на оградата, но само под мое наблюдение.

— Обзалагам се, че не й се е понравило.

— Питай ме дали ме е грижа. Назначих Джереми да стои на стража.

Рен спря колата на паркинга пред древните стени и преметна раницата на гръб. Въпреки че дегизировката му на отвеян интелектуалец не го прикриваше толкова добре, както останалите, повечето туристи се бяха разотишли и той не привличаше особено внимание, докато вървяха по улиците.

По пътя Рен й разказа за фреските в църквата от дванайсети век в романски стил и беше удивително търпелив, докато тя надзърташе в магазинчетата. След това двамата минаха по тесните стръмни улички, водещи към Рока — древната градска крепост — и се изкачиха на кулата, за да погледат от високо хълмовете в далечината и полетата, призрачно красиви под лъчите на залеза.

Рен посочи към лозята.

— Там отглеждат гроздето за „Вернача ди Сан Джиминяно“, местното бяло вино. Искаш ли да го опитаме на вечеря по време на разговора, за който толкова настояваш?

От ленивата му усмивка кожата й настръхна и тя едва не му каза, че предпочита да пропуснат и виното, и разговора и да се отправят право към леглото. Но душата и сърцето й бяха твърде наранени, за да понесат още удари, и затова трябваше да прояви благоразумие и да постъпи правилно.

Малкият ресторант в хотел „Систерна“ имаше каменни стени, покривки в прасковен цвят и от него се разкриваше поредната великолепна гледка, с които Тоскана изобилстваше. От масата им, закътана в ъгъла между високите прозорци, се виждаха върховете на полегатите покриви, покрити с червени керемиди, и можеха да наблюдават как светват светлините в къщите и фермите край града.

Рен вдиша чашата с вино.

— За разговорите. Дано този се окаже милостиво кратък и безкрайно ползотворен.

Докато отпиваше от тръпчивото вино, Изабел си напомни, че жените, които не отстояват позициите си и проявяват мекушавост, биват стъпквани.

— Ще имаме любовна авантюра.

— Слава богу!

— Но при моите условия.

— Виж ти, каква изненада.

— Трябва ли да си саркастичен за всичко? Защото, ако възнамеряваш постоянно да ехидничиш, длъжна съм на секундата да те уведомя, че не е особено привлекателно.

— Ти си не по-малко саркастична.

— Точно затова зная колко е неприятно.

— Не е ли по-добре просто да продължиш? Виждам, че умираш от желание да изложиш условията си. Надявам се, че не откриваш намеци за „лягане“, или и това ти се струва твърде саркастично?

Той вече се забавляваше.

— Ето какво е нужно да си изясним. — Изабел подмина факта, че в очите му лудуваха десетки дяволити пламъчета. Не я беше грижа. Прекалено много жени биваха малодушни пред любовниците си, ала тя нямаше да бъде една от тях. — Първо… не можеш да ме критикуваш.

— И защо, дявол да го вземе, ще го правя?

— Защото аз не съм сексуален шампион като теб и защото съм заплаха за самолюбието ти, което никак не ти се нрави.

— Добре. Никаква критика. И ти не си заплаха за мен.

— Второ… няма да участвам в нищо извратено. Просто обикновен секс.

Зад кръглите стъкла на очилата му сребристосините му вълчи очи се присвиха подозрително.

— Какво е определението ти за „обикновен секс“?

— Общоприетото определение.

— Разбрах. Никакъв групов секс. Никакви играчки. Никакви садо-мазо изпълнения. Разочароващо, но ще го преглътна.

— Забрави! Просто забрави! — избухна Изабел и хвърли салфетката върху масата. — Аз не съм от твоята класа и сама недоумявам как можа дори за миг да ми хрумне подобна лудост.

— Извинявай. Малко се поувлякох. — Рен се наведе през масата и отново разстла салфетката върху коленете й. — Стриктно ли ще се придържаш към мисионерската поза, или предпочиташ да си отгоре?

Типично в негов стил да обърне всичко на шега. Трудна работа. Мъжете разполагаха с десетки начини да защитят илюзорното си превъзходство, но тя нямаше намерение да се хваща на въдицата му.

— Ще зависи от настроението ни.

— А може ли да съблечем дрехите си?

— Ти можеш. Всъщност това е изискване.

Той се усмихна.

— Ако ти не желаеш да се съблечеш, аз нямам нищо против. Фини черни мрежести чорапи и колан с жартиери би трябвало да ти помогнат да запазиш благоприличие.

— Колко си великодушен. — Тя прокара пръст по ръба на чашата си. — Ще повторя очевидното — това ще бъде само секс. Никакъв емоционален компонент.

— Както кажеш.

Сега идваше най-трудното, но тя нямаше да отстъпи.

— И още нещо… Никакъв орален секс.

— Това пък защо?

— Просто не ми допада. Струва ми се малко… първично.

— Знаеш ли, тук ограничаваш възможностите ми.

Изабел стисна устни.

— Приемаш или приключваме дотук.

О, той щеше да приеме, помисли си Рен, докато се любуваше на тези възхитителни устни, свити в тънка линия. Той се бе любил на екрана и в живота с най-красивите жени на света, но нито едно от тези прелестни лица не криеше толкова жизненост и енергия като нейното. Той виждаше ум, хумор, решителност и безкрайно състрадание към хората. И при все това единственото, което искаше в този миг, бе да я грабне на ръце и да я отнесе до най-близкото легло. За нещастие, доктор Фифи не беше от жените, които можеш да грабнеш и понесеш на ръце, не и когато имаше дневен ред, който не бе изчерпан. Нямаше да се изненада, ако сега измъкне някакъв договор и му го тикне за подпис.

Но пулсиращата веничка на шията й разпалваше надеждите му. Тя не беше толкова хладнокръвна и овладяна, на каквато се преструваше.

— Чувствам се малко неуверено — призна той.

— И защо се чувстваш неуверено? Получаваш това, което искаш.

Рен знаеше, че стъпва по тънък лед, но въпреки това нямаше да й позволи изцяло да командва парада.

— Да, но това, което искам, изглежда, е облепено с огромни предупредителни надписи.

— Ти просто не си свикнал жените открито да излагат нуждите си. Разбирам, че това може да ти се струва заплашително.

Кой би помислил, че такъв велик ум може да бъде толкова секси?

— Въпреки това егото ми е сериозно наранено.

— Казано метафизично, това е добре.

— Но казано физически, не е. Искам да вярвам, че за теб съм неустоим.

— Ти си неустоим.

— Не може ли да го изречеш с повечко плам?

— Това е болно място.

— Моята неустоимост?

— Да.

Рен се усмихна. Правилен отговор.

Появи се сервитьорът с предястието, състоящо се от наденички, маслини и нарязани на тънки резени зеленчуци, запържени до златисто. Рен избра един резен, пресегна се през масата и го поднесе към устните й.

— Добре, сега да обобщим казаното дотук: никаква критика и никакъв орален секс. Това са изискванията ти, нали? И нищо извратено.

Той се надяваше да я подразни, но тя запази ледено самообладание.

— Точно това казах.

Той плъзна хапката между устните й.

— Предполагам, че няма смисъл да питам за камшици и снопчета тънки пръчки.

Изабел дори не си даде труда да отвърне на подобна глупост. Вместо това попи с деликатен жест ъгълчето на устата си със салфетката.

— Или белезници — додаде Рен.

— Белезници? — Салфетката застина на половината път към скута й.

Да не би в очите й да проблесна искрица на интерес? Изглеждаше развълнувана, но той не беше такъв глупак, че да й позволи да види, че е забелязал.

— Забрави. Проявих непочтителност и моля да ме извиниш.

— И-извинението се приема.

Рен долови заекването и тутакси сподави усмивката си. Значи госпожица Суперконтрол може би не е против малко игрички на робиня и господар в леглото. И макар че много добре си представяше кой ще се озове с белезници, реши, че все пак това не е лошо начало. Само се надяваше, че тя няма да загуби ключа.

Рен се възползваше от всеки предлог да я докосва по време на вечерята. Краката му закачаха нейните под масата. Погали коляното й. Поигра си с пръстите й, хранеше я с хапки от чинията си. С изтъркано сантиментално движение, почерпано навярно от някой от филмите му, той прокара палец по долната й устна. Колко пресметлив можеше да бъде един мъж? И всеки един от триковете му даваше резултат.

Изтънченият мъчител бутна настрани празната чаша от капучиното. Храната беше великолепна, но Изабел не си спомняше какво бе яла.

— Свърши ли? — попита той.

О, да, тя бе свършена, и още как!

Когато кимна, той я изведе от ресторанта и я насочи към извитата стръмна стълба, но вместо да слязат, я побутна нагоре.

— Къде отиваме?

— Помислих, че ще пожелаеш да погледнеш площада от високо.

За днес достатъчно се бе налюбувала на гледки. Искаше да се върне във фермерската къща. Или може би той щеше да пожелае да го направят в колата. Никога досега не го бе правила в кола, но днес изглеждаше подходящ ден за експерименти.

— Мисля, че за днес ми стигат гледки. Предлагам да се отправим към колата.

— Няма защо да бързаме. Зная, че тази гледка ще ти хареса.

Рен я подхвана под ръка, зави по коридора и извади от джоба си тежък железен ключ.

— Откъде го взе?

— Нали не мислеше, че ще ти дам шанс да размислиш?

Стаята беше малка, с позлатени корнизи, с множество летящи ангели, изрисувани върху тавана, и двойно легло, застлано с обикновена бяла покривка.

— Единствената свободна стая, но мисля, че става, нали? — Той остави раницата на пода.

— Много приятно. — Изабел изрита сандалите, твърдо решена да не му позволи да грабне инициативата. След като метна шала върху облегалката на високия дървен стол, тя остави чантата си, извади един презерватив и с делови жест го остави върху нощното шкафче до леглото. Рен, естествено, не се сдържа и избухна в смях.

— Май не сме големи оптимисти? — Той свали очилата и ги захвърли.

— Имам още.

— Не се и съмнявам. — Той заключи вратата. — А между другото, и аз.

Тя си напомни, че тази нощ няма нищо общо с любовта или постоянството. Това беше само секс — нещо съвсем очаквано, след като една жена се озове в компанията на Лоренцо Гейдж. А точно в този момент той беше нейната лична играчка. О, наистина изглеждаше възхитително.

Младата жена се опита да реши откъде да започне. Дали първо да го съблече? Да го разопакова един вид, като подарък за рожден ден? Или да го целуне?

Той остави ключа върху скрина и се намръщи.

— Списък ли правиш?

— Защо питаш?

— Защото имаш типичното дълбокомислено изражение на жена, заета да съставя списък.

— Май те изнервям, така ли? — Изабел прекоси килима, прегърна го през раменете и притекли главата му към себе си, за да достигне тази сладострастна уста. Сетне заби зъби в долната му устна.

— Хей! — изохка той.

Нека разбере каква тигрица има насреща си.

Тя се усмихна, прегърна го по-здраво и го дари с жарка целувка, за да изцели малката раничка, но се постара нейният език да води играта.

Рен, изглежда, нямаше нищо против.

Изабел плъзна крак по прасеца му. Той обхвана с длани дупето й и я повдигна от пода, което беше идеално, защото така ставаше по-висока от него и, о, тя обожаваше позицията на превъзходство! Вложи още страст в целувката и пъхна стъпало между бедрата му.

Той определено се наслаждаваше на това движение и започна да отстъпва заднешком към леглото, вече готов да поеме командването.

— Първо се съблечи — пророни тя в устните му.

— Да се съблека?

— Ъхъ… при това бавно.

Рен я намести на края на леглото и прикова поглед в нея — въплъщение на опасен секс и мръсни намерения. Изваяните му устни едва се движеха, когато прошепна:

— Сигурна ли си, че си достатъчно жена, за да се справиш с това?

— Почти съм сигурна, да.

— Не ми се ще да се надценяваш и да прибързаш.

— Действай и дай най-доброто от себе си.

Изабел виждаше, че той изпитва удоволствие, макар че единственият издайнически признак бе лекото потрепване на гъстите му тъмни мигли. Знаеше също, че няма да има демонстрация на мускули или пози на модел за календар. Рен беше истински мъж.

Бавно… лениво… той разкопча ризата. Без да бърза, освобождаваше всяко копче с ловко движение на пръстите. Краищата на ризата се разтвориха.

— Отлично — разнесе се дрезгавият й шепот. — Обичам да имам кинозвезда на свое разположение.

Ризата полетя към пода. Ръката му се спусна към токата на колана, но вместо да я разкопчае, Рен повдигна игриво вежди към нея.

— Първо ме вдъхнови.

Ръката й се стрелна под роклята, смъкна гащичките и ги захвърли настрани.

— Отлично — промърмори той. — Обичам да имам секси гуру на свое разположение.

Когато той свали колана, обувките и чорапите и смъкна ципа на панталона с няколко сантиметра, устата й бе пресъхнала. Шоуто определено беше първокласно!

Тя зачака да спусне ципа докрай, но Рен поклати глава.

— Още малко вдъхновение.

Изабел изви ръка зад гърба си и спусна своя цип много по-надолу, отколкото той неговия. Роклята се плъзна от раменете й. Тя разкопча обеците.

— Жалки уловки. — Той изу панталона и застана пред нея по копринени тъмносини боксерки. Осемдесет и пет килограма прекрасна жива плът, само за нея.

— Преди да видиш още, искам поредната доза вдъхновение.

Той отново се опитваше да поеме контрол, но къде оставаше забавлението и за двамата? Тя го помами с пръст — съблазнителен жест, който никога досега не бе използвала в живота си и никога не бе мислила да използва, но не се изненада, когато той се подчини.

Изабел се облегна на възглавниците и протегна ръце, толкова пламтяща от желание, че имаше чувството, че ще подпали чаршафите. Той протегна ръка и дръпна нагоре полата й. Не до кръста, само до горната част на бедрата, което бе достатъчно кожата й да запуши. Матракът хлътна, когато той се надвеси над нея. Подпря се на лакти, така че гърдите им да не се докосват, и сведе глава.

Толкова изкушаващо бе да отвърне на поканата му за целувка. Но мисълта да покаже властта си над този тъмнокос звяр бе още по-съблазнителна. Изабел се извъртя под него и безцеремонно го избута. Той покорно се претърколи по гръб.

— Става все по-добре и по-добре — промълви той хрипливо.

— Стараем се да доставим удоволствие.

Когато тя се настани отгоре му, той не можа да потуши дяволитите искрици в очите си.

— Щастлива ли си?

— Много — ухили се Изабел.

Един по-мил, по-чувствителен мъж щеше просто да я остави да прави каквото поиска, но той не беше мил, затова впи зъби в рамото й, достатъчно силно, за да го почувства, а сетне яростно засмука.

— Не бива да си играеш с огъня, освен ако не си готова да изгориш.

— Ти ме плашиш. — Тя преметна крак върху бедрата му. — А когато съм уплашена, малко подивявам. — Вдигна колене и седна право върху копринените му, тъмносини като нощта боксерки.

Рен пое рязко въздух.

Тя се завъртя.

— Да позабавя ли темпото? Не бих искала да те стресна.

— Ъ… не. Остани точно там, където си. — Той мушна ръце под полата й и обви шепи около стегнатото й дупе.

Тя никога не си бе представяла колко е невероятно вълнуващо, когато и тялото, и умът ти са едновременно възбудени. Но в същото време я напушваше смях и от контраста главата й се замая.

— Цяла нощ ли ще стоиш там, или ще се размърдаш? — попита той.

— Мисля.

— За какво?

— Дали съм готова да ме възбудиш.

— Нуждаеш се от още възбуждане?

— О, да…

— Това преля чашата! — Той я тръшна по гръб върху леглото. — Никога не очаквай жена да свърши мъжката работа.

Полата отлетя на талията й. Той разтвори краката й.

— Извинявай, скъпа, но без това няма да стане. — И преди тя да успее да протестира, Рен се наведе и засмука жадно центъра на женствеността й.

В главата й избухнаха ракети. От гърлото й се изтръгна тих дрезгав вик.

— Дръж се — промърмори той, заровил език в нежните гънки. — Ще свърши, преди да се усетиш.

Тя се опита да стисне крака, но главата му беше между тях, а коленете й не помръдваха, защото усещането бе божествено възхитително.

Езикът му потъваше по-надълбоко, устните му милваха, а безумната спирала на усещанията я издигаше някъде нависоко и Изабел имаше чувството, че се рее над леглото. Той можеше да я подразни, но не го стори и тя… полетя.

Когато тя най-сетне дойде на себе си, тъмносините боксерки бяха изчезнали. Той я претърколи върху гърдите си и проникна в нея, но не докрай. Изражението му омекна, а в очите му светеше нежност, когато се пресегна и отметна един кичур от лицето й.

— Беше необходимо.

За нейно удивление, гласът излезе от устата й, макар че повече приличаше на крякане.

— Казах ти, че не искам да правиш това.

— Накажи ме.

Изабел искаше да се засмее, но той я изпълни цялата и тя пламна, разтопена от желание, жадуваща за още.

— Сложих само един. — Рен кимна към обвивката на презерватива върху нощното шкафче. — Да се надяваме, че е достатъчно.

— Давай, подигравай ми се, любовнико. Няма да се смееш дълго. — Тя обхвана с ръце края на роклята и я изхлузи през главата, докато го усещаше вътре в себе си, проникнал почти — но не съвсем — до края.

Той поднесе пръстите й към устните си и ги целуна. Сега тя беше само по черен дантелен сутиен и златната гривна с гравирания девиз „ДИШАЙ“ от вътрешната страна. Изабел започна бавно да се движи, опивайки се от своята сила, чувствайки се стопроцентова жена, жена, способна да задоволи такъв мъж.

Ръцете му не останаха кротки за дълго. Той разкопча сутиена и го метна настрани. Устните му завладяха гърдите й, после сграбчи полукълбата й и започна да гали мястото, където телата им се съединяваха. Накрая я притегли към себе си, за да се наслади на устата й. Бедрата му се движеха с бесни тласъци, но Изабел искаше той да изпита същия екстаз като нея и въпреки че езиците им се преплитаха в лудешки танц, тя си заповяда да се сдържа, да се движи по-бавно и по-бавно, пренебрегвайки трескавия зов на тялото си.

Кожата му блестеше от пот. Мускулите му трепереха. Тя се движеше все по-бавно… По-бавно… Изабел умираше, както и той. Можеше да я доведе до края, но не го правеше и тя знаеше какво му струва това усилие. Какво струваше на нея… Но движенията почти замряха.

По-бавно. Едва забележимо.

Само леко търкане… почти неусетно потръпване…

Докато дори това…

… беше твърде много.