Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (20)

17

Луси изсумтя възмутено като недоволна леля.

— Това беше твърде извратено за мен.

— Да бе. — Панда се опитваше да си спомни кога за последен път бе изпадал в такава самозабрава с жена. Двамата лежаха на тясното легло, телата им се притискаха едно о друго, кожата им лепнеше към виниловите възглавници и въпреки че я усещаше, това не му бе достатъчно. Измъкна ръка, подпря се на лакът и включи една от малките лампи, монтирани в дървената обшивка на носа.

Тя лежеше настрани, извивката на голото й рамо, талията и бедрото образуваха златиста дъга, а татуировката с дракона изглеждаше нелепо върху изящната шия. Малкото й носле, слава богу, освободено от противната халка, се смръщи презрително.

— Никога повече не го прави.

Той докосна долната й устна, подута от целувките.

— Утре в полунощ?

— Ако нямам по-интересно занимание.

— Мразя жените, които се правят на недостъпни.

Тя плъзна пръст по вената върху ръката му.

— Всъщност аз искам само да се добера до хранителните ти запаси. Ако се налага да легна с теб, защото ми се е приискало от твоя зрънчо със сирене, какво толкова?

— Обикновен прагматизъм.

— Престани да използваш високопарни думи. Това ме потиска. — Тя пъхна ръка зад главата си, разкривайки розовото петно върху гръдта, където брадата му бе оставила следа върху нежната кожа. Панда за нищо на света не би я наранил, ала тъмната страна на душата му изпита задоволство да види отпечатъка, който бе оставил върху нея.

Въпросът й го изтръгна от блажената му летаргия.

— Откъде се взеха презервативите?

Трябваше да се досети, че тя ще се хване за това.

— От джоба ми. Искаш ли още чипс?

— Разнасяш се наоколо с джобове, пълни с презервативи?

— Невинаги. Понякога. Кой иска да си лепне някое БПП^[1]?

Луси подръпна един от опърпаните си розови дредове.

— Значи ги мъкнеш със себе си, в случай че двамата с Темпъл решите малко да разнообразите тренировките?

Той я удостои с най-саркастичната си усмивка, надявайки се да я накара да млъкне.

— Точно така.

— Глупости. Вие двамата по-скоро ще си изгризете ноктите, отколкото да се чукате.

— Беше ми приятно да си поговорим.

Тя го прониза с онзи свой изпитателен поглед.

— Ти не знаеше, че тази вечер ще дойда тук, и въпреки това си се подготвил за действие. Това ме кара да вярвам, че наистина ходиш наоколо добре зареден.

— Точно това казах и аз, нали?

— Да, но не обясни защо.

Мамка му. Той се предаде.

— Защото ме подлудяваш, ето защо. Никога не зная, по дяволите, какво ще направиш в следващата минута. Или какво аз ще направя. А сега стига толкова приказки по въпроса.

Тя се усмихна, вдигна ръка и подръпна една от неговите вбесяващи къдрици с нежност, която го върна в суровата реалност. Той беше бивше ченге. Тя — дъщеря на президента. Той беше ръждясал метал. Тя — чисто злато. Освен това в душата му зееше мъртва пустота, широка цял километър, а тя бликаше от живот.

— Луси…

— О, боже… — Тя завъртя очи и се обърна по гръб. — Ето че си дойдохме на думата. Следва речта. — Снижи глас, имитирайки интонацията му: — Преди това да стигне по-далеч, Луси, трябва да съм сигурен, че не храниш напразни илюзии. Аз съм каубой, див и необуздан. Нито едно малко момиченце никога няма да опитоми мъж като мен. — Тя изкриви презрително устни. — Сякаш съм умряла да го правя.

— Нямаше да кажа това. — Всъщност точно това възнамеряваше да каже — не толкова саркастично, но тя бе схванала основната идея.

— Хайде да се изясним, Патрик. — Ръгна го в бицепса с върха на палеца. — В момента може и да съм объркана за бъдещето си, но зная, че то включва деца. А това изключва теб, така че всички усложнения, които твоята параноя поражда, са напразна загуба на и без това ограничените ти умствени способности. Ти си само за развлечение, господин Шейд. Липсващият елемент в моето пропиляно лято. Ето какво трябва да разбереш. — Тя го перна по гърдите. — Когато престанеш да ме задоволяваш, ще намеря някой друг, който достойно да те замести. Ясно ли е?

— Да те задоволявам?

— Харесва ми как звучи. — Погледът й стана сериозен. — Става дума само за секс. Нищо друго. По-добре да си наясно с това или ще сложим край още сега.

— Аз?! — Точно това искаше той да чуе (да й обясни), но никак не му се нравеше поведението й. Къде се бе дянала възпитаната булка беглец, която бе качил на мотора си? — Когато става дума за теб, нищо не може да бъде само секс — обобщи той.

— Ти така мислиш. Аз искам секс. Колкото по-мръсен, толкова по-добре. — Погледът й се прикова върху чатала му. — Имаш ли още лакрицови пръчки?

Панда трябваше в същия миг да я обърне по гръб и да й даде това, което искаше, но пренебрежителният й лекомислен тон го раздразни.

— Уморен съм — чу се да казва, не можейки да повярва, че думите са излезли от неговата уста.

— Цялата работа е в числата — сряза го тя. — Ти си много по-стар от мен.

— Не чак толкова много. — Той звучеше като вкиснат кретен, но преди да реши какво да предприеме, тя вече се плъзгаше от леглото, голата й кожа проскърца, докато се отлепяше от виниловите възглавници.

— На трийсет и шест и вече клонящ към залез. Размислих.

Той не искаше тя да размисля, но Луси вече си тананикаше весела песничка и надяваше парцалките, които минаваха за дрехи. Първо нахлузи през глава тясното оскъдно потниче. Долният му край се закачи върху едното розово зърно, задържа се там за миг, после се плъзна надолу. После цяла вечност се пъха в шортите. Когато стигна до вратата на каютата, се извърна към него.

— Почини си добре, любовнико. Имам големи планове за теб. Да видим дали си достатъчно мъж, за да си на ниво.

Той се усмихна, а тя изчезна — щастлива и волна, макар и само за кратко.

 

 

Луси се изкачи тичешком по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, толкова доволна от себе си, че й идеше да се пръсне от радост. Дъждът бе спрял и сребристата лунна светлина се опитваше да проникне през облаците. Никога не бе разговаряла с мъж така, както с Панда. Беше изложила условията си, каза всичко, което искаше, и не й пукаше как се чувства той.

Притича през ливадата, като този път заобиколи отдалеч кола за играта с подкови. Не можеше да си представи Тед някога да прави с нея това, което бе направил Панда. Макар че можеше да си представи как той го прави с Мег. Не че особено й се искаше. Намръщи се и тръсна глава, за да пропъди картината, изникнала пред очите й.

Тя и Панда… Двама напълно различни хора… Една вазектомия… Точно това искаше за своето провалено лято. Възможност да бъде наистина лошо момиче.

Когато стъпи на верандата, тя се замисли за това, как хората правят списъци с нещата, които трябва да направят в живота си, преди да ритнат камбаната. Хрумна й, че в момента тя изпълняваше нещо като обратен житейски списък, вършейки нещата, които би направила още като тийнейджърка, ако живееше в друго семейство. Шантави прически, нелепи дрехи, татуировки. Тя бе зарязала идеален годеник, бе загърбила всичко, а сега се бе сдобила с абсолютно неприемлив любовник. Мислеше, че не вярва в мимолетните авантюри, но дали се бе убедила в това само защото авантюрите за една нощ са невъзможни за дъщерята на президента? Никакъв див животински секс за Луси Джорик.

Досега.

Възможно ли е това да е ключът? Дали извършването на всички неща, които бе пропуснала, е точно това, от което се нуждаеше, за да премине към следващия етап от живота си?

Тя залости плъзгащите се врати зад себе си, преоблече се в сухи дрехи и се покатери на леглото, но беше твърде развълнувана, за да заспи. Обратен житейски списък…

Луси стана от леглото и грабна жълтия бележник. Този път не се затрудняваше да намира правилните думи и преди да се усети, вече бе съставила идеалния списък. Точно такъв, какъвто й бе нужен.

Угаси светлината и се усмихна в мрака. После се замисли за лакрицовата пръчка и потръпна. Обърна възглавницата, стана от леглото и дръпна резето на плъзгащите се врати.

Нямаше никакво съмнение. Тя беше станала лошо момиче. И това я караше да се чувства толкова добре.

 

 

— Време за четене — оповести Бри, отваряйки вратата, водеща към малката предна веранда, както правеше през последните две седмици, откакто бе взела това решение.

— Лято е — възрази Тоби. — Не съм длъжен да чета книги през лятото. — Но въпреки мрънкането се надигна от килима във всекидневната и се потътри след нея навън.

На верандата имаше място само за две стари кафяви плетени кресла от ракита и малка дървена маса. Бри беше донесла лампа от спалнята, за да чете, след като Тоби си легне, но в края на деня се чувстваше толкова уморена, че обикновено първа заспиваше. Имаше възможност да почете в почивките между отливането на свещи, рисуването на картичките или експериментите с нова полировка за мебели от пчелен восък.

Докато разтваряше книгата, която четяха, младата жена за кой ли път се запита защо се занимава с това. Имаше достатъчно тревоги на главата. Беше средата на юли. Събирането на новата реколта от мед нямаше да започне преди началото на август, при това, ако имаше късмет, а както винаги, едва свързваше двата края. Опитваше се да създаде нови продукти, но й бяха нужни пари за материали, а и колко продукти щеше да продаде? Поне напоследък виждаше, че неприязънта на Тоби към нея започва да намалява, както се стопяваше и нейното раздразнение към него.

Плетеното кресло проскърца, когато той вдигна мръсните си крака върху ръба на възглавницата върху седалката.

— Аз мога и сам да чета добре. Не е нужно да ми четеш на глас, сякаш съм малко дете.

— Обичам да чета на глас — заяви тя. — Така мога да уча заедно с теб.

— Аз вече зная всичко това.

Това беше опашата лъжа. Той знаеше по-малко дори от нея, макар че тя с всеки изминал ден научаваше все повече нови неща.

С помощта на библиотекарката на острова Бри бе изровила няколко книги за възпитанието на деца от смесена раса, но откри, че повечето автори засягаха най-вече темата дали е правилно, или не бели семейства да осиновяват чернокожи деца. Едва ли щяха да са й от полза. А голяма част от останалите не стигаха по-далеч от препоръки за грижата за косата, нещо, с което Тоби отлично се справяше и сам. Нито един от авторите не отговаряше на най-важния въпрос: как една бледа бяла жена трябва да внуши расова гордост и чувство за идентичност у това дете със златистокафява кожа?

Бри действаше по инстинкт.

Той провеси крак през страничната облегалка на креслото и зачака тя да започне да чете. Досега му бе прочела адаптираните биографии за деца на Фредерик Дъглас^[2], Букър Т. Вашингтон^[3] и Мартин Лутър Кинг, както и историята за създаването на Баскетболната лига за чернокожи. Тоби се възпротиви, когато тя намери книга за аболиционистката Соуджърнър Трут^[4], затова тя започна да я чете на глас за себе си. След няколко страници той забрави предубеждението си относно „книгите за момичета“ и когато Бри стигна до края на първа глава, настоя да продължи.

Въпреки че беше уморена от ранното ставане днес, Бри чете близо час. Когато най-после затвори книгата, Тоби започна да човърка палеца на крака си.

— Взе ли някой филм, който да гледаме през уикенда?

— „Когато бяхме крале“. — Тя се нацупи. — Филмът е за бокса, за прочутия мач между Мохамед Али и Джордж Форман.

Той забрави за палеца и лицето му грейна.

— Наистина ли?

— Зная. Отвратително. Хайде вместо това да гледаме „Дневниците на принцесата“.

— За нищо на света!

Той й се ухили — истинска усмивка и още една примка в плетеницата от отрицателни чувства, обсебила душата й, се разплете. Понякога — не много често, само понякога — Тоби й се усмихваше така, както се усмихваше на Луси.

— Не му се връзвай на идиотщините — съветваше я Луси. — В същото време търси възможности да го докосваш. Той ще се отдръпва. Но ти въпреки това не се отказвай.

Бри се бе опитала да постави ръка на рамото му, когато той седеше край кухненската маса, но жестът й бе някак си пресилен и както Луси бе предсказала, той се изсули изпод ръката й и тя не повтори. Но от останалото нямаше намерение да се отказва. Беше я завладяло несвойствено твърдоглавие. Той щеше да научи за наследството на своя баща, независимо дали го искаше, или не.

Момчето пусна крака на пода и почеса глезена си с палец.

— Не си длъжна да гледаш филма с мен. Можеш да рисуваш или да се занимаваш с нещо друго.

Точно в момента това „нещо друго“ включваше очакването на десет коледни украшения във вид на стъклени пчели, които не можеше да върне. Всеки път когато Бри си помисляше за поръчката по интернет, която направи по компютъра в библиотеката, сърцето й се свиваше. С всеки изминал ден имаше все повече клиенти, но кой можеше да знае дали някой от тях ще пожелае да купи коледно украшение през лятото?

— Винаги заедно гледаме филмите — рече тя.

— Да, струва ми се би трябвало да гледаш. Тъй като си бяла и всичко останало, имаш много да учиш.

Бри вложи цялото си актьорско умение, за да изобрази един от саркастичните погледи на Луси.

— Като че ли ти пращиш от знания, господин Златистокафяв мъж.

На Тоби му се понрави, че го наричат мъж, и широко се ухили. Тя му се усмихна в отговор, а той продължи да се хили, докато не осъзна какво прави и тутакси се намръщи.

— Двамата с Големия Майк утре отиваме да яздим.

Бри още не можеше да повярва, че Майк се е сприятелил с Тоби само от добро сърце. От друга страна, той спазваше обещанието си и единствените пъти, когато бе разговарял с нея след посещението им в църквата преди две седмици, бяха кратките разговори по телефона, за да се уговорят кога да вземе Тоби.

Тоби й метна сърдит поглед.

— Ако не беше толкова гадна с него, той щеше да ти позволи да дойдеш с нас.

— Не мога да оставя лавката.

— Ако искаш, можеш. Луси ще я наглежда вместо теб.

Тоби наричаше Луси с истинското й име, след като веднъж подслуша разговора им с Бри, но тъй като дъщерите на бившите президенти не попадаха върху радарните екрани на дванайсетгодишните, той само отбеляза, че през цялото време е знаел, че Вайпър не е истинското й име.

Укрепващото приятелство между Бри и Луси означаваше за Бри много повече, отколкото помощта, която Луси й предлагаше. Тя наглеждаше фермерската лавка, за да може Бри да си почине. Двете заедно измислиха как да преместят големите дървени врати на склада за мед, които стърчаха от задната стена на лавката. Сега можеше да го заключва за през нощта, вместо постоянно да разнася бурканите с мед от къщата и обратно. Освен това Бри ценеше това, че Луси не критикуваше опитите й да се справи с възпитанието на Тоби.

Тоби се намести по-удобно в плетеното кресло.

— Майк ми каза да те питам дали имаш нещо против тази седмица той отново да ме заведе на църква, но аз не искам да ходя. Църквите са скучни.

На Бри й бе харесала службата в епископалната църква и с радост би отишла отново, но не искаше да се натъкне на Майк. Бри побутна обложката на книгата за Соуджърнър Трут.

— Може би трябва да намерим църква, която да не е скучна.

— Всички църкви са скучни.

— Не можеш да го знаеш със сигурност. Мислех си да пробваме някоя нова.

— Не искам да пробвам никакви нови църкви. Ще отида в старата с Големия Майк.

— Не и тази седмица. — Бри се колебаеше, когато Луси й подхвърли идеята, но сега взе решение. — В неделя ще отидем в „Милосърдно сърце“.

Очите му се разшириха от възмущение.

— Не можем да го направим. Това е църква за черни!

Няма що, голям успех след всички книги, които бяха изчели. И наистина какъв бе смисълът? След като Тоби не се интересуваше от корените на баща си, защо това трябваше да има значение за нея?

Защото просто имаше.

 

 

Луси усети уханието на бадемово масло, което използваше, за да помогне на Бри да приготви домашен крем. То превземаше аромата на прясно изпечен хляб, разнасящ се от торбата, окачена на кормилото на велосипеда. Тя идваше всеки ден, за да отмени Бри във фермерската лавка и да се включи в поредния опит в приготвянето на карамелени бонбони на медена основа. След като остане доволна от резултатите, смяташе да потопи бонбоните в шоколад и да ги поръси с морска сол. Засега усилията й не се увенчаваха с успех, но Луси не губеше надежда. Освен това печеше хляб в кухнята на Бри, под предлог, че печката в къщата не поддържа нужната температура. Тя бе готова да сподели тайните си с Бри, но нямаше право да разкрива тези на Темпъл.

Това, с което не се занимаваше, беше писането на книгата. Още не можеше да реши откъде да започне. Нийли беше една от най-обаятелните жени на света, но Луси бе изхвърлила в кошчето всичко написано досега, при това още след първите няколко изречения. Баща й искаше да напише нещо лично, а не статия от Уикипедия. Нещо никак не беше наред, но тя нямаше представа какво.

Когато не се опитваше да пише или да помага на Бри с лавката, мислеше за своя обратен житейски списък. Точно тази сутрин спа до късно и преди да е изгубила смелост, проведе две майтапчийски обаждания. Разговорът се записва. Потвърждавам поръчката ви за четиридесет и пет килограма пресен оборски тор. Ако искате да го разтоварим някъде другаде, а не върху алеята ви за коли, незабавно ни се обадете. Нашият номер е… — И тя затвори.

Пълна детинщина. Донякъде удовлетворително. Особено след като бе използвала телефона на Панда, в случай че обажданията се проследят.

Докато се приближаваше към къщата, Луси видя Темпъл да се мярка зад прозорците на горния етаж. Миналата седмица Тоби цъфна без предупреждение и видя Темпъл да тича нагоре-надолу по стъпалата на верандата, помъкнала петкилограмови гири. Както можеше да се очаква, Темпъл се разстрои — първо, задето я видяха, и второ, защото Тоби нямаше никаква представа коя е.

— Той е на дванайсет — опита се Луси да я успокои.

— Така се започва. Първо някое хлапе няма да знае името ти. И докато се усетиш, и четиридесетгодишна домакиня от предградията няма да е чувала за теб и с кариерата ти е свършено.

— Ти си откачена — скастри я Вайпър. — Пълна откачалка. — После добави с по-смекчен тон: — Вече си свалила най-малко седем килограма и…

— Шест килограма и триста и петдесет грама.

— … въпреки това, в което искаш да вярваш, изглеждаш фантастично. — Подмина без внимание подигравателното изсумтяване на Темпъл. — Постигаш това, заради което си дошла и би трябвало да си на седмото небе от радост. Вместо това си по-вкисната от всякога. Как смяташ да се контролираш, когато минеш на обикновено хранене и Панда вече няма да те надзирава?

— Тогава всичко ще е различно. Ще се справя — отсече Темпъл и се връцна гневно.

Луси знаеше, че много жени, след като скъсат с любимия, намират утеха в храната, и макар че Темпъл почти не споменаваше Макс, явно раздялата им бе коренът на всичките й беди.

Колата на Панда тъкмо завиваше по алеята. Той бе започнал за кратко да оставя Темпъл сама, като обикновено отиваше да потича или излизаше с лодката в езерото. Наскоро на два пъти отскочи за малко до града. Тя слезе от велосипеда и го загледа как излиза от колата.

Мускулите под плътно прилепналата сива тениска изпъкваха отдалеч и въпреки че платът го скриваше, тя знаеше колко невероятно стегнат и корав е коремът му. От друга страна, тя бе качила още два килограма. След като никога в живота си не се бе тревожила за теглото си, тя дебелееше в къща, пълна с диетична храна. И когато й се удаваше случай да хапне истинска храна, като нескопосаните й медени карамелени бонбони, тя губеше контрол.

Обаче допълнителните килограми не бяха повлияли върху настоящия й тоалет — евтин сутиен в синьо и черно, боядисан чрез завързване на възли, разголващ гърдите повече от бански костюм, и шорти с абсурдно ниска талия, все едно беше по бикини.

Панда я приближи лениво и огледа одеянието й от пошлия сутиен до джапанките на платформи. Кимна към гаража.

— Да вървим.

— Да вървим? — С нехаен жест тя свали халката от носа си и я пъхна в джоба.

— Знаеш какъв е редът.

— Това не означава, че съм съгласна с него.

— Чака ме доста работа.

Луси наклони глава и подръпна един от дредовете си.

— Майната й на работата ти.

— Голяма грешка. — Той улови ръката й и я повлече през сянката, хвърлена от къщата, към гаража. Когато стигнаха до изкорубената странична врата, Панда я отвори с ритник. — Вътре!

— Не искам да влизам вътре. Искам…

— Не ми дреме какво искаш. — Той затръшна вратата зад тях.

Лъчите на следобедното слънце с мъка проникваха през покрития с паяжини прозорец. Гаражът беше задръстен със стари мебели, кашони, счупени плажни шезлонги и едно пробито кану. Въздухът бе натежал от миризмата на прах и моторно масло, а Панда ухаеше на боровинки и лятна жега.

— Разтвори крака.

— Плашиш ме.

— Хубаво.

— Нямам нищо непозволено у себе си. Кълна се.

Той й се озъби с най-противната си, най-застрашителната си гримаса.

— Тогава няма защо да се тревожиш.

— Аз… предполагам, че няма. — Тя притисна длани към грубата стена, но не помръдна крака.

Той ги разтвори с коляно.

— Не се прави, че не разбираш. Знаеш какво да правиш. — Дъхът му разроши косата около ушите й, а гласът му прозвуча с тихо хриптене: — На мен ми харесва не повече, отколкото на теб.

Не повече, естествено.

Очите й бавно се притвориха, когато пръстите му се плъзнаха отстрани по тялото й, от подмишниците до бедрата.

— Казах ти, чиста съм — настоя тя.

— Защо ли не ти вярвам? — Обгърна я и ръцете му се спряха под ключицата й. После дланите му се спуснаха надолу и обхванаха гърдите й.

Тя го погледна през рамо.

— Не повтаряй това, което каза миналия път.

— Какво съм казал? — прошепна той в ухото й.

— Ти каза: „Няма нищо тук“.

Той се усмихна, пъхна палци в чашките на сутиена и пощипна зърната й.

— Сгрешил съм.

Когато спря да измъчва гърдите й и се премести на нова територия, коленете й бяха омекнали, а кожата й пламтеше. Той продължи играта, прокарвайки ръце по вътрешната и външната страна на бедрата й, преди да открие главната цел.

— Мисля, че почувствах нещо.

Не беше единственият.

— Това е незаконно — промълви тя и размърда бедра.

— Оказване на съпротива при арест. — Пръстите му дръпнаха ципа на шортите й. — Сега ще се наложи да направя по-щателен обиск.

— О, не. Само не това. — Нямаше накъде да е по-неубедителна.

— Сама си си виновна. — Той събра коленете й и задърпа тесните шорти заедно с бикините.

— Опитвам се да бъда добро момиче, но е толкова трудно да се сдържаш.

— Нямаш представа колко. — Панда се притисна към нея, за да й покаже нагледно.

Беше изумително колко нови неизследвани места откриваше той в нея. Достатъчно, за да възрази тя немощно:

— Едно шоколадово блокче никога не може да се помести там.

— Винаги има първи път — прошепна дрезгаво той, дъхът му се учести като нейния.

— Проява на полицейско насилие — успя да отрони тя, докато той непохватно смъкваше шортите си.

— Ще боли само първата минута.

Изобщо не я заболя. Колкото до „минутата“… Едва ли. Панда притежаваше огромен самоконтрол.

— Приготви се. — Той повдигна бедрата й.

— Почакай…

— Твърде късно. — Облада я отзад.

Стенанието му заглуши вика й. Той долепи устни към тила й. Тя се притисна към него, докато той държеше тялото й в големите си ръце. Сред прахта и останките от живота на други хора те играеха своята игра, слели тела, докато се използваха един друг, даваха, вземаха. Беше примитивен секс. Див и мръсен. Секс за лошо момиче. Точно какъвто тя го искаше.

 

 

— Не ми гледай корема — рече тя, докато обуваше бикините си.

Той погали бузата й с палец.

— Защо?

— Закръглен е.

— Ах.

— Не е нужно да го произнасяш с този тон. — Тя напъха крака в шортите, глътна корема и вдигна ципа.

Луси беше започнала целия този стриптийз обиск, когато го завлече в гаража след едно негово отскачане до града. Заяви му, че има сведения, че се опитва да внесе тънки пръчици от изсушено месо „Слим Джимс“. Той й каза, че неговият Джим не е нито тънък, нито изсушен. Луси го притисна към стената и обяви, че не той, а тя ще реши. Накрая бе принудена да признае, че той беше прав.

— Ти си виновен, че дебелея — обвини го Луси. — В къщата няма нищо друго освен шибана диетична храна и започвам да полудявам.

Веждата му се изви насмешливо, но той не коментира циничното й изявление.

— А какво ще кажеш за целия боклук, с който те гощавам всяка вечер на катера?

— Именно — тросна се тя. — Ако имах прилична храна, нямаше да се тъпча с твоите боклуци.

— Права си. Вината е моя. Обещавам — повече никакви чипсове. Никакви лакрицови пръчки. Ще се държа прилично.

— Да не си посмял!

Той се засмя и я привлече в прегръдките си, сякаш искаше да я целуне. Но те се целуваха само когато бяха в леглото — дълбоки целувки с езици, които повтаряха случващото се с телата им. Сексът с Панда беше, все едно да се снимаш в порнофилм, но без участието на трети лица. Той я пусна и отиде да огледа купчината боклуци. Неспокойствието му се бе завърнало. За разлика от нея, принудителното заточение на острова го изнервяше. Той имаше нужда от по-активни действия.

Луси нахлузи джапанките, докато той изучаваше огледалото в рамка от натрошени миди.

— Това не висеше ли в банята на долния етаж?

— Не. — Тя обожаваше да лъже. Това беше съвършено ново преживяване.

— Глупости. Вчера беше там.

— Наистина, Панда, за ченге имаш много скапани наблюдателни способности.

— Как ли пък не. Престани да пренареждаш моята къща. И стига си кепазила прасето ми.

— Не ти харесва превръзката на окото? Мисля, че е… — Луси млъкна, когато видя как Панда вдигна от пода на гаража сгънат жълт лист от бележник. Пристъпи бързо към него с протегната ръка.

— Сигурно е паднало от джоба, когато направо съдра шортите ми, докато ги събуваше.

— Не съм ги съдирал… Какво, по дяволите, е това? — Бидейки подозрителна персона, той разгъна листа и зачете.

— Дай ми го! — Тя се опита да го измъкне от пръстите му, но той го вдигна над главата й и зачете.

— „Обратен житейски списък“?

— Това е лично.

— На никого няма да кажа. — Прегледа написаното и се ухили. — Признавам, че и аз щях да се засрамя.

Когато най-после отпусна листа, вече бе твърде късно. Беше прочел всичко.

ОБРАТЕН ЖИТЕЙСКИ СПИСЪК

Избягай от къщи.●

Обличай се като уличница.●

Чукай се с когото ти падне.

Ругай колкото може по-често.●

Напий се на публично място.

Натискай се с мъже на публично място.

Пуши джойнт.

Предизвикай някого на бой.●

Майтапчийско обаждане по телефона.●

Легни, без да си сваляш грима.●

Плувай гола.

Спи до късно.●

Чеши се, оригвай се и прочее.●

— „Легни, без да си сваляш грима“ — подсвирна той. — Това се казва да живееш на ръба.

— Имаш ли представа колко е вредно за кожата?

— Сигурен съм, че в най-скоро време ще събереш смелост за подобен подвиг. Какво означават звездичките?

Добрата Луси щеше да се опита да смени темата, но Вайпър не я бе грижа какво ще си помисли той.

— Звездичките означават това, което съм вършила до четиринайсетата си година, но за съжаление, после съм зарязала. Възнамерявам да коригирам тази грешка и ако мислиш, че е тъпо, проблемът си е твой.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Тъпо? Майтапчийско обаждане по телефона? От къде на къде ще си помисля, че майтапчийското обаждане по телефона е тъпо?

— Може би ще пропусна тази точка — заяви тя с невинно изражение.

Той огледа оскъдния й евтин топ.

— Затова пък отлично ти се удава да се обличаш като уличница. Имай предвид, че не се оплаквам.

— Благодаря. Наложи се да поръчам някои неща по интернет, но се получи.

— Определено. — Той посочи с пръст към списъка. — Пушенето на трева е незаконно.

— Оценявам загрижеността ви, полицай, но съм сигурна, че това не ви е попречило да пробвате.

Погледът му се плъзна по-надолу по листа.

— Никога не си плувала гола?

— Съди ме.

— Ще ме уведомиш, когато си готова да опиташ, нали?

— Мамка му, имам слаба памет.

— Ако смяташ да псуваш, прави го на място. Звучи нелепо. — Панда се намръщи. — Да се натискаш с мъже на публично място? С мен няма да стане.

— Бива. Ще намеря някой друг.

— Ще намериш, ама друг път — изръмжа той. — И можеш да зачеркнеш „чукай се с когото ти падне“, след като го правиш с мен.

— Няма начин. „С когото ти падне“ означава с повече от един партньор.

— Вече забрави ли Тед?

— Не се брои. Той ми предложи брак.

Панда доби такъв вид, сякаш се канеше да каже нещо по въпроса, но се отказа. Вместо това посочи рисунката, която тя бе надраскала в полето.

— Какво е това?

По дяволите. Луси изобрази новата си саркастична усмивка.

— „Хелоу Кити“^[5].

Той се подсмихна.

— Лошо момиче.

 

 

Босилекът върху металната етажерка изглеждаше малко повехнал. Тя скочи от шезлонга, за да го полее, откъсна няколко изсъхнали листа от здравеца и отново седна. Повъртя химикалката между пръстите си и започна да пише.

Отдадеността на моята майка на каузата за закрила на децата се корени в тийнейджърските й години, когато е посещавала болни деца в болници и бежански лагери…

Нещо, което дядото на Луси подробно бе описал и нямаше да приветства плагиаторските й напъни.

Тя скъса страницата, извади обратния житейски списък от джоба и дописа още една точка:

Зарежи домашното.

После добави звездичка.

 

 

Бри никога не се бе чувствала в небрано лозе, както сега. Беше нормално афроамериканци да посещават църкви за бели — това пораждаше у бялото паство приятното чувство на единение — но да бъде единствената бяла в единствената църква за черни на острова я караше да се чувства неудобно. Никога не й бе харесвало да изпъква. Обичаше да се слива с тълпата. Но докато разпоредителят я водеше надолу по централната пътека на мисионерската църква „Милосърдно сърце“, Бри не забеляза нито едно лице толкова бяло като нейното.

Разпоредителят им подаде псалтирите и посочи пейката във втората редица. Дотук с плановете й да седнат отзад.

След като се настаниха, неудобството й нарасна. Така ли се чувстваше чернокожият, когато е сам в света на белите? Или може би вината бе в собствената й неувереност и всички прочетени книги, които я караха да се замисля много повече за расовите предразсъдъци, отколкото би трябвало.

Мисионерската църква „Милосърдно сърце“ беше втората най-стара църква на острова — ниска сграда от червени тухли, която никога нямаше да спечели награда за изящен стил, макар че олтарът изглеждаше наскоро обновен. Стените бяха боядисани в цвят на слонова кост, а високият таван беше облицован със светла дървена ламперия. Върху олтара бе застлано пурпурно покривало, а на предната стена висяха три сребърни кръста. Енориашите бяха малко, а въздухът ухаеше на парфюм, одеколон за бръснене и ориенталски лилиум.

Хората наоколо се усмихнаха приветливо. Мъжете носеха костюми, по-възрастните жени шапки, а младите жени бяха издокарани в пъстроцветни летни рокли. След първия химн една жена, за която Бри предположи, че е пастор, но се оказа дякон, поздрави паството и обяви темата на днешната проповед. Бри усети как се изчервява, когато жената я погледна.

— Днес имаме гости. Бихте ли се представили?

Бри не го очакваше и преди да събере смелост да заговори, чу гласа на Тоби:

— Аз съм Тоби Уийлър — рече той. — А това е Бри.

— Добре дошли, Тоби и Бри — каза жената. — Бог ни благослови, като днес ви доведе при нас.

— Все тая — промърмори Тоби под нос, докато енориашите хорово изрекоха „Амин“. Но за разлика от циничния си спътник, Бри почувства как се отпуска.

Службата започна. Тя бе свикнала със сдържаната интелектуална религия, но тази беше изпълнена със страст както в молитвите, така и във възхвалата на Бога. След края на службата дойдоха да я поздравят толкова много хора, че Бри им изгуби бройката, и нито един от тях не попита какво прави такава бледолика особа в тяхната църква. Една жена поговори с Тоби за програмата в неделното училище, а един свещеник — мъжът, когото Бри бе виждала в магазина за подаръци в града — изрази надежда, че те пак ще дойдат.

— Какво мислиш? — попита тя Тоби, когато се отправиха към стария шевролет „Кобалт“.

— Всичко мина добре. — Той извади ризата от колана на панталона. — Но моите приятели са в църквата на Големия Майк.

Единствените приятели, за които Тоби й бе говорил, бяха братята близнаци, които в момента не се намираха на острова. Майра му бе направила лоша услуга, като го бе държала настрани от връстниците му.

— Може би тук ще намериш нови приятели — предположи тя.

— Не желая. — Момчето отвори със замах вратата на колата. — Ще се обадя на Големия Майк и ще му кажа, че другата неделя ще отида на църква с него.

Бри зачака да я обземе привичното примирение. Ала не стана така. Вместо това тя хвана дръжката на колата, преди той да я затръшне, и се наведе към него.

— Аз съм шефът, аз харесвам тази църква и следващата седмица пак ще дойдем.

— Не е честно!

Той се опита да избута ръката й от вратата, но тя не помръдна и без да трепне, заяви с тона на Луси:

— Нито пък животът. Свиквай.

 

 

— Единственото, за което тя може да мисли, е черно, черно, черно — оплака се Тоби на Луси. Златистите му очи, обрамчени с гъсти мигли, изпускаха гневни искри. — Като че ли аз съм само това. Едно черно хлапе. Дори не съм аз. Тя е тъпкана с предразсъдъци. Тя е рейсист.

— Расист — поправи го Бри иззад тезгяха, където заковаваше нова редица рафтове, след като бе прибрала на сигурно място коледната украса, безценните си стъклени пчели. Те бяха пожънали огромен успех и тя бе поръчала допълнителни бройки.

— Расист — повтори Тоби. — Също като Еймс от сериала „Корени“.

— Надзирателят садист — поясни Бри.

— Правилно — усмихна се Луси. Тази седмица Бри заедно с Тоби гледаха стария минисериал и беше трудно да се каже кой от двамата бе по-запленен. — Децата трябва да знаят корените си — додаде Луси. — Да си афроамериканец, е част от твоето наследство, както и за моя брат Андре.

— Ами белите корени? — възрази Тоби. — Какво ще кажеш за тях?

Главата на Бри отново изникна изпод тезгяха.

— Вече ти казах. Родителите на твоята баба са били фермери от Върмонт.

— Тогава защо не изучаваме живота на върмонтските фермери? — тросна се Тоби. — Защо едните ми корени да са по-важни от другите?

Но Бри не се огъна.

— Не са по-важни. Но имат значение. — Отново се наведе зад тезгяха.

Въпреки дрязгите им Луси забеляза промяна в отношенията им. Двамата се гледаха един друг в очите и разговаряха по-често, макар че споровете им нямаха край. Освен това забеляза промяна и в самата Бри. Тя стоеше по-изправена, пушеше по-малко и говореше с по-голяма увереност. Като че ли терапевтичните свойства на меда й бяха вдъхнали сили.

Днес Луси се бе опитала да убеди Темпъл да тренира само по пет часа на ден и сериозно да обмисли принципа й „достатъчно добре“, но както можеше да се очаква, Темпъл не се съгласи. Много повече й провървя с хляба, който изпече в кухнята на Бри. Сега помагаше на Бри да довърши боядисването на четирите стари градински дървени стола в цветовете за великденските яйца — бледолилаво като зимзелен, светлосиньо, прасковено и нежно жълто. На тях клиентите можеха да отдъхват в сянката на стария дъб, надвиснал над лавката. Бри се надяваше жизнерадостните им цветове да привлекат вниманието на шофьорите на преминаващите коли.

И може би столовете имаха ефект, защото една кола спря зад нея. Тя се обърна и видя тъмносив сув с илинойски номера. Сърцето й подскочи. Доколкото знаеше, Панда за пръв път се спираше тук на път към града, откакто бе отпуснал юздите на Темпъл. Той слезе от колата и с бавни крачки се насочи към нея.

— Ето къде прекарваш времето си. — Кимна към Тоби. — Здравей, Тоби. Луси днес изпече ли още хляб?

Тоби започваше да свиква с Панда. Миналата седмица двамата дори бяха излезли заедно с лодката.

— Пълнозърнест. Но пак е вкусен.

— Зная. Аз обичам крайшниците.

— Аз също.

— Готово. — С последен удар на чука Бри се изправи иззад тезгяха. — О, извинете — смотолеви тя, когато видя Панда. — Вдигах толкова шум, че не съм чула колата. С какво мога да ви помогна?

Луси пристъпи напред.

— Бри, това е Патрик Шейд, известен като Панда. Панда, запознай се с Бри Уест.

— Уест? — Усмивката на лицето на Панда се стопи. Той застина. После кимна отривисто и без да каже нито дума, се качи в колата и потегли.