Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (14)

11

Луси побесня. Затръшна вратата зад гърба си, хвърли раницата на пода, прекоси с гневни крачки преддверието и изтрополи покрай празната стена, заемана някога от металната етажерка, където изобщо не й беше мястото.

Панда се намираше на остъклената веранда, с гръб към прозорците и я пронизваше с поглед. Тя едва го позна. Вечно разрошената му буйна грива бе подстригана в напълно прилична прическа, макар Луси да подозираше, че няма да изтрае дълго. Беше свежо обръснат или поне дотолкова, доколкото бе възможно при него. Носеше грижливо изгладена сива риза и не по-малко безупречен тъмносив панталон — одеяние на светлинни години далеч от евтиния костюм, с който се бе издокарал на сватбата й. Беше адски объркващо да го види облечен като уважаван бизнесмен, но външният му вид не можеше да я измами. Под цялото това благоприличие се криеше рокерът ренегат, който се бе възползвал от нея и я бе обявил за скапана любовница.

Погледът му обходи огнедишащия дракон, обвиващ шията й, и фалшивия пиърсинг на веждата и тутакси две неща станаха ясни. Той не беше по-щастлив да я види, отколкото тя него. При това не беше сам.

Една жена стоеше до него, с гръб към Луси, приковала поглед в залива през лъснатите до блясък прозорци. Луси го измери с най-ледения си поглед.

— Патрик.

Той отлично знаеше колко ненавистно й беше присъствието му и сдържаността му беше не по-малко ледена от нейната, което още повече я разгневи. Нямаше право да се държи така, сякаш той беше пострадалата страна.

Ти и без това не беше толкова добра.

— Казах ти да не променяш нищо. — Неудоволствието му беше очевидно, но на Луси не й пукаше.

— Извинявай, но получих нареждания от Министерството на здравеопазването. — Тя смъкна бейзболната шапка, разкривайки прясно боядисаните си пурпурни дредове. Шкафовете с книги бяха прочистени и рафтовете бяха подредени, а мръсният килим от агава, който трябваше да бъде изхвърлен още преди години, бе изчезнал. Тя бе пренаредила овехтелите разнородни мебели, оставяйки само скрина, няколко маси, диван и столовете, които двамата с Тоби довлякоха от всекидневната. Дори без свежа боя, мястото изглеждаше уютно и гостоприемно.

Жената продължаваше да стои с лице към прозорците с изпънат гръб, сякаш бе глътнала бастун. Носеше прекалено широка черна туника, черен панталон и сандали с тънки, високи токчета. Правата й тъмна коса висеше до раменете, а ръцете й, без никакви пръстени, изглеждаха твърде големи за китките.

— Панда ме увери, че мога да разчитам на дискретността ти — заговори непозната на „ти“ с нисък, леко дрезгав глас, но нещо във властния й маниер подсказваше, че предпочита по-високата тоналност.

— Няма проблем — отвърна Луси. — Аз заминавам.

— Не можеш да заминеш. — Големите ръце на жената се стиснаха в юмруци, но тя не се обърна.

Луси стрелна Панда с отровен поглед.

— Ако Панда се държи лошо, винаги можеш да повикаш полицията. — Луси също пренебрегна учтивото обръщение.

— Тук трябва да има още една жена — процеди непознатата със зловещо тихия си хриплив глас на обучаващ сержант. — Разбирам, че напоследък си преживяла много, но ти обещавам, че няма да съжаляваш.

Значи Панда й бе казал коя е Луси. Поредното потвърждение, че нямаше никакви морални принципи.

— Обикновено бих предложила да ти платя — продължи жената, — но… в случая ми се струва малко обидно.

Малко? Госпожата не изглеждаше да е изпаднала в благоговеен захлас от срещата с член на бившето президентско семейство, което предполагаше, че бе свикнала със знаменитости. Любопитството на Луси надделя над гнева й.

— Защо това е толкова важно?

Жената леко повдигна глава.

— Преди да обясня, може ли да попитам дали ще се съгласиш да подпишеш декларация за поверителност?

Сигурно дамата се шегуваше.

— Луси има много недостатъци — Панда наблегна на последната дума, — но за нея също твърде много е заложено на карта, за да съсипе нечие чуждо прикритие.

— Ти вече ми го каза. — Жената изправи рамене. — Предполагам, че трябва да ти се доверя, което не ми се удава особено добре. — Покрай прозореца прелетя чайка. Непозната се извърна. Бавно… Драматично… Трагична кралица пред гилотината.

Огромни черни слънчеви очила скриваха голяма част от лицето й. Тя беше висока, с внушителна осанка, с леко наднормено тегло, което широката туника не можеше да скрие. Не носеше никакви бижута, нищо, което да привлича вниманието, с изключение на цялото това черно одеяние в топлия юнски ден. Докато сваляше очилата, ръката й леко трепереше. Сгъна дръжките, после вдигна брадичка и впери поглед в Луси.

Беше много привлекателна — тъмни бадемовидни очи; високи скули; правилен нос, но малко гланц на пълните устни и дискретен грим щяха да тушират чудодейно нездравия, жълтеникав цвят на лицето й. Не че Луси имаше право да критикува чийто и да било грим, след като нейните устни бяха щедро наплескани с кафяво червило, а очите — очертани с дебела черна очна линия.

Драматичната стойка на жената пред нея подсказваше, че тя очаква Луси да каже нещо, но след като Луси нямаше представа…

И в този миг й просветна. Леле!

— Луси, сигурен съм, че си чувала за Темпъл Реншо — обади се Панда с делови тон.

Темпъл Реншо, Злата кралица на фитнес гурутата на знаменитостите и звезда от „Островът на дебелите“ — отвратително риалити шоу, чиито участници биваха позорно заточавани на място, „където никой няма да ги гледа“. Тя бе изградила кариерата си върху унижението и деградацията, а снимките на тялото й, гъвкаво и грациозно като пантера, бяха навсякъде — върху етикетите на специалните й напитки за фитнес, енергийните й блокчета, модната линия на скъпите й екипи за тренировки. Но звездата на всички тези фотографии само смътно напомняше за тази жена, обгърната в черно — жена с пухкави бузи и двойна брадичка.

— Както сама виждаш — поде Темпъл, — аз съм дебела.

Луси преглътна.

— Трудно бих те нарекла дебела. — Въпреки всичко Темпъл все още изглеждаше много по-добре от повечето туристи, които слизаха от ферибота. Ала това далеч не означаваше, че е гъвкавата фурия, която публиката познаваше.

— Не е нужно да си любезна — заяви Темпъл.

— През пролетта Темпъл имаше някои лични проблеми, заради които натрупа малко излишни килограми… — подхвана Панда.

— Не измисляй оправдания. — Тихият дрезгав глас на обучаващ сержант се превърна в гръмогласно ръмжене. — Аз съм дебела мърла.

Луси го погледна.

— А ти къде се вписваш в тази картинка? — Замълча за миг. — Въоръжен ли си?

— Темпъл ме нае да й помогна да си възвърне формата — осветли я той. — И това не те засяга.

— Ти си неин личен треньор?

— Не точно.

— Аз не се нуждая от треньор — отряза Темпъл. — Нужен ми е някой, който да ме дисциплинира.

— Да те дисциплинира? — В главата на Луси се мярна поредица от видения с камшици и бухалки. Устните на Панда се извиха в неприятна усмивка, сякаш бе прочел мислите й. Луси му обърна гръб. — И какво по-точно включва това дисциплиниране?

— С Панда обмислихме стратегията — отвърна Темпъл. — Шоуто „Островът на дебелите“ започва през септември, точно след три месеца. Тъй като аз явно не мога да се контролирам, наех Панда, който да осигури подходящата обстановка, за да възвърна формата си.

С ъгълчето на окото си Луси видя, че „дисциплинаторът“ на Темпъл оглежда спретнато подредените рафтове. Запрелиства с показалеца си изданието на „Фаровете на езерото Мичиган“, което бе измъкнал от рафта, нарушавайки идеалния ред.

— И тази къща е „подходящата обстановка“? — попита Луси.

— Едва ли в този вид мога да се появя в някой спа център. Нуждая се от пълно уединение — промърмори Темпъл и додаде горчиво: — От мой личен „остров на дебелите“, ако щеш.

С нехайно движение на китката и проблясване на скъпия часовник от неръждаема стомана, Панда събори томчето на „Справочник на птиците, обитаващи Северна Америка“. Луси все още не можеше да преглътне новия му облик на модел от корицата на „Джентълмен Куотърли“. Изобщо не се вписваше в образа му.

— В миналото Панда ме е охранявал — заговори Темпъл. — Когато си спомних, че притежава тази къща, настоях да дойдем тук. „Мисията невъзможна“ в действие. Долетях с частен самолет. Той ме посрещна на пистата и ме докара тайно тук като контрабандна стока, скрита на задната седалка на колата му.

— Разбирам защо вие двамата сте тук — рече Луси, макар да не проумяваше напълно, — но какво ви кара да мислите, че аз ще остана?

— Защото аз имам нужда от прикритие.

— Прикритие?

— Диетата ми изисква специална храна — поясни Темпъл, — а Панда не прилича на някой, който ще ходи до града, за да купува разхлабителни чайове и житни кълнове.

Луси също не се виждаше като жена, която ще купува подобни неща, но започваше да схваща смисъла на ставащото, колкото и абсурдно да изглеждаше.

Панда побутна високата подова лампа с върха на стилния си, безупречно лъснат чепик с пискюли, който й се искаше да смачка с войнишките си боти.

— Ще остана тук със седмици — продължи Темпъл. — Ами ако поискам да си купя брой на „Уоменс Хелт“ или „Воуг“? Хидратиращ крем или продукти за коса? Или да кажем „Тампакс“^[1], за бога?

Кракът на Панда застина до коженото кресло с облегалка, което смяташе да избута в ъгъла.

— Можеш да си поръчаш всичко това по интернет — изтъкна Луси.

— И ще го направя, но някои неща ще ми потрябват веднага. А и как ще обясним защо се изхвърля боклук за двама, вместо за един? Аз обичам да суша спортните си екипи на открит простор. Женски дрехи. Искам да имам възможност да плувам. Ако някой турист излезе с лодка в залива и забележи жена във водата, не мога да допусна да заподозре, че е някоя друга, а не ти. Съществуват стотици начини да ме разкрият, ако в къщата няма друга жена, а ако това се случи, с кариерата ми е свършено. Сега разбираш ли?

Луси се зачуди защо Темпъл не е помолила някоя от приятелките си да я придружи. Но си каза, че Темпъл не прилича на жена, която има цял орляк от близки приятелки.

Темпъл затъкна дръжките на очилата в деколтето на туниката.

— Луси, аз осъзнавам, че сама по себе си ти също си важна особа и разбирам колко ти е трудно в момента. Освен това ми е ясно, че си смятала да останеш тук сама. Появата ми нарушава уединението ти и искам да те компенсирам за това… — Критичният й поглед се спусна от дредовете до войнишките боти. — Ще те тренирам безплатно.

Луси бе твърде потресена, за да отговори.

— Вземам от частните си клиенти по шестстотин долара на час. Зная, че е истинско безобразие, но това кара хората да се отнасят сериозно към тренировките. — Темпъл смръщи вежди, докато оглеждаше ръцете на Луси от лакътя нагоре, и то не заради татуировките, както Луси подозираше. После погледът й се отмести преценяващо върху бедрата на Луси, които се подаваха от шортите и едва сега започваха да възвръщат обичайната си форма благодарение на домашно приготвения й хляб. — Но за теб ще измислим друга мотивация.

— За съжаление, Луси се отнася твърде сериозно към мързела си — обади се Панда с присвити устни. — Съмнявам се, че тя ще иска да тренира съвестно.

— Наистина нямам подобно намерение — уточни Луси припряно. — Съжалявам, но навярно няма да мога да ти помогна. — Във всеки случай не и в присъствието на Панда.

— Разбирам. — Темпъл лепна на лицето си уверената усмивка, която пазеше за публиката, усмивка, която Луси добре познаваше, тъй като често я използваше. — Предполагам, че съм се надявала… — Облиза устни. — Ако някой ме види… Ако разбере защо съм тук… — Брадичката й се вдигна с няколко сантиметра. — Панда ми каза, че няма да останеш.

На Луси никак не й се нравеше Панда да прогнозира поведението й.

Брадичката на Темпъл се повдигна с още няколко сантиметра.

— Аз наистина… не биваше да разчитам на това. Аз…

И тогава всичко се сгромоляса. Показната усмивка се стопи. Злата кралица сведе глава, раменете й увиснаха, гърбът й се приведе, а в очите й заблестяха сълзи.

Гледката на тази властна особа, смазана от болка заради провалените си планове, би трябвало да е донякъде удовлетворяваща. Вместо това беше сърцераздирателна. Темпъл явно не бе свикнала да губи самообладание, а още по-малко да моли за помощ. Каквато и да бе причината да напълнее, тя все още я гнетеше.

Луси не искаше да напуска острова. Това щеше да означава да се раздели с Вайпър, а за нея това все още бе немислимо. Освен това означаваше, че следващата седмица по същото време, покачена на високи токчета, ще чука на вратите на оглавяващите списъка с петстотинте най-богати хора в света с протегната ръка. Вместо това тя искаше да плава с лодка където й скимне, да седне и да пише в кабинета, който бе изчистила, да маже пресен домашен мед върху филия от хляба, изпечен от нея. Искаше да пие сутрешното си кафе на верандата и да гледа как процъфтява лавката на Бри. Щеше да й липсва онзи малък мушморок Тоби.

За разлика от Темпъл, Панда едва не подскачаше от щастие заради решението на Луси.

— И без това Луси ще те разсейва — изтъкна той на своята работодателка. — Така ще е по-добре.

По-добре за него.

Луси не искаше да дели своята къща със Злата кралица от „Островът на дебелите“. Но още по-важно бе, че не искаше да дели един покрив със Злия телохранител. Все пак къщата бе голяма, а Темпъл изглеждаше съсипана. А Луси отлично разбираше това.

— Ще пробвам да остана за ден-два — рече тя накрая. — Но не обещавам нищо повече.

Панда, който бе разчитал, че тя ще замине, никак не остана доволен.

— Очевидно не си го обмислила добре.

— Ще останеш? — Темпъл мигом се преобрази. Изправи гръб. Очите й грейнаха. — Не мога с думи да изразя безкрайната си благодарност. И честно казано… Тялото ти също ще ми е благодарно.

Луси искрено се съмняваше в това, но й предстоеше да извоюва една много по-важна победа. Да отстои територията си.

— Голямата спалня на горния етаж ще бъде идеална за тренировки, след като се почисти. Зная, че ще искаш Панда да е близо до теб. На втория етаж има четири спални и две големи бани, така че ще разполагате с достатъчно място. — Луси нямаше намерение да отстъпва спалнята на първия етаж с плъзгащите се врати, от които се излизаше на верандата, водеща към задния двор, и тя може да излиза и влиза, без да се натъква на някого от тях. Ако всичко се нареди както трябва, щеше да се среща с тях само в кухнята, а тя определено подозираше, че Темпъл едва ли ще се задържа дълго там.

Подмина без внимание мръщенето на Панда, когато предложи на Темпъл да я разведе наоколо.

— В момента на горния етаж не е много приятно, но два камиона за стари мебели и една щателна дезинфекция ще оправят положението.

 

 

Панда настоя да ги придружи, но с всяка промяна, която забелязваше, лицето му добиваше все по-мрачно изражение.

— Къде е огледалото, което висеше там?

— Огледало?

— А закачалката?

— Каква закачалка? — Луси ги бе захвърлила в гаража заедно с останалите боклуци, натрупали се в къщата.

Когато се изкачиха на горния етаж, тя откри съюзник в лицето на Темпъл.

— Ти не ми ли каза, че от две години имаш това място? — попита тя, докато оглеждаше голямата спалня. — Защо не си почистил.

— Така ми харесва — процеди той сковано.

Темпъл огледа с погнуса редиците овехтели двуетажни легла с матраците, навити на рула в долния край. Пристъпи до най-дългата стена, с три големи прозореца, всеки закрит с избелели прашни найлонови завеси. Темпъл дръпна едната.

— Гледката е невероятна. Ти си права, Луси. От това помещение ще стане отлична гимнастическа зала.

— От доста време никой не е чистил — изтъкна Луси очевидното, — тъй като чистачката, която е поддържала къщата, е починала, но аз съм сигурна, че Панда ще намери някого.

— Не мога да позволя чужд човек да дойде в къщата — заяви Темпъл твърдо. Пусна завесата и потърка мръсните си пръсти. — Двамата с Панда ще се справим. Да се грижа за себе си, ще бъде ново преживяване. — А после додаде с горчивина: — Питам се дали още си спомням как се прави.

Предишната Луси щеше да предложи помощта си, но Вайпър нямаше намерение да става лична асистентка на Темпъл Реншо. Тя посочи към шкафа със спалното бельо, където лежаха купчини чаршафи от различни комплекти, и после ги остави сами да се оправят.

Слезе на долния етаж и извади продуктите от раницата. Каза си, че може и да се получи. Тъкмо миеше няколко мръсни чинии, когато чу гласа на Темпъл откъм коридора.

— Наистина, Панда, не е нужно да го правиш. — Настойчивата молба в гласа й събуди любопитството на Луси и тя надникна от кухнята.

Двамата стояха до предната врата, а Панда ровеше в чантата на Темпъл — луксозна черна чанта с тежки сребърни закопчалки. Темпъл опипа нервно деколтето на туниката си.

— Честно, Панда, наистина не е нужно. Напълно осъзнавам защо съм дошла тук.

— Тогава сигурно си пропуснала това. — Той извади блокче „Тоблерон“.

Темпъл наклони глава и го дари с широка усмивка.

— Поздравления. Ти премина първия изпит. Точно заради това ти плащам абсурдно големи пари, за да работиш за мен през това лято.

Той разкъса обвивката и отхапа голям къс от единия край.

— Не ме поднасяй, Темпъл.

Тя отлепи с мъка поглед от шоколада, от усмивката й нямаше помен. Дори от разстояние, Луси долови копнежа й за лакомството. Той отхапа още веднъж и бавно задъвка, наслаждавайки се на всяка хапка — акт на нечувана жестокост, заради която навярно завинаги щеше да гори в ада.

— Каквото и да намеря — заговори инквизиторът, — ще ти се наложи да ме наблюдаваш как го изяждам.

— Нямам намерение да се подлагам на това! — разбесня се Темпъл.

— Спести си драмите. — Последното късче шоколад изчезна в устата му. — Отвори куфарите.

— Няма да намериш нищо, което не би трябвало да е там — заяви тя с вид на незаслужено оскърбена.

— Да се надяваме, че е истина.

Не беше. Панда намери още един голям шоколад. Дори за едър мъж като него това беше доста шоколад, но той го изяде до троха.

Темпъл беше бясна.

— Не е нужно да си такъв гадняр.

— Ти не си ме наела заради любезния ми нрав. Знаеше, че не идваш на пикник.

— Чудесно.

Тя се опита да се промуши покрай него, но той я улови за ръката.

— Трябва ли да те претърся?

Темпъл бръкна в джоба на панталона и се подсмихна презрително.

— „Тик Так“. Абсолютно безобидни дражета и вече ми писна.

— Ще ти отнема само минута.

Тя засъска от ярост, когато той се зае да я опипва.

— Не смей да ме докосваш!

— По-кротко. — Панда извади пликче с плодови бонбони, после още една кутийка „Тик Так“. — Съчувствието е за неудачниците. Нали това казваш винаги по телевизията?

— Не ти плащам седемдесет и пет хиляди долара, за да ми изнасяш лекции!

Седемдесет и пет хиляди долара? Луси не можеше да повярва на ушите си. Тя се запита колко ли са му платили родителите й, а после си спомни за жалкия си подкуп от хиляда долара. Сигурно си е умрял от смях.

— Не е лекция — каза Панда. — Само наблюдение. — Очевидно стомахът му не можеше да понесе повече сладко, защото той пъхна пликчето с бонбони в джоба си заедно с обвивките от шоколадите, после затвори куфарите й. — Ще ги занеса горе.

— Не си прави труда! — изфуча подопечната му и ги потътри към стълбището.

— Видя ли достатъчно? — попита Панда, все още с гръб към вратата, от която Луси надничаше.

— Все още се опитвам да смеля видяното — отвърна тя. — Вие двамата сте много забавни.

Той хвърли бегъл поглед към мястото, където преди стоеше металната етажерка.

— Можеш да си тръгнеш по всяко време, когато решиш. Между другото, защо още не си го направила?

Защото това беше нейната къща.

— Защото все още се наказвам, задето толкова погрешно преценявам хората. — С тези думи тя се скри обратно в кухнята.

Беше едва четири часът, но Луси не бе яла от закуска, затова включи котлона, сложи тигана, наля малко олио и метна една от свинските пържоли, които бе купила в града. Щеше да е по-вкусна на скарата, но тя бе изхвърлила ръждясалата антика още миналата седмица.

Свинската пържола тъкмо започна да цвърчи апетитно, когато Панда, все още в делово одеяние, влетя в кухнята. Грабна една кърпа, уви я около дръжката на тигана и се изнесе през задната врата.

— Хей! — Луси хукна след него, докато той прекосяваше двора. — Върни ми пържолата!

Негодникът отвори капака на боклукчийската кофа до гаража и с ловко движение на китката запрати горката пържола на дъното й.

— Никакво готвене, освен ако не е нещо, което Темпъл също може да яде.

— Никакво готвене? Какво искаш да кажеш с това „никакво готвене“?!

— Миризмата се разнася из цялата къща. Тя трябва да се въздържа от вредна храна и ти няма да я измъчваш.

— Аз! Ти оплюска хиляда калории пред нея!

— Естествени последствия. Това, което правиш ти, е съвсем различно.

Луси вдигна ръце.

— Не мога да повярвам!

Устните му се извиха.

— Може би е по-добре да се обадиш на мамичка и да я помолиш да изпрати Морските тюлени да те защитават.

Наистина ли бе целувала този човек? Наистина ли му бе позволила — позволила — да направи онова? Вайпър не беше на себе си от ярост и тикна нащърбения си нокът с олющен катраненочерен лак право в лицето му.

— Ти… ще си платиш за всичко — изхриптя тя и се изнесе от полесражението.

 

 

Той вече плащаше. Само да се намира близо до нея бе истинско мъчение. Все още си спомняше, когато я видя за пръв път. В нощта на репетицията на сватбената вечеря. Тя седеше редом с Тед в женствена синьо-зелена рокля, блестящата й коса бе с няколко оттенъка по-светла, отколкото сега. Единственото, за което можеше да мисли, беше колко идеално си подхождат те двамата — идеалната американска двойка. Чак две седмици по-късно, през онази нощ на езерото Кадо, когато Луси се обади на родителите си, Панда разбра, че тя няма да се върне при Тед. Глупаво.

Ти и без това не беше толкова добра.

Каква шибана лъжа. Той беше непохватният — прибързан, груб и извън контрол. Луси беше всеотдайна и естествена, без противната фалшива обиграност на порнозвезда, която жените смятаха, че трябва да демонстрират в спалнята.

Той се надяваше, че тя ще замине веднага щом го види, но вместо да се метне на ферибота, както се очакваше да направи, тя бе решила да пържи свински пържоли в кухнята му. И сега имаше две проблемни жени на главата си, които искаха да използват дома му за тайно убежище. Едната от тях беше властна и капризна, истински трън в задника, но той и преди се бе оправял с Темпъл и можеше отново да го направи. Другата беше различен тип трън в задника и най-много искаше да се оправи с нея без дрехи.

Панда изтласка от главата си виденията на голата Луси, за да се съсредоточи върху настоящата си работа. Най-малко от всичко на света искаше да се намира в тази къща, но Темпъл му плащаше много пари, за да я дундурка, а тя отказа да обсъжда други варианти за местоположението. Панда съжаляваше, че й бе казал за къщата, но никога не си бе представял, че тя ще настоява да дойдат тук, както не си бе представял, че Темпъл ще напълнее с тринайсет килограма над нормата и ще застраши кариерата си. Панда харесваше работа, която изискваше движение и обещаваше поне малко приключение. А настоящата беше истинска гадост, но изключително доходна. Освен това Темпъл беше първият му голям клиент и той й беше задължен.

Двамата се запознаха наскоро след като той откри агенцията си. Тогава нейният издател го бе наел като обикновен охранител да се грижи за безопасността й, докато раздаваше автографи в една книжарница в Чикаго. Един нервен тип в тълпата привлече вниманието му. Панда реши да го държи под око и малко преди края на вечерта успя да го спре, когато ненормалникът се опита да прескочи редицата столове, за да нареже лицето на Темпъл. Оттогава, винаги когато се нуждаеше от охрана, Темпъл настояваше да наемат него. Благодарение на нея той привлече други богати и влиятелни клиенти и бизнесът му процъфтя и се разрасна до такава степен, че имаше възможност да наеме апартамент на Лейк Шор Драйв, където рядко преспиваше, да купи тази къща и да настани майка си в най-добрия дом в Илинойс за хора, страдащи от болестта на Алцхаймер.

Стомахът му изкурка, но не от глад, а защото се опитваше да смели целия онзи шоколад. Той не си падаше много по сладкото. Жалко, че Темпъл не бе домъкнала тайно картофени чипсове.

Мислите му отново се насочиха към Луси. Той съвсем недвусмислено й бе заявил да не променя нищо в къщата, но тя бе постъпила както си бе наумила, и промените го смущаваха. Защо Луси се бе отзовала на молбата на Темпъл? Не можеше да го проумее, но със сигурност знаеше, че колкото по-скоро я накара да си тръгне, толкова по-добре. А най-лесният начин да го постигне беше да й припомни най-лошите си качества.

Само мисълта за това да не го потискаше толкова силно.

 

 

Злата кралица не се оказа разглезена примадона; Луси бе принудена да го признае. На следващата сутрин тя работи рамо до рамо с Панда — разглобиха двуетажните легла и ги изнесоха навън.

— Идеална кардиотренировка — подхвърли тя на Луси, докато носеше две странични рамки към входната врата.

Темпъл бе вързала косата си на хлабава опашка и бе сменила вчерашния си черен тоалет с широк тъмносин спортен клин и прекалено голяма мрежеста туника с остро деколте — одеяние, очевидно нямащо нищо общо със стилната й модна линия.

— Струва ми се, че между теб и Панда има нещо — заяви тя.

Луси мина пред нея, за да й отвори вратата.

— Грешно ти се струва.

Но хладният отговор на Луси не обезкуражи Темпъл.

— Докато той върши работата, за която съм го наела — тя промуши рамките през вратата, — не ме интересува какво правите вие двамата през останалото време.

Луси не бе свикнала да се обръщат към нея като с нечий служител, но преди да успее да отвърне подобаващо, Злата кралица и товарът й изчезнаха надолу по стълбите.

Когато по-рано бе отишла в кухнята да закуси, Луси бе установила, че на вратата на килера има катинар и след като нямаше намерение да се разправя с Панда на празен стомах, се бе задоволила с чаша кафе. Но сега умираше от глад. Намери кутия с плодово кисело мляко с черни череши и студен хотдог. Преди да изяде едното от тях, чу да спира камион на алеята, последван почти веднага от захлопването на врата на горния етаж, навярно Темпъл се криеше от любопитни погледи. Не след дълго Панда и шофьорът започнаха да разтоварват камиона — оказа се, че са докарали оборудване за гимнастическа зала.

Луси смяташе да изпече хляб за Бри и Тоби, но след вчерашния инцидент с пържолата, не си представяше как ще го направи, затова подкара към фермерска лавка с празни ръце.

Покачена на стълбата, Бри рисуваше пъстроцветна гирлянда върху горната рамка на лавката, боядисана в бледожълто — от онези причудливи украси, които можеха да се видят върху панаирджийските въртележки. Цветовете хармонираха със старомодното тъмнозелено одеяло, постлано от Бри върху тезгяха, върху което бе подредила три пирамиди от буркани с мед.

Тоби изскочи иззад лавката веднага щом Луси слезе от велосипеда.

— Вчера видях колата на Панда. Да не би да имаш работа за мен?

Тоби бе усложнение, за което Луси не бе помислила.

— Засега не. Една от моите… приятелки ми гостува. Смятаме да се позабавляваме, но за теб ще е скучно. — Мисълта, че Злата кралица може да й бъде приятелка, я накара да потръпне, но трябваше да измисли някакво обяснение, в случай че Тоби цъфне неочаквано в къщата, което той несъмнено щеше да направи.

— Но аз пак ще мога да идвам да ти помагам, нали?

— Тоби, престани да й досаждаш. — Бри се усмихна уморено на Луси, докато слизаше от стълбата, оставяйки таблата с кутиите с бои на най-горното стъпало. Въпреки че сутринта бе топла, Бри нямаше нито грам тлъстина и затова бе нахлузила върху тениската тънък светъл пуловер. Нито лекият загар на лицето, нито новопоявилите се лунички върху високите скули можеха да прикрият изтощението й.

— Ще се постарая той да не те безпокои.

Имайки предвид, че Тоби изобщо не слушаше Бри, Луси не разчиташе особено на обещанието й. Тя прегърна през рамо момчето.

— Работата е там, Тоби, че моята приятелка не обича деца, затова вместо да идваш при мен, може би няма да е зле да ме разведеш из острова. Зная, че има много места, които още не съм видяла.

— Предполагам.

Луси огледа табелата „Медена въртележка“ и току-що изрисуваната гирлянда.

— Харесва ми украсата ти. Има ли ефект от табелата?

— Тази сутрин продадох седем буркана. — Бри почеса ухапаното от пчела върху китката си, оставяйки върху кожата яркочервена следа от боята. — Мисля да разширя асортимента, може би ще добавя сапун или восъчни свещи. Веднага щом се науча как се правят.

— И пак няма да спечелиш достатъчно пари — обади се Тоби с обичайната си войнственост. — Трябва да заминеш.

Луси побърза да се намеси.

— Вие двамата възкресихте лавката само за два дни. Трябва да се гордеете със себе си.

— Баба е тази, която може да се гордее — отсече Тоби. — Това е нейният мед. — Момчето закрачи сърдито към къщата. — Ще се обадя на Големия Майк! — извика през рамо. — Той ми обеща да ме изведе с лодката си.

— Не! — Бри хукна към алеята. — Тоби, не се обаждай на Майк! Чуваш ли? Тоби!

Но хлапакът вече бе изчезнал.

С изморено и примирено изражение Бри прибра кичура коса, изплъзнал се от опашката й. Взе пакета с цигари от рафта зад тезгяха.

— Не ме бива в това.

— Той страда — рече Луси. — Затова с него никак не е лесно.

— И двамата страдаме. — Тя разпръсна дима с ръка, като че ли това, което се носеше във въздуха, представляваше по-голяма опасност от това, което вдишваше в дробовете си. — Съжалявам. Тук явно се заформи жалейно парти. — Бри се вгледа изпитателно в Луси. — Струваш ми се позната. Имам чувството, че съм те виждала някъде, макар да съм сигурна, че никога не сме се срещали. Когато за пръв път те видях, помислих, че си тийнейджърка.

— Аз съм на трийсет и една.

Погледът на Бри се плъзна по косата на Луси, новата халка на веждата и татуировката с огнедишащия дракон върху шията.

— Типичен случай на забавено развитие.

— Разбирам.

Но Бри явно не разбираше и Луси почувства, че не е редно повече да крие самоличността си. Реши да рискува.

— Аз съм… нещо като дегизирана. — Поколеба се. — Аз съм… Луси Джорик.

Очите на Бри се разшириха, тя се изправи и пусна цигарата. Явно можеше спокойно да пуши пред някакво странно момиче, което живее в другия край на гората, но не се чувстваше удобно да го прави пред дъщерята на президента.

— О… аз…

— Трябваше да се покрия за известно време — сви рамене Луси. — Това място ми се стори идеално за целта.

Бри осъзна, че се блещи насреща й.

— Извинявай. Просто… беше малко неочаквано. — Ръката й се стрелна към косата, опитвайки се да я приглади. — Защо ми го каза? Никога нямаше да се досетя.

— Не ми се струва правилно да продължа да идвам тук и да не казвам нищо. Трудно е да се повярва, но аз се старая да бъда честна с хората.

— Но… Ти едва ме познаваш. Бих могла да разкажа на всекиго.

— Надявам се, че няма да го направиш. — Луси реши да смени темата. — Онова жалейно парти, за което спомена… Искаш ли да споделиш с мен?

Една кола намали ход, но не спря. Бри се загледа след нея.

— Това е скучна история.

— Неудобно ми е да го призная, но понякога проблемите на другите хора ми действат ободряващо.

Бри се засмя и напрежението се разсея.

— Чувството ми е познато. — Тя изтри ръце в шортите. — Наистина ли искаш да чуеш моята история?

— Това прави ли ме лош човек?

— После да не кажеш, че не съм те предупредила. — Бри разсеяно потри петното от боя върху ръката си. — Миналият ноември се прибрах у дома след обяд в кънтри клуба и заварих моя съпруг да товари багажа си в колата. Той каза, че е уморен от нашия привилегирован живот, иска развод и о, между другото, смята да го започне с новата си половинка, деветнайсетгодишна стажантка от офиса, която била два пъти повече жена от мен.

— Боже!

— Става по-зле. — Слънчевата светлина, процеждаща се през дърветата, осветяваше тук-там лицето й, оставяйки останалата част в сянка, което я правеше да изглежда едновременно по-възрастна и по-млада, отколкото беше. — Той призна, че ми дължи нещо за десетте години брак, затова мога да взема всичко, което остане след изплащането на дълговете, за които изобщо не подозирах.

— Готин тип.

— Той не беше готин още когато се запознахме. Знаех го, но беше красив и умен и всичките ми състудентки бяха луди по него. Семействата ни бяха близки от години. Той беше едно от момчетата чудо на „Дженеръл Мотърс“, преди балонът „Детройт“ да се спука. — Тя тръсна пепелта в тревата. — Скот и неговата стажантка се отправиха към Сиатъл, за да търсят щастие, а дълговете погълнаха всичките ни спестявания. Аз съм завършила само първи курс в колежа. Никога не съм работила и нямах представа как ще се издържам. Известно време живях в дома на един от братята ми, но след като няколко месеца седях със скръстени ръце, почти без да излизам от стаята, снаха ми даде да се разбере, че повече не съм желана в дома й.

Бри бе забравила за притеснението си да пуши пред дъщерята на президента и посегна за нова цигара.

— Долу-горе по същото време адвокатът на Майра се свърза с мен и ми съобщи, че тя е починала и ми е оставила къщата си заедно с внука си. Виждала съм Тоби само няколко пъти, преди години, когато Майра ми дойде на гости. И ето къде се озовах. Господарката на имението. — Тя погледна към лавката и се засмя горчиво. — Чувала ли си нещо по-жалко? Имах всичко, с изключение на твърд характер. — Пъхна обратно цигарата в пакета, без да я запали. — Мога да си представя какво мислиш за мен след всичко, което ти си постигнала в живота.

— Като например да избягам от сватбата си?

— Особено това. — Очите на Бри се замъглиха замечтано. — Как ти стигна смелостта?

— Не бих го нарекла смелост.

— А аз бих. — В този момент спря кола. Бри пъхна пакета с цигари в джоба. — Благодаря ти, че ми се довери. Няма да те предам.

Луси се надяваше, че ще удържи на думата си.

 

 

На връщане Луси осъзна, че е забравила да вземе меда, но след като нямаше да може да го намаже върху топла филия хляб, реши, че не си струва да се връща. Купчина от строшените двуетажни легла, старите матраци и грозните найлонови завеси от голямата спалня бе струпана в края на алеята за коли в очакване да бъде натоварена и извозена. Камионът за доставки бе заминал и когато Луси влезе в къщата, чу как на втория етаж влачат нещо тежко по пода. Едва ли можеше да се надява, че е трупът на Панда.

Тя прекоси кухнята, за да излезе навън, и забеляза, че старият хладилник е изчезнал. На негово място се кипреше последен модел от неръждаема стомана, с две врати. Заради оскъдната закуска Луси умираше от глад и отвори нетърпеливо вратите.

Установи, че всичките й продукти бяха изчезнали. Фъстъченото масло и желето, деликатесната шунка и идеално узрялото швейцарско сирене. Нямаше и помен от плодовото кисело мляко с черни череши, дресинга за салатата и буркана с маринованите краставички. Нищо от това, което възнамеряваше да хапне на обяд. Дори мармаладът на Панда се бе изпарил.

Същият ужас цареше и във фризера. Вместо баничките с месо и замразените гофрети, които бяха лакомството за уикенда, пред потресения й поглед лъснаха редици от пакетирани диетични продукти. Тя отвори чекмеджетата за плодове и зеленчуци. Къде се бяха дянали морковите й? А боровинките? Ами китката маруля „Ромен“, която бе купила вчера? Замразените гофрети бяха едно, но защо бяха посегнали дори на салатата й?

Разтреперана от гняв, Луси хукна нагоре по стълбата.