Сандра Браун
Ужилване (18)

Седемнадесета глава

Тътен на гръмотевица прекъсна внезапната и напрегната тишина между тях. Шоу сякаш не забеляза. Признанието й бе циментирало вниманието му върху нея.

— Може ли да пия вода? — реши се накрая да попита тя.

Той се изправи и отиде до колата. Наведе се над шофьорската седалка и се пресегна под таблото, за да освободи багажника. Капакът се вдигна, лампата вътре светна и Джорди изпита благодарност за светлината. Само с тъмносивите остатъци дневна светлина, проникващи през пукнатините в стените, вътрешността на сградата тънеше в почти пълен мрак.

Той се върна при нея с бутилка вода. Тя му благодари и пи жадно.

— Запасите ни намаляват. — Той изпи останалото, хвърли бутилката в багажника и се върна при нея.

— Мъж или жена?

— Какво?

— Човекът, който ти е звънял?

— Мъж.

— Но не е бил Джош?

— Не мисля. Може и да е бил, но все пак не ми се вярва. Гласът му беше заглушен.

— Панела и неговото тъпо устройство за преобразуване на гласа?

— Не. Нищо такова. Само…

— Заглушен.

— Да.

— Какво каза този заглушен глас, което би могъл или не би могъл да каже Джош?

Тя игнорира очевидния му скептицизъм.

— Каза: „Ако искаш информация за брат си, ела веднага“. Подчерта веднага и ми каза къде се намира барът. Не ми даде възможност да попитам или да кажа нещо, преди да прекъсне.

Той се замисли над думите й.

— А какво ти каза, когато ти му се обади?

— Направих го веднага, защото се нуждаех от повече инструкции, за да намеря мястото. Неговите бяха прибързани и неточни. Но когато му звъннах, той не отговори.

— Въпреки че ти беше звънял?

Тя вдигна рамене.

— Не отговори.

— Въпреки всичко, без да губиш време, си тръгнала.

— Точно така. — Тя се замисли дали да му каже за колата, която почти сигурно я беше следвала, но все пак се отказа. — Както ти предположи, звъннах му, когато завих по един тесен път. И тогава не ми отговори. Това е истината. Всичко, което знам. Кълна се.

— Истината?

— Да.

— Всичко, което знаеш?

— Да.

— Тогава защо го скри от мен? Защо не ми каза снощи, когато те питах — многократно — защо си отишла в бара?

Това засегна болното място.

— Ами, може би сдържаността ми имаше нещо общо с това, че ти уби партньора си, отвлече ме, върза ме и ме замъкна в някакви тъмни дебри за нещо, което — боях се — ще е моята екзекуция.

Получила достатъчно увереност, тя продължи:

— Бях обезумяла от страх. Току-що те бях видяла да убиваш човек и ти предполагаше, че аз… — Тя се потупа по гърдите — съм играла роля в заговор, в който ти да си изкупителната жертва. Страхувах се, че ако ти кажа за разговора, ще искаш да научиш повече, а аз не можех да ти кажа повече, защото не знам нищо повече! — Тя вече викаше.

Невъзмутим, той я гледа около минута, давайки й време да се успокои, след това каза:

— Ще видим.

— Какво?

— Обади се отново. Да видим дали този път ще отговори. — Той й подаде телефона.

Работещ телефон. Спасително въже. Предлагаше й го. Но тя никога нямаше да успее да звънне на 911, преди той да я спре, а не смееше да звънне на непознатия, който я беше извикал в бара. Ако човекът в другия край на линията беше Джош…

Тя остави телефона да лежи недокоснат в дланта на Шоу.

— Не? — Тогава аз ще звънна.

— Пак ли?

Той обърна телефона така, че тя да вижда екрана.

— Виждаш ли? Снощи в 10:52. Бях приблизително на половин час път от бара, когато свих от пътя, за да сваля регистрационните табели. Възползвах се от възможността да проверя телефона ти. И само от любопитство звъннах на Непознатия.

Тя го погледна очаквателно.

— И какво постигна?

— Звъни. Никакъв отговор. Никаква гласова поща. Както следващите три пъти, когато се помъчих да се свържа. — Той й показа историята на опитите си, последният беше от този следобед, докато тя бе спала. — Може би този път ще извадим късмет. — Той потупа екрана и държеше телефона така, че тя да може да чуе звъненето. Сърцето й биеше от напрегнато очакване, но отсреща не вдигна никой.

След седем-осем сигнала той прекъсна. Тя не знаеше дали да е разочарована, или облекчена, но изпитателният му поглед я изваждаше от равновесие.

— Никой не се е доближавал до теб в бара, с изключение на онзи идиот, който ти пъхна бележката с телефонния номер.

— Той нямаше нищо общо — каза тя. — Не е бил той човекът, който ми е звънял.

— Откъде знаеш?

— Изглежда ли ти способен на хитруване, такъв, на когото брат ми би поверил жизненоважна информация за това къде се намира, след като е избягал от федералните?

Погледът на Шоу не трепна.

Тя добави:

— Мисля, че когато той се приближи до мен, сигурно е уплашил човека, който звъня. Което беше главната причина толкова да му се раздразня.

— Уплашил е мистериозния, който е щял да ти даде информация за Джош?

Този път тя осъзна сарказма.

— Мислиш, че лъжа.

— Не съм казал такова нещо.

— Тонът ти го загатва.

— Първо се оплакваш от намеците ми, сега от тона. Караш ме да се питам дали някога ще съм в състояние да те удовлетворя. О-па. — Той потрепери преувеличено. — Пореден намек.

Тя стана от щайгата.

— Мисля, че ти го изплаши.

— Когато застрелях Мики? Грешно. Защото по това време ти беше осъзнала, че са ти вързали тенекия и беше офейкала оттам.

— Офейках, защото осъзнах колко глупаво е било да ходя, на първо място. Когато получих онова обаждане, не знаех, че Джош е избягал. Помислих си, че може би някой ще ми предаде съобщение от него или начин да се свържа с него. Нещо такова.

Тя можеше да каже, че той не се хвана на това. Върна се с въздишка на щайгата и разтърка слепоочията си.

— Честно, не знам какво ми се е въртяло в ума. Реагирах без да мисля. Мига, в който влязох в онова място, разбрах колко глупаво е било да хуквам през нощта. Колкото по-дълго седях там, парирайки домогванията на онова влечуго, толкова повече ми се струваше, че обаждането е било номер, че някой си прави жестока шега с мен. Продължавах да мисля, че е шега, докато не се обърнах, видях теб и Мики да идвате към мен, и осъзнах, че Били Панела стои зад цялата тази работа.

— Той стоеше зад убийството, не зад телефонното обаждане.

— О, правилно. Моето идване е било шок. Появих се и е трябвало да отмениш план А. — Тя направи безпомощен жест. — Пак сме там, откъдето тръгнахме. Не знам кой се обади и защо ме изпрати в онзи бар.

Той дълго време не реагира. Накрая сви рамене:

— Окей. — Но насмешливостта му подсказваше, че изобщо не е окей.

— Трябва да ми повярваш!

— Казах окей. — Той свали батерията от телефона, преди да прибере и двете в предния си джоб. После обхвана раменете й с ръце, дръпна я нагоре от щайгата и я помъкна към вратата. — Започва да вали. Трябва да отидеш до тоалетната, докато още може.

— Моля те, слушай, аз…

— Слушах.

— Но не мисля, че ми вярваш. Така ли е?

Когато стигнаха до вратата, той я отвори, остана там, дишането му беше тежко, пръстите му се стегнаха около рамото й.

— Не лъжа, кълна се!

Той внезапно я завъртя с лице към себе си. Никога не беше гледал по-заплашително и строго.

— Казвам ти всичко, което знам. Моля те, повярвай ми. Повярвай…

— Ш-ш-шт, Джорди.

Заповедта беше изречена меко, но властно. Той притисна устата си в нейната невъздържано. Дланта му обхвана тила й. Другата отиде на шията й.

Докато палецът му галеше чувствителната линия под брадичката й, неумолимите му устни притискаха нейните в опит да ги разтворят, и когато успяха, гладкото плъзване на езика му срещу нейния предизвика прилив на топлина в цялото й тяло. Накланяйки глава, той нахлу още по-дълбоко в устата й.

Но тогава простена от чувство на безсилие и вдигна глава.

— Трябваше да го направя. Само веднъж.

Пусна я рязко и я побутна към отворената врата, затваряйки я шумно зад нея.

Преди да регистрира какво се е случило, тя се оказа навън, застанала в падащата мъгла, взирайки се в тъмнината с пулсиращо тяло. С треперещи пръсти докосна мокрите си устни и когато го направи, от тях се отрони стон. Стон от желание, унижение, мъка. Дъхът му бе горещ върху лицето й, тялото му твърдо, гласът рязък, очите пламтящи в мрака. Целият той бе властен, със силно чувство за собственост.

Трябваше да направя това. Само веднъж.

Веднъж.

Беше пределно ясно.

Щеше да я убие.