Лий Чайлд
Няма свободни стаи

Валеше сняг, когато Ричър слезе от автобуса, и то в такава част на Америка, където рядко виждаха подобно нещо. Беше късен следобед и уличните лампи светеха. Хората изглеждаха и развълнувани, и притеснени от необичайното време. По улиците вече се бяха натрупали десетина сантиметра пухкава снежна покривка, а студеният вятър режеше като с нож. Някои нямаха търпение да отидат да се пързалят с шейни или да се замерват със снежни топки, но други бяха убедени, че токът ще спре всеки момент и пътищата ще станат непроходими за месеци наред. Всичко е относително, помисли си Ричър. Онова, което жителите на северните щати приемаха за лек снежец, на юг се превръщаше в природно бедствие.

Той прекоси тротоара и стъпи на неравна повърхност, за която предположи, че е морава. Приличаше на селски парк с пилон, на който унило висеше замръзналото оплетено във въжетата американско знаме. Градчето се намираше на два километра от междущатската магистрала и това си личеше. Беше пълно с бензиностанции, заведения за бързо хранене и мотели. Кратка спирка по дългия маршрут, нищо повече. Само онова, от което се нуждаят отбилите се тук пътници. Особено в ден като този. Колите газеха в кишата, покрила улиците в центъра, и шофьорите им се озъртаха за място, където да прекарат нощта. Каквото и да е място, стига да не им се налагаше да карат в разбушувалата се над магистралата снежна буря, защото това означаваше сигурна смърт.

Всичко е относително, помисли си отново Ричър. Въпрос на контекст. И мелодрама. Той реши, че е най-добре да си вземе стая, преди притеснението на шофьорите да е прераснало в паника. От време на време бе попадал на репортажи по новините за пътници, налягали по земята във фоайето на някой мотел. Нямало свободни стаи.

Което го подсети, че днес е Бъдни вечер. Двайсет и четвърти декември.

Избра най-непретенциозния на вид мотел, който приличаше на същинска съборетина, разположен зад бензиностанция на „Шел“, на която зареждаха големи тирове. От дванайсетте стаи, с които мотелът разполагаше, десет бяха заети, което наведе Ричър на мисълта, че паниката вече е започнала. Този мотел определено не бе първото място за нощувка, което някой нормален човек би избрал. Не беше „Риц“ все пак. Това поне бе сигурно.

Ричър плати в брой, получи ключ и се запъти към стаята си, скрил глава във високо вдигнатата си яка, за да се предпази от снега и вятъра.

Пред десет от стаите завари паркирани автомобили, покрити със сняг, изцапани с луга и натоварени с куфари и чанти. Номерата им бяха все от южните щати. Семейства, предположи Ричър, тръгнали на почивка. Времето обаче бе осуетило плановете и прекъснало пътуванията им.

Ричър отключи вратата и влезе в стаята, която изглеждаше напълно приемлива във всяко отношение. Имаше легло и баня. Дори стол. Ричър отърси капките вода от обувките си, седна на стола и впери поглед през запотения прозорец в снежната виелица навън. Снежинките танцуваха лудешки под жълтеникавата светлина на лампите навън. Ричър предположи, че шофьорите ще се уплашат от пътните условия и ще потърсят първо място за спане, а не за храна. Което означаваше, че закусвалните и ресторантите ще останат празни поне още час-два. Той включи нощната лампа и извади книга от джоба си.

 

 

Деветдесет минути по-късно Ричър седеше на маса в очакване на своя чийзбургер. Заведението се пълнеше бързо и обслужването бе бавно. Атмосферата бе приповдигната, наситена с някаква необичайна енергия на престорена бодрост. Хората се опитваха да се убедят сами себе си, че са попаднали в някакво приключение. Накрая храната му пристигна. Заведението продължи да се пълни. Пристигаха разни хора с унило изражение, стояха на едно място и се въртяха неловко. Мотелите бяха пълни, осъзна Ричър. Нямаше стаи. Някои започнаха да оглеждат пода в закусвалнята. Като в онези репортажи по новините. Ричър си поръча прасковен пай и черно кафе и зачака.

 

 

Той се върна в мотела късно вечерта. Продължаваше да вали сняг, но не така интензивно, както доскоро. Утре времето щеше да започне да се оправя. Ричър зави покрай рецепцията и се закова на място, за да не се сблъска с жена в напреднала бременност. Тя бе прегърнала някакъв мъж и хлипаше.

Наблизо стоеше кола с две врати и работещ двигател. Цялата бе покрита със сняг и луга и натоварена с багаж и покупки.

Нямаше свободни стаи.

— Добре ли сте? — попита ги Ричър.

Мъжът не каза нищо, а жената отвърна:

— Не съвсем.

— Не можете да намерите стая, нали?

— Всички мотели в града са пълни.

— Трябваше да продължите — каза Ричър. — Времето се оправя.

— Аз го накарах да отбие. Притесних се.

— И какво смятате да правите?

Този път жената замълча, а мъжът каза:

— Предполагам, че ще се наложи да спим в колата.

— Ще замръзнете.

— Какъв избор имаме?

— Кога трябва да се роди бебето? — попита Ричър.

— Скоро.

— Да се разменим — предложи Ричър.

— Срещу какво?

— Аз ще спя в колата ви, а вие ще се настаните в стаята ми.

— Не можем да приемем.

— И преди съм спал в кола. Не мисля, че е подходящо място за бременна жена.

Сега и мъжът, и жената не казаха нищо. Ричър извади ключа от джоба си с думите:

— Вземете го.

— Ще замръзнете — отвърна жената.

— Ще се оправя.

Мъжът и жената постояха нерешително на място, като пристъпяха неловко от крак на крак, но накрая тя взе ключа и двамата със съпруга й се запътиха към стаята. Чувстваха се неудобно, но едновременно с това изпитваха и щастие. Искаха да се извърнат, да погледнат назад, но не намериха сили да го направят. Ричър извика подире им:

— Весела Коледа!

Едва тогава те се обърнаха и отвърнаха на пожеланието му. Влязоха в стаята и Ричър си тръгна.

Не прекара нощта в колата им. Отиде до бензиностанцията на „Шел“ и се заприказва с шофьора на цистерна, който превозваше двайсет хиляди литра мляко. То имаше срок на годност. А времето се оправяше. Шофьорът се канеше да се върне на магистралата и Ричър се качи при него.