Джо Абъркромби
Да създадеш чудовище

Карлеон, пролетта на 570 г.

— Какво е това мир, татко?

Бетод примигна надолу към по-големия си син. Единайсетгодишен, Скейл почти не беше живял в мир през живота си. Може би само в кратки моменти. Съзрени през кървава мъгла. Докато се напрягаше, за да намери отговор, Бетод осъзна, че и той самият вече почти не си спомняше какво е усещането от мира.

Колко дълго вече живееше в страх?

Той клекна пред Скейл и си спомни как неговият баща кляка пред него, изкривил лице заради болестта си и изглеждащ твърде стар за годините си.

— Някои хора биха разрушили нещо само защото могат — беше прошепнал той. — Но един водач трябва да прибягва до войната само в краен случай. Когато започваш война, ти вече си загубил.

Въпреки всичките си победи, всичките преодолени неблагоприятни обстоятелства и враговете, повалени в калта, събраните откупи и завладените земи, Бетод губеше от години. Сега виждаше това.

— Мирът — каза той — е, когато цялата вражда е прекратена, кръвните дългове са платени и всеки е доволен от нещата такива, каквито са. Или поне горе-долу доволен. Мирът е, когато… когато никой не се бие повече.

Скейл намръщено се замисли върху думите му. Бетод го обичаше, разбира се, но дори той трябваше да признае, че момчето не е от схватливите.

— Тогава… кой печели?

— Всеки — каза Калдер.

Бетод повдигна вежди. По-малкият му син, за разлика от големия, беше доста съобразителен.

— Точно така. Мирът означава, че всички печелят.

— Но Гърмящия се е заклел, че няма да има мир, докато не умреш — каза Скейл.

— Така е. Но Гърмящия е от онези, които бързат да се закълнат. Ако им се даде повечко време, може да размислят. Особено ако държа сина му окован в подземието.

— Ти ли го държиш? — сопна се Урси от ъгъла и спря да разресва косата си за миг, колкото да го стрелне с поглед. — Мислех, че той е затворник на Деветопръстия?

— Деветопръстия ще ми го даде — подхвърли Бетод нехайно към жена си, сякаш това беше по-скоро нещо, което ще стане с щракване на пръстите му, отколкото изпитание, за което трябва да събере смелост.

Що за главатар е този, който се бои да поиска услуга от първенеца си?

— Заповядай му да го направи. — Мъжките думи прозвучаха странно с пискливия детски глас на Калдер. — Накарай го да го направи.

— Не мога да му заповядам това. Синът на Гърмящия е затворник на Деветопръстия. Пленен е в битка и именитите воини си имат своите обичаи. — Да не говорим, че Бетод не беше никак сигурен, че Деветопръстия ще се подчини, или какво трябва да направи, ако онзи откаже — дори мисълта за това го ужасяваше. — Има си правила.

— Правилата са за подчинените — каза Калдер.

— Правилата трябва да бъдат за всички, и най-вече за водачите. Без правила всеки човек остава сам за себе си, с онова, което може да забърше от света с едната ръка и да сграбчи с другата. Хаос.

Калдер кимна.

— Разбирам.

И Бетод знаеше, че той наистина разбира. Двамата му синове си приличаха толкова малко. Скейл — здравеняк, русокос и побойник. Калдер — слаб, тъмнокос и интригант. И двамата толкова силно приличаха на майка си, че Бетод понякога се чудеше дали в тях има нещо от самия него.

— Какво ще правим при мир? — попита Скейл.

— Ще строим. — Бетод се усмихна, като се замисли за плановете си, които беше обмислял толкова много, че му изглеждаха като неща, които вече са се случили. — Ще пратим хората обратно по земите им, обратно при занаятите им, обратно при семействата им навреме за прибирането на реколтата. А после ще ги накараме да плащат данъци.

— Данъци?

— Те са южняшка измишльотина — каза Калдер. — Пари.

— Всеки човек дава на своя главатар част от това, което има — каза Бетод. — И ние ще използваме тези пари, за да прочистим горите, да копаем мини и да изградим стени около градовете си. После ще построим голям път от Карлеон до Уфрит.

— Път? — промърмори Скейл, неспособен да види очарованието на свързаните помежду си земи.

— Хората ще могат да пътуват двойно по-бързо по него — отсече Калдер, който започваше да губи търпение.

— Воюващите хора? — попита Скейл обнадеждено.

— Ако е необходимо — каза Бетод. — Но също каруци и стоки, добитък и послания. — Той посочи към прозореца, ярък в тъмнината, сякаш те всичките можеха да зърнат по-доброто бъдеще през него. — Този път ще бъде гръбнакът на нацията, която ще изградим. Този път ще сплоти Севера. Аз може и да съм печелил битки, но този път е нещото, с което ще бъда запомнен. Този път ще промени света.

— Как можеш да промениш света с един път? — попита Скейл.

— Ти си идиот — каза Калдер.

Скейл го цапардоса отстрани по главата и го повали, като по този начин му демонстрира недостатъците на това да си много умен. Бетод чу ахването на Урси, цапардоса Скейл по главата по същия начин и го повали, като по този начин му демонстрира недостатъците на грубата сила. Грозна картина, разигравана често между тях четиримата.

— Ставайте и двамата — отсече Бетод.

Калдер стоеше и поглеждаше мрачно брат си, притиснал едната си ръка към окървавената си уста, а Скейл отвръщаше на погледите му, с ръка върху своята уста. Бетод ги хвана здраво за ръцете и ги придърпа един към друг.

— Ние сме семейство — каза той. — Ако не се държим винаги един за друг, кой ще го направи? Скейл, един ден ти ще си главатар. Трябва да контролираш избухливостта си. Калдер, един ден ти ще бъдеш дясна ръка на брат си и първи съветник, най-довереното му лице. Трябва да контролираш езика си. Двамата заедно сте наследили всичко най-добро от мен и много още. Двамата заедно можете да направите клана ни най-великия в целия Север. А сами сте нищо. Запомнете това.

— Да, татко — промърмори Калдер.

— Да, татко — изгрухтя Скейл.

— А сега се махайте и ако чуя за други побоища, нека да бъде, когато вие двамата заедно набиете някого. — Той стоеше с ръце на хълбоците си, докато те се тътреха към изхода и изскочиха в коридора, като хлопнаха вратата след себе си. — Едва успявам да запазя мира между синовете си — промърмори той, поклащайки глава. — Как бих могъл да го постигна между главатарите на Севера?

— Да се надяваме, че главатарите на Севера ще се държат повече като зрели хора — каза Урси и роклята й зашумоля по пода, когато тя се приближи отзад към него и плъзна нежно дланите си по ребрата му, за да го прегърне.

Бетод изсумтя, докато притискаше ръцете й към сърцето си.

— Боя се, че това е прибързана надежда. Те харесват великите воини на Севера, а от великите воини рядко се получават велики водачи. Мъжете без страх са мъже без въображение. Мъже, които използват главите си, за да прегазват всичко наред, а не за да мислят. Тук възхваляват злобните, надменните, гневните мъже, а за водачи избират най-наивните от тълпата.

— В теб намериха вожд от съвсем друг тип.

— Накарах ги да се вслушат. Накарах Гърмящия да се вслуша. И Деветопръстия ще накарам. — Макар че Бетод не беше съвсем сигурен дали се опитва да убеди жена си, или самия себе си. — Той може да бъде доста благоразумен.

— Някога може и да е бил. — Дъхът на Урси го гъделичкаше по врата, докато говореше в ухото му. — Но Деветопръстия се опиянява от кръвта. Гордее се с убийствата си. С всеки изминал ден ти е все по-малко приятел, все по-малко можеш да му се доверяваш, животинското у него все повече надделява над човешкото. С всеки ден той е все по-малко Логън и все повече Кървавия девет.

Бетод се намръщи. Знаеше, че тя има право.

— В някои дни е доста спокоен.

— А останалите? Миналата седмица той избил цяла кошара с овце, знаеш ли това?

Мръщенето на Бетод премина в гримаса.

— Чух.

— Защото блеенето им го дразнело, казва. Избил ги с голи ръце, една по една, с такова хладнокръвно спокойствие, че останалите овце дори не се размърдали.

— Чух.

— А когато овчарското куче го залаяло, той му строшил главата, а после го намерили да похърква между труповете. Той е изтъкан от смърт и носи смърт със себе си, където и да отиде. Плаши ме.

Бетод се обърна в прегръдките й, погледна я и нежно положи длан на бузата й.

— Никога не бива да се страхуваш. Не и ти.

Макар мъртвите да бяха свидетели, че самият той беше уплашен. Колко дълго бе живял в страх?

Урси притисна ръка към неговата.

— Не ме е страх от него. Страх ме е от проблемите, които може да ти донесе. Ще ти донесе. — Тя го погледна в очите и гласът й се снижи до шепот. — Знаеш, че съм права. Ами ако успееш да съшиеш мира? Деветопръстия не е меч, който можеш да окачиш над камината и за който да разказваш истории след вечеря. Той е Кървавия девет. Ако престанеш да му осигуряваш сражения, мислиш ли, че ще спре да се бие? Не! Ще започне сам да ги намира, и то с онези, които са му най-близко. Той си е такъв. Рано или късно, ще намери повод да се сбие с теб.

— Но аз съм му длъжник — промърмори Бетод. — Без него никога…

— Големия изравнител плаща всички дългове — рече Урси.

— Има си правила.

Но гласът му вече беше слаб, толкова слаб, че той повече не можеше да гледа в тъмните й очи.

— Не забравяй да кажеш това на децата — прошепна тя. — Но на нас ни е позната и другата страна. Има само преценки кое е по-добре, кое е по-зле.

— Ще поговоря с него — повтори той и осъзна колко слабо прозвуча това дори в собствените му уши. Бетод се изтръгна от обятията й и се приближи до прозореца. — Той ще ми отстъпи сина на Гърмящия. Ще разбере, че така е правилно. Трябва да разбере. — Бетод опря юмруци в перваза на прозореца и наведе глава. — В името на мъртвите, наистина ми дойде до гуша. Дойде ми до гуша от всичката тази кръв.

Тя отново се приближи до него и започна да разтрива раменете и шията му, и докосването й го накара да въздъхне облекчено.

— Никога не си търсил кръв.

Думите й го накараха да се засмее, макар в смеха му да имаше малко радост.

— Търсех я. Исках я. Но не толкова много. Дори не си представях, че ще бъде толкова много. Но това е проблемът с кръвта. Раните се отварят толкова лесно, а се затварят толкова трудно. А аз с готовност ги отварях. Имах нужда от мъж, който да се бие за мен. Имах нужда от мъж, който няма да се спира пред нищо. Имах нужда от чудовище.

— И си намери.

— Не — прошепна той и се откъсна от ръцете й. — Създадох си.

 

 

Това беше един от онези дни, в самото начало на лятото, когато, като находчив генерал, топлото слънце те изкарва навън, а после те изненадва с внезапен поток от насилие. Сламените покриви на къщите се откапваха след последния дъжд, а дворът на укреплението се беше превърнал в разкаляна киша, осеяна с проблясващи локви.

— Лош ден за атака — каза Гушата, който вървеше бдително след Бетод, отпуснал ръка върху дръжката на меча си. — Добър ден за заемането на добра позиция.

— За заемането на добри позиции няма лоши дни — каза Бетод, докато шляпаше из двора и неуспешно се опитваше да открие твърда земя, на която да стъпи.

— Добрият водач трябва да заема добри позиции винаги когато има възможност. И да оставя по-неблагоразумните мъже да се хвърлят в атака.

— Така е — рече Бетод. — Според теб колко е добра моята позиция?

Гушата се почеса по брадата.

— Не мога да кажа, главатарю.

Една четвърт от армията на Бетод лагеруваше пред портите. Мъжете седяха скупчени около палатките си, готвеха и пиеха, играеха на зарове за трофеите от битката, която се беше провела предишния ден, мързелуваха на слънце. Когато минаваше покрай тях, те грабваха нащърбените си оръжия, удряха по бойните щитове и крещяха хвалебствия.

— Главатарят! Това е главатарят!

— Бетод!

— Още една победа!

Той се чудеше колко дълго ще продължат хвалебствените викове, ако продължат да воюват, но победите секнат? Струваше му се, че няма да е задълго. При тази мисъл поклати глава. В името на мъртвите, нима нямаше нито един успех, който да не приема като провал?

Палатката на Логън беше разпъната на известно разстояние от останалите. Трудно беше да се каже дали нарочно беше избрал да е по-далеч, или просто я беше издигнал където му беше харесало, а всички останали бяха предпочели да се държат настрани от него. Във всеки случай се намираше по-встрани. По нищо не си личеше, че принадлежи на най-страшния човек в Севера. Грамадно, безформено, зацапано нещо; мухлясалото платнище се подмяташе на вятъра.

Кучето седеше край угасналия огън близо до подмятащото се платнище и подрязваше пера за стрели. Седеше, както вярно куче седи пред прага на стопанина си. Бетод беше жалостив човек, каквото и да говореха всички, и сега му дожаля за него. Той също беше обвързан с Деветопръстия, но далеч не толкова, колкото този нещастен глупак.

— Къде са останалите отрепки? — попита Бетод.

— Три дървета ги заведе на разузнаване — отвърна Кучето.

— Тоест ги заведе там, където няма да се сблъскат с лицето на своя позор?

Кучето вдигна глава за миг, без да показва страх или възхищение.

— Може би, главатарю. Смятам, че всеки си носи позора.

— Чакай тук — изръмжа Бетод на Гушата, макар че, когато пристъпи към платнището на палатката, му се прииска мъжът да бъде до него.

— Точно сега не бих влязъл вътре — рече Кучето и се надигна.

— Не ти и трябва — сопна му се Бетод; нямаше никакво намерение да събира наново смелост, за да прецапва повторно целия този път. Той беше господарят и щеше да се държи като такъв. Отметна платнището и извика: — Деветопръсти!

Отне му известно време очите му да привикнат със задушния полумрак. Време, през което надуши острата миризма на немити тела и чу звуци от боричкане, пъхтене и пляскане на кожа.

После видя Деветопръстия, който стоеше гол на колене върху купчина стари кожи; мускулите на гърба му бяха изпъкнали, а главата му беше извита назад, за да погледне през рамо. На бузата му имаше нов белег, проблясваше черната пътечка от криви шевове. Очите му бяха започнали да се разширяват, зъбите да се оголват, като същевременно в гърлото му се зараждаше животинско ръмжене, и за миг Бетод си помисли, че Деветопръстия ще го връхлети с убийствени намерения.

Но тогава украсеното му с пресния белег лице се разтегна във весела усмивка.

— Добре, главатарю, или влизай, или излизай, само престани да се помайваш, че вятърът ми духа на задника.

После Бетод видя жената, която стоеше на колене зад Деветопръстия; дневната светлина разкри мазната й коса и изпотената буза.

Бетод имаше хиляди причини да предпочете да си тръгне. Но Гърмящия идваше. Трябваше да го направи, и то още сега.

— Махай се — каза Бетод на жената.

Вместо веднага да се подчини, тя се извърна, за да види какво ще каже Деветопръстия.

Той сви рамене.

— Чу главатаря.

Бетод може и да беше главатар на Карлеон и Уфрит, победител в две дузини битки, признат от всички за най-великия боен вожд след Скарлинг Качулатия. Но за последните няколко години Логън Деветопръстия беше създал около себе си аура на страх. Аура на смъртта. Почти същата като на Шама Безсърдечния, но по-ужасна, и ставаше все по-ужасна след всеки спечелен двубой, след всеки убит човек.

В обсега на ръката си Деветопръстия беше майстор.

Жената се изправи и мина покрай Бетод, като пътьом грабна дрехите си, без да си прави труда да ги облича. Мъртвите знаеха, че изпитваше облекчение. Бетод трябваше само да поговори с Деветопръстия, а вече усещаше слабост в червата. Страх го беше дори да си представи какво ли е да се чукаш с него. Хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед към дневната светлина и пусна платнището, като остана в тъмното насаме със стария си другар. Със стария си враг.

Деветопръстия се претърколи по гръб върху мазните кожи, като го направи съвсем небрежно, сякаш беше съвсем сам, разпери ръце и крака настрани, а полунадървения му член клюмна настрани.

— Нищо не може да се сравни с чукането по обед, нали? — попита той покрива на палатката.

— Какво?

Бетод се гордееше с това, че никога не можеха да го изненадат. Но напоследък самото присъствие на Деветопръстия като че ли го изваждаше от равновесие.

— Чукане. — Той се надигна на лакът. — Ти чукаш ли се, главатарю?

— Аз правя планове.

Деветопръстия сбърчи нос.

— Ами мирише ми на чукане.

— От тебе идва.

— Аха. — Деветопръстия подуши едната си мишница и повдигна едната си покрита с белези вежда в знак на съгласие. — Ами трябва да се чукаш. Следобед. По всяко време. Изглеждаш ми притеснен.

— Притеснявам се, защото половината Север ме иска мъртъв.

Логън се ухили.

— Мен целият Север ме иска мъртъв. Да ме виждаш да се мръщя? Ако трябва да кажеш нещо за Логън Деветопръстия, кажи, че той вижда във всичко положителната му страна. — Бетод скръцна със зъби. Ако кажеше тази фраза още веднъж, щеше да му е за пръв път. — Жена ти също изглеждаше притеснена, когато я видях онзи ден. Вчера ли беше? Предишния ден? Бракът няма да доведе до нищо без чукане, нали? Това е целта на цялото упражнение.

Бетод не знаеше какво да каже. Миризмата в помещението му бъркаше в мозъка.

— Сега за брачните дела ли ще ме поучаваш? Ти?

— Мъдростта си е мъдрост, не е ли така? Независимо кой я изрича. Имам предвид, че ако мъжът трябва да е или чукач, или боец, аз съм повече боец. Ако трябва да кажеш нещо за Логън Деветопръстия, кажи, че той е боец, но чукането просто успокоява всички…

— Гърмящия идва — прекъсна го Бетод.

— Тук?

— Да.

Деветопръстия се намръщи.

— Може би трябва да се облека.

— Добра идея.

Но за съжаление, не го направи. Логън вдигна колене към лицето си и със скоростта на змия скочи на крака с едно бързо движение, изпъна тялото си, протегна ръце и размърда пръстите си. В неговия случай деветте пръста и чуканчето.

Бетод преглътна. Можеше да се закълне, че копелето ставаше все по-грамадно. Той не беше дребен, но Деветопръстия се извисяваше на цяла глава и половина над него, ексцентрична маса от белези, мускули и жили, като машина, създадена за убийства, чиито изобретатели изобщо не се бяха интересували от външния й вид. Излъчваше само гордост, омраза и презрение към света и всичко в него. Презрение към Бетод, който би трябвало да е неговият вожд.

Бетод отново се зачуди дали не трябваше да постъпи така, както иска Урси? Да убие Деветопръстия. Размишляваше върху това още от Хеонан, когато, въпреки заповедите му, Логън се беше изкатерил на скалите и беше пролял кръвта на планинците. Докато безразсъдните глупаци приветстваха смелостта му и съчиняваха глупави песнички за уменията му, Бетод прехвърляше през ума си различни варианти как да убие кръвожадния идиот. Кого да изпрати да го направи и кога. Нож в нощта, колко сложно може да е? Да премахне лудото псе, преди да е захапало здраво ръката на стопанина си. Или да е отхапало главата му.

И все пак… и все пак… те бяха приятели, нали? Бетод му беше длъжник, нали? Има си правила, нали? Баща му винаги бе казвал: „Мъжът трябва да си плаща дълговете!“.

Освен това непрекъснато го гризеше едно съмнение. Ами ако нещо се обърка? Ами ако Кървавия девет оцелее и тръгне да си отмъщава?

— Значи, Гърмящия идва? — Деветопръстия отиде до масата, направена от стара врата, и при всяка крачка топките му пляскаха по голите бедра. — Какво иска този стар негодник?

— Аз му казах да дойде.

Деветопръстия замря с протегната към масата ръка.

— Ти?

На масата имаше стомна с вино и няколко чаши. Имаше и голям нож, колкото половин меч, който лежеше точно до трите протегнати пръста на Логън и острието му проблясваше под оскъдната светлина, която проникваше в палатката.

Бетод осъзна, че дори това място да беше оръжейна, пак нямаше да има повече оръжия, отколкото сега. На земята лежеше прибран в ножницата си меч, върху който проблясваше друг, гол. Наблизо се въргаляше брадва, изцапана с кафяво; Бетод се надяваше да е ръжда, но силно се съмняваше в това. Имаше и щит, толкова очукан, накълцан и покрит с белези, че по никакъв начин не можеше да се разбере какво е нарисувано на него. И ножове. Пръснати навсякъде, остриетата и дръжките им проблясваха издайнически сред кожите, стърчаха от коловете на палатката, лежаха заровени до предпазителите в пръстта. Повечко ножове никога не са излишни, обичаше да казва Деветопръстия.

Бетод се зачуди колко ли мъже беше убил Логън. Чудеше се дали някой вече можеше да ги преброи. Именити воини и шампиони, и славни бойци, и шанка, и селяни, и жени, и деца. Беше лишавал от дъх всичко, що дишаше. Щеше да убие Бетод като едното нищо. Всеки момент, в който стояха заедно, беше момент, в който беше решил да не го прави. И Бетод почувства отново, както чувстваше по десет пъти на ден, колко несигурно нещо е властта. Каква крехка илюзия е тя. Лъжа, която по незнайни причини всички са се съгласили да приемат за истина. И че онова острие на масата например може да бъде както нейният край, така и краят на Бетод и всичко, за което се е борил. Всичко, което е искал да предаде на синовете си.

Деветопръстия се ухили — гладна усмивка, вълче озъбване — сякаш бе отхвърлил настрани покрова на Бетодовата власт и беше проникнал в мислите му. След това обхвана с трите си пръста дръжката на каната с вино.

— Искаш ли да го убия?

— Гърмящия?

— Да.

— Не.

— О. — Деветопръстия леко оклюма, след което започна да налива вино в една чаша. — Добре.

— Искам да се помиря с него.

— Мир, казваш? — Деветопръстия се спря, докато поднасяше чашата към устата си. — Мир? — Той прехвърли думата в устата си, сякаш беше някакво странно ново ястие. Сякаш беше дума на чужд език. — Защо?

Бетод примигна.

— Как така защо?

— Мога да убия шибаняка, главатарю, повярвай ми! Мога да му видя сметката просто ей така. — И чашата се пръсна в ръката му, а по пода плисна вино, примесено с парчета. Деветопръстия погледна изненадано окървавения си юмрук, сякаш нямаше представа какво е станало току-що. — Ъ. Мамка му.

Огледа се за нещо, с което да го забърше, после се отказа и го избърса в гърдите си.

Бетод пристъпи към него. Мъртвите бяха свидетели, че не искаше. Мъртвите знаеха, че сърцето му блъскаше в гърдите. Но въпреки това той пристъпи напред, впери очи в неговите и каза:

— Не можеш да избиеш целия свят, Логън.

Деветопръстия се ухили и посегна към друга чаша.

— Хората не спират да ми казват кого не мога да убивам. Но силни мъже, слаби мъже, прочути имена, нечути имена, всички умират, щом ги разсечеш. Шама Безсърдечния, помниш ли го? Всички ми казваха да не се бия с него.

— Аз ти казах да не се биеш с него.

— Само защото те беше страх да не загубя. Но после се изправих срещу него и когато изглеждаше, че ще спечеля… ти накара ли ме да спра?

Бетод преглътна със суха уста. Отлично си спомняше онзи ден. Снега по дърветата и парата, която излизаше от зейналите уста на ревящата тълпа, и звънтенето на стоманата, и двата му юмрука, стиснати до болка, когато се молеше Деветопръстия да продължи. Молеше се отчаяно, възложил всичките си надежди върху него.

— Не — рече той.

— Не. А когато му разпрах корема със собствения му меч… ти каза ли ми да спра?

— Не — отвърна Бетод. Спомняше си как димяха вътрешностите му, спомняше си как воняха, спомняше си гъргорещия стон на Шама Безсърдечния, докато умираше, триумфалния рев, който изригна от собственото му гърло. — Аз те приветствах.

— Да. Тогава не говореше за мир, ако си спомням добре. Изпитваше… — Очите на Деветопръстия блестяха трескаво, ръцете му се вкопчваха във въздуха, докато търсеше правилната дума. — Изпитваше… удоволствие, нали? По-голямо от любовта. По-голямо от чукането. По-голямо от всичко. Не го отричай!

Бетод преглътна.

— Да.

Все още го чувстваше.

— Ти ми показа пътя. — И Деветопръстия вдигна показалеца си и леко го опря в гърдите на Бетод. Толкова леко докосване, но цялото му тяло се вледени от допира. — Ти. И аз поех по посочения път, нали? Накъдето и да водеше той. Колкото и далеч да водеше, колкото и мрачен да беше, колкото и препятствия да имаше, аз вървях по твоя път. Сега ме остави аз да ти покажа пътя.

— И къде ще ни отведе той?

Деветопръстия вдигна ръце нагоре и отметна главата си назад, поглеждайки към зацапаното платно, развявано от вятъра.

— Към целия Север! Към целия свят!

— Не искам целия Север. Искам мир.

— Какво означава мирът?

— Всичко, което пожелаеш.

— Ами ако искам да убия сина на Гърмящия?

В името на мъртвите, беше по-зле и от това да се опитва да говори на Скейл. Все едно говореше на някое дете. Ужасно опасно дете, което е стъпило стабилно на пътя към всичко, което Бетод желае.

— Чуй ме, Логън. — Внимателно. Търпеливо. — Ако убиеш сина на Гърмящия, вече нищо няма да спре враждата. Нищо няма да спре кръвопролитията. Всички в Севера ще се вдигнат срещу нас.

— Че какво ми пука? Нека да дойдат. Той е мой пленник. Аз го хванах, аз ще реша какво да правим с него. — Гласът му прозвуча по-силно, по-буйно, по-дрезгаво. — Аз ще кажа! Аз ще реша! — Той се мушна с пръст в гърдите, от устата му се разхвърча слюнка, очите му се оцъклиха. — По-лесно е да се спре Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет!

Бетод стоеше и го гледаше. Опиянен от кръвта и възгордян от убийствата си, точно както беше казала Урси. Егоизмът на дете, свирепостта на вълк, суетата на герой. Наистина ли това беше същият мъж, когото някога беше смятал за най-близкия си приятел? С когото заедно яздеха и се смееха часове наред? Сочеха различни места и обсъждаха как ще разполагат армията си там. Как ще издигат крепости, ще поставят капани, ще изработват оръжия. Вече почти не го познаваше.

За миг му се прииска да попита: Какво се е случило с теб?

Но Бетод знаеше какво се беше случило. Той беше там, нали? Беше му посочил пътя, точно както каза Деветопръстия. Доброволно беше поел заедно с него. Беше прибирал трофеите с усмивка. Беше създал чудовище и сега трябваше да оправи нещата. Или поне да се опита. За благото на всички. За благото на Логън. И заради самия себе си.

Той снижи глас и заговори тихо, спокойно. Не го нападна, но и не отстъпи. Беше като скала.

— Той е твой пленник, естествено. Ти решаваш. Естествено. Но те моля, Логън. Като твой главатар. Като твой приятел. Позволи ми да го използвам. Знаеш ли какво казваше баща ми?

Логън примигна и се намръщи като някое злобно дете. И също като при злобните деца, любопитството му взе връх.

— Какво казваше?

И Бетод се опита да влее цялата си убеденост в думите. Така както правеше баща му, всяка една дума тежка като чук.

— Преди да превърнеш човека в кал, се убеди, че няма да ти е по-полезен жив. Някои хора биха разрушили нещо само защото могат. Твърде глупави са, за да разберат, че нищо не демонстрира по-голяма мощ от милосърдието.

Деветопръстия се намръщи.

— Казваш, че съм глупав?

Бетод се взря в черните бездни на очите му, които отразяваха в ъгълчетата си собственото му лице, и каза:

— Докажи, че не си.

Двамата се гледаха сякаш цяла вечност, застанали толкова близо един до друг, че Бетод чувстваше Логъновото дишане върху лицето си. И не знаеше какво ще последва. Не знаеше дали Деветопръстия ще се съгласи, или ще го убие на място. Нищо не знаеше.

И тогава, като огънат стоманен лист, който внезапно се разгъва, устата на Логън се разтегли в усмивка.

— Прав си. Разбира се, че си прав. Просто се забавлявам.

И той плесна Бетод по ръката с обратното на дланта си.

Бетод не беше сигурен дали изобщо някога се беше забавлявал по-малко, отколкото през последните няколко мига.

— Сега се нуждаем точно от мир. — Излъчващ добро настроение, Логън се стрелна към масата и си сипа още вино, като разля малко по крака си, без да забележи. — Имам предвид, че копелето няма да ми е от никаква полза мъртво, нали? Какво ще стане, ако умре? Просто месо. Пръст. Върни го на Гърмящия. Изпрати го при татко. Най-доброто решение. Дай да приключваме с това и да се прибираме у дома. Да започнем да развъждаме шибани свине или разни други глупости. Твой е.

— Слава на мъртвите — промърмори Бетод, който едва успяваше да говори заради лудо блъскащото в гърдите сърце. — Това е правилното решение. Вярвай ми.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна с омекнали крака към платнището. Но преди да стигне до него, се спря и се обърна.

Мъжът трябва да си плаща дълговете, винаги му казваше баща му.

— Благодаря ти, Логън — рече той. — Наистина. Нямаше да стигна дотук без теб. В това съм сигурен.

Логън се засмя.

— Нали затова са приятелите? — И се усмихна с обичайната си лека усмивчица, усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл, а прясната рана на бузата му потрепна и от шевовете потече тъничка струйка кръв. — Така, къде се дяна онова момиче?

Навън слънцето грееше толкова ярко, че Бетод затвори очи, пое си дълбоко дъх и изтри потното си чело с опакото на дланта си.

Можеше да го направи. Усещаше вкуса му.

Свобода.

Мир.

Сърповете в полята, мъже, които строят, вместо да рушат, горите се изсичат заради построяването на големия път и цялата нация израства от праха и пепелта. Нация, заради която щяха да си струват всички саможертви…

Единственото, което трябваше да направи, бе да накара мъжа, който го мразеше повече от всичко останало, да погледне на нещата през неговите очи. Пое си отново дъх и изду бузи.

— Той отказа ли се от сина на Гърмящия? — попита Гушата, като спря да гризе ноктите си, за да изплюе изгризаното.

— Да.

Кучето затвори очи и също въздъхна облекчено.

— Слава на мъртвите. Опитах се да му кажа. Опитах, но…

— Напоследък с него не се говори лесно.

— Да, така е.

— Просто го задръж тук, докато си тръгне Гърмящия — рече Бетод. — Последното нещо, от което имам нужда, е Кървавия девет да нахълта по време на преговорите с увиснал мокър член. И в името на мъртвите, постарай се да не направи някоя глупост!

— Той не е глупав.

Бетод погледна към сенчестата уста на палатката, откъдето се носеше щастливото тананикане на Логън.

— Тогава се погрижи да не направи някое безумие.

 

 

— Можеш да спреш тук — каза Гушата, като застана пред Бетод и леко извади меча си като предупреждение.

— Разбира се. — Непознатият не изглеждаше особено опасен, дори на Бетод, който беше свикнал да вижда заплаха във всичко. Беше непретенциозен дребен мъж в изцапани пътнически дрехи и се облягаше на жезъл. — Ще отнема само мъничко от времето ви, лорд Бетод.

— Не съм лорд — каза Бетод.

Мъжът само се усмихна. В него имаше нещо странно. Многозначителен проблясък в очите. Които бяха с различни цветове, забеляза Бетод.

— Отнасяй се с всеки човек като с император и никого няма да оскърбиш.

— Тогава се разходи с мен. — И Бетод тръгна в калта между палатките към укреплението. — Мога да отделя малко време.

— Името ми е Сулфур. — И мъжът се поклони почтително, макар вече да вървеше бързо подир него. Тези префърцунени южняшки маниери, които Бетод доста харесваше. — Аз съм пратеник.

Бетод изсумтя. Пратениците рядко носеха добри новини. Нови предизвикателства, нови обиди, нови заплахи, нови вражди, но рядко добри новини.

— От кой клан?

— Не съм от клан, милорд. Идвам от името на Баяз, Първия магус.

— Ха — изсумтя недоволно Гушата, без да пуска дръжката на меча си.

И Бетод осъзна какво го беше притеснявало в този мъж. Той не носеше оръжие. В тези кървави времена това беше толкова странно, колкото и да ходи без глава.

— Какво може да иска от мен един магьосник? — попита намръщено Бетод.

Магията изобщо не го интересуваше. Той харесваше онова, което можеше да се докосне, да се предвиди, на което можеше да се разчита.

— Той иска да обсъди не онова, което му е нужно, а онова, което е нужно на вас. Моят господар е много мъдър и могъщ човек. Може би най-мъдрият и най-могъщият жив човек. Несъмнено може да ви помогне с вашите… — Сулфур махна с едната си ръка с дълги пръсти, докато търсеше подходящата дума. — Трудности.

— Аз, разбира се, оценявам предложението му да помогне. — Те прецапаха между охраната и влязоха през портата на укреплението. — Но днес моите трудности приключиха.

— Господарят ми ще бъде много радостен да го научи. Но ако позволите: проблемът с решението на трудностите се крие в това, че често след решаването им се появяват нови.

Бетод отново изсумтя. Спря се на стъпалата и погледна намръщено към портата. Гушата застана до него.

— Това също е истина.

Сулфур продължи да говори в ухото му с тих, тънък глас:

— Ако трудностите ви някога станат толкова тежки, че да ви е трудно да ги носите сам, вратата на господаря ми винаги ще е отворена за вас. Можете да го посетите, когато пожелаете във Великата северна библиотека.

— Благодари от мое име на своя господар, но му предай, че не се нуждая…

Бетод се обърна, но човекът вече беше изчезнал.

— Гърмящия идва, главатарю. — Бледоликия се приближаваше забързано през двора; плащът му беше опръскан с кал от бясната езда. — Синът му е у вас, нали?

— Да.

— Деветопръстия се съгласи да го предаде?

— Да.

Бледоликия повдигна вежди.

— Много добре.

— Защо да не го предаде? Аз съм неговият главатар.

— Разбира се. Както и мой. Но вече е невъзможно да се предвиди какво ще направи това лудо копеле. Понякога го гледам и… — Той потрепери. — Мисля, че може да ме убие просто от чиста злоба.

— Трудните времена изискват безмилостни хора — каза Гушата.

— Така е, Гуша — съгласи се Бледоликия, — и несъмнено сега времената са точно такива. Мъртвите знаят, че съм се срещал с някои безмилостни мъже. Бил съм се рамо до рамо с тях, изправял съм се срещу тях. Велики имена. Опасни копелета. — Той се наведе напред и се изплю, а бялата му коса се развя на вятъра. — Но нито един от тях не ме е плашил толкова, колкото Кървавия девет. А ти?

Гушата преглътна и не каза нищо.

— Вярвате ли му?

— Поверил съм му живота си — рече Бетод. — Както и всички останали, нали? И то неведнъж. И всеки път той се е справял.

— Аха. И мисля, че отново се справи успешно, когато плени сина на Гърмящия. — Бледоликия се ухили. — Значи, мир, а, главатарю?

— Мир — рече Бетод, като завъртя думата в устата си, наслаждавайки се на вкуса й.

— Мир — промърмори Гушата. — Мисля да се захвана отново с дърводелство.

— Мир — каза Бледоликия и поклати глава, сякаш трудно можеше да повярва, че такова нещо ще се случи. — Да кажа ли на Кокала и Белобрадия да се поотпуснат?

— Кажи им да бъдат нащрек — нареди Бетод. Стори му се, че зад портата се чува тропот на копита. — Предай им да са готови за битка. Всичките им хора.

— Но…

— Мъдрият вожд се надява, че няма да има нужда от меча си. Но винаги го държи наточен.

Бледоликия се усмихна.

— Така е, главатарю. Няма смисъл да го държи тъп.

През портата със силен тропот влетяха ездачи. Изморени от битките мъже на готови за битка коне. Мъже с износени брони и оръжия. Мъже, които носеха намръщените си лица като мечове. Най-отпред яздеше Гърмящия, оплешивяващ и започнал да пълнее мъж, но все така едър, със златни брънки на ризницата си, златни пръстени в косата и злато по дръжката на тежкия си меч.

Той рязко дръпна юздите на коня си и опръска целия двор и хората с кал. После погледна злобно към Бетод и оголи зъби.

Бетод само се усмихна. Все пак козът беше у него. Можеше да си го позволи.

— Добра среща, Гърмящи…

— Не мисля така — сопна му се онзи. — Кофти среща, бих казал. Адски кофти среща! Кърнден, проклета Гушо, ти ли си това?

— Да — отвърна Гушата тихо, скръстил ръце над колана с меча.

Гърмящия поклати глава.

— Не съм очаквал да видя добър човек като теб редом с такива като тях.

Гушата само сви рамене.

— В добрата битка винаги има добри мъже и от двете страни.

Бетод започваше все повече да го харесва. Успокояващо присъствие. Права стрела в изкривени времена. Ако някога бе съществувала противоположност на Кървавия девет, то ето я къде стоеше.

— Не виждам много добри хора тук — сопна му се Гърмящия.

Бетод беше казал на жена си, че тук, на Север, възхваляват злобните, надменните, гневните мъже, а за водачи избират най-наивните от тълпата, и ето пред него стоеше най-добрият пример за това, или може би най-лошият, с бумтящ глас и пламнали ноздри, разширени сигурно повече от на коня му.

Бетод се забавляваше с тези весели мисли, но тонът му бе изпълнен с уважение:

— Със своето присъствие ти удостои с чест укреплението ми, Гърмящи.

— Твоето укрепление? — разпени се Гърмящия. — Миналата зима беше на Халъм Кафявия жезъл!

— Да. Но Халъм прибърза и го изгуби, заедно с жена си. Въпреки всичко се радвам, че дойде.

— Само заради сина ми. Къде е синът ми?

— Тук е.

Възрастният мъж примлясна с уста.

— Чух, че се сражавал с Кървавия девет.

— И изгуби. — Бетод видя как през лицето на Гърмящия премина страх. — Глупостта на младите, които си мислят, че ще спечелят там, където стотици по-добри мъже са отишли в земята. — Той остави тези думи да увиснат за миг във въздуха. — Но Деветопръстия само го удари по главата, а това е най-уязвимото място в твоето семейство, нали? Получи само няколко драскотини. Ние не сме такива кръвожадни копелета, за каквито ни мислиш. — Поне не всичките. — Той е в безопасност. С него се държат добре. Идеалният гост. Сега е долу, в мазето. В окови — додаде Бетод.

— Искам си го обратно — каза Гърмящия и гласът му прозвуча грубо, а на едната му буза заигра мускулче.

— На твое място и аз бих искал. И аз имам синове. Слез от коня и да поговорим.

 

 

Двамата се гледаха над масата. Гърмящия и неговите именити воини от едната страна, с изпълнени с омраза погледи, сякаш се канеха да започнат битка, а не да преговарят за мир. Бетод от другата, заедно с Бледоликия и Кърнден Гушата.

— Искаш ли вино? — попита Бетод и махна с ръка към каната.

— Майната му на виното ти! — изкрещя Гърмящия и отблъсна чашата настрани така, че тя излетя към стената и се пръсна на парчета. — Майната им на плановете ти и на този разговор! Искам си сина!

Бетод въздъхна дълбоко. Колко ли време беше изгубил във въздишки?

— Можеш да си го вземеш.

И както се беше надявал, това наистина изненада Гърмящия и хората му. Те се спогледаха, намръщени и ръмжащи, хвърляха му мрачни погледи и се опитваха да отгатнат каква е уловката.

— А? — беше единственото, което успя да каже Гърмящия.

— За какво ми е той? Вземай го, с моята благословия.

— А какво искаш в замяна?

— Нищо. — Бетод просто седеше и гледаше в посивялото лице на Гърмящия. — Искам мир, Гърмящи. Това съм искал винаги.

Знаеше, че това е лъжа, беше провел повече битки от който и да е жив мъж, но по-добре добра лъжа, отколкото кофти истина, обичаше да казва майка му.

— Мир? — изпръхтя Чернокракия, един от именитите воини на Гърмящия, който беше и най-жестокият. — Отнесе ли своя мир и в петте села, които изгори в долината?

Бетод невъзмутимо срещна пламтящия му поглед. Той беше скала.

— Водеше се война, а хората на война често вършат неща, за които после съжаляват. Хората и от двете страни. Не искам повече да съжалявам. Така че, да, Чернокраки, искам мир, колкото и да не ти се вярва. Само това искам.

— Мир — промърмори Гърмящия.

Бетод наблюдаваше покритото му с белези лице и го съзря. Онова леко потрепване. Смекчаването на устните. Замъгляването на очите. Разпозна знаците от собственото си лице и разбра, че Гърмящия също иска мир. След всичката кръв, която беше пролята през последните няколко години, какво друго би желал всеки здравомислещ мъж?

Бетод отпусна двете си ръце върху масата.

— Ако сключим мир сега, пешаците ще могат да се върнат във фермите си, а конниците в замъците си. Ако сключим мир сега, техните жени, майки и деца няма да се налага сами да прибират реколтата. Да сключим мир сега и да построим нещо. — И той удари по масата. — Видях достатъчно смърт, а ти?

— Никога не съм го искал — отсече Гърмящия.

— Ако щеш, вярвай, но и аз. Затова нека сложим край на битките. Тук. Сега. Имаме тази власт.

— Чуваш ли го? — попита Чернокракия своя главатар и гласът му прозвуча пискливо от изумление. — На стария Йол не му трябва мир и никога няма да му притрябва, както и на мен!

— Затваряй си устата! — изръмжа Гърмящия и изгледа страшно Чернокракия, като го потопи в мрачно мълчание. След това отмести погледна си върху Бетод и дълбокомислено започна да разчесва с пръсти брадата си. Повечето от хората му също омекнаха. Започнаха да размишляват върху случващото се. Да размишляват какво би означавал мирът. — Чернокракия обаче е прав — рече Гърмящия. — Стария Йол няма да го приеме, а трябва да се съобразяваме и с Черния Доу, както и с много други на моя страна, които искат да разчистят стари сметки. Те няма да приемат мира.

— Повечето ще го приемат. Що се отнася до останалите, нашата задача е да ги накараме да го приемат!

— Те няма да престанат да те мразят — каза Чернокракия.

Бетод сви рамене.

— Нека ме мразят. Стига да ме мразят в мир. — Той се наведе напред и в гласа му прозвуча метална нотка: — Но ако решат да се бият с мен, ще ги смажа. Както направих с Три дървета, Бейр и останалите.

— Ами Кървавия девет? — попита Гърмящия. — Как ще направиш фермер от това животно?

Бетод не издаде и намек за собствените си съмнения в тази посока.

— Може и да успея. Мой човек. Моя задача.

— Той просто ще направи каквото му кажеш, така ли? — ухили се Чернокракия.

— Това е нещо повече от един човек — рече Бетод, без да отмества поглед от Гърмящия. — По-голямо е от теб, от мен, от твоя син или от Кървавия девет. Това е нещо, което дължим на хората ни. Говори с останалите кланове. Отзови кучетата си. Обясни им, че земята, която завзех в битка, принадлежи на мен, на синовете ми и на техните синове. Онази, която сте удържали, си е ваша. Твоя и на синовете ти. Тя не ми е нужна. — Той се изправи и протегна ръка, като се постара да не бъде нито с дланта нагоре, нито с дланта надолу, а абсолютно равна. Абсолютно честна. Ръка, която не отнема свободи и не раздава протекции. Ръка, на която може да се вярва. — Стисни ръката ми, Гърмящи. Да сложим край на това.

Раменете на Гърмящия се отпуснаха. Когато се изправи, той изглеждаше ужасно уморен. Един старец. Мъж, в който не бе останало никакво желание за борба.

— Само искам сина ми — изграчи той и стисна ръката на Бетод, и в името на мъртвите, стискаше здраво. — Върни ми сина и поне що се отнася до мен, ще имаш хиляда години мир.

 

 

Бетод вървеше с пружинираща походка и непозната радост в сърцето. Сякаш от раменете му беше паднала огромна тежест, а нима не беше така? Колко врагове си беше създал, колко кръв беше пролял, колко пъти беше побеждавал непреодолими препятствия? Вече колко време живее в страх?

Мир. А му казваха, че никога няма да постигне мир.

Но всичко стана така, както му беше казвал баща му: „С мечове е добре, но единствените истински победи се печелят с думи“. Сега щеше да започне да строи. Да построи нещо, с което да се гордее. Нещо, с което би се гордял и баща му. Нещо, което синовете му…

И тогава съзря Кучето, който се беше стаил на най-високото стъпало със странно виновно изражение на заостреното си лице, и Бетод почувства как го залива вълна от ужас, студена като лед, и замразява всичките му мечти.

— Какво правиш тук? — успя да прошепне той.

Кучето само поклати глава и кичур дълга коса се разлюля пред лицето му.

— Деветопръстия там долу ли е?

Очите на Кучето бяха разширени и влажни, той само отвори уста, но не каза нищо.

— Казах ти да не му позволяваш да прави глупости — успя да процеди Бетод през стиснатите си зъби.

— Но не ми каза как.

— Искаш ли да сляза с тебе долу?

Но Гушата изобщо не изгаряше от желание и Бетод не можеше да го вини.

— Най-добре да отида сам — прошепна той.

Неохотно, като човек, който сам си копае гроба, Бетод започна да се спуска странично по стъпалата надолу към тъмнината. Тунелът продължаваше навътре, а в края му проблясваше светлината на факла и се отразяваше във влагата по скалите. Нещо се размърда и по покритите с тънък пласт мъх стени се разтанцуваха сенки.

Той искаше просто да побегне, но се застави да продължи напред, неохотно, крачка след крачка, като дишаше и издишаше хрипливо. Започна да чува странни звуци, които заглушиха туптенето на сърцето му. Жвакане и хрущене. Тананикане и подсвиркване. Ръмжене и сумтене, някоя и друга изпята фраза, и то ужасно фалшиво.

Дъхът на Бетод се затъкна в гърлото му, когато се насили да завие зад ъгъла и да погледне през широко отворената врата на килията. Гледката го накара да изстине от главата до пръстите на краката. Студен като мъртвец.

Деветопръстия стоеше все още гол и подсвиркваше фалшиво със свити устни; мускулите му се сгъваха и разгъваха, докато работеше, очите му сияеха от щастие, кожата му беше омазана с черно от главата до петите.

Цялата килия беше окичена с нещо, някакво лъскаво въже, като гирлянда за някакъв безумен фестивал. Черва, осъзна Бетод. Размотани и заковани черва.

— В името на мъртвите — прошепна той и вонята го накара да притисне ръка към устата си.

— Точно така!

Деветопръстия заби ножа си в масата и вдигна главата за едното ухо. От отсечения врат продължаваше да блика кръв и да капе по пода. Главата на сина на Гърмящия. С другата си ръка я хвана за челюстта и започна тромаво да я движи нагоре-надолу, докато говореше през стиснатите си зъби с подигравателен глас:

— Искам обратно при татко. — Деветопръстия се засмя. — Върни ме при татко. — Пак се изкиска. — Страх ме е. — После въздъхна и хвърли главата настрани, като я гледаше намръщено как се изтърколва в ъгъла. — Мислех си, че ще бъде по-забавно. — После се огледа за нещо, с което да избърше ръцете си, омазани с кръв до лактите, но не откри нищо. — Мислиш ли, че Гърмящия все още ще го иска?

— Какво си направил? — прошепна Бетод, втренчил поглед в нещото на масата, което вече изобщо не приличаше на човек.

И Логън се усмихна с обичайната си лека усмивчица — усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл — и сви рамене.

— Ами размислих.