Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (9)

Девета глава
Флора

Флора се събуди през нощта от жажда — разкъсваща жажда, толкова силна, че наподобяваше някаква странна форма на изтезание. Устата й бе пресъхнала, главата я болеше и веднага щом се пробуди, я връхлетя ужасът от предната вечер. Тя полежа за малко в хаоса на угризенията, прекалено смазана от нещастие, за да може дори да стане и да си налее чаша вода.

Пухеният юрган се бе смъкнал от леглото и тя бе премръзнала. Наведе се, за да го вдигне и да го върне на мястото му, и почувства болезнено пробождане, толкова силно, че я остави без дъх и плувнала в пот. След малко болката отшумя, но не съвсем. Тя лежеше предпазливо, разтревожена, съвсем неподвижна, наблюдавайки болката от дистанция, чакаща да види какво ще се случи после. Все още бе жадна. Внимателно се протегна към нощната лампа, но докато се надигаше в седнало положение, получи пристъп на гадене, който я изстреля от леглото и тя едва стигна до банята навреме, за да повърне там.

 

 

До момента, в който спря да повръща, Флора, изтерзана от напъните и със стомах, изпразнен от всичко, освен от болката, припадна. Опомни се на пода в банята, облечена само в нощницата си, опряла пулсиращата си глава на махагоновия ръб на ваната. Потеше се и затвори очи, за да чака смъртта.

След малко, когато смъртта не дойде, отвори отново очи. Ваната, така както я гледаше, легнала на пода, сгърчена като червей, изглеждаше огромна и с изкривени пропорции. През отворената врата се виждаше коридорът, простиращ се в безкрайността. Убежището на спалнята й сякаш се намираше в друг свят. След малко с мъка се изправи на крака, тръгна към леглото си, придържайки се предпазливо до стената. Свлече се върху него и остана да лежи там, изтощена и трепереща, останала без сили дори да се свие под завивките.

Много съм болна, помисли си. Беше й ужасно студено. Прозорецът бе отворен и нощният въздух нахлуваше върху нея, сякаш я заливаха с кофи ледена вода. Знаеше, че ако не бе умряла в банята, ще умре тук, от пневмония. С огромни усилия се плъзна под завивките. Бутилката й с гореща вода отдавна бе изстинала, а зъбите й тракаха.

Не можа да заспи отново и нощта сякаш продължи вечно. Възглавницата й стана на бучки, завивките се омотаха и прогизнаха от пот. Молеше се да дойде утрото — да дойде денят, който ще доведе някой при нея, за да й донесе комфорт, чисти чаршафи и нещо, което да спре главоболието й. Но все още имаше дълги часове, които трябваше да изтърпи, преди зората да се плъзне с бледите си нюанси в небето, а когато дойде, тя вече бе потънала в сън от силното изтощение.

Накрая Изабел я спаси. Тя се бе притеснила, че Флора не се появи на закуска и се качи горе, за да я провери.

— Може би искаш да се излежаваш, но аз си помислих, че е по-добре… — Тя спря, когато видя хаоса в стаята на Флора: дрехите от предната вечер се търкаляха по пода, оставени там, където ги бе пуснала; разхвърляното легло, смъкнатите завивки, чаршафа, свлечен на килима.

— Роуз! — Тя отиде до леглото и видя, че Флора е бяла като призрак, а кичурите на тъмната й коса бяха залепнали от пот на челото.

— Аз съм добре, наистина — каза й Флора с отчаян вопъл. — Прилоша ми снощи, това е всичко.

— Клетото ми дете. Защо не ме събуди?

— Не исках да притеснявам никого.

Изабел сложи ръка на челото й.

— Много си топла!

— Имах много силни болки…

— Явно ти е много неудобно сред този хаос. — Изабел подръпна завивките, опитвайки се да ги приведе в ред, после й хрумна друго. — Ще отида да доведа сестра Маклиод и набързо ще те оправим. — Тя тръгна към вратата. — И не мърдай, Роуз. Дори не си и помисляй да се опиташ да ставаш.

Когато дойдоха и се засуетиха край нея, беше точно така, както си мечтаеше. Загрижени лица, нежни ръце, чисти чаршафи, две бутилки с гореща вода във вълнени калъфи. Свежа нощница, лицето и ръцете й изтрити — с гъба, миризма на одеколон, нощен халат.

— Чий е този халат? — попита Флора, когато й го сложиха. Тя нямаше такъв.

— Мой — каза Изабел.

Беше бледорозов, с много дантели и широки дълги ръкави.

— Много е хубав.

— Тапи ми го подари.

Тапи. Флора почувства такава вина, че й се доплака.

— О, Изабел, Тапи е на легло, а сега и аз, и танците, и цялата тази работа. — И тя наистина заплака, сълзите се събраха в очите й и се стекоха по бузите й. — Не мога да понеса да бъда такава напаст!

— Ти не си напаст. Дори не си и помисляй такива глупави неща. А сестрата е тук, за да се грижи за Тапи, и ще ми помогне да се грижа и за теб, нали, сестро?

Сестрата сгъваше мръсните завивки.

— О, ще я оправим за нула време. И стига с тези глупави приказки.

Тя излезе от стаята с тежка стъпка и се насочи към пералната машина. Изабел избърса сълзите на Флора със салфетка.

— А когато Хю дойде да види Тапи, ще му кажем, че…

— Не! — каза Флора толкова високо и ясно, че Изабел се стресна.

— Не? — попита тя внимателно.

— Не искам Хю. Не искам лекар. — Тя хвана ръката на Изабел, надявайки се да я задържи, докато я убеди. — Нищо ми няма. Беше ми лошо, но сега съм по-добре. Няма никакъв проблем. — Обхвана я паника. Изабел се взираше в нея изумено сякаш мислеше, че е полудяла. — Не обичам лекари. — Тя импровизираше като обезумяла. — Винаги съм си била такава, още от малка…

— Добре, добре, ще видим — каза Изабел успокояващо, с изражение на човек, който укротява опасен луд.

Флора бавно пусна ръката й.

— Обещаваш ли, Изабел?

Изабел се оттегли достатъчно далеч от нея и веднага прояви твърдост.

— Не, никога не давам обещания, които не мога да спазя.

— Моля те!

Изабел вече бе стигнала до безопасността на вратата.

— Поспи малко — каза тя нежно на Флора. — Поспи малко и ще се почувстваш по-добре.

Тя заспа и бе нападната от дяволски кошмари. Беше на брега, а пясъкът бе черен и пълен с паяци. Роуз също беше там, по бикини, разхождаше се по края на някакво мазно море, с дълга опашка мъже подир нея. Но изведнъж всички тези мъже видяха Флора, а Флора нямаше никакви дрехи. И Роуз започна да се смее. Флора се опита да избяга, но краката й не можеха да помръднат и черните пясъци се бяха превърнали в тиня. Имаше и един мъж зад нея, който я бе хванал и удряше лицето й. Той щеше да я убие…

Събуди се, обляна в студена пот, от нежното разтърсване на сестра Маклиод. Тя погледна към конското, очилато лице на сестрата и къдравата й бяла коса.

— Хайде — каза сестрата. — Време е да се събудите. Доктор Кайл е тук, за да ви види.

— Но аз не искам да го виждам — каза й категорично Флора. Тя все още трепереше от кошмара, който бе сънувала.

— Това е много лошо — Хю се извиси в края на леглото, едър като мечка, огромен, а тя почти не можеше да го фокусира. — Защото той възнамерява да ви види.

Сънят потъна в забрава. Флора примигна и изображението му се избистри в детайли. Тя се взря в него мрачно, чувствайки се предадена.

— Казах на Изабел да не ви казва.

— Както всички нас и Изабел невинаги прави това, което й се казва.

— Но тя обеща…

— Хайде, хайде — намеси се сестрата, — знаете, че госпожица Армстронг изобщо не каза нещо от този сорт. Моля да ме извините, докторе, ще ви оставя за малко и ще се върна да видя госпожа Армстронг.

— Няма проблем, сестро.

Сестрата ги остави, шумолейки с колосаната си престилка. Хю внимателно затвори вратата зад нея и се върна при Флора. Седна на края на леглото й, което й се стори несъвместимо с професионалния етикет.

— Изабел каза, че ви е прилошало.

— Да.

— По кое време започна?

— Посред нощ. Не знам точно в колко часа. Не погледнах часовника.

— Е, дай да погледна.

Той отметна косата й, за да пипне лепкавото й чело. Докосването му бе хладно и професионално. Тя си помисли снощи той ме зашлеви. Споменът беше толкова невероятен, сякаш принадлежеше на друг кошмарен сън. Тя се помоли наистина да е сън, но знаеше, че не е.

— Имаше ли силна болка?

— Да.

— Къде?

— Навсякъде. В стомаха, най-вече.

— Покажи ми къде точно. — Тя му показа.

— Как е апандиситът?

— Нямам апандисит. Махнаха ми го преди четири години.

— Е, тогава тази възможност е елиминирана. Имаш ли алергия към нещо? Към някаква храна?

— Не.

— Какво си яла? Какво обядвахте вчера?

Усилието да си спомни беше изтощително.

— Студено агнешко и печени картофи.

— А на вечерята снощи?

Тя затвори очи.

— Поръчах си стек. И малко салата.

— А преди това?

— Стриди.

— Стриди — повтори той, сякаш одобряваше избора й. После отново: — Стриди?

— Обичам стриди.

— Аз също ги обичам, но те трябва да са пресни.

— Искаш да кажеш, че съм изяла развалена стрида?

— Явно така изглежда. Не го ли усети? Обикновено не може да се сбърка.

— Аз… Не си спомням.

— Имал съм проблеми с „Фишърс Армс“ и с техните стриди и преди. Явно трябва да отида и да си поговоря със собственика, преди да изтреби цялото население на Еръсиг.

Той се изправи и извади от джоба си сребриста кутия с термометър.

— Странно — подсмихна се той. — Все още не съм получил обаждане от Ардмор. — Той вдигна китката й, за да й измери пулса.

— Браян яде скариди.

— Жалко — промърмори Хю и й запуши устата с термометъра.

Тя изглежда се бе оказала в капан, оставена на милостта на неговия остър език. За да избяга от него, Флора обърна лице и се втренчи мрачно в прозореца. Бавни утринни облаци се търкаляха по небето. Чайките пищяха. Тя чакаше да свърши, да извади термометъра от устата й, да се махне и да я остави да умре.

Но моментите отминаваха, а той не направи нито едно от тези неща. Стаята сякаш бе нападната от куриозна неподвижност като че ли всичко вътре бе замръзнало или вкаменено. След малко, леко любопитна, Флора се обърна да го погледне. Той не помръдваше. Стоеше до леглото й, хванал китката й, очите му бяха сведени надолу, а изражението му бе много замислено. Широкият ръкав на спалния халат на Изабел се бе смъкнал и от гънките на бледорозовата коприна се показваше ръката на Флора, която изглеждаше, помисли си тя, тънка като пръчка. Тя се запита дали не се е разболяла от някаква смъртоносна болест и той се опитва да събере кураж, за да й съобщи, че е обречена.

Бе спасена от тази задънена улица от пристигането на Изабел, която подаде главата си предпазливо на вратата, сякаш се боеше, че Флора ще скочи от леглото и ще започне да я души.

— Как е болната? — попита тя бодро.

Хю пусна китката на Флора и извади термометъра от устата й.

— Смятаме заедно, че е получила хранително натравяне — каза той на Изабел. После си сложи очилата, за да види показанията на термометъра.

— Хранително натравяне?

— Всичко е наред, не се притеснявай толкова. Няма да пламне епидемия. Просто е изяла развалена стрида във „Фишърс Армс“ снощи.

— О, Роуз!

Изабел го каза толкова укорно, че Флора отново се почувства много виновна.

— Не можах да се сдържа. А и обичам стриди.

— Но какво ще стане с танцовата забава? Ти ще бъдеш на легло!

— Не е задължително — каза й Хю. — Ако прави това, което й се казва, ще бъде на крак точно навреме за танците. Просто я дръж гладна два дни и не я пускай да става от леглото. — Той вдигна чантата си и се изправи, опирайки ръката си на месинговата топка в долния край на леглото. — Вероятно ще се чувстваш депресирана и леко плачлива през следващите един-два дни — каза той на Флора. — Това е един от най-гадните симптоми на хранителното отравяне. Постарай се да не се тревожиш прекалено. — В момента, в който спомена плачлива, Флора усети, че ще се разплаче отново. Може би той осъзна това, защото изведнъж хвана Изабел пред себе си, и я побутна твърдо към вратата. Докато излизаха, Хю погледна назад през рамо, хвърли й една от неговите редки усмивки и каза: — Довиждане, Роуз.

Флора избухна в сълзи и се протегна към кутията със салфетки.

 

 

Беше прав за депресията. Флора прекара по-голямата част от първия ден в сън, но на следващия бе смазана от меланхолия. Времето навън също не й помагаше. Беше сиво, валеше и през прозореца не можеше да се види нищо, освен носещите се по вятъра черни облаци и от време на време по някоя мокра, рееща се чайка. Имаше прилив. Вълните се разбиваха с дълбок меланхоличен звук в чакълестия бряг отдолу под къщата, а тъмнината нахлу в стаите толкова рано, че трябваше да включат лампите още в три часа.

Мислите на Флора, обърнати със самосъжаление към нея, кипяха непрестанно, но също като някой, който бяга на място, не стигаха доникъде. Легнала в чуждото легло в чуждата къща тя още веднъж усети ужасяващата загуба на идентичност. И не можеше, и не можеше да повярва, че се бе впуснала в тази безумна игра с толкова обнадеждена увереност, която сега, след като премисли, в ретроспекция й изглеждаше чиста глупост.

— Идентични, еднояйчни близнаци означава две половинки на една и съща личност и разделянето им е като да срежеш тази личност на две.

Роуз сама го каза в Лондон, но тогава Флора не бе помислила, че това е важно. Но ето че сега беше важно, защото Роуз бе порочна, без принципи или морал. Това означаваше ли, че семената на същата тази порочност спяха във Флора?

Ако майка им бе взела Флора, а баща им бе избрал Роуз, дали Флора щеше да се превърне в личност, която на седемнайсет години безгрижно щеше да скочи в леглото с женен мъж? Щеше ли Флора да зареже Антъни точно когато той най-много се нуждаеше от нея и да отлети за Спетсес с богат млад грък? Щеше ли Флора да бъде достатъчно безскрупулна, за да използва Роуз, както Роуз бе използвала Флора? Отначало това изглеждаше отвъд границите на възможното; но след ужасната сцена с Хю в колата му Флора не бе вече толкова сигурна в себе си. Вашата съпруга ви е съсипала с начина, по който е загинала. Това бяха думи на Роуз. Но Флора бе тази, която ги изрече. Ужасното изречение изгаряше съвестта й. Тя затвори очи и завря лице във възглавницата, но не й стана по-добре, защото така или иначе не можеше да се измъкне от собствената си глава.

И като че ли всичко това не беше достатъчно, ами имаше и други тревоги, други съмнения, които се трупаха върху нея като смазваща тежест. Как, когато дойде моментът, ще понесе да каже сбогом на всички от семейство Армстронг? И когато си тръгне, къде ще отиде? Не можеше да се върне в Корнуол. Тя току-що бе напуснала, а Марша и баща й със сигурност заслужаваха да бъдат сами поне за малко. Лондон? Би трябвало да е Лондон с всички съпътстващи проблеми. Къде ще живее? Къде ще работи? Какво ще прави! Виждаше се как чака автобуса на опашката в дъжда, пазарува в обедните часове, плаща наема, надява се да намери нови приятели и се опитва да открие старите.

И накрая, тук, наблизо, беше и призракът на Хю. Но тя не можеше да си позволи да мисли за Хю, защото всеки път, когато го направеше, потъваше в безполезни потоци от сълзи.

Ако ти беше Роуз, нямаше да ти пука какво ще си помислят Армстронг за теб. Просто щеше да кажеш чао и да си тръгнеш, без да погледнеш назад.

Аз не съм Роуз.

Ако ти беше Роуз, нямаше да ти е нужно да търсиш работа, да висиш на опашката за автобуса. Можеше да си вземаш таксита през целия си живот.

Аз не съм Роуз.

Ако ти беше Роуз, щеше да знаеш как да накараш Хю да се влюби в теб.

Изглежда май нямаше никакъв отговор на този проблем.

Всички бяха невероятно мили. Изабел й донесе съобщение от Антъни, на когото тя бе телефонирала в Единбург, за да му каже, че Роуз е болна. Джейсън й донесе нескопосана китка цветя, която сам бе набрал, а Анна Стодарт й изпрати розова азалия.

Съжалявам, че си болна и се надявам да си на крак за петъка.

Браян и аз ти изпращаме нашата любов.

Анна

— Азалията е от оранжерията на Ардмор — каза й Изабел. — Те имат най-красивата оранжерия тук. Благородно им завиждам за нея. Роуз… Роуз, ти отново плачеш.

— Не мога да се сдържа.

Изабел въздъхна и търпеливо посегна към салфетките.

Имаше и разговори със сестра Маклиод, която, след като заряза професионалното си поведение и спря да говори за малките гумирани чаршафчета под гърба й, стана доста приятна и донесе ръкоделието си на Флора, за да види как върви „балната й рокля“ според това, което бе замислено.

— Виждате ли, поставила съм подплата на роклята. Това й придава повече плътност и форма. Мисля да направя едно малко коланче. Госпожа Уоти има перлена катарама в кутията си за копчета, която не използва, и ще може да ни я заеме.

Имаше и поздравителна картичка от госпожа Уоти, и букет от последните безценни рози от Тапи, която бе изпратила Уоти да ги откъсне специално за нея. Тя ги бе подредила сама, поставила беше вазата на нощното шкафче и бе орязала мокрите стъбла направо върху пухения си юрган. Изабел й ги бе донесла.

— От една болна жена за друга — каза й тя и ги постави на тоалетката на Флора.

— Хю всеки ден ли идва при Тапи? — попита я Флора.

— Не всеки ден. Вече не. Просто се отбива, ако случайно има път наоколо. Защо? — В гласа й имаше усмивка. — Искаш да го видиш ли?

 

 

Утрото в четвъртък предвещаваше хубав ден. Флора се събуди от яркото слънце, наподобяващо нова лъскава монета. Слънчевата светлина, синьото небе и писъците на чайките й напомняха за лятото.

— Какъв ден! — ликуващо извика сестра Маклиод и се втурна да дръпне завесите. Смени бутилката с топла вода на Флора и оправи леглото й, което означаваше да подпъхне чаршафите толкова стегнато, че болната едва да може да движи краката си.

— Трябва да стана — каза Флора, отегчена от инвалидното си съществуване.

— Нищо подобно няма да правите. Не и докато доктор Кайл не каже, че може.

Настроението на Флора мигом се развали. Искаше й се сестрата да не споменава името му. Въпреки прекрасното време тя все още бе нещастна, макар нещастието й сега да нямаше нищо общо с болестта. Беше просто обикновено и рутинно, и бе центрирано и заковано в това непростимо нещо, което бе казала на Хю. То тегнеше над нея като огромен меч и щеше да продължи да тегне, тя си знаеше, докато по някакъв начин не успееше да му се извини.

Самата идея я караше да се чувства отново болна. Плъзна се надолу под завивките и сестрата й хвърли професионален поглед.

— По-добре ли се чувствате вече?

— Да, добре съм — каза й мрачно Флора.

— Какво ще кажете за нещо за хапване? Гладна ли сте? Може да помоля госпожа Уоти да направи малко грис каша.

— Ако ми донесете грис каша — каза й студено Флора, — ще я изхвърля през прозореца.

Сестрата промърмори нещо и слезе долу в кухнята с новината, че поне една от пациентките й скоро ще се оправи.

Изабел се появи по-късно с подноса със закуската — определено не много обилна, но имаше препечена филийка и малко мармалад, както и каничка с китайски чай.

— Има поща за теб — каза Изабел. Тя извади една пощенска картичка от джоба на сакото си и я постави на подноса с картинката нагоре. Флора видя синьо небе, яркозелени кестенови дървета и Айфеловата кула. Париж?

Озадачена, тя я обърна. Беше адресирана с неравен, разкривен почерк, до мис Роуз Шустър, Фернриг, Тарбоул, Еръсиг, Аргайл. Изумена Флора прочете съобщението, което бе написано с извънредно ситни букви, за да се побере на малкото свободно местенце.

Казах, че ще поддържаме връзка. Реших да спра тук за два дни на път за Спетсес. Изпращам картичката във Фернриг, защото имам силното подозрение, че ти си там сега, в обятията на фамилията, и кой знае, може би вече си омъжена за Антъни. Предай му моята любов.

Беше без дата и без подпис.

— От някой приятел ли е? — попита Изабел.

— Да, от приятелка.

Хитрата Роуз! Изабел никога не би прочела картичка на друг човек, но дори и да го направеше, тази нямаше да й каже нищо. Флора я усещаше мръсна в пръстите си. Тя се намръщи и я пусна в кошчето встрани до леглото й.

Изабел, която я наблюдаваше, се притесни.

— Отново ли се почувства зле?

— Не — увери я Флора. Тя си намаза препечената филийка с мармалада и гладно отхапа първия голям залък.

Когато оскъдната закуска бе изядена, Изабел си тръгна, отнасяйки подноса, и Флора отново остана сама. Колкото и да не й се искаше, съобщението от Роуз едновременно я разстрои и ядоса. А същевременно мразеше и себе си. Тя копнееше за успокоение от някакъв любящ дух. Нуждаеше се от малко внимание, от малко грижи. Имаше една-единствена личност, която бе в състояние да й го даде, и Флора реши да отиде при нея. Напук на всички, без да я е грижа за правилата, без да чака някой да й каже може ли или не може, тя стана от леглото и затърси дрехите си. Щеше да отиде и да поговори с Тапи.

 

 

Джеси Маккензи се върна от Портри. Старата й майка, която бе легнала на смъртен одър, след нещо, което евфемистично бе познато като „обрат“, бе решила, че в крайна сметка няма да умира. Внезапното възстановяване се дължеше не на навреме пристигналата й дъщеря, а на една съседка, която намина да ободри болната и донесе новината, че Кейти Мелдръм, която вече беше майка на едно кривогледо дете на име Гери, бе на път да роди второ. Кейти беше безсрамно момиче, открай време си бе такава, неподатлива както на директното охулване от околните, така и на деликатните съвети и упреци на свещеника. Сега, с всекидневно нарастващия си корем, тя вървеше из града с презрителна физиономия, забавлявайки се от хорските погледи, а спекулациите относно самоличността на бащата все повече се развихряха. Повечето залагаха на младия Роби Макрий, брата на полицая, но се чуваха приказки и за един моряк от лодките от Кинлокбърви, който бе женен мъж със семейство.

Как можеше да пропусне такова нещо? Да умреш, преди да се е разкрила мистерията и да пропуснеш цялото забавление, бе немислимо. Старата дама се бе надигнала от възглавниците, удари стената с бастуна си и когато стреснатата й дъщеря се появи на вратата, поиска храна. За два дни се изправи на крака и започна да събира клюки и да добавя собственото си мнение към това-онова.

Джеси реши, че може да се върне у дома.

А домът й бе една от старите рибарски хижи, сгушена в страничните улички на Тарбоул. Това всъщност бе къщата на брат й, който работеше като пазач в една от фабриките за опушване на риба, и тя се грижеше за нея. Рано всяка сутрин Джеси се изкачваше по хълма до къщата на доктора, където отговаряше на телефона, приемаше съобщения, бъбреше си с пътуващите търговци, клюкарстваше със съседките и пиеше чай. Между тези забавни занимания тя се мотаеше и трополеше бодро из къщата, правеше повече боклук, отколкото изчистваше, переше дрехите на доктора и готвеше вечерята му.

Доста често, тъй като той бе много зает, тя си беше у дома, преди той да се появи, за да си изяде рибния или овчарския пай, или две пържоли (кулинарното й въображение не беше кой знае колко голямо), които тя му оставяше да се втвърдяват във фурната между две чинии. Понякога, когато се върнеше на следващата сутрин, изсъхналата храна бе все още там, недокосната. И Джеси поклащаше глава, изхвърляше всичко в кофата за боклук и намираше някого, на когото да каже, че ако докторът не се грижи повече за себе си, ще се разболее, а може да се стигне и до нещо по-лошо.

Положението й на икономка на доктора й придаваше известна важност, имаше си репутация в града. Какво би правил той без теб, питаха я хората. Джеси ще поклати глава скромно, но гордо. А какво биха правили всички те без нея, питаше се тя ден след ден, докато отговаряше на телефона, приемаше съобщения и оставяше бележки. Тя беше незаменима. А това беше изключително усещане.

Затова получи нещо като шок, когато сутринта в четвъртък, след завръщането си от Портри, влезе в кухнята.

Беше прекрасен ден, тя бе изкачила хълма под студените слънчеви лъчи, изпълнена с мрачна наслада от мисълта за хаоса, който щеше да завари. В крайна сметка тя бе отсъствала четири дни, а целият свят знаеше, че доктор Кайл е много несръчен, когато трябва да се оправя сам.

Но вместо това завари блестящ ред: чист под, излъскана мивка, тенджерите спретнато подредени над готварската печка и на това отгоре не можеше да се види почти никакъв боклук.

Шокът беше като удар в сърцето й. Тя бавно осъзна какво може да се е случило. Той си е намерил някоя друга, която е заела нейното място. Пуснал е някоя друга в кухнята на Джеси! Умът й направи бърз списък на жените в Тарбоул, докато се опитваше да отгатне коя може да е? Госпожа Мърдок? Самата идея беше смразяваща. Ако е била госпожа Мърдок, тогава целият град щеше да знае, че Джеси е била изхвърлена. Всички щяха да говорят за нея и вероятно щяха да се смеят зад гърба й. Тя се зачуди дали няма да припадне.

Но паниката й се успокои от познатия звук горе. Докторът бе станал от леглото и се обличаше. Тя го чуваше как се движи напред-назад в спалнята. Застана неподвижно, зяпнала нагоре. Помисли си: е, той е там и аз съм тук. И тук ще си остана. Владението беше девет десети от закона. (Или нещо такова. Джеси не бе много наясно по този въпрос.) Тя знаеше само че ако ще напуска тази къща, то ще трябва да я изхвърлят насила. Никоя надута жена от Тарбоул нямаше да заеме нейното място.

Тези мисли й вдъхнаха кураж и тя си свали палтото, окачи го на задната страна на вратата и отиде да напълни чайника. В момента, в който доктор Кайл слезе, закуската го очакваше, точно както я обичаше, яйцата бяха добре изпържени, а не рохки, нямаха никакви гадни желирани парчета отгоре.

Той отиде до предната врата да вземе пощата и сега, като влезе в салона, извика: „Джеси!“. А тя отговори „Докторе!“ и се обърна да го поздрави, докато минаваше през вратата.

Беше малко разочароващо да види, че изглежда толкова добре и така доволен, но поне нямаше онова гузно изражение на човек, който възнамерява да изгони икономката си.

— Как си, Джеси? Как вървят нещата?

— О, не е зле, докторе.

— Как е майка ти?

— Тя има велик дух, докторе. Възстанови се по чудо.

— Прекрасно. Радвам се за нея.

Той седна на масата, взе нож и отвори плика на първото писмо. Беше написано на машина. Дълъг бял плик с пощенска марка от Глазгоу. Джеси му хвърли едно око, докато му сервираше бекона с яйцата с леко префърцунен жест на масата пред него.

Наля чай и му сервира и него. От чашата се вдигаше съблазнителна пара. Препечената филийка беше хрупкава. Прекрасна закуска! Отстъпи назад, за да го погледне. Той прочете цялата страница, после обърна писмото, за да го дочете. Джеси видя един превзет подпис със завъртулки.

Тя си прочисти гърлото.

— Е, как се оправяхте, докторе?

— Хм? — той я погледна, но не я бе чул. Тя реши, че писмото сигурно е за нещо важно.

— Казах, как се оправяхте, докато отсъствах?

Той й хвърли една от неговите редки усмивки. Не го беше виждала в такова добро настроение от години.

— Липсваше ми, Джеси, както на син липсва майка му.

— Хайде, бе!

— Не, вярно е. Къщата стана като бунище. — Той погледна яйцата и бекона. — О, това изглежда добре! — Остави писмото отстрани и започна да яде, както й се стори като мъж, който не е виждал хубава храна поне от месец.

— Но… Сега не изглежда като бунище.

— Да, знам. Една добра фея дойде и я почисти и оттогава сестрата държи под око нещата.

Джеси нямаше нищо против сестрата. Тя управляваше кабинета. Тя беше една от семейството всъщност. Не аутсайдер. Но добрата фея? Дали не беше онази натрапница Мърдок?… Още веднъж Джеси почувства, че ще припадне, но трябваше да разбере.

— И коя би могла да е тази добра фея, ако мога да запитам?

— Със сигурност можеш да попиташ. Беше младата дама на Антъни Армстронг. Тя е отседнала във Фернриг. Отби се един следобед и остана да изчисти и излъска.

Младата дама на Антъни Армстронг. Джеси си отдъхна. Не беше госпожа Мърдок. Значи репутацията на Джеси бе спасена, реномето й в Тарбоул бе ненакърнено, а работата й бе сигурна.

Нейната работа. Какво правеше тя, стоейки тук, пропилявайки си времето, с цялата тази къща на главата? С ентусиазъм, който не бе проявявала от години, тя взе метлата, лопатата, четките и парцалите и до момента, в който Хю тръгваше на сутрешните си визитации, вече бе на половината на стълбището, на колене, атакувайки шумно праха и паяжините. Въздухът се насити с миризма на препарати, а Джеси пееше.

„Ние ще се срещнем отново, не знам къде, не знам кога.“

На входната врата той се спря.

— Джеси, ако някой се обади, кажи му, че ще бъда в кабинета в десет. А ако е спешно, може да ме намерят във Фернриг. — Той отвори вратата, после се поколеба и се обърна. — Джеси, сутринта е прекрасна! Вдигни всички щори и отвори прозорците, за да влезе слънце.

В нормални обстоятелства Джеси горещо би се противопоставила на тази странна идея. Но тази сутрин само каза: „О, веднага!“. Дори не спря да си върши работата, докато го казваше, и последното, което той видя, беше престилката на кръглия й задник, чифт опънати найлонови чорапи и крачолите на нейните зелени плетени кюлоти.

 

 

Той отвори вратата и каза:

— Добро утро!

Тапи все още закусваше. Тя го погледна над очилата си, защото едновременно четеше и пощата си.

— Хю!

Той влезе и затвори вратата.

— Днес е страхотна сутрин!

Тапи не отговори. Ако трябваше да бъде честна, тя бе малко ядосана, че е хваната, дори от Хю, с подноса със закуската си на леглото, преди да е оправено. Свали очилата си, изгледа го подозрително и откри някакво самодоволство в поведението му.

— Какво правиш тук в този час на деня?

— Нямам ранни часове в кабинета тази сутрин, затова реших да направя първо няколко посещения, а едно от тях да е при теб.

— Е, но дойде твърде рано, а аз не знам къде е сестрата, и не съм готова за теб.

— Сестрата е на път. Ще дойде съвсем скоро.

— А ти — каза му тя, — изглеждаш като котка, която е облизала каймака на млякото.

Той дойде на обичайното си място и се облегна на парапета в края на леглото.

— Джеси Маккензи се върна от Портри. Въздухът е пълен с песни и къщата се почиства основно. Като с пургатив.

— Това е много удовлетворително, но не обяснява самодоволното ти изражение.

— Не, не напълно. Имам да ти казвам нещо.

— Нещо, което ще ме зарадва?

— Надявам се! — И типично в неговия стил той веднага пристъпи към същината на въпроса. — Тази сутрин получих писмо от един млад мъж на име Дейвид Стивънсън. Завършил е преди три години в Единбург и оттогава работи в болницата „Виктория“ в Глазгоу. Има чудесна квалификация и сериозни препоръки. На тридесетина години е, с млада съпруга, която е била медицинска сестра, с две малки деца. Писнало им е от градския живот и искат да се преместят в Тарбоул.

— Партньор?

— Партньор.

Тапи не можеше да намери думи. Тя се облегна назад на възглавниците си, затвори очи, преброи до десет, после отново ги отвори. Той чакаше нейния коментар.

— Исках да ти кажа, преди да го съобщя на другите — каза й той. — Какво мислиш?

— Мисля — отговори му тя, — че ти без съмнение си най-вбесяващият човек, когото познавам.

— Знам. Вбесяващ съм. Защото не ти казах по-рано.

— Ех, тиии, всички от месеци се опитваме да те убедим да си вземеш партньор. А всичко, което ти правеше, беше да заобикаляш темата и да се помайваш като идиот.

Той я познаваше много добре.

— Но си доволна, нали?

— Разбира се, че съм доволна — сърдито му каза тя. — Нищо не би могло да ме направи по-доволна от това, що се отнася до теб. Но аз бих искала да знам, че си го обмислял. Вместо да те гълча през цялото време, щях да си пестя дъха, за да си духам овесената каша.

— Тапи, мисля си, че понякога май забравяш, че вече не съм на годините на Джейсън.

— Това, което мислиш, е, че си напълно способен да си вземеш партньор, без никаква намеса от такава стара досадница като мен.

— Нищо подобно не съм казал.

— Не, но точно това си мислиш. — Но тя не можеше да продължи да се възмущава и да се преструва на сърдита. Удоволствието и радостта й бяха истински. Сега Тапи си позволи да се усмихне. — Ще ти стане малко по-леко. Ще имаш време да правиш някои от нещата, които ти доставят удоволствие.

— Все още не е уредено. Той ще дойде тук следващата сряда, за да поогледа мястото, да добие представа за нещата.

Тапи стана делова.

— Къде ще живеят?

— Това е един от проблемите. Тук няма къщи.

Това вече беше по частта на Тапи.

— Трябва да огледаме наоколо, да разпитаме и да видим дали няма да намерим нещо подходящо?

— Е, не започвай да търсиш, преди да уредя всичко. Дотогава това е пълна тайна.

— Добре, няма да кажа и думица. Доктор Стивънсън. — Тя изрече името на глас и то й прозвуча хубаво и надеждно. — Партньор на доктор Кайл. Само си помисли!

След като бе споделил новината, Хю стана по-делови.

— Как се чувстваш тази сутрин?

— По-добре от вчера, но не така добре, както ще се чувствам утре. Започвам да се изнервям, Хю. Предупреждавам те, няма да стоя тук още много дълго като някой вечно оплакващ се болник.

— Може би следващата седмица можеш да ставаш за час-два.

— А Роуз? Как е клетата малка Роуз?

— Все още не съм посетил клетата малка Роуз.

— Е, трябва да отидеш и да я видиш, и да се увериш, че ще се оправи. Ама наистина, каква ужасна стрида! Хората трябва да бъдат по-внимателни. Ако тя не може да присъства, утрешната вечер ще се провали. Идеята на танцовата забава беше всички да се запознаят с Роуз.

Докато говореше, той се отдалечи от леглото й и отиде към прозореца, сякаш просто не можеше да устои на съблазънта на лъчистото утро. Докато го наблюдаваше и се чудеше дали чува и дума от това, което му казва, Тапи бе осенена от силното усещане за deja vu.

— Знаеш ли, Хю — каза му тя, — ти стоеше там, на прозореца, точно на мястото, където си застанал и сега, в деня, в който се чувствах много болна и ти казах, че искам да видя Антъни и Роуз. И ти по някакъв начин го уреди. Ти и Изабел, разбира се. Много съм ти благодарна, Хю. Аз съм голяма късметлийка.

Тя го гледаше с обич, очаквайки да отговори. Той се извърна от прозореца и застана с лице към нея, но преди да успее да каже нещо, на вратата на Тапи се почука. Тя помисли, че е сестрата, за да вземе подноса от закуската и извика:

— Влезте!

Вратата се отвори и Роуз влезе в стаята. Тя видя първо Хю, изправен пред прозореца. Спря за част от секундата, после, без да каже и дума, бързо се обърна и излезе отново. Тапи остана като втрещена — единственото, което успя да зърне при появата на Роуз, бяха дългите й крака в тъмни чорапи и вихъра на къса плисирана поличка, нещо като детски килт.

Хю се възстанови от шока на това необичайно представление преди Тапи.

— Ей, върни се тук! — извика той с не особено мил тон поне според Тапи.

Те зачакаха. Роуз бавно се появи отново и увисна на топката на вратата, сякаш се позиционираше за второ бързо бягство. Тапи си помисли, че тя изглежда на петнайсет години. Хю я гледаше строго и намръщено от другия край на стаята. Това беше наистина смешна ситуация. Тапи знаеше, че в нормални условия чувството за хумор на Роуз би надделяло и тя щеше да избухне в смях, към който Тапи бе готова да се присъедини. Но сега Роуз изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче, а не да се разсмее. Тапи се надяваше това да не се случи.

Тягостната тишина се проточи и най-накрая Хю каза:

— Кой ти каза да ставаш?

Роуз явно се чувстваше по-неудобно от всякога.

— Е, всъщност никой.

— Сестрата не ти ли каза, че трябва да си в леглото?

— Да, каза ми. Вината не е нейна.

— Тогава защо стана?

— Реших да дойда да видя Тапи. Не си дадох сметка, че може да си тук.

— Това е повече от ясно.

Тапи не можеше да издържа повече.

— Хю, престани да тормозиш Роуз. Тя не е бебе. Може да стане от леглото, ако иска. Роуз, ела и вземи този поднос от скута ми, а после дай да ти се полюбувам.

Роуз, очевидно доволна, че си е намерила съюзник, затвори вратата, дойде да вземе подноса и го остави на пода. Тапи взе ръцете й и я дръпна да седне на леглото до нея.

— Но ти си толкова слабичка! Китките ти са станали като вейки. — Тя се замисли и стигна до ново заключение относно измъкването на Роуз от леглото, защото тя наистина изглеждаше ужасно. — Може би все още трябва да си в леглото. Трябва да се оправиш за партито утре. Просто си помисли как всички тези приготовления ще отидат нахалост, ако ти не си там. — После вниманието й се отклони към по-щастливи мисли. — И не трябва да се тревожиш твърде много за цветята, защото Анна ще донесе всичките си саксийни цветя от нейната оранжерия. Тя ще напълни целия „Ленд Роувър“ с тях, мило дете. И аз мисля за няколко големи букови клонки, те винаги изглеждат…

Гласът й замря. Роуз не реагираше. Тя просто стоеше там, гледаше надолу с безизразно лице, изкльощавяла, без следа от грим. Косата й бе загубила блясъка си, а прелестната й уста бе увиснала, което силно обезпокои Тапи. Тя си спомни младата Роуз от преди пет години и мрачните настроения, в които тя изпадаше на моменти, очевидно без никаква причина. Тогава Тапи ги игнорираше, казвайки си, че на седемнайсетгодишните е присъщо да бъдат нацупени. Но тя изобщо не бе очаквала да види отново това нещастно изражение на лицето на Роуз.

Заради Антъни ще да е. О, боже, надявам се, че тя няма да е толкова нещастна. Да си нещастен според Тапи беше непростим грях, доказателство за най-лошия тип себичност.

Мислите й се лутаха насам-натам, докато се опитваше да разбере къде може да е коренът на това. Разбира се, тя беше болна, но… дали не се е скарала с Антъни? Но Антъни не е тук. Може би Изабел? Изабел никога не се е карала с никого през целия си живот.

— Роуз? — Тапи стана леко нетърпелива. — Роуз, мило дете, има ли някакъв проблем?

Преди Роуз да успее да отговори, преди да каже и дума, Хю отговори вместо нея.

— Няма никакъв проблем с милото дете, освен че е получило хранително натравяне и е излязло от леглото твърде рано.

Той дойде до леглото на Тапи, пое професионален контрол над ситуацията и при звука на гласа му Роуз сякаш направи усилие да се стегне. Тапи, както винаги, му бе благодарна.

— Е, как се чувстваш сега? — попита той Роуз. — Честно!

— Добре съм. Просто малко не ме държат краката.

— Хапна ли нещо на закуска?

— Да.

— И не ти прилоша отново?

Роуз изглеждаше притеснена.

— Не.

— В такъв случай най-доброто, което можеш да направиш, е да излезеш навън и да подишаш малко чист въздух. — Роуз не изглеждаше особено ентусиазирана. — Сега. Докато има слънце.

Тапи потупа Роуз по ръката, за да я насърчи.

— Хайде. Защо не го направиш? Утрото е прекрасно. Ще ти се отрази добре.

— Добре. — Роуз стана неохотно от леглото и се отправи към вратата, но междувременно домакинските инстинкти на Тапи изплуваха на повърхността. — О, Роуз, скъпа, ако слизаш долу, вземи и подноса ми, това ще спести на сестрата един курс. И ако я видиш, кажи й да се качи при мен. И — добави тя, докато Роуз взе подноса и се насочи към вратата, — ако излизаш навън, поговори с госпожа Уоти преди това. Тя може да поиска да набереш малко фасул.

 

 

Когато дойдеше ред до домашните дейности, Тапи сякаш имаше шесто чувство. Госпожа Уоти, след като възкликна от изненада при появата на Флора, се съгласи, че би искала малко фасул и извади голяма кошница, която Флора трябваше да напълни.

— Сестрата знае ли, че сте станали?

— Да, току-що я срещнах. Ако знаете само каква физиономия направи!

— По-добре не й се пречкай.

— Добре.

Понесла кошницата, тя се върна в салона. Не искаше да бере фасул. Дори изобщо не искаше да излиза. Бе планирала да се настани уютно на леглото на Тапи и тя да я поглези и успокои, но планът й бе провален от Хю. Откъде можеше Флора да знае, че той е започнал посещенията си още в девет сутринта?

Тя не си даде труд да се качи горе да си вземе мантото, а взе една от многото връхни дрехи, които висяха в дрешника. Беше широко палто от туид, подплатено със заешки кожи. Тъкмо когато се закопчаваше, Хю се появи долу с една ръка в джоба си и с чантата си, подскачаща отстрани на крака му.

— Поговорих си със сестрата — каза й той и тя прие неизбежното. — Излизаш ли?

— Да. Да бера боб — добави тя примирено.

Очите му се присвиха, явно му беше забавно. Тя мина пред него и излезе през вратата. Яркото слънце я ослепи. Сините води на Фада се мяркаха между дърветата, разстилащи се като светла сапфирена коприна в цялата разточителност на прилива. Въздухът беше като вино, небето — пълно с пищящи чайки.

Хю погледна нагоре.

— Летят към вътрешността. Това предвещава буря.

— Днес?

— Или утре. — Те слязоха по стълбите един до друг. — Хубаво ще е да не опъват шатра утре вечер, иначе без съмнение ще свърши на върха на някое дърво.

Стигнаха до чакълената алея. Флора спря.

— Хю.

Той спря. Сега. Кажи го сега.

— Ужасно съжалявам за това, което казах онази вечер. Онова за съпругата ти. Нямах право да казвам такова ужасно нещо. Беше непростимо… Не очаквам да го забравиш, но искам да знаеш, че съжалявам.

Ето, каза го. Направи го. От облекчение Флора отново бе на път да се разплаче. Но Хю, изглежда, не беше толкова впечатлен от самоунижението на Флора както тя самата.

— Може би и аз трябва да се извиня — каза той. Тя зачака. — Но моето извинение май ще трябва да изчака.

Тя се намръщи, защото не го разбра, но той реши да не обяснява.

— Не се безпокой. Пази се и внимавай за здравето си. И не бери твърде много боб. — Той понечи да тръгне, после си спомни нещо. — Кога се прибира Антъни?

— Утре следобед.

— Това е добре. Тогава ще се видим утре вечер.

Ще дойдеш ли на партито?

— Ако мога. Ако не искаш, няма да идвам!

— А, искам — каза тя и побърза да добави: — Аз познавам тук само трима души и ако ти не дойдеш, ще останат само двама.

Май отново му стана забавно.

— Ще се справиш — каза й той.

И след това пестеливо утешение влезе в колата си, подкара я, мина през вратата и изчезна. Флора го гледаше как си тръгва, все още нещастна, съвсем леко успокоена и много объркана. Моето извинение май ще трябва да изчака. За какво трябваше да й се извинява? И защо трябваше да чака? Тя се сборичка миг-два с този проблем, после, тъй като умственото напрежение все още й бе непосилно, заряза борбата и се насочи към зеленчуковата градина.

 

 

Дойде и петък.

Изабел се събуди и се заслуша навън в дъжда. Вчера бе валяло през целия следобед и през по-голямата част от нощта. От време на време се събуждаше от поривите на дъждовните струи или потракването на внезапната вихрушка от капките, тежки като хвърлени камъчета срещу стъклата на прозорците. Преследваха я видения на мокри стъпки и кал, внасяна в цялата къща, докато Уоти влизаше и излизаше, служителите от кетъринга разтоварваха кашоните си с порцелан и стъкло, хора трополяха напред-назад, носещи подноси с чаши, букови клонки и големи, пълни с торф гърнета с мушкатата от Ардмор, от които капеше вода.

Но в седем часа сутринта сякаш всичко бе спряло. Изабел стана от леглото (когато се върнеше в него, всичко това би трябвало да е свършило) отиде до прозореца, дръпна завесите и видя нежна перлена сивота — лека влажна мъгла се стелеше по повърхността на морето, нишки от воднисто розово отразяваха лъчите на първите нащърбени лъчи на ранното слънце. Островите не се виждаха, а спокойните води едва облизваха скалите под градината.

Все още валеше, но вятърът бе стихнал. Тя стоеше там, без никакво желание да започва един ден, който вероятно нямаше да свърши и след двайсет часа. Но знаеше, че след сутрешното кафе ще се почувства по-силна. А и този следобед Антъни щеше да се върне от Единбург. Мисълта за пристигането му я развесели и ободри. Тя отиде да си вземе сутрешния душ.

 

 

Джейсън не искаше да ходи на училище.

— Искам да остана тук и да помагам. Ако ще идвам на партито, не разбирам защо не трябва да остана тук, за да помогна.

— Не е задължително да идваш на партито — каза му леля Изабел. — Никой не те кара насила.

— Ти можеш да напишеш бележка на господин Фрейзър и да му кажеш, че има нужда от мен у дома. Това правят другите майки.

— Да, мога, но няма да го направя. Хайде сега, изяж си яйцето.

Джейсън потъна в мълчание. Той се чувстваше неуверен, защото за танцовата забава трябваше да облече килта и дублета, които дядо му бе носил на неговата възраст. С килта нямаше проблем, но дублетът беше кадифен и Джейсън си мислеше, че с него ще изглежда като женчо. Той нямаше да каже на приятеля си Дуги Милър за кадифения дублет. Дуги беше една година по-голям от Джейсън и с една глава по-висок. Баща му имаше своя собствена лодка и когато пораснеше достатъчно, Дуги щеше да излиза с него в ролята на матрос. Доброто мнение на Дуги означаваше много за Джейсън.

Той приключи с яйцето си и си изпи млякото. Погледна към леля Изабел през масата и реши да направи последен опит, защото не беше дете, което се отказва лесно.

— Аз мога да ти помогна, ще нося разни неща. Мога да помагам и на Уоти.

Изабел се протегна през масата и му разроши косата.

— Да, знам, че можеш и че ще го направиш много хубаво, но трябва да отидеш на училище. А и Антъни ще се върне днес следобед, така че той може да помогне на Уоти.

Джейсън бе забравил за Антъни.

— Той се връща този следобед?

Леля Изабел кимна. Джейсън не каза нищо друго, само въздъхна доволно. Леля му се усмихна любящо и нежно, без да си дава сметка, че той вече планира как да накара Антъни да му прикрепи пера на стрелите, които му бе направил предишния уикенд.

 

 

По-късно сутринта Анна Стодарт вкара през пороите на Фернриг ленд роувъра си, който заподскача по дупките на алеята (кога някой ще вземе да запълни тези дупки?) и паркира на чакъла до син бус, който явно принадлежеше на господин Андерсън от хотел „Тарбоул Стейшън“. Входната врата на къщата зееше отворена. Анна слезе от ленд роувъра и с ръце в джобове на кожухчето си се качи по стъпалата.

Салонът вече бе изпразнен от килимите и мебелите, а тези, които бяха твърде тежки, за да ги извадят, бяха избутани към стените. Госпожа Уоти бе хванала една полираща машина, която вдигаше шум като самолетен двигател, и лъскаше паркета. Изабел слезе надолу по стълбището с купчина чисти бели покривки за маса в прегръдките си, а Уоти вървеше през кухненския коридор с огромни кошници с цепеници, които щеше да натрупа до камините. Всички я видяха, поздравиха я с усмивки или кимване и продължиха по пътя си. Изабел наистина подхвърли над върха на купчината покривки: „Анна, колко е хубаво, че те виждам“, но го каза доста разсеяно и когато тя стигна в подножието на стълбището, не спря, а продължи направо към трапезарията. Анна я последва, тъй като не знаеше какво друго да направи.

Голямата маса бе изтеглена в едната страна на стаята и вече бе постлана с червено сукно. Изабел тръсна товара си отгоре.

— Господи, колко са тежки! Да се благодарим, че не ги използваме всеки ден.

— Но Изабел, ти вече си направила толкова много. Със сигурност си се преуморила.

— Да, със сигурност! — Изабел взе най-горната покривка, разтръска я и опъна гънките й с експертно движение на дългите си тесни длани. — Донесе ли саксиите?

— Да, в ленд роувъра са, но ще имам нужда от помощ.

— Уоти може да ти помогне. — Изабел приглади гънките на покривката, после я остави и отиде да потърси Уоти. — Уоти! Госпожо Уоти, къде е Уоти?

— Някъде наоколо. — Госпожа Уоти се опита да надвика полиращата машина, но очевидно нямаше намерение да я изключи или да направи нещо, за да намери съпруга си.

— Уоти! А, ето къде си бил. Можеш ли да помогнеш на госпожа Стодарт да извади някои неща от ленд роувъра? О, ти подреждаш цепениците. Забравих. Е, а къде е Роуз? Госпожо Уоти, къде е Роуз?

— И представа си нямам. — Госпожа Уоти завря полиращата машина в тъмния ъгъл зад завесите.

— О! — Изабел отметна косите от лицето си. Тя бе започнала да се обърква и Анна си помисли, че всъщност това не е изненадващо.

— Аз ще намеря Роуз — каза й Анна. — Ти не се притеснявай. Върни се към покривките си.

— Тя вероятно е в хола. Уоти донесе малко букови клонки и Роуз каза, че ще ги аранжира, макар да не беше много уверена. Може би ти ще й помогнеш?

Господин Андерсън от хотел „Тарбоул“, важен-важен в своята нова роля на специалист по кетъринг, се появи откъм кухнята и попита госпожица Армстронг дали може да му отдели минутка. Изабел се взря в покривките си, премисли и тръгна след него, после се сети за Анна.

— Съжалявам, трябва да вървя. Ще се оправиш ли сама?

— Не се тревожи — каза Анна. — Аз ще намеря Роуз.

 

 

Винаги беше едно и също. Анна помнеше забавите във Фернриг от детството си и те винаги следваха един и същ модел. Напитките и размотаването в хола, вечерята в трапезарията, танците в салона. Браян казваше, че намира партитата на Тапи за пълна досада. Той се оплакваше, че все едни и същи хора, във все едни и същи дрехи, водят все едни и същи разговори. Но на Анна нещата й харесваха именно така. Не обичаше нещата да се променят.

Дори и подготовката и очевидният хаос я изпълваха с доволство, знаеше, че до осем часа всичко ще бъде по начина, по който винаги е било, готово, в очакване на пристигането на гостите, без нищо да е пренебрегнато или забравено. И никаква подробност нямаше да бъде пропусната. Само че тази вечер нямаше да е същото, защото Тапи не можеше да присъства. „Но тя все пак ще бъде тук“, помисли си Анна, макар да не можеше да застане в подножието на стълбището с нейната древна синя кадифена рокля и наследствени диаманти. Тя щеше да бъде горе, да слуша музиката и може би ще си пийне малко шампанско и ще потъне в спомени.

— Ще имате ли нещо против да се мръднете, госпожо Стодарт? — каза госпожа Уоти. — Точно щях да почистя тази част от пода.

Анна се извини, махна се от пътя й и отиде да потърси Роуз.

Откри я в хола, коленичила на пода до огромното пиано. Опитваше се да сортира няколко дълги букови клонки, които бяха пръснати на стар чаршаф. До нея имаше голяма ваза с изрисувани рози и няколко парчета намачкана телена мрежа. Когато вдигна лице и видя Анна, изражението й бе невероятно объркано.

— Здравей! — каза Анна.

— Анна, слава богу, че дойде. Всички изглежда приемат за даденост, че съм способна да направя най-прекрасните цветни аранжировки и не ми вярват, като им казвам, че не мога и шест нарциса да сложа в кана, без да паднат.

Анна си свали палтото, сложи го на един стол и отиде да й помогне.

— Трябва да отрежеш стъблата им на различна дължина, иначе ще стърчат като метли. Къде са градинските ножици? Виж, ето така. А после…

Роуз я наблюдаваше възхитено, докато аранжировката се оформяше.

— О, ти се справяш прекрасно. Как може да си толкова талантлива? Откъде знаеш как да го да правиш? Учил ли те е някой?

Толкова прекрасно беше някой да й направи комплимент. Анна каза, че никой не я е учил. Това беше нещо, което просто обичаше да прави, затова може би й се удаваше.

— Няма ли малко хризантеми, които да сложим при клонките? Те ще добавят цвят.

— Изабел помоли Уоти да донесе, но го помоли и за още десет други неща, така че клетият човечец вече почти се е побъркал.

— Винаги е така — каза й Анна. — Изглежда неорганизирано, но накрая всичко е наред. А ние можем да накъсаме малко офика или нещо друго по-късно. Къде ще стои тази ваза?

— Изабел мисли, че трябва да е на пианото.

Роуз се наведе, за да вдигне вазата и да я сложи на място. Анна я гледаше с възхищение. Видя дългите й стройни крака, тънката талия, блясъкът на тъмната й коса, артистично небрежна. Анна винаги бе искала да изглежда така, но не й завиждаше. Дали това бе един от симптомите на бременността, или просто защото много харесваше Роуз?

Никога не си бе и помисляла, че може да хареса Роуз. Преди, когато бе по-млада и Браян бе довел нея и майка й в яхтклуба на по питие, Анна бе останала като парализирана от стеснение, дори се бе уплашила малко от пренебрежителния й поглед и от нахаканите й реплики. И с основание се бе ужасявала от новата им среща.

Но Роуз се бе променила. Може би, помисли си Анна, това се дължеше в голяма степен на Антъни. Не можеше да е сигурна, знаеше само, че сегашната Роуз е различна. И затова и Анна не бе имала нищо против, когато Браян я бе поканил на вечеря. Всъщност това я накара да се почувства като истинска светска дама — която се впусна в лудо пазаруване, знаейки, че съпругът й ще се забавлява в очарователна компания, докато тя отсъства. Това беше признак на изтънченост — нещо, за което Анна бе копняла през целия си семеен живот.

Може би наистина най-сетне бе станала по-зряла и се бе научила да приема нещата.

— Какво мислиш за това? — попита я Роуз, отстъпвайки назад от пианото.

— Много е добре — каза Анна, все още коленичила на пода. — Роуз, искам да ти кажа, че на Браян му е било много приятно на вечерята с теб и съжалява за стридите. Той много се ядоса, позвъни във „Фишърс Армс“ и ужасно се накара на управителя.

— Не беше по негова вина. — Роуз коленичи до нея и се зае с начупените клонки и с опадалите листа. Косата й падна напред и Анна не можеше да види лицето й. — А аз забравих да ти благодаря за азалията. Нямаше нужда да я изпращаш.

— Но, разбира се, че трябваше да ти я изпратя. Чувствах се отговорна, в известен смисъл.

— Как е Браян?

— О, той е много добре. — После Анна се поправи: — С изключение на окото му, разбира се.

— Окото му?

— Да, бедничкият, ударил се е във вратата. Не знам как, но се е ударил ужасно и окото му е посиняло. — Тя се усмихна, защото Браян изглеждаше смешно, като актьор във фарс. — Но сега вече е добре, бързо избледня.

— Колко жалко — каза Роуз. — Мислиш ли, че можем да отидем и да накъсаме малко офика сега, или пък да внесем саксийните цветя?

— Трябва да намерим Уоти, за да ни помогне със саксиите. — Анна се усмихна стеснително. — Работата е, че… е, никой още не знае, но аз не трябва да вдигам тежко. Хю ми забрани. Разбираш ли, чакам бебе.

— Наистина ли?

Анна кимна. Беше чудесно да си има довереница, друга жена, с която да споделя.

— Да, ще се роди през пролетта.

— Много се радвам! А пролетта е най-хубавото време за раждане на деца… Като агънцата и теленцата… — Роуз се смути малко. — Искам да кажа, че с бебето ще имате цялото лято пред вас.

— Чудя се… — Анна се поколеба. Идеята зрееше от известно време в съзнанието й, но сега бе сигурна. — Чудя се, дали би му станала кръстница? Не съм казала още нищо на Браян и, разбира се, трябва да му кажа, но помислих, че първо трябва да попитам теб. Във всеки случай аз искам ти да му станеш кръстница. Ако на теб ти е приятно. — Роуз изглеждаше несигурна. — Ако искаш — завърши тя плахо.

— Разбира се — каза Роуз. — Ще ми е много приятно! Много съм поласкана. Единственият проблем е, че аз няма да бъда често тук и…

— Няма значение дали ще си тук или не. Все ще бъдеш някъде. А човек трябва да избира специални приятели за кръстници. — Емоцията в ситуацията стана твърде много за Анна. Тя се сви и се върна към по-безопасна тема, в която се чувстваше на по-сигурна почва. — Е, а сега, ако наберем малко далии, можем да направим нещо като фойерверк във формата на слънце с лъчи на плота на бюрото. Тапи има много далии в нейната леха. Хайде да отидем и да ги оберем. Клетият Уоти, това ще му разбие сърцето.

 

 

До средата на следобеда всичко бе приключило. И защото нямаше къде другаде да се седне, всички се бяха събрали в гостоприемната кухня на госпожа Уоти. Тя, неуморната, се бе захванала да прави купища кифлички. Съпругът й, преди да се качи в рибарското бусче, за да отиде до Тарбоул да вземе Джейсън от училище, седна на кухненската маса с лице като на погребален агент и пийна малко чай. („Клането“ на далиите беше последната капка.) Сестрата гладеше, а Изабел, видимо олюляваща се на дългите си крака, отметна косата от лицето си и обяви, че се качва в стаята си да се излегне малко. Изчака за коментар, но никой не й възрази. Погледът й падна на Флора.

— Ти също, Роуз. През целия ден се трудеше като пчеличка. Иди и си почини.

Но Флора не искаше да си почива. Тя чувстваше дълбока нужда да излезе навън, да се отдалечи от къщата и да остане за малко сама.

— Мислех си дали да не изведа Плъмър на разходка?

Изабел засия.

— О, ще можеш ли да го понесеш? Той ме преследва през целия ден с такива укорни очи, а аз нямам сили да го изведа сама.

Флора погледна часовника.

— Кога мислиш, че ще дойде Антъни?

— Всеки момент. Каза, че ще тръгне от Единбург по обед. — Изабел се протегна в цялата си върлинеста дължина. — Отивам в леглото, преди да припадна.

И излезе. Уоти шумно сърбаше чая си. Флора отиде да си вземе мантото.

Намери Плъмър в салона. Той изглеждаше сразен от непознатата обстановка. Мразеше промените, както мразеше куфари, струпани на предната врата. Забравен и пренебрегнат той бе намерил убежище в кошницата си, която бе скрита под стълбището.

Когато Флора го извика, той първо я погледна, обиден и обезсърчен. Когато най-сетне осъзна, че тя ще го изведе на разходка, радостта му нямаше граници. Скочи от кошницата си, лапичките му се плъзнаха по полирания под, старата му опашка се завъртя като бутало. От гърлото му излязоха радостни звуци. Навън се хвърли да намери нещо, което да носи, и се върна до Флора с пръчка в устата си, толкова дълга, че се влачеше по земята зад него. След като се оборудваха така, двамата с Плъмър тръгнаха да се разхождат.

Беше студено, сиво и спокойно. Слънцето не бе пробило през целия ден и пътят все още бе влажен от вчерашния дъжд. Те излязоха през вратата и завиха към Тарбоул. След миля и нещо пътят се спусна покрай морето. Откри се малък плаж и Плъмър веднага тръгна да го изследва, но Флора се уви в мантото си, за да не замръзне, и се настани на ниската крайморска дига, за да изчака Антъни.

Минаха няколко коли. С появата на всяка една й се струваше, че е той. Поседя там половин час и вече започваше да замръзва, когато най-накрая се появи. Позна колата му веднага, стана от стената, застана в средата на пътя и размаха неистово ръце, за да го накара да спре. Антъни я видя, забави ход и спря встрани на пътя.

— Флора! — извика той и излезе от колата. Двамата се втурнаха един към друг, срещнаха се на средата на пътя и се прегърнаха. Тя не можеше да си спомни друг път, когато да е била толкова радостна или толкова облекчена да види някого.

— Чаках те. Исках да те видя преди всички.

— От колко време си тук?

— Стори ми се като цяла вечност, но всъщност, не е чак толкова отдавна.

— Изглеждаш премръзнала. Хайде, влез в колата.

Тя тръгна, но се сети за Плъмър, който най-накрая се мярна в дъното на малкото плажче, преследвайки някаква очевидно очарователна миризма. Флора го извика, но той не й обърна внимание. Антъни свирна и ушите на Плъмър се наостриха. Той се обърна, гледайки очакващо в тяхна посока. Антъни свирна отново и това вече подейства. Плъмър хукна в галоп към тях, задраска нагоре по скалите, прескочи дигата и се метна към Антъни. Отне им известно време, за да го убедят да влезе на задната седалка на колата, до куфара, каса бира и купчина грамофонни плочи.

— За какво са тези плочи? — попита Флора, докато се настаняваше до Антъни.

— За довечера, когато оркестрантите ще започнат да ядат кифлички и да пият уиски. Партито ще се провали, ако музиката спре, а плочите на Тапи са практически от предвоенната ера, затова си помислих да донеса малко от моите. Но първо… — Той се обърна към нея. — Ти добре ли си?

— Да.

— Ти си глупаче. Щом си обърнах гърба, ти си започнала да ядеш развалени стриди. Изабел ми позвъни, обзета от паника. Според мен тя мислеше, че може да умреш. С Браян ли вечеря?

— Да.

— Да, тя май ми го каза. — Той явно се забавляваше, но си оставаше невъзмутим. — Това ще ти е за урок, да не ходиш да флиртуваш с местния Казанова. А какво става с партито довечера? Изабел още ли не е припаднала?

— На път е. Оставих я тъкмо когато се качваше да полегне малко. А Анна Стодарт и аз обрахме всички далии на Тапи и сега Уоти не ни говори.

— Това се случва всеки път. А как е Тапи?

— Очаква с нетърпение да те види. Казва, че с всеки изминал ден се чувства по-добре. И може би ще й бъде позволено да става за по час-два всеки ден.

— Не е ли страхотно? — Без да я предупреди, той се наведе към нея и я целуна. — Изглеждаш ми отслабнала. Лицето ти е само кожа и кости.

— Добре съм.

— Никак не ти е приятно, нали Флора? Отвращаваш се от цялата тая мръсна работа!

— Не. — Тя трябваше да бъде искрена. — Не, не ми е толкова неприятно. Отвращавам се от себе си. Чувствам се гадна и дребна, и всеки ден става по-зле, защото все повече и повече ги обиквам, всичките. В един миг съм Роуз и ще се омъжвам за теб, и не лъжа. В следващия миг отново съм Флора, и съм аз. Не знам кое е по-лошо. Антъни, обещанието, което ти дадох — да знаеш, че го спазих! И ти ще спазиш твоето, нали? Ще кажеш на Тапи истината.

Той се облегна на седалката, обръщайки профила си към нея, и се взря обезсърчено напред, с ръце на волана.

— Да — каза най-сетне и Флора искрено го съжали.

— Ужасно е, знам. Някак си ми се иска да можем да се върнем и ти да й кажеш още сега, и всичко да приключи, но с това парти и…

— Ще й кажа утре. — Това беше краят. Той не искаше да говори повече по този въпрос. — А сега, за бога, нека се приберем у дома. Гладен съм и искам чай.

— Госпожа Уоти направи кифлички.

— И нека изхвърлим утрешния ден от съзнанието си. Недей да говориш повече за това.

С оповестяването на тази щраусова идея той посегна към стартера, но Флора го спря.

— Има още нещо. — Тя пъхна ръка в джоба си. — Това.

— Какво е?

— Пощенска картичка.

— Много е мръсна тази картичка.

— Знам. Бях я хвърлила в кошчето, после помислих, че може би ще е по-добре и ти да я видиш, и я извадих отново. Затова е такава, намачкана.

Той предпазливо взе картичката от ръцете й.

— Париж? — Той я обърна, веднага позна почерка и я прочете мълчаливо. Когато свърши, настана дълга тишина. После каза:

— Каква кучка!

— Точно заради това я хвърлих в кошчето.

Той я прочете отново и чувството му за хумор надделя.

— Знаеш ли, Роуз е доста умно момиче. Тя нагласи цялата тази работа, а ние двамата с теб паднахме в капана й като истински лапнишарани. Или поне аз. Шегата определено е за мен. И ако човек може да остане непредубеден, предполагам, ще я оцени като много добра. „Реших да спра за два дни.“ Мислиш ли, че изобщо е възнамерявала да ходи до Спетсес?

— Може да е срещнала друг мъж в самолета за Париж. Може да е в Монако или… — Флора търсеше най-невероятното място, което можеше да измисли. — Акапулко?

— Не знам. — Той върна на Флора картичката. — Изхвърли я в огъня, когато се върнем във Фернриг. — Той запали колата. — И това ще бъде краят на Роуз. Където и да е, тя вече изчезна.

Флора не отговори. Тя знаеше, че Роуз не е изчезнала. И нямаше да изчезне, докато Антъни не кажеше на Тапи цялата истина.