Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (7)

Седма глава
Тапи

— Разбира се — каза и той. — Помним се. Как сте, Роуз?

Тя се намръщи.

— Без да искам чух разговора ви. Ставаше дума за Тапи.

Антъни, без да я пита какво иска, й донесе питие.

— Да — каза той. — Изглежда, че е станало някакво недоразумение.

Тя взе чашата, която бе ледена, и ръката й замръзна.

— Тя ще се оправи, нали?

— Да. Хю казва така.

Флора имаше чувството, че ще избухне в сълзи.

— Вината е моя — побърза да обясни Изабел. — Глупава грешка от моя страна. Но аз бях толкова разстроена. Мислех, че Хю се опитва да ми намекне, че Тапи ще… — Тя не можеше да произнесе думата умре. — Че тя няма да се оправи. И това именно казах и на Антъни.

— Но не е вярно?

— Не.

Флора погледна Антъни и неподвижните му очи срещнаха нейните. Двама конспиратори, помисли си тя, попаднали в собствената си клопка. Изобщо не е имало нужда да идват във Фернриг. Изобщо не е имало нужда да се забъркват в тази безумна авантюра. Цялата внимателно изфабрикувана измама е била за нищо!

Антъни имаше изразително лице и то ясно показваше, че той знае какво си мисли Флора. Бяха направили невероятна глупост. Личеше си, че съжаляваше, но все пак се долавяше и облекчение — напрежението на неговото фино изваяно лице бе намаляло. Той обичаше безкрайно своята баба.

— Тя ще се оправи — каза отново той с огромно удовлетворение. — Флора хвана ръката му и я стисна. Той се обърна към другите и продължи. — Работата е, че ако аз и Роуз не бяхме повярвали, че има спешна ситуация, вероятно нямаше да дойдем този уикенд.

— В такъв случай — каза Изабел, чийто глас показваше, че вече се е овладяла, — съм много доволна, че бях толкова глупава и че не доразбрах Хю. Съжалявам, че ви уплаших, но поне ви доведох тук.

— Браво! — каза Хю. — Не бих могъл да предпиша по-ефективно лекарство. Присъствието на двама ви подейства чудотворно на Тапи. — Той се обърна с гръб към огъня и облегна широките си рамене на полицата над камината. От другия край на стаята Флора почувства очите му върху себе си. — Е, сега, когато сте тук, Роуз, какво е усещането от завръщането ви в Шотландия?

Поведението му беше мило и възпитано, но очите му не бяха станали по-топли и тя реши, че трябва да е нащрек с него.

— Много е хубаво.

— Това първото ви посещение ли е след онова лято?

— Да.

— Тя беше в Щатите през цялото лято. — Това беше Антъни, бдителният суфльор зад кулисите.

Хю вдигна вежди.

— Наистина ли? По кои места?

Флора се опита да си спомни къде бе ходила Роуз.

— О… Ню Йорк. И Гранд Каньон. И по разни други места.

Той кимна разбиращо.

— Как е майка ви?

— Много е добре, благодаря.

— А тя също ли ще дойде във Фернриг? — Той звучеше търпеливо, явно нямаше намерение да се откаже от този крайно неприятен разговор.

— Не, аз… мисля, че тя ще остане в Ню Йорк за малко.

— Но тя несъмнено ще дойде тук за сватбата. Освен ако не планирате да се ожените в Ню Йорк?

— О, не ги подсещай за такива неща — каза Изабел. — Как ще отидем всички до Ню Йорк?

Антъни побърза да се намеси.

— Всъщност още нищо не е решено. Дори и датата не е определена, още по-малко пък мястото, на което ще се състои.

— Е — каза Хю, — май прозвуча така, сякаш прекосихме моста, преди да сме стигнали до него.

— Да, наистина.

Последва кратка пауза, докато всички отпиваха от питиетата си. Флора търсеше някаква нова тема за разговор, но преди да успее да измисли нещо, се чу звук от пристигащи коли, затръшване на врати и Изабел каза:

— Ето ги и другите.

— Изглежда — каза Антъни — са дошли едновременно. — Той остави чашата си на масичката и отиде да посрещне новодошлите.

— Моля да ме извините — каза след миг Изабел и за ужас на Флора също остави чашата си и последва Антъни, несъмнено, за да поеме женската част от групата и да ги отведе горе, за да си свалят връхните дрехи и може би да си срешат косите.

И така Флора и Хю Кайл останаха сами. Тишината, която легна между тях, тегнеше от неизказани думи. Хрумна й идеята да мине в директна атака и да каже: Разбирам, че искате да запазите доброто мнение на Армстронг за вас, но вие наистина сте много по-мил към мен сега, отколкото тази сутрин. Но си каза, че не е нито времето, нито мястото за подобен сблъсък. Освен това невъзможно бе да се защити, тъй като нямаше представа какво е направила някога.

Възможностите обаче бяха стряскащи. Флора бе започнала да приема, че Роуз няма особено високи принципи. Тя бе зарязала Антъни без грам угризения на съвестта, офейка за Гърция с някакъв току-що срещнат тип и преднамерено бе оставила Флора да събере парчетата от разбития й годеж.

Кой би могъл да отгатне какви ужасии е била способна да извърши Роуз на седемнайсет? Флора си я представи — млада, неудовлетворена и отегчена до смърт. Може би не беше чак толкова невероятно, с цел да се позабавлява да се е забъркала с първия приемлив мъж, който й се е изпречил насреща?

Но Хю Кайл не беше от този тип. Не беше мъж, с което някое момиче би си помислило да се заиграва за кратко и после да го зареже. Всъщност той беше страховит. Флора се насили да го погледне, застанал с гръб към огъня, с пронизващи сини очи, втренчени в нея, немигащи над ръба на чашата си уиски. Тази вечер бе облечен с тъмен и доста елегантен костюм, копринена риза и някаква клубна вратовръзка с емблема. Искаше й се да не е толкова едър. Беше притеснително да стои тук и да го гледа, а изражението, което виждаше на лицето му, сломи и малкото кураж, който притежаваше. Беше объркана. Не можеше да измисли нищо, което да му каже.

Той изглежда усети смущението й и изненадващо, сякаш от съжаление към нея, наруши мълчанието.

— Тапи ми каза, че двамата с Антъни заминавате утре.

— Да.

— Е, все пак сте изкарали един прекрасен следобед.

— Да, наистина беше прекрасен.

— Как го прекарахте?

— Отидохме на разходка.

В този момент те милостиво бяха прекъснати от Антъни, който въведе двамата мъже от новопристигналите гости.

— Всички дойдоха едновременно — каза им той. — Роуз, не мисля, че се познаваш с господин Краутър. Той дойде да живее в Тарбоул след вашата ваканция тук.

Господин Краутър бе облечен в най-хубавите си пасторски одежди, но с червендалестото си лице, гъстата си сива коса и добре сложената фигура приличаше повече на успешен букмейкър, отколкото на църковен служител. Той взе ръката на Флора в здравата си хватка, раздруса я силно и каза:

— О, какво удоволствие! Толкова чаках да се запозная с младата дама на Антъни. Много ми е приятно.

Звучеше наистина като букмейкър. От резонантния тембър на гласа му кристалните висулки на полилея се разлюляха и зазвъняха лекичко. Флора си го представи как проповядва от амвона за адския огън. Беше сигурна, че има чудесна репутация заради смислените си проповеди.

— И на мен ми е приятно.

— Госпожа Армстронг толкова дълго очакваше вашето посещение, както и всички ние всъщност. — Той видя Хю Кайл и най-сетне пусна ръката й, за да отиде при него. — А ето ви и вас, докторе. Как върви животът?

— Роуз — каза Антъни.

Тя видя другия мъж, очакващ цялата тази еуфория да изтече. Сега тя се обърна към него.

— Помниш Браян Стодарт, нали?

Тя видя загорялото му лице, тъмните вежди, „смешните“ бръчици около очите и устата. Косата му също беше тъмна, а очите много светли, почти прозрачно сиви. Не беше толкова висок колкото Антъни и бе по-възрастен, но при все това излъчваше някаква животинска виталност и Флора усети, че тя му придава невероятна привлекателност. За разлика от останалите мъже в стаята той бе облечен в полуофициални вечерни дрехи — тъмни панталони и синьо кадифено сако — а с тях носеше и бяло поло.

— Роуз, колко отдавна не сме се виждали — сърдечно каза той и протегна ръце към нея. Флора интуитивно пристъпи към него и те внимателно се целунаха по двете бузи.

Той я отдалечи.

— Дай да видя дали си се променила.

— Всички мислят, че се е разхубавила — каза Антъни.

— Невъзможно е. Тя не може да стане по-хубава. Но изглежда невероятно добре и много щастлива. Ти си късметлия, Антъни.

— Да — съгласи се Антъни, без да звучи особено сигурно. — Е, след като постигнахме съгласие по този въпрос и целуна момичето, ела и ми кажи какво искаш за пиене.

Докато те се занимаваха с напитките, Изабел влезе с двете жени и цялата сцена се разигра отново, като този път Изабел се зае със задачата по представянето. Това беше госпожа Краутър, която Роуз не познаваше отпреди. Големи зъби, както Джейсън я бе предупредил, но приятно лице, облечена като за кейли^[1], в карирана рокля, закопчана с брошка, инкрустирана с кварцови камъни.

— Толкова е мило, че успяхте да дойдете да видите отново госпожа Армстронг. Много жалко, че тя не може да бъде с нас тази вечер. — Госпожа Краутър се усмихна над главата на Флора. — Добър вечер, доктор Кайл. Добър вечер, господин Стодарт.

— Роуз, а това е Анна — каза Изабел с приятния си глас. — Анна Стодарт от Ардмор.

Анна Стодарт се усмихна. Тя бе невзрачна и очевидно болезнено срамежлива. Трудно бе да се отгатне възрастта й и също толкова трудно да проумееш как е успяла да хване такъв страхотен съпруг. Носеше скъпа, макар и доста обикновена вечерна рокля, но бижутата й бяха прекрасни. На ушите, на пръстите и на врата над деколтето на скучната й рокля блестяха едри диаманти.

Тя протегна ръка и веднага я дръпна смутено, сякаш бе направила някакъв непростим светски гаф. Флора я съжали заради срамежливостта й, бързо пое подадената ръка и силно я стисна.

— Здравей — каза тя, опитвайки се да налучка верния тон. — Аз те помня. Веднага те познах.

Анна се засмя леко.

— И аз те познах веднага — каза тя. — Помня и майка ти.

— И си от…

— Ардмор. От другата страна на Тарбоул.

— Много красиво място — каза Изабел. — Точно в края на нос Ардмор.

— Не е ли много изолирано? — попита Флора.

— Да, малко, но аз цял живот съм живяла там и съм свикнала. — Последва пауза, а после, сякаш окуражена от интереса на Флора, тя продължи, като скоропоговорка. — Можеш да видиш Ардмор от Фернриг в ясен ден. Точно срещу Саунд.

— Този следобед беше ясно, но не се сетих да погледна.

— Видя ли залеза?

— Не беше ли великолепен? Наблюдавах го, докато се обличах.

Двете бяха прекъснати от Браян насред приятния разговор тъкмо когато започнаха да се сприятеляват.

— Анна, Антъни иска да знае какво ще пиеш?

Тя изглеждаше объркана.

— А… Ами, аз всъщност не искам нищо.

— О, хайде — каза той търпеливо, — трябва да пийнеш нещо.

— Портокалов сок тогава.

Той отиде да й го донесе.

— Не искаш ли малко шери? — попита я Флора.

— Не. — Анна поклати глава. — Аз всъщност не обичам шери.

Веднага след това върху тях връхлетя господин Краутър.

— Е — каза той, — не можем да оставим тези две красиви момичета да прекарват времето си, разговаряйки само помежду си.

 

 

Вечерта все пак някак си напредваше. Флора разговаряше и се усмихваше, докато лицето не я заболя, и не се отлепяше от Антъни (каква отдаденост, щеше да си помисли всеки), но избягваше Хю Кайл. Анна Стодарт си намери стол и седна, а госпожа Краутър дръпна една висока табуретка и се настани до нея. Браян Стодарт и Антъни обсъждаха някакъв общ приятел в Единбург, а господин Краутър и Хю Кайл се върнаха при камината и от жестовете им се виждаше, че си разправят рибарски приключения. След като се увери, че всичките й гости са щастливи, Изабел се измъкна, за да си поговори с госпожа Уоти.

След малко звънна гонг, всички довършиха питиетата си и вкупом се изнизаха от хола, минаха през салона и влязоха в трапезарията.

Дори и в настоящото си нервно състояние Флора не можеше да не забележи колко очарователно е всичко: тъмните стени, старите портрети, пращящият огън. Белият лен и лъскавото сребро се отразяваха в блестящата махагонова маса. В средата имаше ваза с късни рози и бледорозови свещи, поставени в голям сребърен свещник.

След известно объркване от страна на Изабел, която бе загубила плана си и бе забравила кой къде трябва да седне, всички бяха настанени на съответните места: Хю в единия край на масата, а господин Краутър — на другия, Браян и Антъни с лице един към друг в средата. Жените бяха подредени в четирите ъгъла, Флора седеше между Хю и Браян, а госпожа Краутър — срещу нея.

Когато най-сетне всичко бе уредено, всички разгърнаха огромните ленени салфетки и ги поставиха в скутовете си.

— Господин Краутър, бихте ли казали молитвата? — помоли го Изабел, преди разговорът да започне на сериозно.

Свещеникът се изправи тежко на краката си. Всички наведоха глави и той, с глас, който би могъл да озвучи огромна катедрала, благодари на Господ за храната, която ще изядат, помоли го да я благослови, а също и всички хора в тази къща, особено госпожа Армстронг, която не можеше да се присъедини към тях, но която имаше специално място в сърцата им. Амин.

После седна. Флора го хареса много. Госпожа Уоти се появи на вратата в другия край на трапезарията, докато разговорът течеше, и започна да сервира супата.

Флора, която бе изпаднала в ужас, че вероятно ще трябва да води лек разговор с Хю Кайл, бе благодарна, че госпожа Краутър изцяло го обсеби. Тя бе пийнала две шерита и не само цветът й, но и гласът й бе станал по-силен.

— Онзи ден посетих стария господин Синклер, докторе, и той каза, че сте ходили да го видите. Стори ми се, че не е много добре.

— А ти трябва да разговаряш с мен — каза Браян Стодарт, който седеше до Флора.

Тя се обърна усмихната към него.

— Чудесно!

— Не мога да изразя с думи колко е прекрасно, че те виждам отново. Като полъх на свеж въздух. Това е най-лошото нещо на живота тук, чак на края на света. Без да го осъзнаваме, остаряваме и ставаме много скучни и е много трудно да направиш нещо в това отношение. Ти дойде точно навреме, за да ни поразтърсиш всичките.

— Не мога да повярвам, че се чувстваш стар или скучен — каза му Флора, отчасти, защото бе очевидно, че иска да му бъде казано нещо подобно, и отчасти, защото в очите му имаше такава искра, че й бе трудно да устои на изкушението да пофлиртува.

— Надявам се, че това е комплимент.

— Съвсем не, факт е. Ти не изглеждаш стар и не звучиш скучно.

— Комплимент е!

Тя започна да си яде супата.

— Каза ми кое е най-лошото на живота тук? Сега ми кажи най-доброто.

— Това е по-трудничко.

— Не го вярвам. Сигурно има хиляди предимства.

— Добре. Удобна къща, хубав лов, хубав риболов. Яхта на котва в залива Ардмор и през лятото — много време за плаване с нея. И пространство на пътя, за да карам спокойно колата си. Това става ли?

Тя с тъга отбеляза, че той не включи съпругата си в този списък.

— Не е ли малко материалистично?

— Стига, Роуз. Нима си очаквала нещо друго?

— Ами какво ще кажеш за някои отговорности?

— Ти мислиш, че аз трябва да имам отговорности?

— А не трябва ли?

— Да, разбира се, че имам.

— Като например…

Изглежда, че му стана смешно от нейната настойчивост, но остана любезен.

— Управлението на Ардмор отнема много повече от времето ми, отколкото можеш да си представиш. А освен това участвам и в общинския съвет. Трябва да се провеждат много срещи, за да се реши къде ще разширяват пътя за рибарските камиони или дали основното училище в Тарбоул трябва да има повече тоалетни. Знаеш, този род неща. Досадна работа.

— И какво друго правиш?

— Каква си ти всъщност, Роуз? Звучиш ми като някой бъдещ работодател. — Все още изглеждаше, че му е смешно и тя разбираше, че той се забавлява.

— Ако това е всичко, което правиш, бих казала, че наистина има опасност да станеш скучен.

Той се разсмя на глас.

— Туш! Е, добре, управлението на яхтклуб брои ли се за работа?

— Яхтклуб?

— О, не казвай яхтклуб с такъв озадачен глас, сякаш никога не си го чувала преди. — Той започна да говори много отчетливо, сякаш тя беше едновременно глуха и глупава. — Ардмор Яхтклуб. Ти дойде там веднъж с мен.

— О! Наистина ли?

— Роуз, ако не те познавах толкова добре, наистина бих повярвал, че си забравила. Или тези пет години са се проточили повече, отколкото предполагам?

— Да, вероятно.

— Ти трябва да подновиш познанството си с яхтклуба. Само че точно сега той е затворен за зимата и няма много движение. Но можеш да наминеш в Ардмор и да ни видиш. Колко ще останете?

— Заминаваме утре.

— Утре? Но ти ще останеш тук само за пет минути!

— Антъни трябва да се връща на работа.

— А ти? И ти ли трябва да се връщаш на работа?

— Не. Но трябва да се върна в Лондон.

— Защо не поостанеш за седмица или повече? Дай ни шанс да те опознаем отново. Да те опознаем подобаващо.

Нещо в гласа му не се понрави на Флора и тя му хвърли бърз поглед, но светлите му очи изразяваха само невинност.

— Не мога да остана.

— Не искаш?

— Разбира се, че искам. Имам предвид, бих се радвала да дойда и да посетя теб и Анна, но…

Браян бе взел едно хлебче и го трошеше между пръстите си.

— Анна заминава за Глазгоу на пазар в началото на седмицата.

Профилът му бе изострен от светлината на свещите. Изглежда, че влагаше някакъв особен смисъл в това подмятане, но Флора не можеше да си представи защо.

— Тя винаги ли ходи на пазар в Глазгоу?

Това беше невинен въпрос, но той остави лъжицата си и се обърна още веднъж с лице към нея, усмихвайки се, а очите му танцуваха, сякаш споделяха някаква интимна шега.

— Почти винаги — каза й той.

 

 

Разговорът им бе прекъснат от Изабел, която се изправи и обиколи масата, за да събере празните купички от супата. Антъни се извини и също стана, отиде до бюфета и се зае с виното. Вратата откъм кухнята се отвори и госпожа Уоти се появи още веднъж с поднос, отрупан с димящи чинии и купчина прибори. Госпожа Краутър се наведе над масата, за да каже на Флора за коледната разпродажба и за пиесата за Рождество, която планираше да постави.

— Джейсън ще играе ли в нея? — попита Флора.

— Да, разбира се.

— Не ангел, надявам се — каза Хю.

— И защо Джейсън да не бъде ангел? — попита госпожа Краутър със закачливо възмущение.

— Някак си — каза Хю — не се вписва в тази роля, външността му не е подходяща.

— Изумително е, докторе, какво ангелче може да стане и най-голямото дяволче, щом си сложи бяла дреха и златна хартиена корона. Трябва да дойдете и да я гледате, Роуз.

— Какво? — изненадано каза Флора.

— Няма ли да дойдете във Фернриг за Коледа?

— Ами… Не съм мислила всъщност.

Тя погледна през масата за подкрепа към Антъни, но столът му бе празен. В търсене на някаква алтернатива очите й срещнаха погледа на Хю, което я подразни.

— Може би за Нова година ще сте в Ню Йорк? — любезно й подсказа той.

— Да, вероятно ще съм там.

— Или Лондон, или Париж.

Колко добре познава той Роуз, помисли си Флора.

— Зависи — каза тя.

Браян се наведе напред и се намеси в разговора.

— Аз вече предложих Роуз да не се връща в Лондон, а да остане тук няколко дни. Но идеята ми бе безпардонно отхвърлена. Категоричен отказ!

— О, колко жалко! — Госпожа Краутър сега вече звучеше наистина възмутено. — Мисля, че идеята на Браян е чудесна! Дайте си малко почивка, Роуз. Забавлявайте се! Мисля, че ние можем да се погрижим да си прекарате добре. Вие какво ще кажете, доктор Кайл?

— Аз мисля — каза Хю, — че Роуз би могла да прекара добре навсякъде. Тя със сигурност няма нужда от нашата помощ за това. — Гласът му беше сух.

— Освен това помислете си колко приятно ще бъде това за госпожа Армстронг…

Замаяна от виното и компанията, госпожа Краутър не разпозна подигравката на Хю, но Флора я усети. Тя почувства как се изчервява от яд и притеснение. Чашата й бе пълна и тя я надигна и изпи виното, сякаш страдаше от някаква неутолима жажда. Видя, че докато оставяше чашата долу, ръката й трепери.

Междувременно сервираха следващото блюдо. Печено месо с гарнитура, със суфле от спанак и пюре от картофи. Флора се зачуди дали ще бъде в състояние да го изяде. Изабел, която бе помогнала на госпожа Уоти със сервирането, вдигна от бюфета малък поднос и се отправи към вратата. Госпожа Краутър, с орловите си очи, я забеляза от отсрещния край на масата.

— Накъде така, госпожице Армстронг?

Изабел спря и се усмихна.

— Ще занеса подноса на Тапи. Обещах й да го направя и най-вече да й кажа как върви партито.

Хю стана, за да й отвори вратата.

— Предай й нашето уважение — каза господин Краутър, предизвиквайки възгласи на съгласие от цялата маса.

— Разбира се, ще й предам — обеща Изабел и излезе от стаята. Хю затвори вратата зад нея, върна се и седна отново на стола си. Докато се настаняваше, Антъни, който също се бе върнал на мястото си, се наведе през госпожа Краутър и попита Хю дали вече е зазимил лодката си.

— Да — каза му Хю. — Миналата седмица. Джорди Камбъл я прибра в хангара в Тарбоул. Отидох да го видя оня ден. Питаше за теб, Антъни, и му стана много интересно, като чу, че си се сгодил и ще се жениш.

— Трябва да заведа Роуз да я види.

Окуражена от виното, което бе изгълтала, Флора бе преодоляла притеснението си, но подигравката на Хю все още я дразнеше.

— Каква е лодката ви?

Той й каза с глас, който явно предполагаше, че тя няма и представа за какво става дума.

— „Гафел“, седемтонен.

— В Яхтклуб Ардмор ли я държите?

— Не, току-що казах. Тя е в хангара на Тарбоул.

— Трябва да е доста поостаряла — каза Браян.

Хю му хвърли леден поглед.

— Направена е през 1928 година.

— Точно както казах. Поостаряла.

— Всички ли имате лодки? — попита Флора. — Всички ли плавате?

Хю остави вилицата и ножа си и започна да й обяснява, но звучеше така, сякаш се обръщаше към не особено схватливо дете.

— Западна Шотландия се слави с най-доброто ветроходство в целия свят. Освен ако не си напълно незаинтересован, трябва да си глупак, за да живееш тук и да не се възползваш от това. Но трябва да знаеш какво правиш. Нужни са ти опит и известни познания, за да се справиш със, да го наречем, силата на дванайсетте бала, когато се озовеш отвъд Арднамърчън. Не е същото като да си седиш в пристанището на Монте Карло с джин — тоник в едната си ръка и блондинка по бикини в другата.

Госпожа Краутър се разсмя.

— Изобщо не съм мислила, че е така — хладно му каза Флора. Той явно възнамеряваше да я сплаши. — Плавахте ли много това лято?

Той отново взе ножа и вилицата си.

— Съвсем малко — кисело отвърна той.

— Защо не?

— Просто липса на време, тъжна история.

— Предполагам, че сте доста зает.

— Зает! — Госпожа Краутър не можеше повече да слуша и да си мълчи. — Това е подценяването на годината. Никой друг мъж в Тарбоул не работи по-дълго и по-усилено от доктор Кайл.

— Тапи мисли, че трябва да си вземете партньор — подличко му подметна Флора. — Каза ми го, когато отидох да й кажа лека нощ.

Думите й не направиха никакво впечатление на Хю.

— Тапи винаги се е опитвала да управлява живота ми, още откакто навърших шест години.

— Ако ме извините за изказването — любезно каза Браян, — явно се е провалила.

Последва ледено мълчание. Дори и госпожа Краутър остана без думи. Флора погледна за помощ към Антъни, но той се бе обърнал към Анна. Тя остави ножа и вилицата си много внимателно, сякаш бе забранено да се предизвика какъвто и да е шум, и отново посегна към чашата си с вино.

Пред нея погледите на двамата мъже се срещнаха и сблъскаха и това сякаш никога нямаше да спре. После Хю отпи глътка вино и сложи чашата си на масата.

— Провалите си бяха лично мои — спокойно каза той.

— Но, разбира се, Тапи е права — нехайно продължи Браян. — Ти трябва да си вземеш партньор. Някой енергичен, амбициозен, напорист млад медик. Човек става скучен и отегчителен, ако само работи, без да се забавлява.

— По-добре скучен, отколкото безделник — върна му го Хю.

Беше време някой да се намеси, преди да започнат да се удрят.

— А вие… нямате ли някого, който да ви помага? — попита Флора.

— Имам сестра в кабинета. — Гласът му бе рязък. — Тя бие инжекциите, дава капките за очи, пише рецептите и превързва ранените колене.

Флора си представи сестрата, с престилка и касинка. Може би млада и хубава, по свеж, провинциален начин. Тя се запита дали не е влюбена в доктора, като в онзи стар роман на Арчибалд Кронин. Не изглеждаше невъзможно. Ако изключеше факта, че тя самата никак не го харесваше, Хю беше представителен мъж, дори хубав по свой начин, с масивното си телосложение и открояващата се външност. Може би това бе привлякло Роуз. Може би Роуз е решила да го добави към бройките си, а той го е взел насериозно и оттогава е останал горчиво обиден.

Флора бе забравила за Изабел. Сега вратата се отвори и тя се върна към групата, извинявайки се, че се е забавила толкова дълго. Обслужи се на бюфета и седна отново на мястото си до господин Краутър, който стана на крака, за да й държи стола.

— Как е Тапи? — попитаха всички почти в един глас.

— Великолепно! Изпраща ви цялата си любов. — Имаше нещо особено в Изабел тази вечер. — И има специално послание към Роуз.

Всички се обърнаха към Флора усмихнати, доволни, че съобщението бе за нея, а после погледнаха отново към Изабел, очаквайки да чуят какво е посланието.

— Тя мисли — каза ясно и високо Изабел, — че ние трябва да задържим Роуз за малко. Тя мисли, че Роуз трябва да остане във Фернриг и да пусне Антъни да се прибере сам в Единбург. — Тя сияеше срещу Флора. — И аз мисля, че това е чудесна идея, и се надавам, че и ти, Роуз, също мислиш така.

О, Тапи, о, предателко!

Флора изумено се втренчи в Изабел. Просто не можеше да повярва на ушите си. Имаше усещането, че е на сцена, заслепена от светлините на рампата, с хиляди очи, вперени в нея. Нямаше представа какво трябва да каже. Погледна Антъни и видя, че лицето му е огледално отражение на нейното ужасено изражение. Мълком го помоли да й се притече на помощ и се чу да казва с глас, който не можа да познае.

— Аз… аз не мисля, че…

Антъни бързо се включи, за да й помогне.

— Изабел, ние ти казахме, че Роуз трябва да се върне…

Но възражението му бе шумно отхвърлено от всички страни.

— О, глупости.

— Защо трябва да си тръгне?

— Толкова ще е хубаво да остане с нас.

— Толкова ще е хубаво за Тапи.

— Каква причина има да се връща?

Всички се усмихваха, умолявайки я да остане. До нея Браян се облегна назад в стола си и каза с ясен глас, който накара всички други да замлъкнат.

— Аз вече направих подобно предложение. Мисля, че това е най-прекрасната идея на света.

Дори Анна, от отсрещната страна на масата, се опита да я убеди.

— Остани! Не се връщай веднага.

Всички говореха, освен Хю. Господин Краутър от другия край на масата го отбеляза.

— А вие какво мислите, докторе? Не мислите ли, че Роуз трябва да прекара още няколко дни с нас?

Всички млъкнаха и загледаха Хю, очаквайки да подкрепи техните предложения, или поне да се съгласи с тях. Но той не го направи.

— Не, аз не мисля, че трябва да остава — изрече той и после добави, малко късно, за да смекчи обидата в думите си, — освен, ако тя не иска. — Той погледна към Флора и тя прие студения му син поглед като предизвикателство.

Нещо се случи с нея: нещо, което може би се дължеше донякъде на виното, което бе изпила; нещо, свързано със сблъсъка на брега тази сутрин; нещо, което бе раздразнение, или просто в нея се събуди демонът на противоречието.

Отвъд, през годините, тя чу предупредителния глас на баща си: „Заради бълхата можеш да изгориш дюшека. Действаш ли напук, може само да навредиш на себе си“.

— Е, ако Тапи иска да остана — каза тя на всички, — разбира се, че ще остана.

 

 

След като изпитанието на вечерта приключи — след като всички се разотидоха и кучетата бяха изведени, а кафените чашки бяха отнесени в кухнята, след като Изабел целуна и двамата и се качи горе да си легне, Антъни и Флора се погледнаха през угасващия огън.

— Защо? — попита Антъни.

— Не знам.

— Помислих, че си изгубила ума си.

— Може би съм. Но вече е твърде късно.

— О, Флора!

— Не мога да се откажа от думата си. Ти нямаш нищо против, нали?

— Нямам. Ако можеш да го понесеш, ако можеш да се справиш и щом Тапи го иска, как бих могъл да имам нещо против? Но… — той спря.

— Но какво?

— Дали ще го повярваш или не, аз всъщност се тревожа за теб. Ти ми даде обещание, че ще бъде само за един уикенд.

— Знам. Но тогава беше различно.

— Имаш предвид, че ние мислехме Тапи за пътник, а сега знаем, че няма да умре.

— Да. Това и други неща.

Той въздъхна тежко, погледна надолу, към огъня и срита един угасващ пън с върха на обувката си.

— Какво, за бога, ще се случи сега?

— Зависи от теб. Ти можеш да кажеш на Тапи истината.

— Да й кажа, че не си Роуз?

— Невъзможно ли ще бъде?

— Да. Невъзможно е. Никога не съм лъгал Тапи през целия си живот.

— Досега.

— Е, добре. Досега.

— Мисля, че я подценяваш. Мисля, че тя ще разбере.

— Не искам да й казвам. — Той звучеше инатливо като малко момче.

— Ако бъдем честни — призна си Флора, — аз също не искам.

Те се взираха един в друг без надежда. После Антъни се ухили, но зад усмивката му нямаше много веселост.

— Каква двойка мошеници сме ние!

— Двойка подли конспиратори.

— О, и започвам да си мисля, че сме доста успешни като такива.

— Ох, не знам. — Тя се опита да го обърне на шега. — За новаци не се справяме толкова зле.

— Чудя се защо, по дяволите, не мога да се влюбя в теб? — ядосано каза той.

— Това би разрешило всичко, нали? Особено ако и аз се влюбя в теб.

Стана студено. Флора потрепери и се доближи до тлеещите останки на огъня.

— Изглеждаш уморена — каза й Антъни. — И не е чудно. Това беше направо адска вечер, а ти я премина с пълен успех.

— Не мисля, че успях. Хю и Браян не се харесват много-много един друг, а?

— Не. Не мисля. Но не е изненадващо, защото те са напълно различни. Горкият стар Хю. Често съм се чудил дали някога ще довърши някое хранене без телефонът да позвъни и да го повикат.

Хю си бе тръгнал, преди да довърши второто блюдо. Антъни го повика на телефона, той отиде в салона и минути по-късно, облечен във връхната си дреха, подаде глава на вратата, за да се извини и да каже лека нощ. Тръгването му бе оставило доста празно пространство начело на масата.

— Антъни… ти харесваш ли Хю?

— Да, страшно много го харесвам. Докато растях, той беше личността, на която най-много исках да приличам. Играеше ръгби в университета в Единбург и аз го мислех за нещо като бог.

— Струва ми се, че той не ме харесва. Имам предвид, че по някаква причина не харесва Роуз.

— Въобразяваш си разни неща. Той може да бъде доста сух и резервиран, знам, но…

— Дали би могло той и Роуз да са имали… нещо като афера?

Антъни бе шокиран и за миг остана безмълвен от искрено изумление.

— Хю и Роуз? — проговори накрая той. — Какво те наведе на тази идея?

— Ами има нещо…

— Но не е така. Изобщо не би могло да бъде това. — Той я хвана за раменете. — Да ти кажа ли нещо? Ти си уморена, превъзбудена, пренапрегната и просто си въобразяваш разни работи. А и аз също съм уморен. Съзнаваш ли, че не съм спал от тридесет и шест часа? Току-що започнах да усещам, че ми се отразява. Отивам да си легна. — Той я целуна дружески. — Лека нощ.

— Лека нощ — каза Флора. — Лека нощ, Антъни.

И защото вече нямаше какво друго да правят и какво повече да си кажат, те поставиха преградата пред камината, изключиха осветлението, хванаха се подръка, повече за подкрепа, отколкото за нещо друго, и бавно се качиха по тъмните стълби.

 

 

Тапи се събуди рано от звука на птиците, пеещи на бука пред прозореца й, и от топлото усещане на щастие.

Дълго време не й се бе случвало нещо подобно. В последните години събужданията й бяха съпровождани от лоши предчувствия — тревоги за безценното й семейство, за страната й, за цялото катастрофално състояние на света. Тя си налагаше всеки ден да чете вестник, да гледа новините в осем по телевизията, но често, особено в ранни утрини, й се искаше да не го прави. Понякога изглеждаше, че студената светлина на зората не носи никакво обещание, никаква надежда за всички тях и в такива утрини на Тапи й бяха нужни истински усилия, за да се облече, да нагласи лицето си в обичайното си весело, бодро изражение и да слезе долу да закуси.

Но тази сутрин бе различна. Струваше й се, че се носи леко в усещането на някакъв особено щастлив сън. За миг се уплаши да се събуди, дори да отвори очи от страх сънят да не изчезне и студената реалност да заеме неговото място.

Но бавно й просветна, че сънят всъщност е реалност. Наистина се бе случило. Изабел се бе качила горе в края на вечерята, за да й каже, че най-сетне са убедили Роуз и тя е обещала да остане във Фернриг, след като Антъни се върне в Единбург.

Тя нямаше да си замине.

Тапи отвори очи. Тя видя перилата в края на леглото си, искрящи в първия блясък на светлината от прозореца. Беше неделя. Тапи обичаше неделите. След като отидеше на църква, празнуваше със семейството си и с приятелите си. Винаги е било така. В неделя във Фернриг рядко сядаха по-малко от дванайсет човека на масата за обед. След това, в зависимост от сезона, имаше тенис или състезания по неравната морава, или дълги и весели разходки покрай пясъците на Фада. По-късно всички се събираха за чай на терасата или до камината в хола. Имаше топли кифлички, капещи от масло и боровинково сладко, шоколадов и плодов кейк, и специални джинджифилови бисквити, които Тапи поръчваше от Лондон. После можеше и да има игра на карти или четене на неделните вестници, а ако имаше и деца, четене на глас.

„Тайната градина“, „Шумът на върбите“, „Малката принцеса“ — всички онези старомодни книжки. Колко пъти ги бе чела на глас! Имало едно време една красива куклена къща. Снощи беше Джейсън. Но с мъничкото му телце, гушнато в прегръдката й, с темето на сладко миришещата му от банята глава, точно под брадичката й, той би могъл да е всеки от тях. Малките момченца. Толкова много малки момченца. Понякога, когато се уморяваше, времето и спомените се объркваха, забравяше кога са били родени и кога са починали.

Джеймс и Роби, нейните съвсем невръстни братчета, играещи с техните оловни войници на постелката пред камината. И Брус, нейното собствено дете, тичащо босо, диво като циганче, а всички поклащаха глави и казваха, че това е, защото няма баща. После Торквил, Антъни, а сега и Джейсън.

Те вероятно бяха изглеждали различно, но всички запалваха една и съща радост в сърцето на Тапи. Ала помрачаваха живота й с най-ужасяващи тревоги: счупени ръце и кървящи колене, морбили и магарешка кашлица. Кажи „Благодаря“. Кажи: „Може ли да сляза долу?“, „Тапи, да не вземеш да се ядосаш, обаче Антъни току-що падна от бора“.

И най-важните събития. Когато се учеха да плуват, да карат колело, когато им даваш първата въздушна пушка. Това беше най-лошото от всичко. Никога не насочвай пушката си в никого. Всяка вечер тя ги караше да го обещават пред всички, преди да кажат молитвата.

А после отиването на училище в друг град, мъчителното броене на дните, ужасните сълзливи сбогувания на гарата в Тарбоул с нов куфар, с кутия за храна, с лица, изцапани от гаровия прах.

Малките момчета бяха част от една дълга златна нишка, простираща се назад в миналото. Но чудото бе, че същата тази нишка се простираше непоколебимо в бъдещето. Ето го Торквил — солидния Торквил, направил такава чудесна кариера, женен за Тереза, живеещ в Бахрейн. Торквил никога не бе причинявал на Тапи и най-малката тревога. Но виж, Антъни бе различен. Неспокоен, непостоянен, привлекателен, навремето той бе водил много момичета във Фернриг и все пак явно никога не беше истинското момиче. Тапи бе започнала да губи надежда, че той някога ще се ожени и ще заживее спокоен, улегнал живот. Но ето че сега, сякаш ей тъй, от нищото, изведнъж отново се бе срещнал с Роуз Шустър и вярата на Тапи в чудесата още веднъж се възстанови.

Роуз. Би ли могъл той, попита се тя, и за хиляда години да намери такова очарователно момиче? Сякаш Антъни бе поднесъл на Тапи някакъв безценен дар, а нейната естествена реакция бе желанието да сподели удоволствието си с останалата част от света. С всички, не само със снощните гости, които в крайна сметка като толкова близки съседи всъщност бяха почти част от семейството.

И ето че семето на една идея пусна корени и започна да се оформя в дейния й ум. Вечерното парти от предната вечер, както я увери Изабел, бе преминало с пълен успех. Но Тапи не взе участие в него и остана безмерно неудовлетворена от далечния шум, което бе всичко, доловено от нея от разговорите край масата. А този Хю, този деспотичен и безчувствен тиранин, бе забранил всякакви посетители, така че на Тапи й бе отказано дори малкото удоволствие да види външни лица и да чуе малко местни клюки.

Но в края на седмицата… Тя направи няколко изчисления. Днес е неделя. Антъни ще остави Роуз във Фернриг и ще се върне следващия уикенд, за да повдигне още веднъж духа й. Имаха цяла седмица. Предостатъчно време.

Щяха да направят парти. Истинско парти. С танци. От самата дума в главата й се появиха звуци на музика и изведнъж душата й се изпълни с ритъм на джига и шотландски рил.

Дидъл дидъл дум, дум, дум, дум, дум.

Под чаршафа пръстите й започнаха да тактуват в свой собствен ритъм. Обхвана я вълнение и докато семето на идеята експлодираше във вдъхновение, тя забрави, че е болна. Перспективата да умре, която в крайна сметка никога не бе приемала сериозно, избледня съвсем. Изведнъж се появиха стотици по-важни неща, за които да мисли.

Вече почти се бе разсъмнало. Тя протегна ръка и включи нощната лампа, за да погледне колко е часът на малкия златен часовник, оставен до леглото й. Седем и половина. Предпазливо се надигна в леглото и изправи възглавниците зад гърба си. Взе очилата си, после спалния си халат. Отне й доста дълго време да го облече. С непохватните си схванати пръсти завърза панделката на врата си. После отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади оттам тефтер и молив. Най-отгоре на празния лист написа:

Господин Клануилям

Почеркът й, който някога бе толкова красив, сега изглеждаше разкривен като паешки крачета, но какво от това? Тя помисли малко, умът й се завъртя из съседските имения и продължи:

Чарлз и Кристиан Дръмонд

Хари и Франсис Макнийл

Трябваше да бъде в петък. Петък е чудесна вечер за парти с танци, защото съботата можеше да се плъзне неусетно в малките часове на неделята^[2], а това можеше да обиди някои хора. Антъни трябваше да си вземе отпуск в петък следобед, за да стигне във Фернриг навреме, но тя не се съмняваше, че той ще успее да го уреди.

Хю Кайл. Елизабет Маклиод

Джони и Кърстин Грант

Някога цялата храна, включваща студена сьомга, огромни печени пуйки, топящи се в устата пудинги, се приготвяше в кухнята на Фернриг, но едва ли можеше да се очаква госпожа Уоти да се справи сама. Изабел трябваше да говори с господин Андерсън от хотел „Стейтън“ в Тарбоул. Той имаше перфектна винарска изба и способен готвач и щеше да се погрижи за кетъринга.

Още имена се появиха на листа. Краутър и разбира се, Стодар, и тази двойка, която дойде да живее в Тарбоул — мъжът имаше нещо общо с бизнеса с дълбокото замразяване.

Томи и Анджела Кокбърн

Робърт и Сюзън Хамилтън

 

 

Дидъл дидъл дум, дум, дум, дум, дум.

Съпругът на началничката на пощата, госпожа Купър, свиреше на акордеон и би могъл, ако го придумат, да събере малка музикална трупа. Само цигулка и няколко барабана. Изабел трябва да го уреди. И Джейсън ще дойде на партито. Тапи си го представи облечен в малкия килт и кадифеното сако, което бе принадлежало на неговия дядо.

Страницата бе почти пълна, но тя продължи да пише.

Шимъс Локлан

Макдоналдс

Отгърна нова страница. Не се бе чувствала толкова щастлива от години.

* * *

И отново Изабел бе тази, която донесе новината на останалите във Фернриг. След като се бе качила горе да каже добро утро на майка си и да отнесе подноса от закуската й, тя се върна в кухнята почти в шок.

Постави подноса на масата с толкова рязко движение, че той издумка по плота. Силовите действия изобщо не бяха в характера на Изабел, затова всички спряха със заниманията си и я загледаха. Дори и Джейсън, чиято уста бе пълна с бекон, спря да дъвче. Явно имаше нещо лошо. Непокорната коса на Изабел изглеждаше така, сякаш току-що бе прекарала трескави пръсти през нея, а в изражението на деликатното й лице имаше отчасти раздразнение, отчасти неохотна гордост.

Тя не проговори веднага, просто си стоеше там, дългуреста като върлина в полата си от туид и в най-хубавия си неделен пуловер, омаломощена и очевидно останала без думи. Госпожа Уоти, която белеше картофи за обяда, седеше и чакаше, без да помръдва ножа. Сестра Маклиод вадеше последните чаши от снощната вечеря от съдомиялната машина, бършеше ги, полираше ги за последно, без да има нужда, и също стоеше нащрек. Флора остави чашката с кафето си с тих звънтящ звук на масата.

Накрая госпожа Уоти наруши тишината.

— Какво има?

Изабел дръпна един кухненски стол, тръшна се в него и простря дългите си крака напред.

— Тя иска да направим ново парти.

Домочадието на Тапи, изправено пред все още твърде многото очевидни руини от предишната нощ, прие информацията с безмълвно неверие. За момент единственият звук, който нарушаваше тишината, идваше от бавно тиктакащия старомоден часовник.

Очите на Изабел се местеха от едно безизразно лице на друго.

— Вярно е — каза им тя. — Трябва да бъде идния петък. Ще бъде с танци.

— Танци? — Сестра Маклиод явно получи видение на пациентката й, танцуваща рил. Тя се изправи с целия си авторитет на своята професия зад гърба си и заяви: — Само през трупа ми!

— Тя вече е решила — продължи Изабел, сякаш сестрата не беше казала нищо, — че господин Андерсън от хотел „Стейтън“ ще се погрижи за кетъринга, а тя ще убеди съпруга на госпожа Купър да организира музикална трупа.

— За бога! — Това бе всичко, което госпожа Уоти можа да продума.

— И вече е съставила дълъг списък на хора, които трябва да получат покани.

Джейсън, който не можеше да разбере за какво е цялата тази драма, реши да си довърши бекона.

— Аз ще бъда ли поканен? — попита той, но никой не му обърна внимание.

— Ти й каза не, нали? — попита сестрата, пристъпвайки напред, втренчила стоманените си очи в Изабел.

— Разбира се, че й казах не.

— А тя какво каза?

— Все едно че не ме чу.

— Това не подлежи на обсъждане! — каза сестрата. — Помисли за бъркотията, помисли за шума. Госпожа Армстронг не е добре. Не й подобава такова лекомислено поведение. И да не би случайно да си е въобразила, че ще присъства на партито?

— Не. По този въпрос можете да бъдете спокойна. Поне — поправи се Изабел, познавайки майка си, — аз мисля, че можете.

— Но защо, за какъв дявол? — ядосано попита госпожа Уоти. — Защо иска ново парти? Още не сме оправили трапезарията от предишната нощ.

Изабел въздъхна.

— Заради Роуз. Иска всички да се запознаят с Роуз.

Всички обърнаха очи към Флора. Тя всъщност имаше най-много причини да бъде тотално ужасена от последната бомба, а сега към ужаса й се прибави и неудобство и тя се изчерви.

— Но аз не искам парти. Казах, че ще остана, защото Тапи ме помоли, но нямах и представа, че си е наумила подобно нещо.

Изабел я потупа по ръката, за да я успокои.

— Снощи все още нямаше такава идея. Измислила е всичко в ранните часове на утринта. Така че цялата тази работа не е по твоя вина. Просто това е Тапи с нейната мания за забавления.

Флора потърси някакво практично възражение.

— Но със сигурност нямаме достатъчно време. Искам да кажа, празненство с танци. Ако трябва да се изпратят покани, няма да разполагаме дори и със седмица…

Но и за това също бе помислено.

— Поканите ще бъдат по телефон — каза им Изабел и добави с примирен глас, — като аз ще трябва да проведа телефонните разговори.

Сестрата реши, че тази глупост е продължила достатъчно дълго. Тя дръпна един стол, а колосаният нагръдник на престилката й се изду така, че заприлича на гушест гълъб.

— Трябва твърдо да й се откаже — заяви тя отново.

Госпожа Уоти и Изабел въздъхнаха в унисон.

— Това няма да е лесно, сестро — каза госпожа Уоти с глас на родител на много умно, но влудяващо дете. — Вие не познавате госпожа Армстронг в тази светлина, в която аз и Изабел я знаем. Ех, след като веднъж си е наумила нещо, няма сила на света, която да я накара да се откаже.

Джейсън си взе една препечена филийка и я намаза с масло.

— Никога не съм бил на танцова забава — отбеляза той, но отново никой не му обърна внимание.

— Ами ако Антъни говори с нея? — предложи сестрата с надежда.

Но госпожа Уоти и Изабел поклатиха глави. Нямаше да има полза от Антъни. Освен това той все още бе в леглото, наваксвайки със съня, и никой не биваше да го безпокои.

— Е, ако никой от семейството не може да я вразуми — каза сестрата с тон, който подсказваше, че ги мисли за много безхарактерни хорица, — тогава трябва да го направи доктор Кайл.

При споменаването на Хю госпожа Уоти и Изабел видимо се разведриха. Кой знае защо те не бяха се сетили за него.

— Доктор Кайл — повтори госпожа Уоти дълбокомислено. — Да. Е, това е добра идея. Тя няма да обърне внимание на нищо, което ние бихме могли да кажем, но ще приеме съвет от доктора. Той ще дойде ли да я види тази сутрин?

— Да — каза сестрата. — Спомена, че ще е малко преди обед.

Госпожа Уоти облегна масивните си ръце на масата и сниши глас като конспиратор.

— Тогава защо да не я коткаме, докато той дойде, и да се направим, че сме го приели? — каза тя. — Няма смисъл и аз съм сигурна, че и вие ще се съгласите, сестро, да тревожим госпожа Армстронг с много аргументи и шумотевица. Нека го оставим на доктор Кайл.

И така проблемът бе удовлетворително отложен засега, а Флора искрено съжаляваше Хю Кайл.

Утрото напредваше. Флора помогна на госпожа Уоти с чиниите от закуската, обра с прахосмукачка килима в трапезарията и подреди масата за обед. Изабел си сложи шапката и заведе Джейсън на църква. Госпожа Уоти започна да готви. Флора, подтикната от сестрата, отиде горе да види Тапи.

— И помни, че не трябва да изразяваш ясно становище по отношение на танцовата забава — предупреди я сестрата. — Ако започне да говори за нея, просто смени темата.

Флора обеща да опита. Тя тъкмо тръгна да излиза от кухнята, когато госпожа Уоти я повика да се върне, подсуши ръцете си, отвори един шкаф и извади голям хартиен плик с няколко чилета сива вълнена прежда, от която възнамеряваше да изплете пуловер на Джейсън.

— Това ще бъде едно приятно малко занимание за теб — каза тя на Флора. — Двете с госпожа Армстронг ще навиете преждата ми на кълбо, за да ме отмените. Не мога да проумея защо не могат да ги продават навити на кълбета, но така е, просто явно не са способни да го направят.

Флора покорно взе плика с преждата и се отправи по стълбите към стаята на Тапи. Веднага щом влезе, видя, че тя изглежда много по-добре. Изчезнали бяха тъмните кръгове под очите й, както и изражението на безпокойство. Тя седеше в леглото и протегна ръце към Флора.

— Надявах се, че ще си ти. Ела и ми дай целувка. Колко си хубава! — Флора, от уважение към неделята, бе облякла не джинси, а пола и шотландски пуловер. — Знаеш ли, че за пръв път виждам краката ти? С крака като тези не знам защо ги покриваш с панталони през цялото време. — Те се целунаха. Флора понечи да се отдръпне, но Тапи я задържа. — Ядосана ли си ми?

— Ядосана?

— Заради оставането ти тук. Беше нечестно от моя страна да ти изпращам това съобщение по Изабел снощи, но исках да си промениш мнението и не можах да измисля друг начин да го направя.

Флора бе обезоръжена. Тя се усмихна.

— Не, не съм ядосана.

— Не изглежда, че имаш нещо ужасно важно, заради което да се върнеш. А аз исках да останеш, толкова много го исках.

Тапи пусна Флора и тя се настани на края на леглото.

— Но сега вие сте в немилост — каза Флора, напук на инструкциите на сестрата. — Знаете го, нали?

— Дори не знам що е това немилост.

— Изпаднали сте в немилост заради планирането на новото парти.

— О, това ли. — Тапи се изкиска, доволна от себе си. — Клетата Изабел почти припадна, като й казах.

— Вие наистина сте голяма немирница.

— Но защо? Защо да не направим още едно парти? Залепнала съм в това глупаво легло и трябва просто да се развличам по някакъв начин.

— От вас се очаква да се излекувате, а не да планирате безумни и диви балове.

— О, няма да бъде безумно и диво. А и в тази къща е имало толкова много забави и партита, че и това практически ще се развива от само себе си. Освен това никой не трябва да прави нищо. Аз организирах всичко.

— Изабел трябва да прекара целия ден на телефона, за да звъни на хората и да ги кани.

— Да, но тя няма нищо против. И във всеки случай това ще я държи на крака.

— Ами къщата, цветята, които трябва да се подредят, ще се наложи да се разместят мебелите, изобщо всичко това?

— Уоти може да размести мебелите. Няма да му отнеме и минута. И… — Тапи затърси вдъхновение — ти можеш да подредиш цветята.

— Може би няма да мога да подредя цветята.

— Ами имаме саксийни растения. Или ще помолиш Анна да ти помогне. Роуз, няма полза да се опитваш да поставяш препятствия на пътя ми, защото аз вече съм измислила всичко.

— Сестрата каза, че всичко зависи от това, което ще каже Хю.

— Сестрата сигурно е имала физиономия на болна от морска болест цялата сутрин. И ако зависи от Хю, можеш да се успокоиш. Той ще реши, че идеята ми е великолепна.

— Не бих разчитала на това, ако бях на ваше място.

— Не, не разчитам на това. Познавам Хю от бебе и знам, че може да е много твърдоглав като всеки мъж. — Изражението на Тапи стана замислено, но показваше, че й е забавно. — Изненадана съм, че ти си го открила толкова бързо.

— Седях до него снощи на вечерята. — Флора отвори хартиения плик и извади първото чиле сива прежда. — Чувствате ли се достатъчно силна, за да навием вълната на госпожа Уоти?

— Да, разбира се. Аз ще държа, а ти можеш да навиваш.

Щом се организираха и започнаха тази ненатоварваща задача, Тапи продължи, сякаш не бяха направили пауза в разговора.

— Трябва да ми разкажеш за снощи, всичко. Искам да знам всичко.

Флора й разказа, преднамерено ентусиазирано, като го направи така, че да звучи безкрайно вълнуващо от началото до края.

— А семейство Краутърс са толкова мили, нали? — каза Тапи, когато на Флора най-накрая й се изчерпи запасът от случки, които да разказва. — Аз наистина харесвам много господин Краутър. Той е доста стряскащ при първа среща, но е изключително добър човек. А Хю забавлява ли се?

— Да. Според мен поне се забавлява. Но разбира се, имаше телефонно позвъняване за него по средата на вечерта и той трябваше да тръгне.

— Милото момче. Ех, де да искаше да вземе някой да му помага. Но всъщност… — Ръцете на Тапи се отпуснаха и Флора спря да навива преждата и зачака… — Аз мисля, че постоянната заетост за Хю е нещо като терапия. Нали така му казват сега? Терапия?

— Заради това, че съпругата му е умряла?

— Да. Така си мисля. Знаеш ли, той беше много мило малко момче. Идваше много често тук, за да си играе с Торквил. Баща му беше нашият доктор — казах ти го вече. Много скромен мъж, от остров Люис, но беше чудесен лекар. А Хю беше и много умен. Завърши гимназия във Фетс, а после отиде да учи медицина в университета в Единбург.

— Играл е ръгби в университета, нали?

— Сигурно Антъни ти го е казал. Антъни винаги много се е възхищавал от Хю. Да, той играеше ръгби в университета, но най-интересното е, че се дипломира с отличие и спечели медал „Кънингам“ за анатомия. Целият прекрасен свят на медицината се откри пред него. После професор Маклинтък — той беше професор по хирургия в болницата „Сейнт Томас“ в Лондон — покани Хю да отиде там и да се обучава при него. Всички ние бяхме много горди. Не бих могла да бъда по-горда с Хю дори да беше мое дете.

На Флора й се видя трудно да свърже целия този блясък с мрачния събеседник от предната вечер.

— Защо всичко се е объркало? — попита тя.

— О, не може да се каже точно, че се обърка, но…

Тапи вдигна ръце с нанизаното на тях чиле прежда и Флора продължи да навива.

— Но той се е оженил, нали?

— Да. За Даяна. Срещна я в Лондон и те се сгодиха, а след това я доведе в Тарбоул.

— Запознахте ли се с нея?

— Да.

— Харесахте ли я?

— Тя беше много красива, много очарователна, много елегантна. Убедена съм, че баща й имаше много пари. Нямаше да й е лесно да дойде тук, без да познава никого. Тарбоул е твърде различен свят от този, с който тя бе свикнала и тя наистина не се вписваше тук. Предполагам си е мислила, че сме ужасно скучни. Горкият Хю. Сигурно му е било много трудно тогава. Не му казах нищо, разбира се. А и това не ме засягаше пряко. Но съм убедена, че старият му баща е бил малко по-приказлив. Прекалено приказлив може би. Но тогава Хю бе толкова увлечен, толкова сляпо влюбен в нея, че не можеше да схване нищо от това, което някой от нас му казваше. А и макар да не искахме да го загубим, всички наистина искахме да бъде щастлив.

— А беше ли?

— Не знам, Роуз. Не го видяхме две години, а когато се върна, беше, защото Даяна бе мъртва — загина в ужасна автомобилна катастрофа. И Хю заряза всичко и се върна в Тарбоул да поеме кабинета на баща си. И оттогава е тук.

— От колко време?

— Почти осем години.

— Ще помислиш, че би могъл да го е преодолял досега. И да се ожени отново…

— Не. Не и Хю.

Те замълчаха и продължиха да навиват преждата. Кълбото стана доста голямо. Флора реши да смени темата.

— Анна много ми хареса.

Лицето на Тапи се озари.

— Радвам се, че си я харесала. Аз много я обичам, но не е лесно да я опознаеш. Много е срамежлива.

— Каза ми, че цял живот е живяла тук.

— Да. Баща й беше мой много добър приятел. Казваше се Арчи Карстеърс и дойде от Глазгоу. Направи много пари и всички мислеха, че той е доста грубоват — хората бяха много глупави и големи сноби през онези дни, — но аз много го харесвах. Беше изключителен мореплавател — често правеше круизи с много впечатляваща океанска яхта. Точно така за първи път попадна в Ардмор. Влюби се в залива и в красивата природа, но всъщност кой би могъл да го обвини за това? Това място не прилича на никое друго по света. И така точно след Първата световна война той построи имението „Ардмор Хаус“ и с годините прекарваше все повече и повече време в него, като накрая се оттегли окончателно там. Анна се роди там. Арчи се ожени късно — мисля, че винаги е бил твърде зает да прави пари, за да се ожени по-рано — и така Анна се оказа дете на доста възрастни родители. Всъщност майка й живя само няколко месеца след раждането й. Често си мисля, че ако тя бе оцеляла, Анна щеше да бъде различна личност. Но така е в живота, нещата се случват и не е наша работа да питаме защо.

— А Браян?

— Какво за Браян?

— Как се е запознала с Браян?

Тапи се усмихна леко.

— Едно лято Браян акостирал в залива Ардмор на скапана малка лодка, която управлявал сам чак от Южна Франция. По онова време Арчи бе основал „Ардмор Яхтклуб“. Той беше неговата играчка, хоби, което да го поддържа зает, след като се оттегли от активния бизнес и за да му осигурява контакт с всички негови приятели мореплаватели яхтаджии. Браян вързал лодката си на пристана и слязъл на брега за едно питие, а Арчи го заговорил и бил толкова впечатлен от плавателния му подвиг, че го поканил на гости в Ардмор за вечеря. За Анна той бил като младия Локинвар, яздещ бял кон. Тя погледнала Браян и мигом изгубила сърцето си и оттогава е безумно влюбена в него.

— И се е омъжила за него.

— Разбира се.

— А баща й как е реагирал на това?

— Беше доста резервиран. Той се възхищаваше на Браян, но изобщо не си го представяше като свой зет.

— Не се ли е опитал да разубеди Анна?

— Да му отдадем дължимото, да, мисля, че го направи. Но понякога най-свитите хора могат да бъдат големи инати. По онова време Анна вече не беше дете, а пораснала жена. Тя знаеше какво иска и възнамеряваше да го получи.

— А Браян беше ли влюбен в нея?

Последва дълга пауза. После Тапи заговори отново.

— Не, не мисля. Но предполагам, че я обича. И, разбира се, обича и всички материални неща, които бракът с Анна му донесе.

— Да не казвате, макар и по много деликатен начин, че той се е оженил за нея заради парите й?

— Не искам да го казвам, защото много обичам Анна.

— Но всъщност какво значение има това, ако те са щастливи?

— Точно това се питам постоянно.

— Тя сигурно е много богата?

— Да. Когато Арчи почина, тя наследи всичко.

— А Браян?

— Браян няма нищо, освен осигуровката, която Арчи му направи. Разбрах, че е много щедра, но капиталът, цялото имущество, всичко е на Анна.

— Ако предположим, че бракът се разтрогне?

— Тогава и осигуровката на Браян ще бъде невалидна. Той няма да има нищичко.

Флора си помисли за Анна с нейната стеснителност и красивите й диаманти. И почувства силно съжаление към нея, защото сигурно беше доста нерадостно съпругът ти да е свързан с теб само от парите.

— Браян е много привлекателен.

— Браян? Разбира се, че е привлекателен. Привлекателен и неудовлетворен. Той практически няма с какво да се занимава, няма никакво призвание.

— Нямат ли никакви деца?

— Анна загуби едно дете онова лято, когато ти и майка ти бяхте тук. Но не предполагам, че ще го помниш. Май тогава вече си бяхте заминали.

Кълбото с преждата бе почти готово. Последните няколко гранчета стояха на тънките китки на Тапи.

— Сега тя отново е бременна.

Флора спря да навива.

— Анна? Наистина ли? О, много се радвам.

Тапи изведнъж се напрегна.

— Ах, не трябваше да казвам нищичко! Просто ми се изплъзна от устата. Не възнамерявах да го казвам на никого. Хю ми го съобщи просто за да ме ободри, когато се чувствах много зле. И аз му обещах, че ще го запазя в тайна.

— Тайната ви е в безопасност с мен — закле се Флора. — Всъщност аз вече го забравих.

 

 

Беше вече обед и те бяха на последното кълбо с прежда, преди Хю да се появи. Чуха стъпките му нагоре по стълбите и по коридора. Последва кратко почукване на вратата и в следващия миг той беше в стаята при тях. Беше облечен в ежедневния си костюм. Чантата му се поклащаше в ръката му, а слушалката стърчеше от джоба на сакото.

— Добро утро — каза той.

Тапи го изгледа.

— Не изглеждаш като човек, на когото някой е казал, че неделята е почивен ден.

— Забравих, че е неделя, още щом се събудих сутринта. — Той премина директно към проблема. — Какви са всички тези работи, които чувам?

Тапи направи раздразнена физиономия.

— Знаех, че ще ти кажат, преди аз да имам тази възможност.

Той остави чантата си на пода и облегна ръце на перилото на леглото й.

— Е, добре, сега ти ми разкажи.

Краят на преждата се изниза от китките на Тапи и бе навит на последното голямо кълбо.

— Ще направим малко парти следващия петък за Роуз и Антъни — каза му тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— От колко души ще се състои това малко парти?

— Ами, от около… шестдесет. — Тя го погледна в очите. — Седемдесет…

— Седемдесет души, скачащи из салона, пиещи шампанско, говорещи, без да спират? Как мислиш, че ще се отрази това на здравословното ти състояние?

— Ако изобщо ще се отрази, то само ще го подобри.

— Кой ще организира всичко?

— Вече е организирано. Отне ми само час и половина преди закуска. И сега ще си измия ръцете от цялата тази афера.

Той естествено изглеждаше скептичен.

— Тапи, трудно ми е да го повярвам.

— Ох, не бъди такъв задръстен старчок. Всички се държат така, сякаш ще даваме официален бал.

Хю погледна Флора.

— А какво мисли Роуз за това?

— Аз? — Флора бе събрала кълбетата с вълнената прежда, и ги слагаше обратно в хартиения плик. — Аз… мисля, че това е чудесна идея, но ако вие смятате, че на Тапи ще й дойде прекалено нанагорно…

— Не бъди такава фурнаджийска лопата, Роуз! — прекъсна я рязко Тапи. — Ти също си толкова лоша, колкото и останалите. — Тя се обърна отново към Хю. — Казах ти, всичко е планирано. Господин Андерсън ще подсигури кетъринга. Роуз ще аранжира цветята. Уоти ще разчисти салона от мебелите, а Изабел ще телефонира на всички, за да ги покани. И ако не махнеш това изражение от лицето си, Хю, ти няма да бъдеш поканен!

— А ти какво ще правиш?

— Аз? Нищичко. Просто ще си седя тук и ще се взирам в пространството.

Сините й очички бяха толкова невинни! Хю наклони глава и я изгледа предупредително.

— Никакви посетители! — каза той.

— Какво имаш предвид с това „никакви посетители“?

— Имам предвид, че никой няма да се промъкне по стълбището, за да те види и да си побъбрите малко.

Тапи изглеждаше горчиво разочарована.

— Дори и един-двама души?

— Ако започнеш с един-двама, до края на вечерта спалнята ти ще прилича на станция Пикадили на метрото в пиковия час. Никакви посетители. И дори няма да се доверя на думата ти. Ще поставя сестрата на стража пред вратата, ще я въоръжа с пика или тиган или каквото оръжие тя си избере. Така че това е сделката, госпожо Армстронг! — Той се изправи и мина от едната страна на леглото й. — А сега, Роуз, бихте ли били така любезна да намерите сестрата и да й кажете, че съм тук?

— Да, разбира се.

След като бе напъдена така, Флора целуна бързо Тапи, стана от леглото и излезе от стаята. Сестрата вече се качваше по стълбите и двете се срещнаха на междинната площадка. Лицето на сестрата беше много мрачно.

— Доктор Кайл при госпожа Армстронг ли е?

— Да. И ви очаква.

— Надявам се, че е сложил край на цялата тази нейна вятърничава идея.

— Не съм сигурна. По-скоро мисля, че партито ще се състои.

— Бог да ни пази — каза сестрата.

Госпожа Уоти се отнесе по-философски към цялата работа.

— Е, щом иска парти, защо да не го получи? — и добави: — Не е като да не можем да се справим! И какво толкова, в тази къща са правени толкова много танцови забави, че за нас ще е фасулска работа да го организираме.

— Аз трябва да подредя цветята.

Госпожа Уоти погледна развеселено.

— Значи ти е дадена твоя собствена мъничка задачка! Госпожа Армстронг е много добра в раздаването на задачи на хората.

— Да, но аз нямам никакъв опит в аранжирането на цветя! Не мога дори едни нарциси да натопя във ваза.

— О, ще се справиш чудесно! — Тя отвори шкафа и преброи една купчина чинии. — Лесно ли й беше да убеди доктора?

— Не беше лесно, но накрая го убеди. При едно условие — Тапи да няма никакви посетители. Сестрата ще бъде поставена на стража пред вратата й.

Госпожа Уоти поклати глава.

— Клетият доктор Кайл, какви времена доживя. Сякаш и без нас си няма достатъчно грижи на главата. И както изглежда няма никаква помощ в момента. Джеси Маккензи — предполага се, че тя трябва да изпълнява ролята на икономка, — преди два дни заминала с ферибота за Портри. Майка й живее там и явно старата дама е зле.

— О, колко жалко!

— Не е толкова лесно да си намери добра домашна помощничка в Тарбоул. Повечето жени работят в рибния бранш, в пакетирането на херинга или във фабриките за опушване. — Тя хвърли поглед към часовника, спомни си печения бут и забрави за неволите на Хю. Наведе се предпазливо да отвори вратата на фурната, и мигом бяха обгърнати от ароматна пара и цвърчене на мазнина.

— Антъни още ли не е станал? — Госпожа Уоти пъхна един шиш в бута, за да провери дали е готов. — Мисля, че е време да отидеш и да го повикаш. Иначе ще проспи целия ден и като се събуди, следващото нещо, което ще трябва да направи, е да си тръгне.

Флора отиде да го събуди, но докато прекосяваше салона, чу как Хю излиза от стаята на Тапи и се насочва към горната площадка на стълбището. Тя бе достигнала до долната му част, когато той се появи. Като го видя, тя спря и без всъщност да разбере защо, го изчака да слезе.

Носеше очила с рогови рамки, които му придаваха много изискан вид. Когато стигна до нея, остави чантата си, свали очилата си, прибра ги в калъфа и го плъзна в джоба на сакото си.

— Е? — погледна той Флора, сякаш тя имаше да му каже нещо. За своя изненада Флора установи, че наистина има.

— Хю, снощи… Вие не искахте аз да остана, нали?

Той явно бе неподготвен за такава прямота.

— Не. Но имам чувството, че точно това ви накара да си промените мнението.

— Защо не искахте да остана?

— Наречете го предчувствие.

— Или проблем?

— Ако така ви харесва.

— Партито на Тапи брои ли се за проблем?

— Бихме могли да минем и без него.

— Но то вече се подготвя.

— В момента да.

Тя го изчака да разясни изречението си и когато не го направи, стана по-настоятелна.

— Но всичко ще бъде наред, нали? Имам предвид Тапи ще бъде наред?

— Да, при условие че спази това, което й казах. Сестра Маклиод никак не го одобрява. Мнението й за мен се срина до самото дъно. Но всъщност то може да се окаже малък стимул, от който Тапи вероятно се нуждае. А ако не… — Той спря, оставяйки неизречените думи да говорят сами за себе си.

Изглеждаше толкова изтощен от всичко това, че Флора, напук на себе си, го съжали.

— Няма значение — каза тя, опитвайки се да звучи бодро, — поне ще прави това, което най-много обича. Като възрастен мъж на деветдесет, когото питат как иска да умре, а той избира да бъде застрелян от ревнив съпруг.

Лицето на Хю се разчупи в усмивка, спонтанна и неочаквана. Тя никога не бе виждала истинска усмивка на лицето му и бе изненадана от приветливостта й и от начина, по който тя преобрази цялото му лице. За миг зърна младия, весел мъж, какъвто сигурно е бил.

— Точно така — каза той.

Утрото — сиво, меко и много спокойно, се бе изнизало и сега бе излязъл вятър, който раздуха облаците настрани, докато те стояха в подножието на стълбището. Слънцето проби и изведнъж всичко се окъпа в неговата прозирна, златна светлина, която се изля в салона през двата високи прозореца, намиращи се от двете страни на входната врата. Сноповете лъчи се изпълниха с реещи се прашинки и някои незабележими детайли сега изскочиха на показ: текстурата на костюма му, износен и изтъркан на места; джобовете висяха от тежестта на различни предмети, които бе натъпкал в тях; пуловерът му, който имаше несръчен реприз точно в средата, и ръката му, която бе облегнал на централната колона, докато говореше. Тя видя формата й, дългите пръсти, пръстена с печат, излъскан и чист.

Видя, че е уморен. Той все още се усмихваше на малката й шега, но изглеждаше безкрайно изтощен. Представи си го, излизащ за вечерята снощи, обличайки се в най-хубавите си дрехи, претърсвайки безрадостната си къща за чиста риза, защото икономката му го е оставила, за да отиде при майка си в Портри.

— Телефонното обаждане снощи… надявам се да не е било нещо сериозно?

— Достатъчно сериозно. Много стар човек, престарял, а снаха му е на ръба на силите си. Станал от леглото, за да отиде до тоалетната, и паднал по стълбите.

— Наранил ли се е?

— По чудо няма никакви счупени кости, но се е натъртил и е в силен шок. Трябва да отиде в болница. Уредих му легло в Локгери, но той не иска и да чуе. Роден е в тази къща, в която живее и до днес, и иска да умре в нея.

— Къде е тази къща?

— Ботурич.

— Не знам къде е Ботурич.

— На края на залива Фада.

— Но това сигурно е на петнайсет мили.

— Долу-горе.

— Кога се прибрахте у вас?

— Около два часа сутринта.

— И по кое време станахте?

Очите му се сбръчкаха весело.

— Какво е това? Разпит?

— Сигурно сте уморен.

— Нямам време да се уморявам. А сега — той погледна часовника си и се наведе да вдигне чантата си — трябва да вървя.

Тя отиде с него, за да му отвори вратата. Слънчевите лъчи хвърляха ярка светлина по влажната трева, по чакъла и по блестящите, оцветени в огнени багри листа.

— Ще се видим, без съмнение — каза той, връщайки се към обичайния си маниер.

Тя остана да го наблюдава, докато слезе надолу по стъпалата, влезе в колата си и подкара между рододендроните покрай къщичката на пазача, а после излезе през отворената порта.

Слънцето би трябвало да я стопли, но Флора трепереше. Влезе вътре в къщата, затвори вратата и тръгна по стълбището, за да събуди Антъни.

Завари го буден. Бръснеше се, застанал пред мивката, с алени кожени чехли и две хавлии, едната вързана на кръста му, другата провесена като шалче на врата му. Като показа главата си на вратата, той се обърна и я погледна. Лицето му беше несиметрично, едната страна беше покрита със сапунена пяна, а другата — чиста.

— Изпратиха ме да те събудя. Вече е дванадесет и половина.

— Буден съм и знам, че е толкова. Влез.

Той се обърна отново към огледалото и продължи да се бръсне. Флора затвори вратата и седна на ръба на леглото.

— Как спа? — попита тя отражението му в огледалото.

— Като умрял.

— Колко силен се чувстваш?

— По някаква причина — каза й Антъни след кратка пауза — този въпрос ме изпълва с мрачни предчувствия.

— Така и трябва да бъде. Ще има ново парти следващия петък. Нещо като бал с танци.

— Разбрах, какво си имала предвид с това „колко силен“ се чувствам! — каза й той след малко.

— Тапи организирала всичко още преди закуска. И изглежда, че е принудила всички, включително и Хю Кайл, да я оставят да си свърши работата. Единствената личност, която истински се противопостави, е сестрата, и сега тя обикаля с такова изражение на лицето, сякаш е дошъл денят на страшния съд.

— Искаш да кажеш, че танцовата забава наистина ще се състои?

— Да. Наистина.

— Предполагам, че ще е за Антъни и Роуз.

Флора кимна.

— Да отпразнуваме годежа.

— Точно така.

Антъни приключи с бръсненето и пусна кранчето, за да измие самобръсначката си.

— О, Господи! — каза той.

— Това е по моя вина — разкаяно каза тя. — Не трябваше да казвам, че ще остана.

— Откъде би могла да знаеш? Как някой от нас би могъл да отгатне, че тя ще измисли нещо такова?

— Не предполагам, че може да се направи нещо по този въпрос.

Той се обърна да я погледне. Бакърената му коса стърчеше от единия край, а изражението на обичайно веселото му лице бе мрачно. Махна кърпата от врата си и я метна на един стол.

— Наистина, нищичко не можем да направим! Сякаш се давим в някакво кошмарно блато. До края на седмицата всичко, което ще остане от нас, ще бъде само две балончета на повърхността му. При това кални!

— Можем да направим пълни самопризнания. Да кажем на Тапи истината. — Идеята витаеше цяла сутрин в подсъзнанието на Флора, но за пръв път я извади на светло и я оповести дори пред себе си.

— Не! — каза Антъни.

— Но…

Той се обърна към нея.

— Казах не. Да, Тапи е по-добре. Да, Изабел е схванала всичко погрешно и Тапи ще се оправи по чудо. Но тя е стара и е била много болна, и ако нещо се случи, защото ти и аз настояваме за лукса на чистата съвест, никога няма да си го простя. Разбираш го, нали?

Флора въздъхна.

— Да, мисля, че да — с нещастен гласец каза тя.

— Ти си най-страхотното момиче в целия свят! — Той се наведе и я целуна. Бузата му беше мека и миришеше на чисто и на лимон. — А сега моля да ме извиниш. Трябва да се облека.

 

 

Следобедът имаше отлив. След като обядваха, Флора и Антъни подло се измъкнаха от Джейсън, който искаше да дойде с тях, и отидоха на разходка. Взеха и кучетата — дори и Съки, която Антъни бе изтръгнал от пухения юрган на Тапи — и отидоха до плажа на Фада, бял и чист след оттеглените води. Насочиха се към далечните, големи пенести вълни, докато вятърът запращаше изблици на слънчева светлина върху тях от запад.

Не беше весела разходка. Заминаването на Антъни за Единбург тегнеше над двамата като някаква гибелна обреченост и те почти не разговаряха. И все пак дори и тишината, легнала между тях, беше посвоему съучастническа, защото Флора знаеше, че мислите на Антъни бяха не по-малко тревожни от нейните.

Спряха до ръба на разбиващите се вълни. Антъни намери дълги, сплетени като въже водорасли, и ги метна във вълните, за да ги донесе Плъмър. Кучето мигом скочи и заплува, вдигайки същински водни гейзери край себе си. Малко по-късно изскочи към тях от морето с водораслите, висящи в ъгъла на устата му. Съки, на която никак не й харесваше да си мокри крачката, седеше доста назад и го наблюдаваше. Плъмър сложи долу въжето, разтръска се със страшна сила и седна с наострени уши, чакайки Антъни да го хвърли отново. Този път той го метна още по-далеч и Плъмър скочи още веднъж в големите вълни.

Те стояха срещу вятъра и го наблюдаваха.

— Все някога ще трябва да им кажем, Антъни — каза Флора. — Все някога те трябва да разберат, че аз съм Флора, а не Роуз. Може би чистата съвест е лукс, но аз не мога да живея с тази лъжа през остатъка от живота си. — Тя го погледна. — Съжалявам, но просто не мога.

Профилът му беше като от камък, лицето — зачервено от вятъра. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си и въздъхна.

— Знам, разбира се. И аз си мислех за това. — Той обърна глава, за да я погледне. — Но аз трябва да съм този, който ще го каже. Не ти.

Тя се почувства малко обидена.

— Никога не съм си и помисляла да направя такова нещо.

— Не. Но през следващите няколко дни няма да ти е лесно. Ще става по-лошо, а не по-добре, а аз няма да съм тук, за да те подкрепям. Следващия уикенд, след танцовата забава, ако Тапи е добре, ще направим пълни самопризнания. Ще се изповядаме, ако така ти харесва. — Той изглеждаше съвсем потънал в тази мисъл. — А междувременно трябва да ми обещаеш, че няма да казваш нищо на никого.

— Антъни, разбира се, че няма да го направя!

— Обещай.

Тя обеща. Слънцето се скри зад един облак и изведнъж стана много студено. Те изчакаха, треперейки леко, връщането на Плъмър и после тръгнаха по дългия път към дома.

Като стигнаха до къщата, затвориха Плъмър в кухнята на госпожа Уоти, докато изсъхне, а Съки се совна като стрела по стълбите нагоре към спалнята на Тапи. Антъни и Флора свалиха връхните си дрехи и гумените ботуши и влязоха в хола, където завариха Изабел и Джейсън, седнали до камината на чай, погълнати от някакъв безумен приключенски сериал по телевизията. Очевидно не се очакваха разговори, затова те се присъединиха към тях в мълчание, похапвайки намазани с масло препечени филийки, и вяло наблюдаваха смесицата от разгорещена фехтовка и бягане нагоре-надолу по обхванато от пламъци спираловидно стълбище. Най-накрая сериалът свърши, като героят бе вкаран в затвора до следващия епизод. Изабел изключи телевизора и Джейсън насочи вниманието си към Антъни и Флора.

— Аз исках да се разходя с вас, а когато ви потърсих, вие вече бяхте тръгнали!

— Съжалявам — каза Антъни, но не звучеше така, сякаш съжалява дори и малко.

— Ще поиграеш ли карти с мен?

— Не. — Той остави празната си чаена чашка. — Трябва да си стегна багажа и после да тръгвам към Единбург.

— Ще дойда да ти помогна.

— Не искам да идваш и да ми помагаш. Роуз ще дойде да ми помогне.

— Но защо…

Гласът му се извиси и премина в хленч. В неделя вечер той често изпадаше в лошо настроение, защото знаеше, че следващият ден е понеделник, което означаваше отново училище. Изабел тактично се намеси.

— Антъни и Роуз имат да обсъждат много неща, които ние не е нужно да слушаме. И ако донесеш картите от шкафа, аз ще поиграя с теб.

— Не е честно…

— На какво искаш да играем?

Те оставиха Джейсън да разстила картите на килима пред огнището и се качиха в стаята на Антъни, която беше така досадно спретната сякаш вече си е заминал. Завесите не бяха спуснати и полилеят пръскаше безрадостна светлина. Той започна да си събира бръснарските принадлежности и да ги пъха в чантата, а Флора подреди чистите ризи и сгъна халата му. Не им отне много време. Той постави сребърните си четки най-отгоре на купчината, затвори капака и щракна ключалката. Стаята, лишена вещите му, изведнъж стана недружелюбна.

— Ще се справиш ли? — попита я той и изглеждаше толкова разтревожен, че тя се насили да се усмихне.

— Разбира се.

Антъни бръкна в джоба си и измъкна лист хартия.

— Ще ти напиша телефонния си номер, в случай че искаш да се свържеш с мен. Този е в офиса, а този в апартамента. Ако има нещо, което не искаш никой да чуе, можеш да вземеш някоя от колите и да отидеш в Тарбоул. На пристанището има телефонна кабина.

— Кога ще се върнеш?

— Колкото мога по-рано, в петък следобед.

— Аз ще бъда тук — каза му тя без нужда.

— Надявам се!

Той взе куфара си и отиде да каже довиждане на Тапи, а Флора слезе долу, за да съобщи на Изабел и Джейсън, че той тръгва. Изпратиха Джейсън да доведе госпожа Уоти, която се появи от кухнята с кутия маслени кифлички и торбичка с ябълки. Тя не можеше да понесе мисълта, че някой от семейството ще тръгне на каквото и да е пътуване, без да е добре зареден с провизии. В този момент Антъни слезе по стълбището, целуна всички и им каза да не се преработват.

— До петък — казаха му всички и се върнаха към различните си занимания, за да оставят Антъни и Флора сами в здрачната вечер. Колата му чакаше на чакъла отпред, до входната врата. Той метна куфара си на задната седалка, обви ръката си около Флора и я прегърна.

— Иска ми се да не трябваше да си тръгваш — каза тя вяло.

— И на мен. Грижи се за себе си. И се опитай да не се вживяваш прекалено много.

— Вече съм се вживяла.

— Да. — Той звучеше съвсем безнадеждно. — Да, знам.

 

 

Тя го гледаше как се отдалечава и как задните светлини на колата му профучаха и изчезнаха от поглед зад портата. Върна се в къщата, затвори вратата и застана в салона. Чувстваше се самотна и тъжна. Зад вратата на хола се дочуваха гласовете на Изабел и Джейсън, които продължаваха играта си. Флора погледна часовника си. Беше почти шест без петнайсет. Реши да се качи горе и да си вземе вана.

В мразовития сумрак спалнята, която й бе харесала много в началото, изглеждаше неуютна; стая на непозната, отседнала в непозната къща. Тя спусна завесите и включи нощната лампа. Това до известна степен подобри нещата, но не съвсем. Пусна електрическата печка и закопняла за топлина коленичи на килима пред нея, колкото може по-близо до червените реотани.

Отне й няколко мига, за да осъзнае, че страда от загуба на идентичност. Антъни знаеше, че тя е Флора, но тя самата не бе осъзнавала, че това е толкова важно. Сега, със заминаването му, той сякаш взе Флора със себе си и остави във Фернриг само Роуз.

Бе разбрала, че не може да вярва на Роуз и вече почти я мразеше. Помисли за нея, опита се да си представи какви неща прави там, в Гърция — слънчеви бани, танцуване под звездите на тиха музика на китара или на какъвто там инструмент се танцува в Спетсес. Но нито една от тези картини нямаше дълбочина. Те бяха двуизмерни, неправдоподобни, като прекалено ярки пощенски картички. Роуз сякаш не беше в Гърция. Роуз беше тук, във Фернриг.

Ръцете й бяха ледени. Тя ги простря към топлината. Аз съм Флора, аз съм Флора Уоринг.

Обещанието, което бе дала на Антъни, висеше като тежък товар на съвестта й. Може би защото го бе дала, тя копнееше да разкаже истината на всеки, който би я изслушал и би я разбрал.

Но на кого?

Отговорът, който се появи, бе толкова очевиден, че тя не проумяваше защо не се бе сетила веднага. Обещай да не казваш нищо на никого от тях, бе настоял Антъни. И тя му даде дума. Но „на никого от тях“ със сигурност означаваше всички от семейство Армстронг, хората, които живееха в тази къща.

В ъгъла на спалнята й имаше малко бюро, което тя дори не си бе помислила да изследва. Сега стана, отиде до него, отвори го и откри вътре същия изряден ред както в цялата къща. Намери хартия за писма и пликове, попивателна и писалка в сребърна кутийка. Дръпна стола, хвана писалката, постави лист хартия пред себе си и написа датата.

И ето така тя започна да пише писмо до баща си, което щеше да бъде много, много дълго.