Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (6)

Шеста глава
Джейсън

Тапи беше будна още от пет часа, а от шест вече чакаше Антъни и Роуз.

Ако беше здрава, щеше да стане, да се облече, да слезе долу в притихналата спяща къща и да се захване с познатата рутинна работа, която й действаше много успокояващо. Щеше да отвори входната врата и да пусне кучетата, да отиде в кухнята, да включи големия метален чайник и да приготви всичко за чая. После обратно нагоре по стълбите, за да включи електрическите печки в двете стаи за гости и да провери дали всичко е готово за посрещането, дали покривките са колосани и свежи, дали закачалките в гардеробите са на място, дали чекмеджетата на скриновете са постлани с чиста бяла хартия.

После отново надолу, за да пусне кучетата вътре, да ги нахрани и да ги погали, да дръпне завесите и да пусне утринната светлина, да разпали жаравата в камината на салона и да сложи още малко торф. Навсякъде трябваше да бъде топло и гостоприемно.

Но тя беше стара, а сега и болна, и трябваше да пази леглото, докато другите изпълняват тези приятни задачи. Мъчеха я скука и чувство за безсилие. За миг си помисли дали да не стане и да не се облече, а Изабел, сестра Маклиод и Хю Кайл можеха да вървят по дяволите. Но зад негодуванието й се криеше истински страх. Колко ужасно изживяване щеше да бъде за Антъни да завари баба си просната по очи на пода само защото е нямала грам здрав разум да направи това, което й бе казано.

Тя въздъхна, приемайки неизбежното. Изяде една бисквита от кутията, стояща до леглото й, и пийна малко чай от термоса, който сестрата й оставяше всяка нощ. Трябваше да прояви търпение. Но това не й пречеше да си мисли, че да лежи така болна е пълна досада. Беше благодарна, че поне никога преди не й се бе случвало подобно нещо.

В седем часа къщата започна да се размърдва. Тя чу как Изабел излезе от стаята си и слезе долу. Чу лая на кучетата и отварянето на голямата входна врата, звукът от което наподобяваше отварянето на тъмничарска врата, на която вдигат железните резета и превъртат огромния ключ.

Скоро и гласът на госпожа Уоти се присъедини към този на Изабел и не след дълго лекият аромат на готовата закуска се понесе отдолу. Чу как Джейсън влезе в банята, а после извика от парапета:

— Лельо Изабел!

— Да?

— Роуз и Антъни пристигнаха ли вече?

— Още не. Но всеки момент ще дойдат.

Тапи погледна към вратата. Дръжката се завъртя и бавно се отвори.

— Будна съм — каза тя, когато русата глава на Джейсън се подаде през нея.

— Още не са пристигнали — каза й той.

— Докато се облечеш, те вероятно вече ще са тук.

— Добре ли спа?

— Като младенец — отговори му Тапи. — А ти?

— Да. Така поне мисля. Знаеш ли къде ми е рейнджърската тениска?

— Вероятно в шкаф с изсушени дрехи.

— О, добре. Ще отида да погледна.

Той изчезна, оставяйки вратата отворена. Следващото събитие беше пристигането на Съки, която след сутрешната си разходка в градината се бе насочила право към стълбището. Изтрополка с лапички по пода, скочи на един стол, после на леглото на Тапи и без много шум се настани на обичайното си място, на края на пухения юрган.

— Съки! — сгълча я Тапи, но Съки нямаше съвест. Тя я изгледа хладно за миг, после се отпусна и заспа.

Следващият посетител беше сестрата. Тя дръпна завесите, затвори прозорците и стъкна огъня. Всички украшения и дреболии на тоалетката и на нощното шкафче на Тапи задрънчаха, докато ходеше тежко из стаята.

— Трябва да ви нагласим преди внукът ви и младата дама да пристигнат — каза сестрата с блясък в очите. Тя издърпа чаршафите и възглавниците, взе бутилката за топла вода, която беше в дъното на леглото на Тапи, и я попита дали иска да закуси.

— Госпожа Уоти пържи бекон… тя каза, че Антъни винаги предпочита пържен бекон, когато пристигне сутрин у дома. Бихте ли искали да хапнете мъничко?

А после, точно когато Тапи си казваше, че не може да чака повече и миг, чу как колата на Антъни изръмжа нагоре по пътя, мина през отворените порти и тръгна по осеяната с дупки алея. Утринната тишина се наруши от двойното изсвирване на клаксона, изскърцването на спирачките и трополенето на разхвърчалия се чакъл. (Според Тапи той винаги караше прекалено бързо.) Долу се надигна врява. Плъмър се разлая, в салона се чуха стъпки, вратата се отвори и къщата се изпълни с радостни възгласи.

Ето те най-сетне! О, как си? Колко е хубаво да те видя.

— Здрасти, Антъни — каза Джейсън. — Добре ли пътувахте? Ще ми направиш ли лък и стрели?

Тапи чу гласа на Антъни. Как е Тапи? (Сърцето й се разтопи от любов към него.)

— Будна е — гласът на Джейсън трепереше от вълнение. — И те чака.

Тапи обви ръце около себе си в трепетно очакване и седна в леглото, вперила очи във вратата, изгаряща от нетърпение внукът й да дойде при нея. Ето, чу как той тръгна, вземайки по две стъпала наведнъж, както обикновено.

— Тапи!

— Тук съм!

Той измина с дълги крачки площадката на стълбището, нахлу през вратата в стаята й и застана пред нея, сияещ, с усмивка на лицето като на Чеширската котка^[1].

— Тапи!

Беше облечен в панталони от рипсено кадифе и дебел пуловер, с кожено яке, удобно при пътуване с кола и когато дойде до нея, за да я целуне, тя усети как наболата му брада одраска леко бузите й. Беше студен и косата му бе твърде дълга, а тя просто не можеше да повярва, че той е наистина тук.

Те се прегърнаха силно. Той се отдръпна от нея.

— Но ти изглеждаш чудесно! Каква стара мошеничка си!

— Нищо ми няма. Дойде по-късно от обикновено. Тежко ли беше пътуването?

— Не, много добре си беше. Толкова добре, че спряхме при Санди в Тарбоул да закусим. Натъпкахме се с кренвирши и силен чай.

— Роуз с теб ли е?

— Да, долу е. Искаш ли да я видиш?

— Разбира се, че искам да я видя. Доведи я веднага!

Той излезе от стаята и тя го чу как вика надолу, към салона.

— Роуз! — Не последва отговор. После извика по-силно. — Роуз! Качи се. Тапи те очаква.

Тапи се втренчи във вратата. Когато Антъни влезе обратно в стаята, водеше Роуз за ръката. На Тапи й се стори, че двамата са малко смутени и се чувстват неловко. Тя реши, че това е много мило, сякаш любовта бе разчупила крехката обвивка на Антъни.

Тя погледна Роуз и си я спомни, макар петте години между седемнайсет и двайсет и две да бяха преобразили красивото, понякога мрачно момиче в наистина специално. Тя видя загорялата кожа, сияеща от здраве и чистота, кестенявата й коса, падаща като блестящ водопад, очите й — много тъмнокафяви очи. Тапи бе забравила, че бяха толкова тъмни. Тя носеше обичайната за днешната младеж униформа: избелели джинси и поло пуловер, а върху него морскосиньо манто с карирана подплата.

— Боя се, че не изглеждам много добре — срамежливо каза Роуз.

— О, скъпа! Как можеш да изглеждаш добре, след като си пътувала цяла нощ? Но все пак аз мисля, че си очарователна. Сега ела и ми дай целувка.

Роуз прекоси стаята и се наведе да я целуне. Тъмната й коса падна и докосна бузата на Тапи. Кожата на Роуз беше мека и хладна и напомни на Тапи за свежа, току-що откъсната ябълка.

— Мислех, че никога няма да дойдеш да ме видиш!

Роуз седна на края на леглото.

— Съжалявам.

— В Америка ли беше?

— Да.

— Как е майка ти?

— Много добре.

— А баща ти?

— И той е добре. Бяхме на пътешествие. — Тя съзря Съки. — Я, това вашето кученце ли е?

— Помниш ли Съки, Роуз? Тя идваше с нас на пикниците на брега.

— Тя… трябва да е доста остаряла.

— На десет е. Седемдесет според кучешките години. И все пак е по-млада от мен. Аз имам повече зъби от нея, но Съки не е глупава и болна като мен. Антъни, какво каза, закусихте ли вече?

— Да — отговори той, — закусихме в Тарбоул.

— Срамота! Госпожа Уоти пържи бекон специално за теб. Ще трябва да отидеш и да хапнеш малко или поне да пийнете по чашка кафе.

Тя се усмихна на Роуз, продължавайки да я гледа и да й се любува. Тапи се радваше, че тя ще се омъжи за Антъни и че в момента е тук при нея, във Фернриг.

— Покажи ми пръстена си — каза тя и Роуз й го показа. Диамантите и сапфирите блестяха върху тънката й, елегантна загоряла ръка.

— Колко е красив! Но аз си знаех, че ще е такъв, Антъни има много добър вкус.

Роуз се усмихна. Това беше една от онези широки, сияйни, повдигащи настроението усмивки, които Тапи толкова много обичаше. Зъбите й бяха изключително бели, а двата предни леко стърчаха, което й придаваше детски и някак уязвим вид.

— Колко време ще останете? — попита Тапи, неспособна да издържи на мисълта, че те все пак ще си заминат.

— До утре вечер — отговори Антъни. — И двамата трябва да се връщаме.

— Два дни? Толкова малко време! — Тя потупа леко ръката на Роуз. — Ех, няма значение, достатъчно, за да ви се порадваме поне малко. А довечера ще имаме и малко парти, само един-двама души, все пак имаме специален повод. — Тя улови изражението на Антъни. — Не, не започвай да се сърдиш. Имам на разположение Изабел и сестрата, няма да се претоваря. Знаеш ли, че ми наеха медицинска сестра? Госпожа Маклиод, тя е от Форт Уилямс. — Тя сниши гласа си. — Прилича на кон. — Роуз прихна. — Голяма досада, но поне облекчава Изабел. И разбира се, аз няма да дойда на партито. Ще си седя тук, с подноса с вечерята и ще ви слушам как се забавлявате. — Тя се обърна към Роуз. — Поканих Анна и Браян, помниш ги, нали? Но разбира се, че ги помниш. Мисля, че ще ти бъде приятно да ги видиш отново.

— Просто ми се иска и вие да бъдете там — каза Роуз.

— Колко си мила. Но ако поостана в леглото още малко, тогава ще мога да бъда на крак за сватбата ви, а това е най-важното. — Тя им се усмихна отново, а очите й шареха по лицата им. И те я наблюдаваха, два чифта очи, едните много светли, другите много тъмни. Тапи забеляза, че тъмните очи бяха помрачени от умора. — Роуз, ти спала ли си изобщо?

Момичето поклати глава.

— Не, не можах — поклати глава тя.

— О, миличка, сигурно си много изтощена.

— Да, малко. Просто ми се спи.

— Не искаш ли да си полегнеш? Ако поспиш до обед, ще се почувстваш по-добре. А може би и Антъни…

— Аз съм добре — бързо каза Антъни. — Може да дремна по-късно следобед.

— Но Роуз трябва да поспи. Госпожа Уоти ще ти приготви бутилка с гореща вода. А после можеш да си вземеш чудесна вана. Ще ти хареса, нали?

— Да, ще ми хареса — призна Роуз.

— Тогава точно това трябва да направиш. А сега слезте долу да хапнете малко бекон, за да се подмажете на госпожа Уоти, и кажете на сестрата, че съм готова за закуска. И — добави тя, когато те се насочиха към вратата, — благодаря ви отново и на двамата, много, много ви благодаря, че дойдохте.

* * *

Събуждането беше странно. Леглото беше непознато, макар и чудно меко и удобно. Корнизът на тавана бе странен, тъмнорозовият цвят на дръпнатите завеси — непознат. Още преди да се ориентира, Флора извади ръката си от под завивката и погледна часовника си. Единайсет часа. Беше спала повече от три часа. Е, ето я тук, във Фернриг, в къща „Фернриг“, в Арисейг, в Аргайл, в Шотландия. Тя — Флора, сега бе Роуз, сгодена за Антъни Армстронг.

Запозна се с всички: с малкия Джейсън, с госпожа Уоти, пращяща от здраве, покрита с брашно и бухнала като току-що изпечена кифла, и с господин Уоти, нейния съпруг, който бе дотичал в кухнята, докато те седяха и пиеха кафе. Той внимателно си изтри ботушите и започна да говори за зеленчуците си. Всички изглеждаха много доволни, че я виждат и не беше само заради Антъни. Дойде ред на спомените.

— А как е госпожа Шустър? — попита я госпожа Уоти. — Спомням си, че онова лято тя се разхождаше до градината всяка сутрин за пресни яйца и Уоти й даваше по една маруля, защото все казваше, че не може да живее и ден без прясна салата.

Изабел пък си спомни някакъв пикник, когато било толкова топло, че Тапи настояла да плува и заела от Памела Шустър един елегантен бански за тази цел.

— Тя не позволи на никой от нас да я огледа. Каза, че изглеждала неприлично, но всъщност изглеждаше много добре, защото винаги е била слаба и стройна.

А Антъни подкачи Изабел.

— Ако не ти е позволила да я наблюдаваш, откъде знаеш, че е изглеждала добре? Сигурно си я шпионирала?

— Е, просто исках да съм сигурна, че няма да й се схване някой крайник.

Само Джейсън много се ядосваше, че не можеше да си спомни нищо.

— Иска ми се да съм бил тук, когато и ти си била тук — каза той на Флора, гледайки я с открито и заинтригувано възхищение. — Но не съм бил. Бил съм някъде другаде.

— Ти беше в Бейрут — каза му Изабел. — Но дори и да беше тук, нямаше да си спомняш нищо, защото тогава беше само на две годинки.

— Спомням си неща от двегодишната си възраст. Много неща си спомням от тогава.

— Какво например? — скептично каза Антъни.

— Ами… Коледни елхи? — опита той с плаха надежда.

Флора забеляза, че всички се усмихнаха, но никой не му се изсмя. Така Джейсън разбра, че никой не му повярва, но достойнството му си остана ненаранено.

— Във всеки случай — добави той, — със сигурност щях да запомня Роуз.

Флора разбра, че тяхното радушно посрещане не беше просто заради факта че Роуз ще се жени за Антъни. Майката и дъщерята Шустър очевидно бяха направили доста силно впечатление на всички преди пет години и те все още щастливо си спомняха. Това правеше нещата по-лесни.

Флора отново погледна часовника си. Вече беше единайсет и пет и тя бе съвсем будна. Стана от леглото и отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна над градината към морето.

Дъждът бе спрял и леката мъгла се бе разсеяла. В далечината бавно започнаха да се очертават силуетите на островите.

Беше започнал отливът и се виждаха малкият вълнолом и стръмният чакълест бряг, към който градината се спускаше в редица от тревисти тераси. Встрани забеляза мрежа на тенискорт. Листата на храстите сияеха в алено и златисто, а офиката бе натежала, окичена с тежки червени гроздове.

Флора се отдръпна от прозореца, затвори го и тръгна да търси ваната. Това, което откри, беше подобна на ковчег викторианска конструкция, оградена от полиран махагон и с толкова високи стени, че й коства много усилия да влезе вътре. Водата беше много топла, много приятна и леко оцветена в кафяво от торфа. Останалата част от банята и всички аксесоари също бяха в стила на епохата. Сапунът миришеше леко на дезинфектант, хавлиите бяха големи, бели и много пухкави, а на една полица имаше буркан с етикет „Бръснарски сапун“! Всичко беше старомодно и изключително луксозно.

След като се изкъпа и облече, Флора си оправи леглото, окачи дрехите на закачалките в гардероба и излезе от стаята. Отиде до края на коридора, където едно широко стълбище водеше надолу към големия салон. Спря и се ослуша в очакване да чуе домашна глъч, но не чу нищо. Видя вратата на стаята на Тапи, но се боеше да не прекъсне дрямката й или пък докторът или строгата сестра да са вътре. Слезе надолу по стълбището и видя тлеещ огън в огромната камина. Усети мирис на торф и това й се стори много приятно.

Все още не се чуваше никакъв звук. Тъй като не познаваше къщата, й отне известно време да открие кухнята, където с облекчение видя госпожа Уоти — бе застанала до масата и скубеше някаква птица. Тя я погледна през облак от пера.

— Здрасти, Роуз. Хубавко ли си поспа?

— Да, благодаря.

— Искаш ли чашка кафе?

— Не, няма нужда. Чудя се къде са всички?

— Всеки е по собствените си задачи. Поне доколкото аз знам. Сестрата чака да дойде докторът, госпожица Изабел отиде в Тарбоул на покупки за партито довечера. А Антъни и Джейсън отидоха до Локгери, за да видят дали Уили Робъртсън няма да може да направи нещо за закърпването на дупките по алеята. Госпожица Изабел вечно тормози Антъни да направи нещо за тези дупки, когато се прибира у дома, но знаеш как е. Явно никога няма достатъчно време. Тази сутрин той се съгласи и двамата с Джейсън тръгнаха преди около час. Ще се върнат за обяд. — Госпожа Уоти вдигна един страховит нож и отряза главата на пилето. — Та изглежда, че ти си оставена на самотек и можеш да правиш, каквото си щеш.

Флора отклони поглед от отрязаната глава.

— Не мога ли да ви помогна с нещо? Мога да сложа масата или нещо друго. Или да беля картофи.

Госпожа Уоти избухна в смях.

— За бога, всичко това е направено. Няма защо да се тормозиш. Защо не отидеш на една мъничка разходка? Дъждът спря и малко свеж въздух няма да ти навреди. Трябва да се отбиеш до Крайбрежната къща. Хвърли й един поглед. Виж дали се е променила през всички тези години.

— Да — каза Флора. Това беше добра идея. Така можеше да разбере поне как изглежда Крайбрежната къща и щеше да е в състояние да говори за нея, както Роуз би могла. — Но аз май съм забравила как се стига до там.

— О, не можеш да я пропуснеш. Просто заобиколи къщата ни и карай надолу по пътя към плажа. И не забравяй да си вземеш мантото. Не му вярвам аз на времето тази сутрин, макар че следобедът може да бъде хубав и ясен.

След като получи тези нареждания, Флора си взе мантото, слезе по стълбите и излезе през предната врата. Денят беше хладен, свеж и влажен, миришеше на мъртви листа и торфен дим, а зад всичко това се долавяше соленият аромат на морето. Тя спря за миг, опитвайки се да се ориентира, после зави наляво, прекоси чакълената пътека пред къщата и излезе на път, който водеше надолу по стръмните ливади, до горичка от рододендрони.

Когато излезе от рододендроните, се озова сред млади брезички. Пътечката продължи между фиданките и накрая я отведе до врата в каменна стена. Наоколо беше пълно с пирен, а малко по-нататък имаше скали и плаж с най-белия пясък, който някога бе виждала.

Разбра, че е излязла на южния бряг на тесен морски залив. Сега, при отлива, само един неширок ръкав вода разделяше двата бели плажа, а в далечината сушата преминаваше в ниски зелени хълмове, осеяни с овчи кошари и малки ливади, където новоокосеното сено бе натрупано на големи купи.

Имаше малка фермерска къщурка, от чийто комин се издигаше пушек, пред вратата беше вързано куче, а по склона на хълма бяха пръснати овце (гледка, характерна за тази част на света).

Флора вървеше надолу към водата и търсеше Крайбрежната къща. Забеляза я почти веднага, сгушена в извивката на брега, а зад нея — шубрак от чворести дъбове.

Като тръгна напред към нея, забеляза дървени стъпала, които водеха от брега нагоре по скалите, видя фасадата на малката къща със заковани кепенци на прозорците. Стените бяха боядисани в бяло, покривът бе от сивосинкави каменни плочи, а вратите и кепенците бяха в зелено. Тя се качи по стъпалата и излезе на застлана с плочи тераса, на която имаше подпряна малка лодка от фибростъкло и дървено каче, пълно с увяхващ летен здравец.

Обърна се и се облегна на вратата, погледна напред и като актриса, която трябва да влезе в нова роля, се опита да си се представи като Роуз. Роуз на седемнайсет. Какво ли е правила онова лято? Как ли си е прекарвала времето? Хубаво и топло ли е било, за да може да се пече на терасата? Излизала ли е при прилив в заливчето с малката лодка? Плувала ли е, събирала ли е раковини и миди, разхождала ли се е по огрените от слънце пясъци?

Или безпределно се е отегчавала? Дали се е чумерила по цели дни, копнеейки за Ню Йорк или Кицбюел, или за някое друго нейно любимо място? Искаше й се да знае повече за Роуз. Искаше й се да бяха имали повече време, за да опознае сестра си по-добре.

Обърна се и отстъпи назад, вглеждайки се в къщата, опитвайки се да разбере нещичко от нея. Но с тези заковани капаци фасадата й приличаше на тайнствено лице със затворени очи, което не можеше да й каже нищо. Тя тръгна към брега, надолу към морето там, където прозрачната като стъкло вода прегръщаше пясъка, който бе осеян с гладки и красиви мидени черупки.

Тя вдигна една, после друга, постепенно потъна в тази безцелна дейност и сякаш загуби усещането си за време, затова и нямаше как да разбере колко дълго е седяла тук. Изведнъж Флора усети, че някой я наблюдава. Вдигна поглед от мидичките в ръцете си и видя една кола, паркирана на банкета на тесния път, водещ към заливчето. Преди тя не беше там. А до нея, с ръце в джобовете, стоеше някакъв мъж.

Бяха може би на стотина метра един от друг. Но изведнъж, като разбра, че Флора го е видяла, той извади ръце от джобовете, бързо слезе на брега и тръгна през пясъците към нея.

Флора изведнъж се притесни. Тя и приближаващият мъж бяха единствените живи същества наоколо, ако изключим няколкото лакоми морски птици, и през ума й минаха различни предположения.

Може би се беше загубил и искаше да попита за пътя. Може би търсеше къде да прекара следващата лятна ваканция със съпругата и семейството си, а Крайбрежната къща бе привлякла погледа му. Може би беше секс маниак, излязъл на лов. Ех как й се прииска да бе взела поне едното куче със себе си!

Но после си каза да не бъде такава глупачка, защото дори и от това разстояние си личеше, че е порядъчен. Облечен в обикновени, провинциални дрехи, много висок, широкоплещест и дългокрак, той вървеше целеустремено и преодоляваше разстоянието помежду им с леката крачка на човек, който е свикнал да върви пеша. Може би беше фермер или някой съсед арендатор. Тя си представи голяма, изложена на течение къща, пълна с ловни дружинки през август.

Дойде моментът да го поздрави, вместо да стои така с мидите в ръце и да го зяпа. Флора опита с една бегла усмивка, но не получи отговор. Той просто продължаваше да приближава, носейки се като танк към нея. Вероятно беше между трийсет и четирийсетгодишен, с твърди, характерни черти на лицето. Косата, костюмът, дори ризата и вратовръзката му нямаха никакъв определен цвят и с нищо не привличаха вниманието. Единствено очите му нарушаваха този модел, тъмносини и бистри. Флора се изненада, бе очаквала много неща, но не и този студен, блестящ, изпълнен с омраза поглед.

Той най-сетне спря, на по-малко от метър от мястото, на което тя бе застанала и се опря на стръмнината на брега, прехвърляйки цялата си тежест на единия крак. Вятърът разбърка косата на Флора и духна един кичур пред лицето й. Тя го отметна.

— Здравейте, Роуз — каза той.

Аз не съм Роуз.

— Здравейте — каза Флора.

— Съживявате щастливите спомени ли?

— Да. Предполагам, че да.

— Как се чувствате отново тук? — Гласът му имаше меката интонация на западношотландския диалект. Значи беше местен. И познаваше Роуз. Но кой ли беше?

— Добре — каза Флора, пожелавайки си гласът й да звучи по-сигурно.

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Знаете ли, просто не мога да повярвам, че наистина сте се върнали!

— Това не е много радушно посрещане. Или е?

— Вие никога не сте била глупава, Роуз. Не се преструвайте, че сте очаквала нещо друго от мен.

— Защо да не се върна?

Той почти се усмихна на репликата й, но това с нищо не промени изражението му.

— Не мисля, че нито вие, нито аз имаме нужда да си задаваме този въпрос.

Някъде дълбоко в стомаха на Флора започна да се надига леко раздразнение. Не й се нравеше, че някой толкова открито не я харесва.

— Само за да ми кажете това ли извървяхте целия този път до плажа?

— Не. Дойдох да ви кажа едно-две други неща. Да ви напомня, че вече не сте безгрижна тийнейджърка. Сгодена сте за Антъни. Зряла жена сте. Само се надявам, за ваше добро, да се държите като такава.

Макар да се почувства уплашена, тя реши, че няма да му го покаже.

— Това прозвуча като заплаха — каза Флора колкото можеше по-нахакано.

— Не. Не е заплаха, а предупреждение. Приятелско предупреждение. А сега ще ви пожелая хубав ден и ще ви оставя с вашите раковини.

След тези думи той се обърна и тръгна така внезапно, както се бе появил, очевидно, без да бърза. Въпреки това преодоляваше разстоянието с изумителна скорост благодарение на дългите си крака.

Флора стоеше като закована и го наблюдаваше. Сякаш за миг стигна до скалите, изкачи ги с лекота, влезе в колата си и отпраши назад по пътя, който водеше към Тарбоул.

Чувстваше се зашеметена. Държеше мидите в ръце, а умът й кипеше от въпроси. Но от всичко това се появи един-единствен логичен отговор. На седемнайсет Роуз бе имала някаква злополучна афера с този мъж. Нищо друго не можеше да обясни подобно негодувание, подобна зле прикрита антипатия.

Изведнъж пусна мидите и започна да върви, първо бавно, после по-бързо назад към уюта и спокойствието на Фернриг. Помисли си, че трябва да намери Антъни, да му каже, да сподели с него, но после премисли и реши да не го прави.

В крайна сметка не беше истински замесена. Тя беше Флора, не Роуз. Щеше да остане във Фернриг само два дни. Щяха да си тръгнат от тук утре вечер и после никога нямаше да види тези хора отново. Нямаше никога да види отново и този мъж. Той бе познавал Роуз, но това не означаваше, че е приятел на семейство Армстронг. Дори и да им е познат, й се струваше малко вероятно Тапи да покани такава неприятна личност в дома си.

След като стигна до това заключение, Флора се зарече да изтрие този инцидент от главата си. Беше й трудно да не заподозре, че Роуз вероятно не се бе държала особено добре с този мъж.

След случката истинско облекчение й донесе това, че видя Антъни и Джейсън да вървят по тревата към нея, явно бяха тръгнали да я търсят. И двамата бяха облечени във вехти джинси и широки тежки пуловери. По гуменките на Джейсън при пръстите имаше дупки, а връзките им бяха развързани. Когато видя Флора, той хукна насреща й, спъна се в едната връзка и падна по лице, но стана веднага и продължи да тича. Флора го хвана, когато стигна до нея, вдигна го и го завъртя.

— Търсихме те — каза й той. — Почти стана време за обед и има овчарски пай.

— Съжалявам. Не усетих кога е станало толкова късно.

Тя погледна над главата му към Антъни.

— Добро утро — каза той и неочаквано се наведе да я целуне. — Как си?

— Много добре.

— Госпожа Уоти ни каза, че си излязла на разходка. Намери ли Крайбрежната къща?

— Да.

— Всичко наред ли беше?

Той не питаше за Крайбрежната къща, а за Флора, за това как се чувства тя, как се справя със ситуацията, в която той я беше хвърлил. Загрижеността му я трогна и тъй като не искаше той да си помисли, че би могло да се е случило нещо неприятно, му се усмихна и му каза твърдо, че всичко е било перфектно.

— Ходи ли до Крайбрежната къща? — попита Джейсън.

— Да. — Те тръгнаха обратно. Джейсън държеше здраво Флора за ръката. — Но на всичките й прозорци бяха заковани капаци и не можах да надзърна вътре.

— Знам. Уоти слиза долу в края на всяко лято и ги заковава, иначе от Тарбоул идват разни момчета и чупят прозорците. Веднъж някой от тях счупи един прозорец и открадна одеяло. — Джейсън го разказваше така, че да звучи не по-малко криминално от истинско убийство.

— А вие какво правихте тази сутрин? — попита ги Флора.

— Отидохме до Локгери да видим дали Уили Робъртсън може да закърпи дупките по алеята и той обеща, че ще докара асфалтовата машина и ще ги запълни всичките до една. Ще дойде другата седмица — каза Джейсън.

Антъни не беше толкова сигурен.

— Това вероятно означава другата година — каза той на Флора. — Това е Западна Шотландия и ходът на времето не е от значение. Manana^[2] означава някой ден.

— А госпожа Робъртсън ми даде малко карамелени бонбони и после отидохме на вълнолома в Тарбоул, а там имаше един кораб от Дания и товареха херинги във варели, и аз видях една чайка, и тя изяде една скумрия на една хапка.

— Сребристите чайки винаги са много лакоми.

— А този следобед Антъни ще ми направи лък и стрели.

— Може би — предложи Антъни — трябва да попитаме Роуз какво иска да прави тя.

Джейсън я погледна с известно безпокойство.

— Имаш ли нещо против Антъни да ми направи лък и стрели?

— Не, разбира се. Но предполагам, че няма да отнеме много време. Може би ще ни остане някой час и за нещо друго. Да се поразходим например? На кучетата няма ли да им хареса да ги изведем на разходка?

— Да, Плъмър обича, но Съки е мързелана, тя обича просто да си седи на леглото на Тапи — отговори Джейсън.

— Трябва да кажа, че изглежда й е много комфортно там.

— Тя е кучето на Тапи, нали разбираш? Винаги си е била нейна. Тапи много я обича. Но аз мисля, че дъхът на Съки вони ужасно.

 

 

Тъй като трапезата в хола вече бе подредена за вечерята, всички обядваха в кухнята, седнали около голямата дървена маса. Тя беше постлана със синьо-бяла карирана покривка и украсена с ваза с жълти хризантеми. Антъни седеше в единия й край, Джейсън в другия, а Изабел, сестра Маклиод, Флора и госпожа Уоти се бяха наредили от двете й дълги страни. Появи се обещаният овчарски пай, а след това и печени ябълки и сметана, всичко много простичко, много топло и много вкусно. Когато привършиха с обеда, госпожа Уоти направи кафе и докато го пиеха, обсъждаха как ще прекарат остатъка от деня.

— Аз отивам в градината — каза твърдо Изабел. — Ще бъде прекрасен следобед и от дни ми се иска да се захвана с цветната леха.

— Ние мислехме да отидем на разходка — каза Антъни.

— В такъв случай можете да вземете Плъмър с вас.

Джейсън се намеси.

— Но Антъни, ти каза, че…

— Ако още веднъж споменеш за този лък и за стрелите — прекъсна го Антъни, — ще ти го направя и после ще те застрелям с него право в сърцето. — Той насочи въображаем лък и стрела по посока на Джейсън и „стреля“. — Бам!

— Не трябва да стреляш с нищо по хората — нравоучително каза Джейсън. — Никога не насочвай пистолета си към някого.

— Това е справедлива критика — каза Антъни, — но безполезна. — Той се обърна към Флора. — Ще се качим ли за малко да видим Тапи!?

— Госпожа Армстронг прекара лоша нощ и почти не спа — намеси се сестра Маклиод, — затова не ходете точно сега, ако нямате нищо против. Тъкмо щях да отида горе да я подготвя за една малка дрямка. Не е полезно да се претоварва и да се вълнува прекомерно.

Антъни смирено го прие.

— Както кажете, сестро. Вие сте шефът. — Сестрата отмести стола си назад и се изправи, извисявайки се над тях като някаква страховита бавачка. — Но кога ще можем да я видим?

— Какво ще кажете да е преди вечерята? Когато сте облечени и готови за партито? Ще бъде хубаво да ви види тогава.

— Добре. Кажете й, че ще бъдем там около седем часа и ще изглеждаме невероятно наконтени.

— Ще го направя — каза сестрата. — А сега бихте ли ме извинили, защото трябва да се погрижа за пациентката си. И благодаря за обяда, госпожо Уоти, беше много вкусно.

— Радвам се, че ви се е усладило, сестро. — Госпожа Уоти сияеше и протегна голямата си ръка, за да налее на всички по още една чашка кафе.

Когато сестрата ги остави, Антъни опря лакти на масата и каза:

— Тя говори така сякаш ще даваме някакъв голям прием тук и всички мъже ще бъдат с колосани ризи и монокли, а леля Изабел ще носи семейните диаманти и шлейф. Кой ще дойде всъщност?

— Анна и Браян. И господин и госпожа Краутър…

— От весело по-весело — промърмори Антъни.

Изабел му хвърли хладен поглед и продължи невъзмутимо.

— И при условие че не бъде повикан за някое бебе или апандисит, или за някакъв друг спешен случай, Хю Кайл.

— Това е малко по-добре. В разговора несъмнено ще прехвърчат искри.

— Ей, не се опитвай да се правиш на много остроумен! — предупреди го леля му.

— Той няма да хване неподготвен господин Краутър — отбеляза госпожа Уоти. — Краутър е много бърз в размяната на остроумни забележки.

— Кой е господин Краутър? — попита Флора.

— Той е презвитерианският свещеник — каза й Антъни с по-силен шотландски акцент от този на госпожа Уоти.

Джейсън се намеси.

— А госпожа Краутър преподава в неделното училище и има много големи зъби.

— Джейсън! — каза Изабел.

— Толкова по-добре, за да може да те изяде с тях — обади се Антъни. — Ти ще дойдеш ли на партито, Джейсън?

— Не — отговори момчето. — Не искам. Ще вечерям тук с госпожа Уоти, а леля Изабел ще ми даде бутилка кола.

— Ако разговорът в хола стане прекалено мъчителен — каза Антъни, — може и аз да дойда и да се присъединя към вас.

Изабел възкликна — „Антъни!“, но Флора забеляза, че тя разбира закачките му. Той вероятно се беше закачал с нея през целия си живот, което бе една от причините да й липсва толкова много и да очаква така нетърпеливо завръщането му у дома.

Лъкът и стрелите отнеха съвсем малко време. Трябваше само да намерят хубавото джобно ножче на Антъни и подходяща дълга връв, а после и правилния по вид и форма клон. Антъни беше сръчен и очевидно бе правил такива неща много пъти преди, но все пак си позволи доста лош език, преди новият лък с няколкото стрели към него да бъдат завършени. После нарисува мишена с парче тебешир на ствола на едно дърво и Джейсън, напрегнал всеки мускул на слабите си ръце, започна да пуска стрелите, пропускайки целта почти всеки път. Накрая все пак улучи мишената. Стрелите обаче не летяха точно.

— Трябва да им се сложат перца — каза Антъни на Джейсън.

— А как да им ги сложа?

— Ще ти покажа утре. Сега ще отнеме много време.

— Искам да ми покажеш сега.

— Не. Сега ние отиваме на разходка. Ще вземем и Плъмър. Искаш ли да дойдеш?

— Да.

— Добре тогава, иди да си прибереш лъка и стрелите и да тръгваме.

Джейсън взе новите си придобивки и отиде в къщата да ги прибере зад входната врата до очукания комплект за крокет и няколкото оръфани шезлонга. Антъни отиде при Флора и Плъмър, които стояха търпеливо на тревата, чакайки упражнението по стрелба да приключи.

— Съжалявам. Отне доста време — извини й се той.

— Няма проблем. Беше ми приятно да стоя тук, оказа се прекрасен ден, почти като летен.

— Знам. Това се случва понякога в тази част на света. А утре може да се изсипе проливен дъжд. — Джейсън дотича до тях по тревата. Антъни протегна ръка към Флора. — Хайде! — каза той.

Те минаха по алеята, излязоха през портата и тръгнаха през нивите със стърнищата и пасищата, пълни с охранени говеда. Стигнаха до една ниска стена, прескочиха я и се озоваха в дълбок пирен, по който се виждаха множество овчи следи. Плъмър, забил нос в земята, а опашката му стърчеше нагоре като бутало, стресна семейство яребици, които изхвръкнаха от пирена и се разлетяха напосоки пред тях, крякайки с всички сили.

Наклонът на хълма ставаше все по-стръмен, издигайки се нагоре към хоризонта. Отпред имаше руини на малка фермерска къщичка с алена офика до зеещата врата, а наблизо един самотен шотландски бор бе на стража, извит и деформиран от постоянния вятър.

Пред къщичката имаше поток, чиито води бяха кафеникави от торфа и скачаха надолу по хълма в серия миниатюрни водопади и дълбоки вирчета, а под надвисналия пирен се събираше тъмна пяна. Тръстиките растяха на туфи, зелени като смарагди. Земята беше мочурлива, а цветовете на перуниките се полюляваха от вятъра. Те прекосиха потока по клатушкащи се плоски камъни и влязоха в заслона на полусрутените стени.

Бяха стигнали до билото на хълма. Склоновете изчезнаха от всички страни и изведнъж пред очите им се разкри смайваща гледка. На юг, зад гористите хълмове, се простираше Южен Еръсиг, а на север сините води на едно езеро, обградено от масивни склонове, се врязваха навътре сред хълмовете. А на запад…

Те седнаха, облегнали гърбове на ронещия се насип, и впериха поглед в прекрасната гледка. Морето, което се откриваше на запад, искрящо, яркосиньо, танцуваше със слънчевите зайчета. Небето беше безоблачно, въздухът — като кристал, с изключителна видимост. Островите изглеждаха като миражи във водата.

— Представи си да живееш тук — измърмори Флора, — и да гледаш тази красота всеки ден от живота си.

— Да, само че няма да го виждаш всеки ден. През повечето време не можеш да видиш и върха на носа си от дъжда, а ако не вали, ще има вятър със сила от дванайсет бала.

— Не разваляй момента.

— „Гола къща, голо бърдо, локва зъзне пред вратата.“ Това е цитат от Робърт Луис Стивънсън — каза Антъни. — Тапи ни го четеше на мен и на Торквил, когато решеше, че имаме нужда от малко култура. — Той посочи напред. — Малкият остров е Мък. А това е Ейг. Планинският е Рум, а вдясно пред теб е Слийт, а зад Слийт е Куилинс.

Далечните иглени върхове блестяха като сребро на фона на небето.

— Май има сняг — каза Флора.

— Да, така е. Това вещае сурова зима.

— А онова езеро в планината? Как се казва?

— Лок Фада. Знаеш морския залив, в който се намира Крайбрежната къща? Той също се нарича Фада. Сладководното езеро се оттича в морето точно тук, под моста на пътя. Там има бентове и рибни прагове за придвижването на сьомгата^[3].

Гласът му секна. Докато си говореха, бяха забравили за Джейсън. Той стоеше до тях и слушаше с удивен поглед.

— Защо разказваш на Роуз всички тези неща като че ли никога не е идвала тук преди? — попита той. — Все едно че изобщо не е била във Фернриг. Сякаш никога не е била тук.

— Да… ами… — започна Антъни, но Флора се оказа по-бърза.

— Това беше много отдавна — каза тя, — а тогава бях на седемнайсет години и не се интересувах много-много от имената на тези места. Но сега искам да ги науча.

— Предполагам, защото ще дойдеш да живееш тук.

— Не, няма да дойда да живея тук.

— Но ако се омъжиш за Антъни?

— Антъни живее в Единбург.

— Но ти ще идваш тук, нали? При Тапи и при нас?

— Да — трябваше да се съгласи накрая Флора. — Да, вероятно ще идвам.

 

 

Леко напрегнатото мълчание, което обхвана групичката, бе прекъснато тактично от Плъмър, който, макар и достатъчно възрастен, за да си е научил урока, изведнъж реши да преследва заек и заподскача през пирена с развяващи се уши. Джейсън, който знаеше, че Плъмър е способен да преследва заека до края на земята и да се загуби в тази лудория, хукна след него.

— Плъмър, Плъмър, ах ти, непослушно куче! — Краката му бяха тънички като на паяк, а виковете му се отвяваха от вятъра. — Плъмър, връщай се!

— Дали да не му помогнем? — попита Флора.

— Не, той ще го хване. — Антъни се обърна към нея. — За малко да оплескаме нещата, а? Беше на косъм. Джейсън е умно хлапе. Дори не осъзнавах, че ни слуша.

— И аз забравих.

— Нали няма да имаш проблеми тази вечер? Ще можеш ли да поддържаш разговора?

— Ако си близо до мен, всичко ще е наред.

— На обед просто се закачах с леля Изабел. Те са мили хора.

— Да, сигурна съм. — Тя му се усмихна, за да го успокои.

— Знаеш ли, не мога да свикна с мисълта, че ти изглеждаш досущ като Роуз — каза бавно той, — но не си Роуз. Това все се връща в ума ми и ме поразява така силно както първия път.

— Иска ли ти се да бях Роуз?

— Нямам предвид това. Искам да кажа, че нещо, може би химията е различна.

— Искаш да кажеш, че не си влюбен в мен както в Роуз.

— Но ако не съм влюбен в теб, тогава защо не съм?

— Защото аз съм Флора.

— Ти си по-мила от Роуз. Знаеш го, нали? Роуз никога не би имала и минутка време за Джейсън. Роуз нямаше да знае как да разговаря с хора като госпожа Уоти и сестрата.

— Не, но тя щеше да знае какво да каже на теб и може би това е по-важно.

— Тя ми каза сбогом — тъжно каза Антъни. — И отиде в Спетсес с някакъв проклет грък.

— И ти ми разправяш, че си практичен и здравомислещ!

Той се усмихна унило.

— Знам. Но аз наистина исках да се оженя, това е най-смешното. В крайна сметка аз съм на трийсет. Не мога да остана ерген до края на дните си. Предположих, че най-накрая съм намерил истинското момиче.

— Единбург сигурно прелива от такива момичета. Девойчета със свежи лица, живеещи сами в апартаменти в джорджиански стил.

Той се разсмя.

— Така ли си представяш живота в Единбург?

— Животът в Единбург за мен е една вечеря с Антъни Армстронг във влажна черна нощ. — Тя погледна часовника си. — Мисля, че когато Джейсън и Плъмър се върнат, трябва да се прибираме. Ако Изабел ще носи семейните диаманти, аз трябва поне да си измия косата.

— Да, разбира се. А Джейсън и аз обещахме да помогнем на Уоти с кокошките. — Той я погледна и се разсмя. — Семеен живот. Толкова бляскав. — После се наведе и я целуна, истинска целувка, по устата.

Когато се отдръпна, тя го попита:

— Това за Роуз ли беше или за Флора?

— За теб — каза й Антъни.

 

 

Тази вечер слънцето залезе зад морето в преливащи златни и червени нюанси. След като си изми косата, Флора се опита да я изсуши със старомоден сешоар, взет назаем от Изабел. Бе дръпнала завесите и наблюдаваше залеза с изумление. Постепенно, докато светлината чезнеше, цветовете се променяха и островите станаха розови, после тъмносини. Морето беше като огледало на небето и когато и последните слънчеви лъчи най-накрая изчезнаха, то потъмня и се обагри в индиговосиньо, осеяно със светлинките от рибарските лодки, отплавали от Тарбоул за нощния риболов.

През това време къщата се огласяше от приятните звуци на подготовката за вечерното пиршество. Обитателите й вървяха нагоре-надолу по стълбите, подвикваха си един на друг, дърпаха завеси, палеха камини. От кухнята се чуваше тракане на тенджери и порцелан и се носеше вкусна миризма от приготвяната храна.

Проблемът какво да облече не стоеше пред Флора, тъй като си бе донесла само един тоалет — дълга вълнена пола в тюркоазен цвят, копринена риза и широк колан, с който да ги пристегне. Всъщност, спомняйки си скоростта, с която си бе приготвила багажа в Лондон, се учуди, че си е взела дори това. След като си направи косата, се гримира, облече се, сложи си обици и се напръска с „Шамад“, парфюма, който Марша й бе подарила за рождения ден. Ароматът му, по уникалния начин, по който само миризмите имат свойството да го правят, я върна към Марша, баща й и вила „Тюлен“ с такава сила, че Флора изведнъж се почувства изгубена и отчаяна.

Какво правеше тя тук? Отговорът на въпроса беше вбесяващ. Безумието на това, което правеше, я удари като ритник в стомаха. Усети, че я обхваща паника. Всичко й загорча. Тя седеше пред огледалото, взираше се в отражението си и знаеше, че вечерта, която й предстои, ще е кошмар от лъжи. Щеше да се изложи и да разочарова Антъни. И всички щяха да разберат, че тя не е нищо друго, освен една лъжа на два крака, най-лошия тип измама.

Интуицията й говореше, че трябва да се махне. Сега. Преди някой да е разбрал. Преди някой да бъде наранен. Но как би могла да си тръгне? И къде ще отиде? Все пак не беше ли дала на Антъни някакво обещание? Антъни, който се хвърли в тази налудничава измама с най-добри намерения, и всичко това само заради Тапи.

Опита се да се овладее. В крайна сметка, освен че щяха да са с гузна съвест през остатъка от живота си, никой от двамата нямаше да пострада фатално. Това всъщност нямаше да навреди на никого.

Ами ако не станеше така? Целия следобед тя твърдо бе избягвала да мисли за мъжа на брега. Но сега той се върна — този голям враждебен мъж, с неговите прикрити заплахи, които нарече предупреждение. Докато той съществуваше, нямаше смисъл да се преструва, че ситуацията е проста. Можеше само да се надява, че този мъж няма нищо общо с Армстронг. В крайна сметка нали ставаше дума единствено за Тапи. И нали целта оправдава средствата? А каква по-благородна цел от това да се повдигне духът на Тапи, старата дама, лежаща в стаята си в дъното на коридора, която очакваше Флора да й пожелае лека нощ.

Флора? Не, не Флора. Роуз.

Тя си пое дълбоко дъх, обърна гръб на огледалото, спусна завесите, изключи осветлението, излезе от стаята и отиде до вратата на Тапи. Почука и чу отвътре глас: „Влез!“

Флора очакваше да завари вътре Антъни, но Тапи бе сама. Стаята тънеше в полумрак, осветена само от лампата на нощното шкафче, която хвърляше топла светлина на огромното легло в дъното. На него, подпряна на множество възглавници, седеше Тапи, облечена в свежа ленена нощница, с дантела на шията и с нощен халат от най-бледосинята шотландска вълна, вързан със сатенени панделки.

— Роуз! Очаквах те! Ела при мен, дай да те погледна.

Флора послушно пристъпи напред в светлината и се показа.

— Не е нещо кой знае какво, но това е всичко, което си донесох. — Тя отиде до леглото на Тапи, за да й даде целувка.

— Много ми харесва! Толкова млада и толкова хубава! И изглеждаш толкова висока и стройна с тънката си талия. Няма нищо по-хубаво от една тънка талия.

— Вие също изглеждате много добре! — каза Флора, настанявайки се на ръба на леглото.

— Сестрата ме облече.

— Харесва ми този спален халат.

— Изабел ми го подари миналата Коледа. Обличам го за първи път.

— Антъни мина ли да ви види?

— Да, беше тук преди половин час.

— Поспахте ли следобед? — попита Флора.

— Малко. А вие какво правихте?

Флора започна да й разказва, а Тапи се облегна назад на възглавниците и я заслуша. Светлината падаше на лицето й и Флора внезапно се уплаши за нея, защото тя изведнъж й се стори много крехка и изтощена. Под очите й имаше тъмни кръгове, а ръцете й, възлести и кафеникави като стари дървесни корени, си играеха безспирно с подгъва на чаршафа, докато Флора разказваше.

И все пак имаше прекрасно лице. Вероятно като момиче не е била красавица, но на старини костната й структура и виталността й придаваха особена прелест и Флора я намираше за очарователна. Кожата й, фина и суха, загоряла от постоянното стоене на открито, беше покрита с множество бръчици, а когато докосваше бузата й, имаше чувството, че пипа изсъхнал лист. Бялата й коса беше къса и завита на слепоочията. Долните части на ушите й имаха дупки за обици и бяха разтегнати и деформирани от тежестта на старомодните бижута, които бе носила цял живот. Устата й беше със същата форма като на Антъни и усмивките им бяха еднаква — топли и непредвидими. Но това, което привличаше вниманието, бяха очите на Тапи, дълбоко поставени, блестящи, лавандуловосини, следящи с интерес всичко, което ставаше.

— … И после си дойдохме, момчетата отидоха да нахранят кокошките и да съберат яйцата, а аз си измих косата.

— О, изглежда прекрасно. Толкова е блестяща. Като добре полирана мебел. Хю току-що беше тук да ме види и аз му разказах всичко за теб. Той е долу в момента, пийват по чашка с Антъни. Толкова е мило, че дойде. Той е страшно зает човек, клетото момче. Но до известна степен това е по негова вина. Все му повтарям да си намери партньор. Практиката се разрасна прекалено през последните години и е много за сам доктор. Но той се кълне, че може да се справя сам. Мисля, че предпочита така. Не му остава време да се замисля и да се чувства нещастен.

Флора си спомни какво бяха говорили с Антъни за Хю Кайл.

— Той е живял тук почти през целия си живот.

— Сигурно е щастлив човек.

— Не. Не мисля, че е щастлив.

— Женен ли е? — попита Флора, без да се замисля.

Тапи й отправи остър поглед.

— Не си ли спомняш, Роуз? Хю е вдовец. Беше женен, но жена му загина в автомобилна катастрофа.

— О! О, да, разбира се!

— Беше толкова тъжно. Ние го познаваме от бебе. Баща му дълги години беше доктор на Тарбоул и Хю израсна пред очите ни. От дете си беше умен и буден. Работеше в Лондон, в Кралския колеж на хирурзите, но когато съпругата му почина, той заряза всичко и се върна в Тарбоул, за да поеме практиката на баща си. Тогава все още нямаше трийсет години и аз просто не можех да се примиря, че постъпва така. Такова прахосване на целия този талант, на всички тези перспективи!

— Може би трябва да се ожени отново.

— О, разбира се, че трябва, но не иска. Той казва, че не иска. Има една икономка, казва се Джеси Маккензи, но тя е много небрежна и безотговорна и двамата стопанисват едно много безрадостно домакинство. — Тапи въздъхна. — Но какво може да направи човек? Няма как да управляваме живота на другите. — Тя се усмихна и очите й заблестяха от удоволствие. — Дори и аз не мога да управлявам живота на Хю, колкото и упорито да се опитвам. Виждаш ли, аз винаги съм била невъзможно деспотична и не мога да се сдържам да не се меся в хорските работи. Но семейството и приятелите ми го разбират и го приемат доста добре.

— Мисля, че дори им харесва.

— Да. — Тапи се замисли. — Знаеш ли, Роуз, като си лежах тук следобед, ми хрумна много хубава идея… — Гласът й трепна неуверено, тя се поколеба за малко, протегна се и взе ръката на Флора в своята, сякаш физическият контакт щеше да й предаде малко от силата на младата жена. — Трябва ли наистина да се връщаш обратно с Антъни? — Флора я погледна изненадано. — Да, Антъни трябва да се върне в Единбург заради работата си, но аз си мисля, че може би… ти имаш ли работа в Лондон?

— Ами, не точно, но…

— Но трябва да се върнеш там?

— Да, всъщност трябва. Имам предвид… — Сега гласът на Флора трепна. Изведнъж се озова в ужасяващо положение и не можеше да намери думи да й отговори.

— Защото — продължи Тапи, вече по-енергично, — ако не трябва да се връщаш, можеш да останеш тук. Ние всички те обичаме толкова много, а два дни съвсем не са достатъчни, за да те опознаем отново. Има и много неща, които искам да направя. Наистина трябва да ги направя. За сватбата…

— Но ние не знаем кога ще се женим!

— Да, но трябва да се направят списъци на хората, които ще поканим. После има неща, които принадлежат на Антъни и които той трябва да вземе, когато си създаде свой дом. Малко сребро, останало от баща му, и картини, които са си негови. И мебели, и бюрото на дядо му. Всички тези неща трябва да се уредят. Не е хубаво да се оставя всичко на случайността.

— Но Тапи, вие не бива да се тревожите за мен и Антъни. Не за това дойдохме да ви видим. Вие трябва да си почивате, за да укрепнете.

— Но аз може и да не укрепна. Може изобщо да не се възстановя. Хайде, не прави такава превзета физиономия. Човек трябва да приема фактите. И ако не се оправя, ще бъде много по-лесно, ако всички тези досадни детайли вече са уредени.

Последва дълга пауза. Флора се намрази за това, което щеше да й каже.

— Наистина не мога да остана. Моля ви да ме извините. Но аз трябва да тръгна утре с Антъни.

Лицето на Тапи се помрачи от разочарование, но само за миг.

— В такъв случай — каза тя с усмивка и потупа леко ръката на Флора, — ти просто ще се върнеш във Фернриг съвсем скоро и тогава ще направим едно малко съвещание.

— Да. Ще се опитам. Аз… наистина съжалявам.

— Скъпо мое дете, не го приемай толкова трагично. Това не е краят на света. Просто ми хрумна една глупава идея. А сега може би трябва да слезеш долу. Гостите ни ще пристигнат и ти трябва да си там, за да ги посрещнеш. Хайде, бягай!

— Ще се видим утре.

— Разбира се. Приятна вечер, скъпа моя.

Флора се наведе напред, за да я целуне за лека нощ. Докато го правеше, вратата зад тях се отвори и Джейсън се появи, облечен в пижама, с книгата за приспиване под ръка.

— Аз точно тръгвах — успокои го Флора и стана от ръба на леглото.

Той затвори вратата.

— Изглеждаш чудесно. Здрасти, Тапи, добре ли спа следобед?

— Прекрасно!

— Не съм взел „Зайчето Питър“. Донесох „Островът на съкровищата“, защото Антъни каза, че вече съм достатъчно голям и смел, за да ми я четеш.

— Добре, ако е толкова страшна — каза Тапи, — можем винаги да спрем и да опитаме с нещо друго.

Той й подаде книгата и без повече суетене се покатери на голямото меко легло, нагласи чаршафите и одеялата на коленете си и се настани уютно до нея.

— Хубава ли беше вечерята ти? — попита Флора.

— Да, много беше вкусна. Още не мога да спра да се оригвам от кока-колата. — Тъй като му се искаше тя да си тръгне, за да може Тапи да започне да му чете книгата, той добави: — Хю е в салона, но никой от другите не е дошъл.

— В такъв случай — каза Флора, — по-добре да отида долу и да кажа добър вечер.

Тя ги остави, затвори вратата зад себе си и остана така с ръце, притиснати към бузите си, опитвайки да се съвземе. Чувстваше, че сякаш е минала през някакво ужасно изпитание и се мразеше за това. Усещаше, че разочарованието, което бе видяла в очите на Тапи, щеше да я преследва през остатъка от живота й. Но какво друго можеше да каже? Какво друго трябваше да направи, освен да откаже да остане?

Защо животът не можеше да бъде простичък? Защо всичко трябваше да се усложнява от хора, емоции и човешки взаимоотношения? Това, което бе започнало като невинна лъжа, се превърна в грозна и прекомерно голяма измама. Но как би могла Флора да знае в какво се впуска? Нито едно от нещата, които Антъни й бе казал, не я бе подготвило за въздействието, което топлотата и нежността на Тапи оказаха върху нея.

Тя въздъхна дълбоко и се приготви за следващото препятствие. Тръгна надолу по стълбите. Усещаше дебелината на килима под подметките си. Имаше свежи букети от букови клонки и хризантеми по первазите на прозорците. Салонът беше разчистен и подреден в очакване на компанията, завесите на френските прозорци бяха спуснати, огънят пламтеше. Вратата на хола бе полуотворена и зад нея се чуваха гласове.

Антъни говореше.

— Това, което ни казваш, Хю, е, че Тапи май ще се оправи? Така ли е?

— Определено. Винаги съм го казвал.

Гласът беше дълбок и плътен, а интонацията му — плашещо позната. Флора застина, без да има намерение да подслушва, но просто не можеше да помръдне.

— Но Изабел мислеше, че…

— Какво е мислила Изабел?

Отговорът на Изабел прозвуча не само нервно, но и глуповато.

— Аз помислих, че… Помислих, че се опитваш да ме предпазиш. Да ми го спестиш.

— Изабел! — Гласът бе пълен с упрек. — Познаваш ме от дете. Никога не бих скрил нещо от теб. Трябва да осъзнаваш това. И още повече, ако то е свързано с Тапи.

— Онова… онова изражение на лицето ти…

— За жалост не мога да направя нищо за изражението на лицето си. — Сега гласът му звучеше така, сякаш се опитва да го обърне на шега. — Вероятно съм се родил с него.

— Не, спомням си. — Изабел беше много категорична. — Аз излязох от хола, а ти стоеше по средата на стълбището. Просто стоеше там. И имаше едно такова изражение на лицето, което ме изплаши. Разбрах, че е заради Тапи…

— Но не беше заради Тапи. Беше нещо друго, нещо, което ме притесни много, но не беше заради Тапи. И аз ти казах, че тя ще се оправи. Казах ти, ако си спомням добре, че тя е здрава като стар корен на пирен и че най-вероятно ще надживее всички нас.

Последва пауза.

— Аз не ти повярвах — призна си Изабел и звучеше така, сякаш щеше да избухне в сълзи.

Флора не можеше да издържи повече. Тя влезе през отворената врата.

Холът на Фернриг тази вечер наподобяваше сценичен декор, осветен и подреден като за премиера на викторианска пиеса. Илюзията се подсилваше от разположението на тримата, които в мига, в който Флора се появи внезапно, спряха да разговарят и се обърнаха да я погледнат.

Тя едва забеляза Антъни, който наливаше питиета, застанал до една маса в дъното на стаята, облечен в тъмносив костюм, и Изабел, в дълга вълнена рокля в бледолилав цвят, изправена от едната страна на камината.

Всъщност виждаше единствено другия мъж. Докторът. Хю Кайл. Той стоеше с лице към Изабел от другата страна на килима. Беше толкова висок, че главата и раменете му се отразяваха във венецианското огледало, окачено над високата мраморна полица на камината.

— Роуз! — каза Изабел. — Ела до огъня. Помниш Хю, нали?

— Да — каза Флора. Тя бе разбрала, че е той, веднага щом чу гласа му. Мъжът, когото бе срещнала на плажа тази сутрин. — Помня го.