Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (4)

Четвърта глава
Антъни

Този петък за Флора бе обвит в странна нереалност, претоварена с остатъка от събитията от предишния невероятен ден. Възнамеряваше да направи толкова много неща, а накрая денят свърши, без да постигне нищо.

Физически се занимаваше с търсене на работа и посещаваше различни агенции за недвижими имоти, но умът й отказваше да се концентрира върху нещата на дневен ред.

— Постоянна или временна работа си търсите? — попита я момичето в агенцията за имоти, но Флора просто се взираше в нея и не отговори, обсебена от образи, които нямаха нищо общо със стенография и машинопис. Все едно че добре подредена къща изведнъж е била нападната и преобърната от чужди хора. И тези образи бяха обсебили вниманието на Флора до точката, отвъд която не можеше да мисли за нищо друго.

— Има един апартамент на партера във „Фулъм“. Много е малък, разбира се, но може би ще е тъкмо като за вас…?

— Да. — Трябваше да отиде и да го види. Звучеше перфектно. — Да. Ще помисля. — Излезе на улицата и продължи да върви безцелно, потънала в мислите си.

Част от проблема, разбира се, беше, че бе недоспала и физически изтощена от травматичното изживяване от вчерашния ден. Беше невероятна вечер. Двете с Роуз вечеряха заедно в „Сепи“, довършиха шампанското, после бяха удостоени и с втора бутилка, после си изпиха кафето, докато най-накрая Пиетро, с цяла опашка от клиенти, чакащи за маса, неохотно ги бе пуснал да си тръгнат. Роуз бе уредила сметката с кредитната си карта. Вечерята струваше повече, отколкото Флора би могла да си представи, че е възможно, но Роуз го подмина безгрижно. Каза й да не се тревожи, защото Хари Шустър ще уреди сметката. Той винаги го правеше.

После намериха такси и отидоха в хотел „Шелбърн“, където Роуз направи някои обидни забележки за декора, персонала и обитателите, докато Флора притеснено се опитваше да не се разсмее и обясняваше необяснимата ситуация на тъжната дама зад рецепцията. Накрая убедиха пиколото да отнесе куфара й в чакащото такси и се насочиха към „Кадоган Корт“.

Апартаментът беше на четвъртия етаж. Флора никога не си беше мечтала за такъв лукс — разкошни килими, скрито осветление, водопроводна инсталация и санитария от космическата ера. Огромните френски прозорци се плъзгаха встрани, за да дадат достъп до малък балкон, натъпкан с цветя в саксии. Натискаш едно копче и тежките ленени завеси се дръпват встрани. В спалните килимите бяха бели и дебели пет сантиметъра (влудяващо, ако си изпуснеш пръстен или фиба за коса, каза Роуз). А банята миришеше на най-скъпи сапуни и тоалетни масла.

Роуз нехайно настани Флора в една от спалните (светлосини завеси от тайванска коприна и огледала навсякъде) и й каза да си разопакова багажа. Тя го разрови, колкото да си вземе нощницата, докато Роуз седеше на леглото.

На Флора внезапно й хрумна една идея.

— Искаш ли да видиш как изглежда баща ти?

— Снимки! — Роуз звучеше така, сякаш за пръв път чува за подобно нещо.

Флора извади голям кожен албум и го подаде на Роуз. Двете седнаха заедно на голямото легло, доближили еднаквите си тъмни глави, а еднаквите им лица се отразяваха в огледалата из стаята.

Ето там беше вила „Тюлен“ и градината и сватбената снимка, която Флора бе направила на баща си и Марша на излизане от църквата. Имаше една голяма, на която беше само той, застанал на скалите под вилата, на фона на морето и чайките, със загоряло лице и развята от бриза коса.

Реакцията на Роуз й достави голямо удоволствие.

— О, той е невероятен! Като някаква страхотна филмова звезда с очила. До голяма степен разбирам защо майка ми се е омъжила за него. И все пак не разбирам. Имам предвид, че мога да си я представя омъжена само за мъж като Хари.

— Имаш предвид богат мъж.

— Да, предполагам, че да. — Тя отново погледна снимката. — Чудно ми е как изобщо се е стигнало до там да се оженят? Мислиш ли, че са имали нещо общо помежду си?

— Навярно взаимно сляпо увлечение. Запознали са се на една ски ваканция. Знаеш ли го?

— Не се шегувай!

— Ски ваканциите са нещо като презокеанските круизи, или поне така са ми казвали. Опияняващ въздух и загорели тела, нямаш какво да правиш, освен да се изтощиш физически и да се влюбиш.

— Ще го запомня — обеща Роуз. Тя изведнъж се отегчи от снимките. Метна ги на копринената покривка на леглото и се загледа в сестра си. После, без промяна в тона, попита? — Искаш ли да се изкъпеш?

След като двете последователно си взеха душ, Роуз зареди плочи на грамофона, а Флора приготви кафе. Облечени в халатите си (Флора — в стария си училищен, Роуз — в истинско чудо от ярка коприна), те седнаха на кадифен диван с кралски размери и продължиха да си говорят.

И говориха, и говориха, и говориха. Имаха да покриват много години! Роуз разказа на Флора за къщата в Париж, за зимите в Кицбюел, за завършването на училището Шато д’О. Флора запозна Роуз със своята история (която съвсем не звучеше толкова вълнуващо), как бяха намерили и купили вила „Тюлен“, за появата на Марша в техния живот, за нейната работа в Швейцария и Гърция. Това й напомни за нещо.

— Роуз, ти каза, че ще ходиш в Гърция, нали?

— Може би. Но след цялото това лято, прекарано в летене из Щатите, имам чувството, че никога повече няма да поискам да стъпя в самолет. Никога.

— Искаш да кажеш, че си прекарала цялото лято там?

— По-голямата част. Хари бе планирал това пътуване от години и ние направихме всичко, което бе предвидил, от спускане по бързеите на река Салмън, до яздене на магаре по Гранд Каньон, накичени с фотоапарати. Типични туристи. — Тя се намръщи. — Кога се ожени отново баща ти?

Трудно беше да се следи нейният мисловен модел.

— През май.

— Харесваш ли Марша?

— Да, казах ти вече. Тя е страхотна. — Флора се ухили, спомняйки си заоблените бедра на Марша и опънатите копчета на блузата й. — По много начини.

— Той е толкова привлекателен, нали? Чудя се защо е останал сам толкова дълго?

— Нямам идея.

Роуз наклони глава настрани и погледна Флора изпод дългите си, гъсти черни мигли.

— Ами ти? Влюбена ли си, сгодена ли си, възнамеряваш ли да се омъжиш?

— В момента не.

— А мислила ли си въобще някога за брак?

Флора сви рамене.

— Знаеш как е. Първо мислиш, че всеки нов мъж, когото срещаш, накрая ще застане до теб пред олтара. А после вече не е толкова важно. Ами ти?

— Същото е и при мен. — Роуз стана и отиде да си вземе цигара. Запали я, тъмната й коса се провеси надолу и скри лицето й. — Във всеки случай кой иска да затъне в досадната домакинска работа сред крещящи деца?

— Може би не е толкова лошо.

— На теб вероятно ще ти хареса. Вероятно ще ти хареса да живееш в най-затънтената провинция, дори да е накрай света.

Флора се почувства длъжна да защити такова съществуване.

— Харесвам провинцията. И бих отишла навсякъде, при условие че живея с мъжа, с когото искам да живея.

— Но да си омъжена за него?

— Бих предпочела по този начин.

Роуз дръпна от цигарата си и се обърна с гръб към Флора. Отиде до прозореца, дръпна завесите и застана там, загледана надолу към осветения от лампите площад. След малко каза:

— Като говорим за Гърция, нали няма да ти е много неприятно, ако отида там утре и те оставя тук сама?

Беше трудно да не прозвучи изненадано.

— Утре?

— Имам предвид, в петък. Е, всъщност, предполагам, че е вече днес.

— Тоест днес?

Колкото и да не й се искаше, гласът на Флора се извиси от изненада. Роуз се обърна към нея.

— Ще ти е неприятно — каза тя на Флора. — Чувствата ти ще бъдат наранени.

— Не ставай смешна. Просто ме изненада. Не мислех, че си сериозна за отиването до Гърция. Останах с впечатление, че само си говориш за това.

— О, да. Дори съм си резервирала полет, но не бях сигурна дали искам да отида. Но изведнъж реших да тръгна. Не мислиш, че е гадно от моя страна да заминавам?

— Разбира се, че не — каза Флора рязко.

Роуз се усмихна.

— Знаеш ли, ние не сме толкова еднакви, както мислех. Ти си много по-искрена, някак прозрачна. И аз разбирам какво мислиш.

— Какво мисля?

— Мислиш, че съм кучка, защото те изоставям. Чудиш се защо така изведнъж трябва да отида в Гърция.

— Ще ми кажеш ли?

— Мисля, че вероятно се сещаш. Мъж. Досетила си се, нали?

— Може би.

— Срещнах го на парти в Ню Йорк, тъкмо преди да отлетя за Лондон. Живее в Атина, но получих телеграма от него вчера. Сега е в Спетсес, наел е къща от някакви приятели. Иска да отида при него.

— Тогава трябва да отидеш.

— Наистина ли го мислиш?

— Разбира се. Аз не съм причина да останеш в Лондон. Освен това трябва да си търся работа и квартира.

— Ще останеш ли в този апартамент, докато си намериш?

— Ами…

— Аз ще уредя нещата с портиера. Моля те. — Тонът на Роуз бе тревожен, почти умоляващ. — Кажи да. Просто за ден или два. За уикенда поне. За мен това ще означава толкова много!

Флора бе озадачена, но нямаше очевидна пречка, нито причина, за да възрази на такава приятна покана.

— Добре. До понеделник. Но само ако си сигурна, че всичко е наред.

— Разбира се, че всичко е наред. — Широката усмивка на Роуз, същата като на Флора, се разля по лицето й. Тя прекоси стаята, за да прегърне сестра си, изпълнена с обич и нежност, след което веднага се върна към обичайното си нехайно поведение. — А сега ми помогни да си стегна багажа.

— Но сега е три часът сутринта.

— Няма значение. Можеш да направиш малко кафе.

— Но… — Флора понечи да каже „изтощена съм“, но по някаква причина не го каза. Роуз беше такава. Тя действаше толкова бързо, че караше и всеки да действа така, повличаше човек със светкавична скорост, засмукваше го, без никаква ясна идея в каква посока върви.

 

 

Най-накрая, в единайсет часа в петък сутринта, Роуз се отправи към първия етап на своето пътешествие към Спетсес. Тя остави Флора на тротоара пред жилищния блок.

— Ще се видим — каза й и я прегърна за довиждане. — Остави ключовете на портиера, когато си тръгнеш окончателно.

— Изпрати ми пощенска картичка.

— Разбира се. Ще бъде страхотно. Ще поддържаме връзка.

— Приятно изкарване, Роуз!

И тя скочи в таксито, затръшна вратата и се показа от прозореца.

— Пази се! — извика Флора и таксито отпътува с Роуз, все още махаща с обвитата си в кожа от норка ръка.

Флора стоеше и също й махаше, докато таксито зави зад ъгъла на площада и изчезна от улицата.

Толкова. Това бе всичко. Флора бавно се обърна и мина през вратата, качи се с асансьора и влезе в пустия апартамент. Чувстваше се несвойствено тук. Без Роуз всичко изглеждаше много тихо.

Тя отиде в дневната и безцелно започна да разбухва сплесканите възглавнички, после спусна завесите и изпразни пепелниците. Вниманието й обаче скоро бе отклонено от библиотеката на Хари Шустър. Докато ровеше в нея, тя напълно забрави за домакинската работа и откри, че той чете Хемингуей, Робърт Фрост, Норман Мейлър и Сименон (на френски). До грамофона имаше струпани купчини плочи, включително на композитора Арън Копланд, а над камината висеше един Фредерик Ремингтън^[1], което бе доказателство за това, че се гордее с родината си и с нейните най-добри постижения.

Хари Шустър започна да придобива форма. Флора реши, че би могла да го хареса. Но й бе трудно да бъде благосклонна към майка си, която съвсем безотговорно я бе изоставила при раждането, за да се впусне в нов живот и по-успешен брак, вземайки близначката й със себе си.

От последната нощ с Роуз, плюс снимките, Флора си бе изградила доста реален образ на Памела Шустър и й се струваше, че всъщност се е срещала с нея — красива и светска, ухаеща на Patou’s Joy, облечена в тоалети на „Диор“, или стройна като момче в избелели джинси „Левис“, Памела в Сен Тропе, Памела на ски в Сен Мориц, Памела, обядваща в „Гренвил“ в Ню Йорк. Тъмни, весело сияещи очи, тъмна коса, късо подстригана, блестяща бяла усмивка. Тя притежаваше невероятен чар и самоувереност — но любов, нежност? Флора силно се съмняваше в това.

Часовникът на полицата над камината отбеляза обед със звънливи удари. Утрото си бе отишло. Флора се мобилизира, направи си сандвич, изпи чаша мляко, взе чантата си и излезе от апартамента.

Зае се да си търси работа без особен ентусиазъм. Върна се в апартамента в края на следобеда, без да е постигнала нищо, с изключение на гневно раздразнение от собствената си нерешителност, отлагане и размотаване. Беше изтощена от вървене и изкачване на стълби. Отиде в кухнята и включи чайника, за да си направи чаша чай. Тази вечер щеше да си вземе вана, да гледа телевизия и да си легне рано. Роуз бе настояла да остане за уикенда. Може би в понеделник щеше да се чувства по-енергична и по-настроена за работа. Точно в момента, в който чайникът завря, на входната врата се позвъни.

Това беше последната капка.

— По дяволите — каза Флора, изключи чайника, излезе от кухнята, мина по коридора и отиде до входната врата.

Минавайки покрай огледалото, зърна отражението си. Изглеждаше едновременно уморена и неспретната, лицето й лъщеше, ръкавите на бялата й риза бяха небрежно навити над китките. Приличаше на жена, която е търкала пода, но и не й пука как изглежда. Отвори вратата.

Един мъж — висок, слаб, доста млад — стоеше пред нея. Носеше добре скроен костюм от кафяв плат, косата му бе с тъмен меден оттенък, досущ като цвета на ирландски сетер. Лицето му беше с фини черти, с бледа луничава кожа — от типа, която изгаря, преди да хване тен. Очите му бяха светли и бистри, зеленикавосиви. Те се взираха във Флора, сякаш чакаше тя да направи първия ход. Накрая тя каза:

— Да?

— Здрасти, Роуз — каза мъжът.

— Аз не съм Роуз — каза Флора.

Последва кратка пауза, по време на която изражението на младия мъж почти не се промени.

— Моля? — каза той най-сетне, сякаш не я бе чул добре.

— Аз не съм Роуз — повтори Флора, повишавайки леко глас, като че ли той бе глух или глупав, а вероятно и двете. — Аз съм Флора.

— Коя е Флора?

— Аз — хладно каза Флора, после веднага съжали за неотзивчивостта си. — Отседнала съм тук само за уикенда.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, нищо подобно.

— Но ти си съвсем същата като… — Гласът му замря, загубен в тоталното му объркване.

— Да, знам.

Той преглътна и каза с леко пресекващ глас:

— Близначки?

— Да.

Той опита още веднъж.

— Сестри?

— Да.

— Но Роуз няма сестра.

— Не, нямаше, но сега има. Искам да кажа, има от вчера вечерта.

Последва друга, по-дълга пауза.

— Мислите ли, че бихте могли да обясните? — промълви накрая младият мъж.

— Да, разбира се. Разбирате ли…

— Не мислите ли, че преди да започнете да обяснявате, бих могъл да вляза?

Флора се поколеба, мислите й препускаха. Апартаментът на Хари Шустър, пълен с ценни вещи, нейната отговорност, непознат млад мъж, възможно е да е с криминални намерения… Беше неин ред да преглътне леката бучка в гърлото си.

— Не знам кой сте вие.

— Аз съм Антъни Армстронг. Приятел съм на Роуз. Току-що долетях от Единбург. — Но Флора все още се колебаеше. Младият мъж стана нетърпелив, вероятно с известно право. — Добре, попитайте Роуз. Ако тя не е тук, звъннете й. Ще почакам.

— Не мога да й позвъня.

— Защо не?

— Тя замина за Гърция.

— Гърция?

Неподправеният ужас в гласа му и мигновеното му пребледняване най-накрая убедиха Флора. Никой мъж, с каквито и да е лоши намерения, не би могъл да изиграе такъв шок.

— По-добре влезте вътре — каза тя и се отдръпна.

За нейно успокоение мъжът веднага се почувства като у дома си в апартамента, пусна еднодневната си чанта и дъждобрана, който носеше, на стола в салона сякаш го бе правил много пъти преди. Успокоена, Флора го попита иска ли чаша чай. Той прие леко смутено. Отидоха в кухнята и Флора отново включи чайника. Започна да сваля чаши и чинийки от шкафа и през цялото време усещаше неговия втренчен, немигащ поглед, който наблюдаваше всяко нейно движение.

— Индийски ли искате или китайски? — попита го тя.

— Индийски. Много силен. — Намери висок кухненски стол и намести върлинестото си тяло на него. — Хайде, давайте. Разказвайте.

— Какво искате да знаете?

— Вие наистина ли сте сестра на Роуз?

— Да. Наистина съм.

— Но какво се е случило?

С колкото е възможно по-малко думи Флора му разказа за разбития брак на Роналд и Памела Уоринг, за разделянето на двете бебета близнаци — как всяка сестра беше израснала и живяла в пълно неведение за съществуването на другата до срещата им в „Сепи“ предната вечер.

— Искате да кажете, че това се е случило едва снощи?

— Точно това ви казах.

— Просто не мога да повярвам.

— И ние едва повярвахме, но се е случило. Искате ли мляко и захар?

— И двете. И тъй, какво стана после?

— Ами, вечеряхме заедно, после Роуз ме покани тук и говорихме цялата нощ.

— А после тази сутрин тя замина за Гърция?

— Да.

— А вие какво правите тук?

— Ами вижте, аз пристигнах от Корнуол вчера с влака. Отсъствах от Лондон в продължение на година, живях там с баща си и мащехата си. И всъщност нямам нито работа, нито жилище в Лондон. Затова Роуз ме покани да остана тук за уикенда. Каза, че няма проблем. Никой нямало да има нищо против. — Тя се обърна, за да подаде на Антъни чашата чай, и се изненада от изражението на лицето му. Затова добави, за да го успокои. — Тя уреди всичко с портиера.

— Кажете ми тя изрично ли ви помоли да останете тук за уикенда?

— Да. Защо? Не трябваше ли?

Той взе чашата и чинийката и започна да разбърква чая, като продължаваше да не откъсва светлите си очи от лицето на Флора.

— А дали по някаква случайност не ви е казала, че ще пристигна?

— Тя знаеше ли, че ще дойдете?

— Не ви ли е споменала за телеграмата, която й изпратих?

— Не — озадачена Флора поклати глава. — Нищо. Не ми каза нищо.

Антъни отпи голяма глътка от горещия чай, после остави чашата с чинийката, стана от стола си и излезе от стаята. След миг се върна с телеграмата в ръка.

— Къде я намерихте? — попита Флора.

— Където хората неизменно оставят телеграми, покани и писма, на които имат намерение да отговорят, когато им остане свободна минутка — зад захарницата „Рокингам“, на полицата над камината. Само дето в този апартамент тя е огромна полирана плоскост от алабастър. — Той подаде телеграмата на Флора. — По-добре сама я прочетете.

Флора неохотно взе телеграмата, а Антъни още веднъж кацна на високия стол и продължи да пие чая си сякаш нищо необичайно не се е случило.

— Давайте, прочетете я.

Тя започна:

Колет и писмо получени. Жизненоважно да те видя. Тапи сериозно болна. Летя за Лондон петък ще бъда късно следобед при теб. Антъни.

Най-лошите страхове на Флора се потвърдиха. Това беше телеграфен cri de Coeur^[2], ако имаше изобщо такива. И Роуз го бе игнорирала без изобщо да спомене за него на Флора. Тя всъщност бе избягала от телеграмата.

Беше трудно да измисли някакъв разумен коментар. Накрая каза:

— Коя е Тапи?

— Баба ми. Роуз каза ли всъщност защо заминава за Гърция?

— Да, тя… — Флора го погледна. Очите на Антъни се присвиха, той застана нащрек. Изведнъж й се прииска да не му казва изобщо. Тя си придаде изпипано нехайно изражение и се опита да измисли някоя изпипана нехайна лъжа, но нямаше смисъл. Независимо дали й харесваше или не, тя бе въвлечена в тази каша до шията и май нямаше начин да се измъкне.

— Да? — подтикна я той.

Флора се предаде.

— Отиде да се види с някакъв мъж, с когото се запознала в Ню Йорк. Срещнала го на някакво парти тъкмо преди да се върне в Лондон. Той е наел вила в Спетсес и е поканил Роуз да му гостува. — Тази информация бе приета с каменно мълчание. — Беше си резервирала място в самолета. Замина тази сутрин.

След малко Антъни каза:

— Разбирам.

Флора вдигна телеграмата.

— Не знам какво общо има вашата баба с Роуз?

— Роуз и аз бяхме сгодени и щяхме да се женим. Но тази седмица тя ми върна пръстена по пощата и развали годежа. Обаче Тапи не го знае. Тя все още мисли, че ще се женим.

— А вие не искате тя да разбира?

— Не. Не искам. Аз съм на трийсет и тя мисли, че е крайно време да се оженя. Иска да ни види заедно, прави планове, мисли за бъдещето.

— И какво искахте да направи Роуз?

— Да дойде с мен у дома. Да поддържаме легендата за годежа. Да направим Тапи щастлива.

— Да я излъжете всъщност.

— Само за един уикенд — каза той и добави с много сериозно лице: — Тапи е много болна. Тя е на седемдесет и седем. Може да умре.

Думата, окончателна, отчайваща, увисна в мълчанието между тях. Флора не можеше да измисли какво да каже. Приближи непохватно един стол до кухненската маса, седна и опря лакти в блестящия й бял плот. Беше необходимо да бъде делова.

— Къде е домът ви? — попита тя сухо.

— В Западна Шотландия. Еръсиг.

— Не го знам. Никога не съм била в Шотландия.

— Аргайл тогава.

— Родителите ви там ли живеят?

— Нямам родители. Корабът на баща ми изчезна по време на войната, а майка ми е умряла веднага след раждането ми. Тапи ме е отгледала. В нейния дом. — И добави: — Нарича се Фернриг.

— Роуз познава ли Тапи?

— Да, но не много добре. Преди пет години Роуз и майка й бяха наели Крайбрежната къща във Фернриг за две седмици през лятото и тогава всички ние се запознахме с тях. После те заминаха и аз изобщо не се бях сещал за тях, докато преди година не срещнах Роуз в Лондон. Но Тапи не я е виждала отпреди пет години.

Фернриг. Аргайл. Шотландия. Роуз не бе споменала Шотландия. Говореше за Сен Тропе, Кицбюел и Гранд Каньон, но не бе споменала Шотландия. Всичко това беше толкова объркващо. Но едно нещо беше съвсем ясно. Изправена пред криза, Роуз бе решила да офейка.

— Вие… вие казахте, че идвате от Единбург.

— Работя там.

— Ще се върнете ли там?

— Не знам.

— А какво ще правите?

Антъни сви рамене и остави празната си чаша.

— Бог знае. Ще се върна във Фернриг сам, предполагам. Освен ако… — Той погледна Флора, сякаш това беше най-естественото предложение на света, — освен ако вие не дойдете с мен.

— Аз?

— Да. Вие!

— Но с какво бих могла да помогна?

— Ще се престорите, че сте Роуз.

Това, което действително обиди Флора, беше спокойствието, с което той направи вбесяващото я предложение, седнал там, хладнокръвен и сдържан, с изумително невинно изражение на лицето. Първоначалната му идея да накара Роуз да се преструва, че все още е сгодена за него, бе шокирала достатъчно Флора. Но това…

Тя установи, че е толкова изумена, че й беше трудно да намери нещо, което да му каже.

— Много благодаря — беше всичко, което успя да измисли, и то звучеше много, много неясно.

— Но защо не?

— Защо не? Защото това ще е най-ужасната, най-отвратителната лъжа. И защото означава да измамите някого, когото много обичате.

— Именно защото много я обичам, съм готов да я измамя.

— Е, аз няма да измамя никого, затова по-добре измислете нещо друго. Като например да си вземете чантата и дъждобрана, да се махнете от този апартамент и да ме оставите на мира.

— Вие бихте харесали Тапи.

— Не бих харесала никого, когото ще измамя. Не може да харесате човек, който ви кара да се чувствате виновен.

— Тя също ще ви хареса.

— Няма да дойда.

— Ако кажа моля, ще помогне ли?

— Не.

— Само за един уикенд. Това е всичко. Обещавам. Никога през целия си живот не съм нарушавал обещание, което съм дал на Тапи.

Флора установи, че възмущението й намалява, а това бе плашещо. Гневът определено беше най-добрата й защита срещу този млад мъж. Нямаше смисъл да се трогва от неговата искреност. Нямаше смисъл да си позволява да го съжалява.

— Няма да го направя. Съжалявам. Не мога.

— Но вие можете. Вече ми казахте, че нямате работа и че няма къде да живеете, освен тук. А баща ви е в Корнуол, затова той по всяка вероятност няма да се разтревожи за вас. — Антъни спря за миг. — Освен ако, разбира се, няма някой друг, който да се тревожи аз вас.

— Имате предвид дали има някой мъж, който да е луд по мен и да ми телефонира на всеки пет минути? Ами няма.

Антъни не реагира на този изблик, но тя видя весели пламъчета в очите му.

— Не знам какво толкова забавно има в това.

— Не е забавно, нелепо е. Винаги съм мислил Роуз за най-страхотното нещо на два крака, а вие сте еднояйчни близначки. Нищо лично, уверявам ви, просто естетична оценка. Какво им има на всички тези мъже наоколо, в тази прекалено деликатна страна, на юг от нашата граница? Да не са загубили зрението си?

Той се засмя и това бе първият път, в който Флора го видя усмихнат. Досега го мислеше за съвсем обикновен млад мъж, дори малко грозноват, по някакъв все пак атрактивен начин. Но когато се усмихна, изведнъж й се стори доста очарователен. Тя започна да разбира защо Роуз се е поддала на неговото обаяние. И се учуди защо го е зарязала. Неохотно, неволно, Флора също се усмихна.

— За мъж, който току-що е бил зарязан от жената, която обича, не изглеждате твърде съкрушен.

Усмивката му угасна.

— Не — призна той. — Но в сърцето си аз съм хитър, коравосърдечен шотландски бизнесмен и всъщност бях предусетил края. Във всеки случай съм човек, който никога не е направил и една грешка, никога не е направил нищо. А беше хубаво, докато траеше.

— Иска ми се да не беше избягала от вас. Тя е знаела, че се нуждаете от нея.

Антъни кръстоса ръце.

— Аз се нуждая от вас — каза той на Флора.

— Не мога да го направя.

— Вие току-що ми казахте, че никога не сте била в Шотландия. И ето ме мен, тук. Предлагам ви безплатно пътуване на тепсия, а вие го отхвърляте. Никога повече няма да получите подобна оферта.

— Надявам се да не получа.

— Фернриг ще ви хареса. И Тапи ще ви хареса. Всъщност те са свързани толкова здраво ведно, че е невъзможно да си ги представиш отделно.

— Тя сама ли живее?

— Слава богу, не! Там е семейството ни. Леля Изабел, госпожа Уоти, която се занимава с готвенето, и градинарят. Имам и по-голям брат, казва се Торквил, а съпругата му е Тереза. Имам дори и племенник на име Джейсън. Всички сме Армстронг.

— Брат ви във Фернриг ли живее?

— Не, двамата с Тереза сега са в Персийския залив. Той работи в петролната индустрия. Но Джейсън остана у дома при Тапи и сега е във Фернриг. Това е място мечта за всяко малко момче. Къщата е на океанския бряг, наоколо има море и пясъци, по които да тича, а има и малко пристанище, в което аз и Торквил си държахме лодката. А във вътрешността има потоци, пълни с пъстърва, и езера, покрити с водни лилии, а сега, през септември, всичкият пирен е в пълния си блясък, а офиката е станала съвсем алена. Като мъниста. Вие наистина трябва да дойдете.

Флора чак се възмути от настойчивия начин, по който я придумваше. Тя все още стоеше облакътена на масата, подпряла брадичка на ръцете си. Погледна го замислено.

— Веднъж четох една книга за мъж на име Брат Фарар — каза тя. — Той се представи за друг човек, да кажем, шарлатанин, и трябваше да прекара месеци, изучавайки всичко за него, за самоличността, за която се представяше. Само от мисълта за това ме побиват тръпки.

— Но! — Антъни стана от високия стол и седна на масата срещу Флора, за да се гледат лице в лице, като двойка конспиратори. — Но вие сте наясно, че не трябва да правите всичко това. Защото никой не познава Роуз. Никой не я е виждал от пет години. Никой не знае какво е правила, освен че се е сгодила за мен. Това е всичко, от което те се интересуват.

— Добре, но аз не знам нищо за вас.

— Това е лесно. Аз съм мъж, ерген, трийсетгодишен, презвитерианец. Завършил съм колежа Фетс, изкарах квалификация в Лондон, после се върнах в Единбург, за да постъпя във фирмата, в която работя и досега. Какво още искате да знаете?

— Бих искала да знам какво ви кара да мислите, че аз ще извърша такова ужасно нещо?

— Това не е ужасно нещо. Това е добро дело. Да го наречем добрина.

— Наречете го както искате, но аз все пак няма да го направя.

— Ако ви помоля отново? Ако кажа моля, моля, моля, отново и отново, ще премислите ли? И не забравяйте, че не моля за себе си, а за Тапи. А също и за Изабел. За обещанието, което трябва да се спази, а не да се наруши. Моля ви, Флора!

Тя копнееше да бъде твърда — да не се трогва и да не проявява сантименталност. Копнееше да има силата да се придържа към собствените си убеждения. Защото тя беше правата в тази ситуация. Знаеше, че е права.

Но вместо това попита предпазливо:

— Ако кажа, че ще дойда, кога трябва да тръгнем?

На лицето на Антъни се изписа плахо вълнение.

— Тази вечер. Сега, всъщност. Има самолет малко след седем часа. Трябва да го хванем, затова се налага да побързаме, за да не закъснеем. Колата ми е на летището в Единбург. Ще отидем с нея до Фернриг. Ние ще сме първите предвестници на утрото.

— А кога ще мога да се върна?

— Аз трябва да бъда на работа в понеделник сутринта. Вие може да хванете самолета от Единбург до Лондон същия ден.

Флора инстинктивно усети, че може да му има доверие. Антъни не би нарушил думата си.

— Но аз не мога да бъда Роуз — предупреди го тя. — Мога да бъда само себе си.

— Това е всичко, което искам от вас.

Тя искаше да му помогне. Харесваше го, но това все пак имаше и нещо общо с Роуз, макар и подсъзнателно. Аз съм пазач на моя брат^[3].

— Поведението на Роуз е осъдително. Не биваше да бяга от вас и да ви оставя в такава каша.

— Кашата е колкото по моя, толкова и по нейна вина. Роуз не ми дължи нищо. Всъщност вие също.

Флора знаеше, че окончателното решение зависи от нея. Но бе трудно да не се впечатли от това докъде е готов да стигне Антъни, за да спази обещанието си. Но нали целта оправдава средствата, а ако целта е благородна, значи и деянието автоматично става благородно?

Лъжата беше опасно нещо. Фините инстинкти на Флора, старателно култивирани през годините от нейния баща, реагираха остро на тази налудничава схема. И все пак по някакъв начин всичко това сега бе и по вина на баща й. Той бе отговорен за дилемата, пред която тя се бе озовала, просто защото никога не й бе казал за съществуването на Роуз.

В същото време други, неочаквани реакции изплуваха сами на повърхността. И те също имаха нещо общо с Роуз, и като се замисли, се оказа, че са отчасти от любопитство и отчасти Флора се чувстваше засрамена, от завист. Роуз явно имаше толкова много! Изкушението, предложено от този млад мъж, да се превърне в Роуз, та макар и само за два дни, ставаше все по-силно и й беше все по-трудно да му устои.

Той чакаше. Накрая тя срещна очите му през масата и откри, за свой срам, че когато ножът опря до кокала, думите се оказаха ненужни. Той усети, че тя се колебае. Внезапна усмивка озари лицето му и с нея и последната й съпротива рухна.

— Ти идваш! — Това беше вик на триумф.

— Сигурно съм луда.

— Ти идваш! И не си луда, ти си прекрасна! Ти си най-страхотното момиче в целия свят.

Той си спомни нещо и извади от джоба на сакото си малката кадифена кутийка. Извади от нея диамантено — сапфирения пръстен. Взе ръката на Флора и го постави на пръста й. Тя погледна как блести и си помисли, че изглежда много хубаво. Антъни затвори пръстите й в юмрук и го хвана с двете си ръце.

— Благодаря ти — каза той.