Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (5)

Пета глава
Анна

Седемгодишният Джейсън Армстронг седеше на голямото двойно легло до своята прабаба и слушаше, докато тя му четеше „Приказка за двете лоши мишки“. Всъщност беше твърде голям за „Лошите мишки“. И той го знаеше, и Тапи го знаеше, но фактът, че тя бе на легло и доста болна, го караше да изпитва носталгия по бебешки глезотии. И затова когато го изпрати да вземе книга за приспиване, той си избра „Приказка за двете лоши мишки“, но Тапи бе достатъчно тактична, за да не коментира, и сложи очилата си, разгърна книгата на началната страница и започна да му чете.

— Имало едно време една много красива кукленска къща…

Той мислеше, че тя четеше книги много хубаво. Четеше му на глас всяка вечер, след като се изкъпеше и вечеряше, обикновено в дневната, до камината. Но напоследък изобщо не беше в състояние да му чете, защото беше много болна.

— Хайде, не притеснявай прабаба си — казваше му госпожа Уоти.

— Аз ще ти почета — обещаваше му Изабел и спазваше обещанието си, но това изобщо не беше като четенето на Тапи. Леля Изабел имаше различен глас и не миришеше на лавандула като прабаба му.

Но както госпожа Уоти обичаше да казва, и в най-лошата ситуация можеш да намериш нещо хубаво, и не можеше да се отрече, че беше особено хубаво да бъдеш в леглото на Тапи. То не беше като никое друго легло. Месингово, украсено с топки, с огромни възглавници с големи бели калъфки с монограми, с обточени с ажури ленени чаршафи, много стари и целите покрити с интересни кръпки и репризи.

Дори и мебелите в стаята на Тапи изглеждаха магически и мистериозни, направени от резбован махагон и избеляла копринена тапицерия. Тоалетката бе препълнена с бурканчета и кутийки със сребърни капачета и странни неща като кука за закопчаване на обувки и мрежички за коса, за които Тапи му бе казала, че дамите са ги използвали в миналото, но сега вече нямат нужда от тях.

— Там имало два червени рака и шунка, и риба, и пудинг и няколко круши и портокали.

Отвън вятърът се надигаше, течението си пробиваше път през неуплътнените прозорци и издуваше спуснатите завеси, сякаш някой се бе скрил зад тях. Джейсън се приближи до Тапи, доволен, че тя е там. Тези дни не му харесваше да е твърде далеч от нея, боеше се, че може да се случи нещо и тя вече няма да е тук, когато той се върне.

Имаше една сестра, истинска болнична сестра, която бе дошла във Фернриг, за да се грижи за Тапи, докато се оправи. Името й беше госпожа Маклиод. Тя изминаваше целия път от Форт Уилям до Тарбоул с влак, а Уоти я вземаше от там с кола. Двете с госпожа Уоти се бяха сприятелили и си говореха важно-важно, все си шушукаха нещо на масата в кухнята над безброй чаши чай. Сестра Маклиод беше слаба и скована. И имаше разширени вени, което беше вероятно една от причините да се сприятелят с госпожа Уоти. Те винаги сравняваха разширените си вени.

— Една сутрин Лусинда и Джейн били излезли да се повозят с кукленската си детска количка.

На долния етаж, в салона, зазвъня телефонът. Тапи спря да чете, свали очилата си и вдигна поглед. След малко Джейсън каза:

— Продължавай.

— Телефонът звъни.

— Леля Изабел ще отговори. Продължавай.

Тапи продължи, но Джейсън разбра, че умът й не е при Лусинда и Джейн. После звъненето спря и тя още веднъж спря да чете. Джейсън се предаде.

— Кой мислиш, че може да е? — попита той.

— Не знам. Но не се съмнявам, че след минутка-две Изабел ще се качи горе и ще ни каже.

Те седяха заедно в голямото легло, старата дама и малкото момче, тръпнещи в очакване. Гласът на Изабел глухо долиташе нагоре по стълбите, но те не можеха да чуят какво казва. Прозвуча единичен звън от поставянето на слушалката върху вилката, а после чуха как тя се качва по стълбището и минава по коридора към стаята на Тапи.

Вратата се отвори и Изабел подаде лице на ръба й. Усмихваше се, излъчвайки неприкрито вълнение. Меката й прошарена коса оформяше небрежен ореол около сияещото й лице. При такива случаи тя изглеждаше много млада, съвсем не като пралеля.

— Искате ли да чуете хубавите новини? — попита тя, влезе и затвори вратата зад себе си. Съки, почти изгубена сред гънките на копринения пухен юрган, надигна глава, за да нададе любопитно ръмжене, но Изабел не й обърна внимание и се облегна на рамката на леглото на Тапи.

— Беше Антъни, обади се от Лондон. Идва си у дома за уикенда и ще доведе Роуз.

— Той ще дойде! — Тапи обичаше Антъни повече от всекиго на света, но сега звучеше така, сякаш щеше да заплаче. Джейсън я погледна тревожно, но се успокои, като не видя никакви признаци за сълзи.

— Да, те идват. Само за два дни. И двамата трябва да се връщат в понеделник. Ще хванат вечерния полет до Единбург и после ще дойдат с колата дотук. Ще бъдат първият предвестник на утрото.

— О, не е ли чудесно? — Две румени петна оцветиха набръчканите бузи на Тапи. — Те наистина ще дойдат! — Тя се усмихна на Джейсън. — Ти какво мислиш за това?

Джейсън знаеше всичко за Роуз. Знаеше, че един ден Антъни ще се ожени за нея.

— Но аз никога не съм се срещал с Роуз — каза той.

— Не, разбира се, че не си. Ти не живееше тук, когато двете с майка й отседнаха в Крайбрежната къща.

Джейсън знаеше и за Крайбрежната къща. Някога тя била рибарска хижа, сгушена в заливче на брега на север от Фернриг. Тапи я бе превърнала в малка вила и я даваше под наем на летовници. Но сега лятото си бе отишло, Крайбрежната къща бе затворена и на прозорците й бяха заковани кепенци. Понякога Джейсън си мислеше, че тя би била хубаво място за живеене. Щеше да е приятно да излезеш през входната врата и да стъпиш направо на пясъка.

— Тя как изглежда?

— Роуз? Ами, много е хубава. Всъщност не мога да си спомня нещо кой знае какво за нея. Къде ще я настаним да спи?

— Мислех си за малката единична стая, тъй като е по-топла от по-голямата двойна и леглото е оправено. Ще сложа малко цветя.

— А стаята на Антъни?

— Госпожа Уоти и аз ще я оправим тази вечер.

Тапи остави „Приказка за двете лоши мишки“ на леглото.

— Трябва да поканим един или двама души…

— Но, мамо… — Изабел се опита да й възрази с предупредителен тон, но Тапи дори не й обърна внимание. Може би защото беше толкова щастлива, Изабел нямаше сърце да продължи с протестите си.

— … Просто малко парти за вечеря. Кога мислиш, че трябва да го направим? Неделя вечерта? Не, няма да е добре, защото Антъни ще трябва да тръгне обратно за Единбург. Трябва да бъде утре вечер. Ще кажеш на госпожа Уоти, нали Изабел? Може би мъжът й ще уцели някой гълъб или още по-добре яребица. Или господин Рийки ще успее да ни достави малко скариди.

— Ще се погрижа за това — обеща Изабел — при едно условие, — че ти няма да организираш нищо сама.

— Не, разбира се, че няма, не бъди толкова глупава. Трябва да позвъниш на господин и госпожа Краутър. Ще поканим Анна и Браян Стодарт от Ардмор. Те познават Роуз отпреди, а ще бъде и хубаво за Анна да прекара една вечер навън. Нали не мислиш, че времето е прекалено кратко, за да ги уведомим, Изабел? Ще трябва да им обясниш, иначе може да си помислят, че сме много невъзпитани…

— Те ще разберат. Изобщо няма да помислят, че сме невъзпитани.

Господин Краутър беше презвитерианският свещеник на Тарбоул, а госпожа Краутър преподаваше в неделното училище на Джейсън. Момчето реши, че партито няма да е особено весело.

— Аз трябва ли да идвам? — попита той.

Тапи се разсмя.

— Не и ако не искаш.

Джейсън въздъхна.

— Искам да довършиш приказката.

Тапи започна да чете отново, а Изабел отиде да телефонира и да се съвещава с госпожа Уоти. Тъкмо когато Тапи стигна до последния пасаж, с картинката на Хунка Мунка с лопатата за смет и метлата, сестра Маклиод влезе в стаята. Тя измъкна Джейсън от леглото с големите си ръце, шумолейки с колосаните си дрехи, и добродушно го побутна към вратата на стаята, като едва му даде възможност да целуне баба си за лека нощ.

— Не искаш да уморяваш баба си, нали! — строго каза тя. — И какво ще каже доктор Кайл, ако дойде тук сутринта и я завари ни жива, ни умряла? Просто не искам да си го представям!

Джейсън, който понякога бе подслушвал как доктор Кайл избухва от нещо, което го е ядосало, можеше много добре да си представи как ще реагира, но реши да го остави за себе си.

Той излезе бавно през вратата, без да се сърди на сестрата, защото беше много мило, че тя полага усилия Тапи да се оправи, но все пак му се искаше да не е винаги толкова припряна и се чувстваше онеправдан и обиден. Насочи се към банята, за да си измие зъбите и докато ги четкаше, си спомни, че утре е събота и няма да ходи на училище. И Антъни щеше да си дойде. Може би той ще му направи лък и стрели. Това му повиши настроението и Джейсън най-накрая отиде в леглото.

 

 

Когато в имението Ардмор иззвъня телефонът, Анна Стодарт беше в градината. Имаше някаква особена магия навън през този час, между дневната светлина и мрака, и особено по това време на годината, когато вечерите се проточваха, а здрачът натежаваше от носталгия по синьо-златните залези на лятото, които за жалост си бяха отишли.

Беше приятно да влезеш вътре по чаено време, да спуснеш завесите и да седнеш до огъня, забравяйки за ароматите и звуците отвън. Но тогава се чуваше шумоленето на вятъра по прозорците, или писък на чайка, или приливът, шепотът на морето, и Анна си измисляше някакъв повод, слагаше си жакета и гумените ботуши, вземаше градинските ножици, свирваше на кучетата и излизаше отново навън.

Гледката от Ардмор към крайбрежието и островите беше поразителна. Вероятно затова бащата на Анна, Арчи Карстеърс, бе избрал това място за своето грандиозно гранитно имение. Всъщност, ако човек нямаше нищо против, че е на миля от градчето Ардмор (където бяха универсалният магазин с пощата, яхтклубът и още няколко сгради) и на шест мили от магазините на Тарбоул, това си беше прекрасно място за живеене.

Една от причините Анна да харесва именно тези моменти от вечерта бяха светлините. Точно преди мракът да се спусне, те се появяваха — сиянието на морето по крайбрежния път в подножието на големите планини, ограждащи вътрешността, подскачащите светлинки на рибарските лодки, топлото жълто от прозорците на отдалечените ферми. Уличните лампи на Тарбоул оцветяваха нощното небе с червеникаво златните си отражения, а отвъд тях Фернриг се простираше в морето като дълъг пръст, с кацналата на върха му къща, полускрита зад дърветата.

Но тази вечер не можеше да се види нищо. Сумрачната светлина бе скрита от ситния дъждец, от морето се чуваше звукът на морската сирена, която пускаха в мъгла, и Ардмор бе изолиран от лошото време, приличащ на къща, забравена на края на света.

Анна потрепери. Винаги й действаше успокояващо да вижда Фернриг отвъд тесния пролив. Фернриг означаваше Тапи Армстронг. За Анна Тапи бе мерило, живо доказателство за това, че човек може да живее пълноценно и полезно, обграден от семейство и приятели, никога да не се чувства объркан и да не губи самоувереност и очевидно да бъде напълно щастлив. На Анна винаги й се струваше, че Тапи е изживяла своя значителен живот — често пъти трагичен — праволинейно, без никога да се отклонява, без да се колебае, без да се предава.

Анна помнеше Тапи от малка, още когато беше срамежливо момиченце, единствено дете на възрастен баща, по-заинтересован от процъфтяващия си бизнес и от яхтените си приключения, отколкото от малката си дъщеря. Майката на Анна бе починала скоро след раждането й, затова момичето бе отгледано от бавачки и обиждано от връстниците си заради срамежливостта и значителното богатство на баща си.

Но Тапи никога не бе допускала Анна да се чувства глупава или грозновата. Тя винаги имаше време за нея — време да й поговори и време да я изслуша.

— Тъкмо отивам да садя луковици — ще каже Тапи и ще добави: — Ела да ми помогнеш и докато работим, ще си говорим.

От този спомен й се доплакваше. Тя се насили да го потисне, защото не можеше да понесе мисълта, че Тапи е болна, а още повече пък да си я представи умираща. Тапи Армстронг и Хю Кайл бяха най-добрите приятели на Анна. Браян й бе съпруг и тя го обичаше толкова много, че чак я болеше, но не й беше приятел и никога не го бе чувствала като такъв. Понякога се чудеше дали други женени двойки са приятели, но никога не се бе сближавала с някоя жена дотам, че да я попита и да разбере.

Късаше последните рози, бледи изваяния в мрака. Искаше да ги обере тази сутрин, но забрави и сега ги събираше, за да не ги попари първата слана. Усещаше студените стъбла в голите си ръце и докато опипваше храстите в сумрака, убоде палеца си на едно трънче. Ароматът на розите бе слаб и някак стар, сякаш те вече бяха умрели и всичко, което бе останало от летния им блясък, бе миризмата.

Когато отново се появят новите пъпки, а после и цветовете — помисли си тя, — бебето ще е тук.

Тази мисъл трябваше да я изпълва с щастливо очакване, но по-скоро беше нещо като магическо заклинание, като почукване на дърво. Тя не биваше да мисли, че и това бебе ще умре, или че изобщо няма да се роди. Беше й отнело толкова много време, за да забременее отново. След пет години тя почти бе загубила всяка надежда. Но сега семенцето на живота беше вътре в нея и растеше с всеки изминал ден. Тя вече действаше по план — плетеше едно малко пуловерче, свали старото ракитово кошче от тавана, а следобед държеше краката си нависоко така, както Хю й бе казал да прави.

Следващата седмица щеше да отиде в Глазгоу да си купи повечко скъпи дрехи за бременни и да си направи косата. Една жена е най-красива, когато е бременна — поне така твърдяха списанията — и изведнъж Анна видя себе си в нова светлина — като романтична, женствена, обичана и обгрижвана жена.

Старомодните думи я стреснаха. Обичана и обгрижвана. Те сякаш се отнасяха до някакво далечно минало. Но сега, когато бебето бе на път, вероятно имаше истинска причина да се чувства обнадеждена.

Браян винаги бе искал да има дете. Всеки мъж иска син. Загубата на предишното бебе беше само по вина на Анна. Тя се тревожеше прекалено много и се разстройваше твърде лесно. Но този път щеше да бъде различно. Тя бе по-възрастна, по-зряла, не толкова взискателна към себе си. Нямаше да загуби това дете.

Беше вече почти тъмно и доста студено. Тя отново потрепери. Чу, че вътре започна да звъни телефонът. Помисли, че Браян вероятно ще отговори, но все пак се обърна към къщата и тръгна през градината по влажната трева, по хлъзгавите каменни стъпала, по хрущящия чакъл и мина през портичката.

Телефонът продължи да звъни. Браян все още не се беше появил. Тя остави розите и без да си дава труд да свали гумените ботуши мина през салона и отиде до ъгъла под стълбището, където преди много години, когато баща й бе строил къщата, бе решил, че е най-подходящото място за това досадно устройство. Сега в Ардмор имаше и други телефони — в гостната, в кухнята и до леглото на Анна и Браян — но този бе останал в малкото сбутано ъгълче.

Тя вдигна слушалката.

— Дом Ардмор.

— Анна, Изабел Армстронг се обажда.

Анна се скова от страх.

— Добре ли е Тапи?

— Да, да. Изглежда по-добре и апетитът й се оправи. Хю ни намери медицинска сестра, госпожа Маклиод от Форт Уилям, и тя се чувства чудесно у нас. Мисля, че Тапи много я харесва.

— Какво облекчение!

— Анна, ще ви бъде ли възможно двамата с Браян да дойдете на вечеря утре? Знам, че е доста изненадващо, но Антъни си идва у дома за уикенда и ще доведе и Роуз. И разбира се, първото нещо, за което Тапи се сети, беше да организира парти.

— Много ще ни бъде приятно да дойдем! Но това няма ли да натовари прекомерно Тапи?

— Тапи няма да присъства, но тя планира цялата работа. Знаеш я каква е. И иска специално ти и Браян да дойдете.

— С удоволствие. В колко?

— Около седем и половина. И не се обличайте много официално, ще бъдем просто семейството и може би, семейство Краутърс…

— Ще бъде забавно.

Те си поговориха още малко, после затвориха. Изабел не бе казала нищо за бебето, защото не знаеше. Никой, освен Браян и Хю не знаеше. Анна не искаше да казва на никого. Страхуваше се, че ако хората научеха, може би нямаше да успее да го износи.

Излезе от малкото ъгълче и започна да си сваля ботушите и якето. Помнеше Роуз Шустър и майка й. Помнеше лятото, когато бяха отседнали в Крайбрежната къща, защото това бе лятото, в което Анна бе загубила бебето си. Памела Шустър и дъщеря й бяха част от този кошмар, макар да не беше по тяхна вина, а само по нейна.

Спомни си, че макар госпожа Шустър да бе прекомерно изискана и дори префинена, дъщеря й притежаваше някаква младежка буйност, граничеща с непристойност. Техният блясък бе оставил безмълвна стеснителната Анна. Така и не бяха намерили обща тема на разговор. Всъщност след няколко кратки реплики те изобщо спряха да я забелязват.

Но и двете харесаха Браян. Възхищаваха му се, а той сияеше в най-добрата си светлина, бе забавен и очарователен, а остроумието му не отстъпваше на нито една тяхна шега. Анна, горда с младия си атрактивен съпруг, бе доволна да заеме второто място и да мине на заден план. Чудеше се дали Роуз се е променила, дали обстоятелството, че е сгодена за толкова мил младеж като Антъни, е изгладило някои от острите черти на характера й.

Сега тя се ослуша, чудейки се къде ли би могла да намери Браян. Къщата бе тиха. Отиде до вратата на гостната, отвори я и завари Браян да чете вестник „Скотсман“, изтегнат на креслото до запалената камина в светлата и топла стая. Чашата с уиски стоеше съвсем близо до ръката му.

Той смъкна вестника при появата й и я погледна над него. Телефонът стоеше на масата до него.

— Не чу ли телефона?

— Да. Но си помислих, че е за теб.

Тя не отговори. Дойде до камината и протегна студените си ръце към пламъците, за да се стопли.

— Беше Изабел Армстронг.

— Как е Тапи?

— Изглежда, че е добре. Наели са медицинска сестра. Искат утре да отидем на вечеря във Фернриг. Казах, че може да отидем.

— От моя страна няма проблем.

Той понечи да се върне към вестника си и Анна побърза да продължи разговора.

— Антъни се прибира у дома за уикенда.

— Това ли е поводът за празненството?

— Ще доведе Роуз със себе си.

Последва дълго мълчание. После Браян смъкна вестника, сгъна го и го положи на скута си.

— Роуз? — каза той.

— Роуз Шустър. Помниш я. Той е сгоден за нея.

— Някой каза, че тя е в Америка.

— Очевидно не.

— Имаш предвид, че тя ще дойде във Фернриг за уикенда?

— Точно това ми каза Изабел.

— Не може да бъде! — каза Браян. Той изправи гръб, пусна вестника на постелката пред камината и посегна към чашата си, надигна я, пресуши я, стана от креслото си и отиде до масичката с напитки, за да я напълни отново.

— Бях навън да обера розите. — Сифонът за сода зашумя в чашата на Браян. — Вали. Ще падне мъгла.

— Струва ми се, че е рано.

— Страхувах се да не ги попари сланата.

С чашата в ръка Браян се върна до камината, застана до нея и се загледа в пламъците.

Анна се изпъна. Над полицата на камината имаше огледало и отраженията им се взираха в тях съвсем леко изкривени — мъжът, строен, и тъмен, с ясно изписани вежди като че ли някой художник ги бе изрисувал с туш, и жената, нисичка, стигаща едва до рамото му, трътлеста и невзрачна. Очите й бяха поставени близо едно до друго, носът й бе прекалено голям, косата й, нито кестенява, нито руса, се беше накъдрила от влагата на мъглата.

Анна бе убедена в представата си, че началната бременност я е разкрасила, но отражението й я порази. Коя беше тази личност, която се взираше в нея от пожълтялото огледало? Коя бе тази личност, тази непозната, застанала до красивия й съпруг?

Отговорът както винаги беше очевиден. Невзрачната Анна. Това някога беше Анна Карстеърс, това сега е Анна Стодарт. И нищо никога нямаше да я промени.

 

 

Отчитайки спешността на пътуването на Антъни до Лондон, драмата от техния сблъсък и нейното решение да го придружи, Флора си представяше, че в Единбург те веднага ще скочат в колата му и ще отпрашат с пълна газ, или както там се казва, до Фернриг.

Но сега, когато бяха тук, Антъни целият се промени. Като мъж, който се прибира у дома и надява стар халат и чифт удобни чехли, той се отпусна, забави темпо и явно вече не бързаше толкова много да стигне до Фернриг.

— Добре ще е да хапнем нещо — предложи той, след като намериха колата му, натовариха куфара на Флора в багажника и се настаниха вътре.

Тя го погледна изненадано.

— Нещо за ядене?

— Да. Не си ли гладна? Аз съм.

— Но ние ядохме в самолета.

— Това не е ядене. Това е пластмасова закуска. А и аз имам фобия от студени аспержи.

— Но не искаш ли да стигнеш вкъщи възможно най-бързо?

— Ако тръгнем сега, ще пристигнем в четири сутринта. Къщата ще е заключена и ще трябва или да седим отвън три часа, или да събудим някого и без съмнение ще вдигнем на крак цялото домочадие. — Той запали двигателя. — Ще отидем до Единбург.

— Но вече е късно. Ще намерим ли нещо отворено в този час?

— Разбира се, че ще намерим!

Отидоха до Единбург и Антъни я заведе в малък клуб, в който той самият членуваше. Пийнаха и им сервираха великолепна вечеря, а после и кафе. Прекараха много приятно и спокойно — в пълно несъответствие със ситуацията. Беше почти полунощ, когато най-сетне излязоха отново навън. Утринният вятър бе стихнал и улиците на Единбург блестяха в черно от лекия студен дъждец.

— Колко време ще пътуваме? — попита Флора, когато седнаха отново в колата, затегнаха коланите и потеглиха.

— Около седем часа в този дъжд. Най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да поспиш.

— Не ме бива много в спането в коли.

— Винаги можеш да опиташ.

Но Флора не заспа. Беше твърде развълнувана, твърде напрегната и вече леко се бе разколебала за решението си. Чувстваше се ужасно зле от мисълта, че е съборила мостовете зад себе си, че вече е тръгнала по този път и че няма какво да направи, за да промени нещата. Ако нощта бе хубава и ясна, вероятно би могла да успокои нервите си като наблюдава природата или като чете маршрута по картата. Но дъждът не спираше и не спираше и не можеше да се види нищо, освен черния, мокър, пронизван от фаровете на колата криволичещ път, който се издигаше, за да ги посрещне с поредица от безкрайни завои, а после се спускаше в мрака, докато гумите свистяха по влажния асфалт.

И все пак, докато пътуваха, можеха да почувстват природата въпреки мрака и непроницаемата мъгла. Ставаше все по-пусто, все по-безлюдно и все по-рядко срещаха малки провинциални градчета. Минаха покрай продълговато блещукащо езеро и когато то остана зад тях, пътят започна да се издига все по-нагоре, извивайки се по склона на стръмен скат.

През полуотворения прозорец нахлуваше мирис на торф и пирен. Антъни неведнъж беше принуден да скача на спирачките, като не пропускаше да измърмори и някоя ругатня под носа си, защото фаровете на колата осветяваха някоя заблудена овца, която най-необезпокоявано вървеше по пътя.

Флора усещаше планините — не малките възвишения и познатите каменни грамади на Корнуол, а истински планини, високи, стръмни, издигащи се нагоре с остри върхове, образуващи дълбоки дерета и самотни долчинки, над които пътят се извиваше като серпентина. В канавките имаше папрат, блестящ на дъжда. Въпреки звука от двигателя на колата, постоянно се долавяше шум от течаща вода, който от време на време се превръщаше в плющене на водопад, изливащ се от далечна, невидима скална тераса върху камъните в крайпътен поток.

Зората изгря толкова постепенно в това влажно сиво време, че Флора почти не я забеляза. Мракът просто неусетно избледня, така че вече беше възможно да видят белите проблясъци на сгушените в хълмовете фермерски къщи и смътните очертания на стадата с овце, без да има опасност да се блъснат в тях.

През нощта по пътя нямаше почти никакъв трафик, но сега започнаха да се разминават с големи камиони, които ръмжаха с дизеловите си двигатели. Те вдигаха вълни от кална вода, които се плискаха върху предното стъкло на колата.

— Откъде се появиха така изведнъж? — попита Флора.

— Идват оттам, накъдето ние отиваме — каза й Антъни.

— Фернриг?

— Не. Тарбоул. Градчето ни беше незначително рибарско селище, но сега е голямо риболовно пристанище.

— Къде отиват всички тези камиони?

— Единбург, Абърдийн, Фрейзърбург — навсякъде, където могат да продават херинга. Раците пък карат до Престуик и от там летят направо за Ню Йорк. Скаридите заминават за Лондон. Солената херинга отива в Скандинавия.

— В Скандинавия нямат ли си своя херинга?

— Рибата в Северно море е изловена. Ето затова Тарбоул се разви така и сега сме много проспериращи. Всички рибари имат нови коли и цветни телевизори. Джейсън ходи на училище с техните деца и те го презират, защото във Фернриг нямаме цветен телевизор. Това много го тормози.

— На какво разстояние е Тарбоул от Фернриг?

— Около шест мили.

— Как ходи на училище всеки ден?

— Кара го Уоти, нашият градинар. Той би искал да ходи с колело, но Тапи не му позволява. И е права. Той е само на седем и тя живее в страх, че може да го сполети някакъв инцидент.

— От колко време живее с Тапи?

— До този момент — една година. Не знам колко още ще остане. Предполагам, че зависи от работата на Торквил.

— Липсват ли му родителите?

— Да, разбира се. Но Персийският залив наистина не е място за момче на неговата възраст. А и Тапи искаше той да остане при нея. Не й харесва къщата без малко момче, което да прави бели и да обръща всичко с главата надолу. Във Фернриг винаги е имало по някое малко момче. Мисля, че това е една от причините Тапи да изглежда без възраст. Никога не е имала време да остарее.

— А Изабел?

— Изабел е светица. Тя е човекът, който ще се погрижи за теб, когато си болен, ще ти помогне, когато ти е лошо, и ще стане посред нощ, за да ти донесе вода.

— Никога ли не се е омъжвала?

— Не, никога. Мисля, че войната има нещо общо с това. Била е много млада в началото, а в края всичко, което е искала, е било да се върне да живее във Фернриг. А Западна Шотландия не е точно място, което гъмжи от приемливи ергени. Имаше един кандидат, но той беше фермер с единственото намерение да си купи имот на остров Ейг. Направи грешката да заведе Изабел да го види. По пътя я хванала морска болест, а когато стигнала там, валяло непрестанно през целия ден. Фермерската къща била много примитивна, с външна тоалетна в края на градината. По пътя обратно към къщи отново я хванала морска болест, а след това техният романс напълно естествено замря. Всички ние много се зарадвахме. Никак не го харесвахме. Имаше яркочервено лице и вечно говореше как щял да води прост живот. Ужасна скука.

— А Тапи хареса ли го?

— Тапи харесва всеки.

— А мен ще ме хареса ли?

Антъни извърна леко глава и удостои Флора с усмивка, която бе едновременно съучастническа и печална. Всъщност това не беше точно усмивка.

— Тя ще хареса Роуз — каза той.

Флора още веднъж потъна в мълчание.

 

 

Просветля и дъждът премина в лек, носещ се на талази ръмеж, от който се долавяше мирис на море. Пътят слизаше надолу през просеки от гранитни скали с розови оттенъци, покрай скатовете на хълмовете, обрасли с лиственица и ели. Минаваха през малки селца, събуждащи се бавно за новия ден, и покрай вътрешни езера, чиято тъмна вода потрепваше, докосната от западния вятър. С всеки завой на пътя се откриваше нова, великолепна гледка и когато накрая стигнаха до морето, Флора осъзна къде е едва когато видя солените вълни, разбиващи се в зеленясалите скали на един тесен морски залив.

Няколко мили караха по брега. Флора видя руините на един замък, с прорасла по стените му трева, която бе почти опасана от овцете, горичка от сребристи брези, чиито листа бяха придобили цвета на излъскани медни монети, ферма с овчи кошари и лаещо куче. Всичко беше уединено и красиво.

— Много е романтично — каза тя. — Каква изтъркана дума, но е единственото, което мога да измисля. Това е романтична страна.

— Именно по тази причина е страната на Бони принц Чарли^[1]. Потънала в традиция и носталгия. Родина на хиляди изгубени каузи, на дълги години изгнаничество и обезлюдяване, и на всички онези солидни шотландски жени, толкова независими и толкова способни!

— Няма ли да ти е по-приятно да живееш тук? Имам предвид през цялото време?

— Трябва да си изкарвам прехраната.

— Не можеш ли да я изкарваш тук?

— Не и като експерт-счетоводител. Бих могъл да бъда рибар. Или доктор като Хю Кайл. Той се грижи за Тапи и е живял тук почти през целия си живот.

— Сигурно е щастлив човек.

— Не — каза Антъни. — Не мисля, че е щастлив.

 

 

Пристигнаха в Тарбоул в шест и половина, минаха по стръмен хълм надолу към малък пристан, вече опразнен от големите рибарски камиони, и се насладиха на тишината, която скоро бе нарушена от лодките, идващи с нощния улов.

Тъй като бе доста рано, Антъни подкара колата по пътя надолу към пристанището и паркира пред дървена барака, чиято фасада бе обърната към кея, крановете и помещенията за опушване на риба.

Когато слязоха, ги преряза остър студ, а въздухът беше наситен с мирис на море, насмолени въжета и риба. На вратата на бараката имаше надпис: Санди Саутър, Чай, кафе, закуски, а от замъглените прозорци се процеждаше топла жълта светлина.

Влязоха вътре и се изкачиха по стъпала, направени от стари каси за херинга. Беше много топло и миришеше на хляб и пържен бекон, а зад тезгяха една пълна жена с престилка на цветя вдигна поглед от самовара, видя Антъни и грейна в усмивка.

— Антъни Армстронг! Мили боже! Откъде изникна така изведнъж?

— Здрасти, Ина. Идвам си у дома за уикенда. Можеш ли да ни предложиш нещо за закуска?

— О, разбира се. Сядайте. Чувствайте се като у дома си. — Тя погледна покрай него към Флора, чиито очи блестяха от интерес. — А тази млада дама, която си довел с теб? Чухме, че ще се жениш?

— Да — каза Антъни, хвана ръката на Флора и я придърпа напред. — Това е Роуз.

Това беше първият път. Първата лъжа. Първото препятствие.

— Здравейте — каза Флора и някак ей така, съвсем лесно първото препятствие остана зад нея.