Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (2)

Втора глава
Марша

— Трябва да се прибираме — каза Роналд Уоринг може би за пети път.

— Знам — за пети път се съгласи дъщеря му Флора, замаяна от слънцето и уморена от плуването, но никой от двамата не помръдна. Тя беше кацнала на полегатата повърхност на една гранитна скала и се взираше в кристално сините дълбини на огромния естествен скалист басейн, в който плуваха всяка вечер. Слънцето, плъзгащо се надолу по небосклона, изливаше последната си топлина върху лицето й. Бузите й още бяха солени от морето, а мократа й коса бе прилепнала по врата й. Тя седеше с ръце обвити около краката си, опряла брадичка на коленете си, присвила очи срещу замайващата яркост на морето.

Беше сряда, поредният прекрасен ден в края на лятото. Или септември се считаше официално за есен? Флора не помнеше. Тя знаеше само, че в Корнуол лятото има очарователния навик да се проточва далеч след края на сезона. Тук долу, заслонени от скалите, не усещаха никакъв ветрец и каменните грамади, попили слънчевите лъчи, все още бяха топли на допир.

Приливът започна. Първите струйки вода започнаха да се процеждат между двете обрасли с миди скали и да се изливат в басейна. Скоро струйките щяха да се слеят в поток и огледалната повърхност на водата щеше да се начупи от дългите атлантически вълни. Накрая водата ще погълне скалите, а басейнът ще изчезне и ще се скрие, докато следващият отлив не го освободи отново.

Тя не можеше да си спомни колко пъти бяха седели така заедно, точно както сега, омаяни от прелестта на нахлуващия септемврийски прилив. Но тази вечер беше даже още по-трудно да се откъснат от гледката, защото беше последна. Щяха да се изкачат по скалната пътека, да спират от време на време, както правеха винаги, и да поглеждат назад към океана. Ще поемат по пътя, който минаваше през полетата и водеше до вила „Тюлен“, където ги чакаше Марша, с гозба в печката и цветя на масата. А след вечерята Флора щеше да си измие косата и да довърши опаковането на багажа си, защото утре се връщаше в Лондон.

Всичко бе планирано. Това беше нещо, което Флора трябваше да направи, но точно в момента тя просто не можеше да понесе тази мисъл. Първо, защото винаги й беше страшно неприятно да се разделя с баща си. Тя погледна към него, застанал на скалата, малко под нея, слаб и загорял, опънал дългите си голи крака. Носеше чифт вехти шорти и много стара риза, тук-там позакърпена, с навити до лактите ръкави. Видя оредялата му коса, разрошена от плуването, издадената линия на челюстта му, когато обърна глава, за да погледне кормораните, докосващи едва-едва повърхността на водата.

— Не ми се иска да заминавам утре — каза Флора.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Тогава недей.

— Трябва. Знаеш го. Трябва да се върна в реалния свят, да продължа живота си и отново да стана самостоятелна. Твърде дълго си бях у дома.

— Иска ми се да останеш завинаги.

Тя потисна внезапно появилата се буца в гърлото си.

— Не трябва да говориш такива неща. Трябва да бъдеш суров и да не проявяваш сантименталност. Трябва да избуташ твоето малко пиленце от гнездото.

— Сигурна ли си, че не заминаваш заради Марша?

Флора беше честна.

— Да, до известна степен, но не това е истинската причина. Всъщност аз я обожавам, знаеш го. — Когато баща й не се усмихна, тя реши да го обърне на смях. — Е, добре тогава, тя е типичната зла мащеха. Това брои ли се за причина? И аз ще избягам, преди да се озова заключена в мазето с плъховете.

— Винаги можеш да се върнеш тук. Обещай ми, че ще се върнеш, ако не си намериш работа или ако нещата не се наредят.

— Лесно ще си намеря работа и всичко ще се нареди.

— Все пак искам обещание.

— Имаш го. Но ти сигурно ще съжаляваш, ако се появя на прага ти само след седмица. А сега — тя вдигна хавлията си и чифт износени еспадрили — трябва да се прибираме.

 

 

В началото Марша отказваше да се омъжи за бащата на Флора.

— Не можеш да се ожениш за мен. Ти си старши преподавател по класически науки в почтена хуманитарна гимназия. Трябва да се ожениш за някоя тиха, порядъчна дама с филцова шапка, която ще знае как да се отнася с учениците ти.

— Аз не харесвам тихи, порядъчни дами — каза й той леко раздразнен. — Ако ги харесвах, щях да се оженя за някоя матрона още преди години.

— Просто не се виждам като госпожа Роналд Уоринг. Някак си не върви: „Драги ученици, госпожа Уоринг ще връчи сребърната купа за висок скок“. И ето ме мен — препъвам се, забравила какво искам да кажа, най-вероятно ще изпусна купата или ще я дам на погрешното момче.

Но Роналд Уоринг беше мъж, който знаеше какво иска и продължи да настоява и да я ухажва, докато накрая я убеди. Те се ожениха в началото на лятото в малка каменна църква, стара и миришеща на плесен досущ като пещера. Марша бе облечена в прелестна смарагдовозелена рокля, с огромна сламена шапка с мека периферия, като на Скарлет О’Хара. За първи път и Роналд Уоринг бе изряден и всичко му бе на място — от чорапите, които подхождаха по цвят на костюма, до стегнато завързаната вратовръзка, която не се плъзгаше надолу, за да открие горното копче на ризата. Флора си мислеше, че са чудесна двойка. Тя им бе направила няколко снимки на излизане от църквата, когато пъргавият морски бриз се заигра с периферията на булчинската шапка на Марша и вдигна оредяващата коса на младоженеца нагоре като перчем на какаду.

Марша бе родена и израсла в Лондон и някак си бе достигнала до четиридесет и две годишна възраст, без да се омъжи — според Флора по-вероятно, защото никога не бе намерила време. Беше започнала кариера в театрална школа като ученичка, завършила като гардеробиерка на провинциална трупа и от това неблагоприятно начало се бе носила весело през живота, рикоширайки от едно неочаквано занимание към друго, а последната й работа бе управител на магазин в Брайтън, специализиран в продажбата на арабски плетени изделия, както ги наричаше Марша.

Макар Флора да бе приела веднага Марша и да бе насърчавала неистово връзката с баща й, тя хранеше известни съмнения относно домакинските й способности. В крайна сметка никое момиче не иска да обрече баща си да се препитава с готови пайове, замразени пици и супа в тенекиени кутии до края на живота си.

Но и по този въпрос Марша успя да ги изненада. Тя се оказа отлична готвачка и ентусиазирана домакиня и дори бе развила някои неподозирани таланти в градинарското изкуство. Зеленчуците вече растяха в спретнати войнишки редици. Цветята разцъфтяваха под нейните грижи и големият подпрозоречен перваз над кухненската мивка бе окичен с два реда саксии със здравец и циганчета, които тя сама бе отгледала.

Тази вечер, докато се изкачваха по пътеката нагоре по скалите и през хладните, сенчести поля, Марша, която ги бе наблюдавала от кухненския прозорец, излезе да ги посрещне. Носеше зелени панталони и памучна блуза, изкусно избродирана от ръцете на някоя селянка, а последните слънчеви лъчи палеха пламъци в ярката й коса.

Като я зърна, Роналд Уоринг вирна глава от удоволствие и стъпките му се ускориха. Флора изостана зад него, мислейки си, че има нещо наистина специално в тези двама души на средна възраст, които бяха свързани не само от обич, а и от страст, и сега, когато се срещнаха на средата на поляната и се прегърнаха без задръжки или срам изглеждаха така, сякаш са се видели след многомесечна раздяла. Може би се чувстваха точно така. Бог беше свидетел, че те се бяха чакали достатъчно дълго.

 

 

Марша закара Флора на гарата следващата сутрин, за да хване влака за Лондон. Фактът, че можеше да го направи, бе източник на голяма гордост и удовлетворение за нея. Защото въпреки възрастта си тя бе пропуснала не само брака, но и да се научи да кара кола.

Когато я питаха защо, тя си имаше няколко извинения, за да обясни пропуска. Умът й не беше технически устроен и не разбираше от механика, никога не бе притежавала кола, а и обикновено наоколо все имаше някой, който да я вози. Но сега, след като се омъжи за Роналд Уоринг и се озова откъсната от света в малката корнуолска вила посред нищото, моментът очевидно бе дошъл.

Сега или никога, каза си Марша и започна да взема уроци по шофиране. После — изпити. Три пъти. Първия път я скъсаха, защото прекара предните колела на колата през палците на един полицай. Втория път — защото, докато паркираше назад на тесен паркинг, по невнимание блъсна детска количка. Нито Флора, нито баща й можеха да си представят, че Марша ще има сили и кураж да опита трети път, но я бяха подценили. Тя го направи и накрая издържа изпита. Затова, когато съпругът й изрази съжаление, че не може да откара дъщеря си на гарата, за да хване влака за Лондон, защото трябва да присъства на някаква образователна конференция, Марша бе в състояние да каже: „Няма проблеми. Аз ще я закарам“.

В известен смисъл Флора се почувства облекчена. Тя мразеше сбогуванията, превръщащи се по неизбежност в емоционален изблик при звука на влаковата свирка. Знаеше, че ако баща й бъде там, ще се разплаче на рамото му, което ще направи раздялата по-трудна и за двамата.

Беше още един топъл и безоблачен ден, небето бе синьо, орловата папрат преливаше в златисти оттенъци. Във въздуха имаше някаква особена, искряща прозрачност, в която и необикновените обекти изглеждаха като изрязани от кристал. Марша, чиито мисловни процеси бяха много лесно предвидими, започна да пее весела песничка с приятния си глас. „О, каква хубава сутрин, о, какъв хубав ден…“ После изостави пеенето и се наведе, за да потърси чантичката си, което означаваше, че иска цигара. Колата съответно зави опасно към бялата осова линия, прекоси я, тръгна в насрещното платно на пътя, затова се наложи Флора да се намеси.

— Аз ще ти я дам — бързо каза тя, намери чантичката и извади цигара, докато Марша върна колата в правилния курс. После пъхна цигарата в устата й, поднесе запалката, за да може тя да държи и двете си ръце на волана.

След като запали цигарата, Марша продължи с песничката:

„Колко хубаво се чувствам, всичко ще е…“

Тя отново спря да пее и се намръщи.

— Скъпа, заклеваш ли се, че не се връщаш в ужасния Лондон заради мен?

Този въпрос бе задаван всяка вечер по няколко пъти на регулярни интервали през последните седем дни. Флора пое дълбоко дъх.

— Не. Казах ти, не. Просто събирам нишките на живота си, за да го продължа оттам, откъдето го оставих преди година.

— Не мога да се отърва от чувството, че те изхвърлям от дома ти.

— Е, не е така. И все пак ти можеш да погледнеш на ситуацията от моята гледна точка. Като знам, че баща ми си е намерил свястна жена, която да се грижи за него, мога да си тръгна и да го оставя с чиста съвест.

— Бих се чувствала по-щастлива, ако знам какъв живот ще започнеш. Представям си те как ядеш боб от консерва в някаква боксониера.

— Казах ти! — каза Флора с тон, който не допускаше възражения. — Ще си намеря квартира, а докато търся, ще остана при приятелката ми Джейн Портър. Всичко е уредено. Момичето, което живее с нея, е на почивка с приятеля си и аз мога да ползвам нейното легло. А докато се върнат от ваканцията, ще съм си намерила и апартамент, и страхотна работа, и всичко ще бъде наред. — Но Марша продължаваше да гледа мрачно и тъжно. — Виж, аз съм на двайсет и две, не на дванайсет. И съм страхотен, ама страхотен стенограф. Няма защо да се тревожиш.

— Ух, добре де, но ако нещата не се наредят, обещай да ми се обадиш, и аз ще дойда и ще се погрижа майчински за теб.

— През целия си живот никога не съм била обсипвана с майчински грижи и мога да се справя и без това — каза Флора. — Съжалявам. Не исках да прозвучи толкова грубо.

— Изобщо не беше грубо, просто факт. Но нали знаеш, колкото повече мисля за това, толкова по-странно става.

— Не разбирам за какво точно говориш?

— За майка ти. Да остави теб и баща ти, а ти си била толкова малка! Искам да кажа, мога да си представя жена да изостави съпруга си. Е, не че мога да си представя някой да напусне милия Роналд — но да изостави бебе! Изглежда ми абсолютно нечовешко! Нима е възможно, след като си минала през всичко това, с бременността и с раждането на бебето и прочее, да не искаш да го задържиш?

— Аз съм доволна, че не ме е задържала. Не бих искала нищо да бъде различно. Изобщо не знам как се е справил татко, но не бих могла да имам по-прекрасно детство.

— Нали знаеш какво сме ние? Членовете, основатели на фен клуба „Роналд Уоринг“. Чудя се защо си е тръгнала? Твоята майка имам предвид. Друг мъж ли е имало? Не ми е удобно да го попитам.

— Не. Не мисля. Те просто са били несъвместими. Това е, което татко ми каза. На нея не й харесвало, че е неамбициозен училищен преподавател, а той не се интересувал от приеми и коктейли и весел светски живот. На нея не й харесвало, че е разсеян и потопен в работата си и че винаги изглеждал така, сякаш е облечен в парцален чувал. А той очевидно никога не е печелил достатъчно пари, за да поддържа стила на живот, който тя си е представяла с него. Намерих една нейна снимка, пред едно чекмедже. Много шик, много елегантна. Изглежда много скъпа. Нищо общо с татко.

— Трябва да е била твърда и бездушна като стомана. Чудно ми е как изобщо се е стигнало до там да се оженят?

— Срещнали са се на една ски ваканция в Швейцария. Татко е супер скиор — може би не го знаеш. Представям си, че са били заслепени от слънцето и снега и замаяни от опияняващия алпийски въздух. Или може би си е паднала по мъжествената фигура, която той е представлявал, докато се е спускал надолу по планинския склон. Всичко, което знам, е, че това се е случило и аз съм се родила, а после е приключило.

Вече бяха на главния път и приближаваха малката гара, където Флора щеше да хване лондонския влак.

— Надявам се — каза Марша, — че няма да ме помоли да карам ски с него?

— Защо не?

— Не мога — каза Марша.

— Това няма никакво значение за татко. Той те обожава точно такава, каквато си. Знаеш го, нали?

— Да — съгласи се Марша, — и не съм ли най-щастливата жена на земята? Но и ти ще бъдеш щастлива! Родена си под знака на Близнаци. Тази сутрин погледнах хороскопа ти и всички планети се движат в правилната посока, а ти ще извлечеш предимство от възможностите. — Марша беше голям спец по хороскопите. — Това означава, че в рамките на една седмица ще намериш суперработа и супер апартамент, вероятно и висок мургав мъж с мазерати. Нещо като пълен пакет с всичко необходимо.

— В рамките на една седмица? Не ми оставяш много време.

— Е, всичко трябва да се случи за седмица, защото следващия петък ще имаш нов хороскоп.

— Ще видя какво мога да направя.

Нямаше време за дълго сбогуване. Експресът спря на гарата за не повече от миг и веднага след като Флора и обемистият й багаж се озоваха във влака, началник-гарата тръгна по платформата, затръшна вратите и се подготви да надуе свирката. Флора се наведе от отворения прозорец, за да целуне вдигнатото нагоре лице на Марша, която имаше сълзи в очите и спиралата й се бе размазала.

— Звъни! Дръж ни в течение какво се случва.

— Ще звъня, обещавам!

— И пиши!

Нямаше време за повече. Влакът тръгна, набирайки скорост; платформата се изви. Флора махаше и малката гара и фигурата на Марша в сините панталони се смаляваха, докато накрая съвсем изчезнаха от погледа й, и тя, с коса разрошена върху лицето, затвори прозореца и се тръшна на седалката в ъгъла на празното купе.

Погледна през прозореца. Това беше традиция — да наблюдаваш как всичко се изплъзва надалеч, както беше традиция, когато пътуваш в обратна посока, да се навеждаш през прозореца при Форбърн, за да зърнеш познатите места.

Имаше отлив, пясъкът в естуара беше перлено кафеникав, тук-там нашарен от синьо, където големи локви от застояла вода отразяваха небето. В далечината имаше селце с бели къщи, проблясващи през дърветата, зад тях — дюни, за миг човек можеше да зърне дори океана, отвъд далечните бели пенести вълни при наносната ивица.

Железопътната линия се изви, отдалечавайки се от морето, и пред погледа й изникна тревистият нос, а океанът изчезна зад множеството крайбрежни бунгала. Влакът затрака по виадукта и премина през следващото градче, а после се появиха малки зелени долини, бели вили и градини, в които въжета с пране се издуваха и плющяха от буйния утринен вятър. Влакът профуча по железопътния прелез, при чиято спусната бариера чакаше един мъж с червен трактор и ремарке пълно с бали слама.

Те живееха в Корнуол откакто Флора бе навършила пет години. Преди това баща й бе преподавал латински и френски в много скъпа частна гимназия в Съсекс, но работата, макар и комфортна, бе доста скучна, а и той бе започнал да се изморява да води разговори, които да са приятни за облечените в палта от норки майки на своите разглезени повереници.

Тъй като бе прекарвал великденските си и летни ваканции в Корнуол, Роналд си мечтаеше да живее там, до морето. И затова, когато постът на старши преподавател във Форбърнската класическа гимназия се освободи, той веднага кандидатства за него, с което силно огорчи директора на частното училище, който чувстваше, че такъв интелигентен млад мъж е предопределен за по-добра участ от наливането на латински и френски в главите на синовете на фермери, магазинери и минни техници.

Но Роналд Уоринг беше непреклонен. В началото той и Флора живееха на квартира във Форбърн и нейните първи спомени от Корнуол бяха като за малко индустриално градче, заобиколено от ниски хълмове, надупчени от стари мини, които се простираха до хоризонта като множество счупени зъби.

Но щом се установиха и баща й навлезе в новата работа, той купи една кола втора ръка и в уикендите двамата обикаляха в търсене на по-подходящо място за живеене.

Накрая, следвайки насоките на агенция за недвижими имоти в Пензанс, те хванаха пътя от Сейнт Айвс към Лендс Енд, и след като на два пъти объркаха пътя, най-накрая се озоваха на стръмна, обрасла с къпини алея, която водеше право към морето. Завиха зад ъгъла, преминаха през ручей, който течеше направо през пътя, и стигнаха до вила „Тюлен“.

Беше студен, хапещ зимен ден. Къщата бе запусната, нямаше нито водопровод, нито канализация и когато накрая успяха да отворят издутата стара врата, се оказа, че вътре е пълно с мишки. Но Флора не се боеше от мишки, а Роналд Уоринг се влюби не само в къщата, но и в гледката, която предлагаше. Купи я същия ден и оттогава тя стана техен дом.

В началото съществуването им беше отчайващо примитивно. Каква битка беше със студа, мръсотията и глада! Но Роналд Уоринг, освен класически учен, беше и много общителен и обаятелен мъж. Ако влезеше в кръчма, без да познава никого, той бързо ставаше приятел поне с половин дузина хора до момента, в който излезеше от нея.

Така намери зидаря, който поправи оградата и построи наново падналия комин. Така срещна дърводелеца, господин Пинчър, и Том Робъртс, чийто племенник — водопроводчик — бе свободен през уикендите. Така се запозна с Артър Пайпър, а също и с госпожа Пайпър, която идваше с колело от селцето всеки ден в цялото си достолепие, за да мие съдовете, да оправя леглата и да наглежда Флора.

Когато Флора стана на десет години, за голямо нейно неудовлетворение, татко й я изпрати в пансион в Кент, където остана, докато навърши шестнайсет. После изкара курс по стенография и още един, в резултат на който взе сертификат „Кордон бльо“^[1].

Работи известно време като готвач в Швейцария (през зимата) и в Гърция (през лятото). След като се върна в Лондон, си намери работа като секретарка. Споделяше апартамент с приятелка, чакаше на опашка за автобус, пазаруваше в обедните почивки. Излизаше с безинтересни, бедни млади мъже, които учеха за счетоводители, или не чак толкова безинтересни и бедни млади мъже, които обмисляха да започнат свой бизнес. А през празниците хващаше влака до Корнуол, за да си почине, да помогне в пролетното почистване или да опече коледната пуйка.

Но в края на последната година, след един тежък грип и една неудачна любовна афера, тя се бе разочаровала от големия град, прибра се у дома за Коледа и й трябваше съвсем малко насърчаване, за да остане там. Беше чудесна година. Радваше се, че може да остане и да наблюдава как зимата отстъпва на особено красивата ранна пролет и как пролетта преминава в лято. Нямаше краен срок, нямаше отбелязан ден в календара, на който да трябва да стегне куфара и да се върне в голямата мелачка.

Всъщност, за да й минава времето и да спечели малко пари, се хващаше на временна работа, спокойна и обикновено забавна: береше нарциси за местен цветар, сервираше в едно кафене, продаваше кафтани на летните туристи, които изгаряха от желание да харчат пари.

Именно в магазина за кафтани тя за първи път срещна Марша и я покани във вила „Тюлен“ да пийнат по чашка. С радостно изумление бе наблюдавала внезапната симпатия, възникнала между Марша и баща й. Симпатия, която, както скоро стана ясно, не беше просто преходно увлечение.

От любовта Марша разцъфтя като роза, а бащата на Флора стана толкова загрижен за външността си, че дори отиде и си купи нови панталони, без някой да го кара да го направи. Докато връзката им се задълбочаваше и укрепваше, Флора тактично се опитваше да се оттегля — измисляше си извинения, за да не ги придружава в разходките до кръчмата надолу по пътя, и си намираше причини да излиза вечер, за да могат те да останат насаме във вила „Тюлен“.

Когато се ожениха, тя почти веднага започна да говори, че трябва вече да се върне в Лондон и да започне работа, но Марша я убеди да остане във вила „Тюлен“ поне за лятото. Тя отстъпи, но времето изтичаше. Това вече не бе животът на Флора и вила „Тюлен“ не бе нейният дом. Тя си обеща, че ще се върне в Лондон. Каза на Марша, че през септември ще остави тях, двете влюбени птички, насаме.

И ето че сега всичко бе свършено. Всичко бе в миналото. А бъдещето?

— Ти ще бъдеш щастлива — каза й Марша. — Родена си под знака на Близнаци и всички планети се движат в правилната посока.

Но Флора не беше сигурна. Тя извади от джоба на мантото си писмото, което бе пристигнало тази сутрин и което бе отворила и прочела, а после бързо го скри, преди Марша да попита за него. Беше от Джейн Портър.

„Мансфелд Мюс“ №8

Скъпа Флора,

Случи се най-ужасното и се надявам, че това писмо ще стигне при теб, преди да тръгнеш за Лондон. Бетси, момичето, с което живея, се е скарало с нейния приятел и след два дни в Испания се прибра у дома. Сега тя е тук, в апартамента, непрестанно плаче и явно чака телефонът да звънне, но това няма да се случи никога. Така че леглото, което ти бях обещала, не е свободно и макар че ще бъдеш добре дошла да спиш в спален чувал на пода в моята стая, цялата атмосфера е толкова отчайваща и Бетси е толкова непоносима, че не бих поканила и най-лошия си враг да сподели тези изживявания. Надявам се, че ще измислиш нещо, докато си намериш квартира. Страшно съжалявам, че те разочаровам така и се надявам да ме разбереш. Моля те, звънни ми, за да можем да поклюкарстваме на воля. Копнея да те видя отново и отново ти се извинявам. Съжалявам, но вината не е моя.

С много любов, Джейн

Флора въздъхна, сгъна писмото и го пъхна обратно в джоба си. Не бе казала нищо на Марша, защото в новата си роля на съпруга и майка бе развила тревожна склонност да прекалява с грижите. Ако беше разбрала, че Флора заминава за Лондон без място, където да отседне, вероятно нямаше да я пусне да тръгне. А след като веднъж вече бе взела решение, Флора чувстваше, че няма да понесе да отложи дори и само с още един ден заминаването си.

Сега трябваше да реши какво да прави. Имаше приятели, разбира се, но след изтеклата една година не беше сигурна къде са, какво правят, нито с кого живеят. Предишната й съквартирантка вече бе омъжена и живееше в Нортъмбърланд, а и нямаше никого, на когото да телефонира, ей така изведнъж, за да помоли за временен подслон.

Какъв порочен кръг! Не й се искаше да си наеме апартамент, преди да си намери работа, но щеше да бъде трудно да обикаля по агенции за недвижими имоти, без да има място, където поне да си остави нещата.

Накрая й хрумна идеята за „Шелбърн“, малкия старомоден хотел, в който бяха отсядали с баща й пътьом, при една от редките им ваканции в чужбина (вероятно отивайки на ски в Австрия, или на път към Прованса, където прекараха две седмици с един от езотеричните приятели на Роналд, който притежаваше разнебитена воденица). „Шелбърн“ не беше изискан и ако баща й бе отсядал в него, то със сигурност не беше и скъп. Ще се настани там за една нощ, а утре ще започне да търси работа.

Не беше кой знае какво велико решение, по-скоро компромисен вариант. А животът, както Марша обичаше да казва, е изтъкан от компромиси.

„Шелбърн“ беше реликва, като стара баржа, заседнал в застоялата вода, докато реката на прогреса си тече покрай него и го подминава. Разположен зад моста „Найтсбридж“, в тясна улица, която някога е била елегантна, той постепенно бе заприличал на джудже покрай новите луксозни хотели, офиси и жилищни блокове. И все пак се държеше като застаряваща актриса, която отказва да слезе от сцената.

Отвън бе съвременният Лондон — натовареният трафик, задръстванията, клаксоните на колите, ревът на самолетите, прелитащи в небето, търговецът, продаващ вестници на ъгъла, млади момичета с очертани с черен туш очи, клатушкащи се на обувките си с платформи.

Но влизането през бавно въртящите се врати на „Шелбърн“ беше като да пристъпиш във вчерашен ден. Нищо не се бе променило — нито палмите в саксиите, нито лицето на пиколото, нито дори миризмата, смесица от дезинфектант, паркетин и стайни цветя, която доста напомняше на болница.

Зад бюрото на рецепцията седеше същата тъжна жена в размъкната черна рокля. Би ли могла да е същата рокля? Тя вдигна поглед към Флора.

— Добър вечер, мадам.

— Имате ли на разположение единична стая само за тази нощ?

— Ще проверя…

Някакъв часовник тиктакаше. Флора чакаше, сърцето й се сви за момент. Но донякъде се надяваше отговорът да е не.

— … Да, мога да ви дам стая, но е в задната част на хотела и се боя, че…

— Няма проблем, вземам я.

— Ако можете да попълните регистрационната форма, аз ще кажа на пиколото да ви съпроводи до горе.

Но мисълта за дългия, спарен коридор и мрачната единична стая в края беше просто непоносима за Флора.

— Не веднага. Сега трябва да изляза… да вечерям. — Тя импровизираше наслуки. — Ще се върна около девет и половина. Не се притеснявайте за багажа ми. Просто ще го оставя тук във фоайето, докато се върна. После ще го взема.

— Както желаете, мадам. Но не искате ли да видите стаята?

— Не. Няма значение. Сигурна, съм, че е много приятна…

Имаше чувството, че се задушава. Всичко й изглеждаше ужасно старо. Взе си чантата и излезе, като продължаваше да ръси някакви извинения. Едва не се спъна в саксията на една палма, но най-сетне се озова на чист въздух.

След две-три съживяващи вдишвания се почувства по-добре. Беше прекрасна вечер, хладна, но ясна, с чисто синьо небе, надвиснало като арка над покривите, с няколко обагрени в розови нюанси облачета, носещи се безцелно, като балони. Флора пъхна ръце в джобовете си и тръгна из улиците.

След час се озова навътре в „Челси“, недалеч от „Кингс Роуд“. Малката улица й бе позната, обградена от очарователни къщи, сред които бяха пръснати малки магазинчета. Непознат й беше само малкият италиански ресторант, който се намираше на мястото на старата сарачница, за която Флора си спомняше, че бе с мръсни витрини, изпълнени с кучешки каишки, колани за багаж и абсурдни пластмасови ръчни чанти.

Името на ресторанта беше „Сепи“. Имаше каци, превърнати в саксии с лаврови дръвчета на тротоара, весел сенник на червени и бели райета и всичко бе покрито със свежа бяла варова мазилка.

В момента, в който Флора приближи до вратата, един мъж излезе, носейки малка маса, постави я на тротоара и сложи отгоре й карирана червено-бяла покривка. Влезе вътре и се върна с два малки сгъваеми метални стола и бутилка „Кианти“ в сламена оплетка и подреди всичко много старателно.

Вятърът подхвана покривката и я обърна. Мъжът погледна и видя Флора. Черните му очи я озариха със средиземноморска усмивка.

— Чао, синьорина!

Италианците са чудесни, реши Флора. Усмивката и поздравът му я накараха да се почувства като стар приятел, който той се радва да срещне отново. Нищо чудно, че италианците бяха такива успешни ресторантьори.

Тя се усмихна.

— Здравейте! Как сте?

— Фантастично. Но как иначе можеш да се чувстваш след такъв прекрасен ден? Като че ли съм се върнал в Рим! А вие приличате на италианско момиче, което е било на морето през цялото лято. Тенът. — Той целуна въздуха и разпери върховете на пръстите си. — Прекрасно!

— Благодаря. — Обезоръжена, тя замълча, макар да й се искаше да продължи този приятен разговор. През отворената врата на ресторанта се носеше миризма, от която устата й се напълни със слюнка — на чесън, червени домати и зехтин. Флора осъзна, че е прегладняла. Не беше обядвала във влака и откакто излезе от „Шелбърн“, бе извървяла няколко мили. Краката я боляха, а беше и жадна.

Погледна часовника си. Беше седем и половина.

— Отворено ли е?

— За вас винаги!

— Искам само омлет или нещо подобно — каза тя, приемайки комплимента.

— Вие, синьорина, може да получите всичко, което пожелаете…

Той застана настрани, замахна гостоприемно с ръка и след тази очарователна покана Флора влезе вътре. В ресторанта имаше малък бар, а зад него се простираше дълга тясна зала. По дължината на всяка стена бяха наредени пейки, тапицирани в релефен оранжев плат, изжулени чамови маси, свежи цветя и ярки карирани салфетки. По стените имаше огледала, подът бе постлан с рогозки. В дъното, съдейки по тракането, миризмите и надигащите се италиански гласове, които се носеха оттам, явно беше кухнята. Всичко бе страхотно и свежо, и след изтощителния ден Флора остана с приятното усещане, че е като у дома си. Поръча си светла бира и отиде да потърси дамската тоалетна, където изми мръсотията от ръцете и лицето си, полепнала във влака, и среса косата си. Като се върна в залата, младият италианец я чакаше, поставил запотената ледена чаша бира заедно с няколко чинийки с маслини и ядки на масичката, която предвидливо бе отдръпнал от стената, за да може тя да седне.

— Сигурна ли сте, че искате само омлет, синьорина? — попита той, докато Флора се настаняваше, след което отново дръпна масичката на място, над коленете й. — Имаме много хубаво телешко тази вечер. Сестра ми Франческа ще ви го приготви така, както не сте и сънували.

— Не, само омлет. Но може да сложите малко шунка в него. И може би зелена салата.

— Ще ви направя специален дресинг.

Досега заведението беше съвсем празно, но в този момент вратата се отвори, влязоха няколко клиенти и се настаниха на бара. Младият сервитьор се извини на Флора и отиде да ги обслужи, а тя остана сама. Отпи глътка от ледената бира и се огледа, чудейки се дали всяка заблудена дама, попаднала на това чудесно място, ще бъде посрещната със същата топлота. Всички говореха колко неприветлив е станал Лондон, колко надменни и груби са хората, колко са неотзивчиви. Беше много приятно да се убеди, че не е така.

Остави чашата на масата, вдигна поглед и улови отражението си в голямото дълго огледало на отсрещната стена. Избелялото синьо на дънковото й яке и оранжевото на седалката отзад бяха цветовете на Ван Гог. Колкото до нея самата… тя видя слабо момиче с характерни черти, тъмнокафяви очи и твърде голяма за лицето й уста. Имаше силен загар от корнуолското лято, кожата й сияеше, а косата й, с цвят на блестящ махагон, небрежно спусната до брадичката, се нуждаеше от добро подстригване. Към избелелите джинси и якето бе облякла бял пуловер с поло яка, а на врата си имаше златна верижка. Ръцете и китките й, показващи се от навитите маншети, бяха с дълги, тънки кости и загорели от слънцето също като лицето й.

Твърде дълго бях далеч от Лондон, помисли си тя. Този небрежен външен вид няма да ми помогне да си намеря работа. Трябва да се подстрижа. Трябва да си купя…

Вратата към улицата се отвори и затвори отново. Един момичешки глас извика Хай, Пиетро и в следващия миг новодошлата мина покрай бара и влезе в ресторанта като котка в позната среда. Без да погледне към Флора, тя спря до съседната маса, дръпна я, за да си направи място да седне, тръсна се на пейката със затворени очи и протегна крака.

Движенията й бяха толкова небрежни, почти арогантни, че Флора реши, че тя може би има роднински връзки с италианската фамилия, която притежаваше ресторанта. Братовчедка от Милано, вероятно, работеща в Лондон…

Но Хай, Пиетро? Не, разбира се, не е италианка, а американка, вероятно от нюйоркската рода на семейството.

Забавлявайки се с тази интригуваща възможност, но без да иска да се вторачва директно в нея, Флора премести леко поглед към отражението на момичето в огледалото отсреща. После го отклони. След това погледна отново толкова бързо, че косата й се люшна около врата. Съвършеният двойник, помисли си. Класически двойник.

Това беше тя самата.

Но не беше тя, защото там имаше две отражения.

Новодошлата, без да си дава сметка за хипнотизирания поглед на Флора, свали яркия копринен шарф от главата си, разтърси коса и посегна към чантата си от крокодилска кожа, извади цигара и я запали с кибритчето, поставено в пепелника на масата. Въздухът веднага се изпълни с аромат на силен френски тютюн. Тя протегна обутия си в ботуш крак, закачи масата с него и я придърпа към себе си. Наведе се напред, извивайки глава встрани от Флора и отново извика: „Хай, Пиетро!“.

Флора не можеше да откъсне очи от огледалото. Косата на момичето бе по-дълга от нейната, но блестеше в същия махагоново — кафяв цвят. Беше грижливо и претенциозно гримирана, но това само подчертаваше характерните черти и твърде голямата за лицето й уста. Очите й бяха тъмнокафяви, по гъстите мигли имаше спирала. Протегна се да дръпне пепелника към себе си и Флора видя блестящ, солиден пръстен и алени нокти, но ръцете й бяха стройни, с дълги тънки кости, и формата им беше досущ като на нейните…

Дори бяха облечени еднакво, с джинси и пуловери поло. Но пуловерът на другото момиче беше от кашмир, а якето, което доскоро стоеше на раменете й, а сега бе метнато настрани, беше от тъмна, блестяща кожа на норка.

Младият сервитьор, който бе обслужил клиентите на бара, се появи изведнъж като летен дъжд.

— Синьорина, съжалявам, но мислех, че…

После се закова на място, движенията му, думите му, гласът му замряха като стар грамофон, който никой не се бе сетил да навие.

— Е, и какво си мислеше — попита след малко момичето, което седеше на съседната маса. — Ти сигурно се досещаш, че имам нужда от питие.

— Но аз мислех, че… Аз мислех, че вече…

Той бе пребледнял силно. Тъмните му очи обходиха внимателно лицето на Флора. Младежът бе видимо толкова потресен, че Флора нямаше да се изненада, ако се прекръстеше или направеше някакъв зловещ средиземноморски жест, имащ за цел да го предпази от уроки…

— О, Пиетро, за бога…

Но посред този изблик на раздразнение тя погледна в огледалото и видя Флора, която също я гледаше в огледалото. Тишината сякаш продължи вечно. Накрая Пиетро я наруши.

— Това е изумително — едва чуто промърмори той. — Това е изумително.

Те отклониха поглед от огледалото, взряха се взаимно една друга в очите и сякаш отново гледаха в огледалото. Другото момиче се опомни първо.

— И аз бих казала, че това е изумително! — Но съвсем не звучеше така самонадеяна, както до преди малко.

А Флора изобщо не можа да каже нищо. Пиетро се намеси още веднъж.

— Но синьорина Шустър, когато влезе другата синьорина, аз помислих, че това сте вие. — Той се обърна към Флора. — Извинете! Сигурно сте си помислили, че съм прекалено фамилиарен, но аз всъщност ви обърках със синьорина Шустър, тя идва често, въпреки че не я бях виждал от известно време и…

— Не, просто реших, че сте много мил.

Момичето с дългата коса все още се взираше във Флора, тъмните й очи обхождаха лицето й сякаш беше експерт, оценяващ портрет.

— Вие изглеждате досущ като мен — каза тя най-сетне и звучеше малко раздразнено, сякаш това беше нещо оскърбително.

Флора се почувства длъжна да се защити.

— Е, и вие също изглеждате като мен — меко й каза тя. — Приличаме си като две капки вода. — И все още слисана, добави: — И мисля, че дори звучим еднакво.

Това незабавно бе потвърдено от Пиетро, който все още стоеше като че ли е пуснал корени и движеше главата си от едното на другото лице като зрител на тенис мач.

— Така е. Имате еднакви гласове, еднакви очи. Дори и еднакви дрехи. Не бих го повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи. Мама миа, вие сигурно сте близначки. Вие сте…

— Той щракна с пръсти, търсейки правилната дума. — Еднакви. Сещате ли се?

— Идентични — поправи го Флора.

— Точно така. Идентични. Това е фантастично!

— Идентични? Еднояйчни близнаци? — каза предпазливо другото момиче.

Тяхното изумление и това, че не можеха да откъснат очи една от друга, най-сетне стигна до съзнанието на Пиетро.

— Искате да кажете, че никога не сте се виждали преди?

— Никога.

— Но вие сигурно сте сестри.

Той постави ръка на сърцето си. Явно не можеше да понесе повече емоции. Флора се зачуди дали няма да припадне, надявайки се това да не стане. Той обаче предприе по-практични действия.

— Ще отида да отворя бутилка шампанско. Това е подарък от… заведението. И аз също ще изпия една чашка, защото никога преди не ми се е случвало такова чудо. Само почакайте тук… — добави той и без нужда оправи масите пред тях, сякаш се страхуваше да не избягат. — Не мърдайте! Само чакайте тук.

И хукна назад към бара с такава скорост, че пешовете на колосаното му бяло сако се развяха като криле.

Момичетата не го чуха нито забелязаха, че е отишъл до бара. Сестри. Гърлото на Флора се сви. Тя едва намери сили да го изрече.

— Сестри?

— Сестри близначки — поправи я другото момиче. — Как се казваш?

— Флора Уоринг.

Другото момиче затвори очи и ги отвори отново, но толкова бавно, че едва ли можеше да се нарече мигване.

— Това е и моята фамилия — каза тя с престорено хладнокръвие. — Само че аз съм Роуз.