Пиърс Браун
Златен син (6) (Книга втора от „Червен изгрев“)

6.
Икар

Кацаме близо до Цитаделата. Лепкав и замърсен вятър огъва високите като кули дървета близо до площадката ни за приземяване. Потта избива бързо по ръба на високата ми яка. Това грозно място вече не ми допада. Въпреки че кацаме на територията на Цитаделата, която е на голямо разстояние от най-близките градове и е заобиколена от гори и езера, въздухът тук сладни и лепне по дробовете.

На хоризонта, току зад кулите с шпилове в западния кампус на Цитаделата се рее Земята, издута и синя, и ми напомня, че съм тъй далече от дома. Тук гравитацията е по-слаба от марсианската, само една шеста от земната, и ме кара да се чувствам тромав и неспокоен. Когато ходя, все едно плувам. И въпреки че скоро координацията ми се завръща, тялото ми се измъчва от собствената си лекота и ме обзема странно чувство на клаустрофобия.

Още един кораб се приземява на север.

— Прилича ми на среброто на Белона — казва тихо Рок, примижал срещу залеза.

Засмивам се.

Той пак ме поглежда.

— Какво?

— Представи си само точно сега да имахме пулсРакета.

— Е, просто… прелест от твоя страна. — Той тръгва и аз вървя след него, задържайки погледа си върху кораба. — Много обичам залезите на Луната. Все едно сме в света на Омир. Небето е в яркия нюанс на току-що излят бронз.

Горе чуждото небе потъмнява и преминава в нощ след дългия залез. За две седмици дневната светлина ще изчезне от тази част на Луната. Две седмици нощ. Луксозни яхти кръстосват този странен завършек на деня, докато пъргави цепоКрили, пилотирани от Сини, се издигат край тях да патрулират като прилепи, слепени от абаносови трески.

Гравитацията, една шеста от земната, позволява на тези Лунородени да строят колкото им душа иска. И те строят здравата. Зад земите на Цитаделата хоризонтът е ограден от кули и градски постройки. Навсякъде се вият напречни пътища, та гражданите да могат с лекота да се издигат във въздуха. Мрежата от напречници се простира между високите кули като бръшлян и свързва небесата с преизподнята на нисшите Райони. По тях като мравки по лозници се катерят хиляди мъже и жени, а Сиви патрулни скифове бръмчат край магистралите.

За семейството на Август е отредена вила, сгушена сред трийсет акра борова гора на територията на Цитаделата. Красива сграда сред други красоти на това великолепно място. Тук има градини, пътища, фонтани с барелефи на крилати момченца от камък. Всякакви такива лекомислия.

— Да си проведем една тренировка по крават? — предлагам на Рок и кимвам към тренировъчното съоръжение до вилата. — Ще превъртя.

— Не мога — мръщи се той и прави път на колегите ни улани и прислужниците им, които влизат в колона във вилата. — Трябва да присъствам на конференцията за Капитализма в Урегулираната епоха.

— Ако искаш да си подремнеш, убеден съм, че във вилата има легла.

— Майтапиш ли се? Основният докладчик е Регул аг Слънце.

Подсвирвам.

— Самият Живак! Значи ще се учиш как от чакъл се правят диаманти? Ти чу ли мълвата, че той притежава договорите на двама Рицари Олимпийци?

— Не е мълва. Поне не и според майка ми. Напомня ми какво каза Август на Суверена на коронацията й. „Един мъж никога не е твърде млад, за да убива, никога не е и твърде мъдър или твърде силен, но със сигурност може да е твърде богат за това.“

— Аркос го каза.

— Не, сигурен съм, че беше Август.

Клатя глава.

— Провери си фактите, братко. Лорн ау Аркос го каза, а Суверенът се обърна и отговори: „Забравяте, Рицарю на гнева, че аз съм жена“.

Аркос е колкото мит, толкова и човек — поне за моето поколение. Сега търсещ уединение, той над шейсет години е бил Мечът на Марс и Рицар на гнева. Безподобни рицари из цялото Общество са му предлагали нотариални актове за спътници на планети, само и само да ги обучава за седмица на неговата форма на крават — Пътят на върбата. Тъкмо той ми изпрати пръстеНожа, който уби Аполон, а после ми предложи място в своя Дом. Тогава му отказах и предпочетох Август пред стареца.

— „Забравяте, че аз съм жена“ — повтаря Рок. Той нежно обича тези разкази за тяхната империя, така както аз обичах разказите за жътваря и за Долината. — Нека поговорим, когато се върна. Но без обичайните закачки.

— Значи няма да се вайкаш за някоя своя детска любов, да препиваш с вино, да се лигавиш с поезии за усмивката на Куин и за красотата на етруските погребения и накрая да заспиш? — питам.

Бузите му пламват, но той слага ръка на сърцето си.

— Кълна се в честта си.

— Тогава донеси бутилка безобразно скъпо вино и ще поговорим.

— Три ще донеса.

Той си тръгва и аз го сподирям с поглед, по-студен от усмивката ми.

 

 

Неколцина други улани също отиват на конференцията заедно с Рок. Останалите се разполагат удобно, докато Августовите Сиви отряди за сигурност бродят из района. Обсидианови бодигардове сподирят Златни като сенки. Неспирен поток от Розови се влива с грациозно поклащане във вилата, поръчани от Градината на Цитаделата от персонала на АрхиГубернаторския Дом, на които пътуването е досадило и търсят да се поразвеселят.

Розов иконом на Цитаделата ме въвежда в стаята ми. Щом влизам, избухвам в смях.

— Вероятно е станала грешка — казвам, докато се оглеждам из стаичката със съседна умивалня и килер. — Да не съм метла!

— Не разби…

— Той не е метла и затова не се побира в това килерче — пояснява Теодора, застанала на прага зад нас. — Не отговаря на ранга му. — Тя се оглежда и вирнатият й нос души презрително. — На Марс това тук няма да става дори за гардероб на моите дрехи!

— Тук е Цитаделата, а не Марс. — Розовите очи на иконома оглеждат бръчките по застарялото лице на Теодора. — Има по-малко място за безполезни неща.

Теодора се усмихва мило и посочва дървото от розов кварц, забодено на гърдите на мъжа.

— Гледай ти! Това черната топола на Градина Дриопа ли е?

— Предполагам, че за първи път я виждаш — отвръща той надуто, а после се обръща към мен: — Не зная как са възпитавали вашите Розови в Градините на Марс, домине, но на Луната вашата робиня би трябвало да се старае с всички сили да не изглежда толкова превзета.

— Разбира се. Колко грубо от моя страна — извинява се Теодора. — Просто си помислих, че би трябвало да познавате Матрона Карена.

Икономът се сепва.

— Матрона Карена…

— Като момичета бяхме заедно в Градините. Предайте й, че Теодора праща поздрави и ще се обади, ако й се намери време.

— Вие сте Роза! — Лицето му пребледнява като платно.

— Бях. Всички цветове повяхват. Ах, но кажете ми името си! Бих искала да ви похваля пред нея за вашето гостоприемство.

Той смънква нещо недоловимо и се оттегля, като се покланя по-ниско на Теодора, отколкото на мен.

— Забавно ли ти беше? — питам.

— Винаги е приятно да понадуеш мускули. Дори и когато всичко останало почва да виси.

— Като че кариерата ми приключва там, където е започнала твоята — засмивам се мрачно и се приближавам до холоДисплея до леглото.

— Аз не бих го пуснала — казва тя.

Захапвам долната си устна — нашият сигнал за шпионски приспособления.

— Е, да, и това също, разбира се. Но холоМрежата… точно в момента не ви се препоръчва.

— Какво разправят за мен?

— Чудят се къде ли ще ви погребат.

Нямам време да отговоря — някой почуква на вратата.

Последвам Розовия на Виктра до частната тераса на нейната стая. Изглежда, че само банята й е по-голяма от моята спалня.

— Не е честно — обажда се глас иззад ствола на лавандулово дърво с цвят на слонова кост. Обръщам се и виждам Виктра да си играе с подобните на корона бодли на един храст. — Отрязаха те като Сив наемник.

— Теб откога те интересува кое е честно, Виктра?

— Вечно ли трябва да се препираш с мен? — пита тя. — Ела, седни. — Дори и с белезите, които я отличават от сестра й, издълженото й тяло и сияйното й лице са действително безупречни. Тя седи и пуши нещо модно с аромат на залез над изсечена гора. Има по-едър кокал от Антония, по-висока е и изглежда като отлята, като връх на копие, застинало в острата си форма. Очите й блясват ядосано. — Аз съвсем не съм ти враг, Дароу.

— Каква си тогава? Приятелка?

— На човек в твоето положение са му нужни приятели, не е ли така?

— Бих предпочел десетина Опетнени телохранители.

— Кой има толкова пари? — смее се тя.

— Ти.

— Те обаче не биха могли да те предпазят от самия теб.

— Бръсначите на Белона ме притесняват малко повече.

— Притеснение? Това ли видях на лицето ти, докато се спускахме? — От устните й се отронва весела въздишка. — Любопитно. Знаеш ли, на мен ми се стори, че е страх. Ужас. Всички действително тревожни неща. Защото знаеш, че тази луна ще е твоят гроб.

— И ти ли? Мислех си, че вече не се боричкаме — казвам.

— Прав си. Просто ми се струваш твърде странен. Или поне намирам за странен избора ти на приятели. — Тя идва и сяда пред мен на ръба на фонтана. Петите й стържат по овехтелия камък. — Винаги си ме държал на една ръка разстояние, а си бил близък с Такт и Рок. За Рок разбирам, ако и да е мек като масло. Но Такт? Това е все едно да си чистиш зъбите с пепелянка вместо с конец и да очакваш да не те ухапе. Смяташ, че ти е приятел, защото е бил твой човек в Института ли?

— Приятел? — Тази мисъл ме разсмива. — След като Такт ми разказа как неговите братя му счупили цигулката, когато бил малък, накарах Теодора да похарчи половината ми банкова сметка за цигулка „Стратовариус“ от аукционната къща на Живака. Такт не ми благодари. Все едно му бях връчил камък. Попита ме за какво е. „За да свириш“ — казах му. Той ме попита защо. „Защото сме приятели.“ Той пак погледна надолу към нея и си отиде. Две седмици по-късно открих, че я е взел и я е продал, а парите е похарчил за Розови и дрога. Той не ми е приятел.

— Той е такъв, какъвто са го направили братята му — отбелязва тя и се поколебава, сякаш не й се иска да сподели сведенията си с мен. — Кога, според теб, той е получавал нещо, без някой да иска друго в замяна? Притеснил си го.

— Защо, мислиш, се държа предпазливо с теб? — Навеждам се по-близо. — Защото ти вечно искаш нещо, Виктра. Също като сестра си.

— А… Мислех си, че може да е заради Антония. Тя вечно разваля нещата. Откакто тая вълчица си прогриза път навън от майчината утроба и открадна човешки дрехи. Добре че съм се родила първа, иначе тя можеше да ме удуши в люлката. А и без това ми е само полусестра. От различни бащи сме. Майка никога не е виждала особен смисъл в моногамията. Знаеш ли, че Антония дори се представя като Север, а не като Юлии, само за да вбеси майка? Опако диване! А мен ме товарят с нейния морален багаж. Нелепо е!

Виктра си играе с многобройните нефритови пръстени по пръстите си. Виждат ми се странни, в контраст със спартанската строгост на белязаното й лице.

— Защо разговаряш с мен, Виктра? Нищо не мога да направя за теб. Не съм високопоставен. Нищо не командвам. Нямам пари. И репутация нямам. Всичко онова, което ти цениш.

— О… И други неща ценя, миличък. Но ти си имаш репутация, и още как. Плиний се е погрижил за това.

— Значи той действително е имал участие в клюките. Мислех си, че Такт просто си говори.

— Участие? Дароу, та той воюва с теб от мига, в който ти коленичи пред Август! — смее се тя. — И дори отпреди това. Той съветваше Август да те убие още там, на място, или поне да те съди за убийството на Аполон. Ти не знаеше ли? — Тя поклаща глава срещу озадачения ми поглед. — А че чак сега разбираш, показва колко си неподготвен да играеш неговата игра. И заради това ще те убият. Ето защо разговарям с теб. Предпочитам да намериш алтернатива, вместо да се цупиш в ужасната си стая. Иначе Касий ау Белона ще дойде, ще вземе нож и ще го забие точно тук… — тя ме погалва по гърдите със своя пръст с дълъг нокът и изписва очертанията на сърцето ми — и ще поднесе на майка си първото й истинско ядене от години.

— Тогава ти какво предлагаш?

— Да престанеш да се държиш като малка кучка. — Усмихва се и ми подава дейтаСлип. Неохотно поемам края на тънката метална пластина, но тя не пуска и ме дръпва към бордюра на фонтана, между краката си. Устните й се разтварят, езикът й играе по горната й устна, а погледът й обхожда лицето ми все по-нагоре — към очите ми, където се опитва да разпали огън. Но там няма огън за нея. Мъча се да се отдръпна.

— Стига си се колебал. — С котешка въздишка тя пуска дейтаСлипа. Преглеждам го с личния си дейтапад и на монитора ми се появява реклама на кръчма.

— Това не е на територията на Цитаделата — казвам.

— Е, и?

— Значи ако изляза, ловният сезон за главата ми е открит.

— Тогава не вдигай шум, че ще излизаш.

Отстъпвам крачка назад.

— Колко ти плащат?

— Мислиш си, че е клопка!

— Клопка ли е?

— Не.

— Откъде да знам, че казваш истината?

— Повечето хора не могат да си позволят истината. Аз мога.

— Да бе, вярно. Ти никога не лъжеш.

— Аз съм от рода Юлии. — Тя се изправя бавно и гневът й се разгъва като бръснач. — Моето семейство се занимава с търговия в такъв мащаб, че може да купува континенти. Кой може да си позволи да купи честта ми? Ако… някой ден ти стана враг, ще ти кажа. Ще ти кажа и защо.

— Всички са честни, докато не ги хванат в лъжа.

Смехът й е дрезгав и ме кара да се чувствам като малко момче, напомня ми, че тя е със седем години по-възрастна от мен.

— Тогава остани, Жътварю. Повярвай в шанса. Доверявай се на приятелите. Скрий се тук, докато някой откупи твоя договор, и се моли да не е само за да те поднесат на Белона като прасенце сукалче.

Претеглям шансовете.

— Е, щом го казваш така.

 

 

— Полковник Валентин? — пита Виктра по-ниския от двамата Сиви, които ни чакат на рампата на совалката. Лайнарка. Един от най-грозните летателни апарати, които съм виждал. Като предната половина на акула чук. Оглеждам предпазливо по-високия от Сивите.

— Да, домина — отвръща Валентин и сгурийното блокче, служещо му за глава, кимва със строгата прецизност на мъж, издигнал се от най-ниския военен чин. — Сигурна ли сте, че не ви следят?

— Сигурна като смъртта — отвръща Виктра.

— Значи трябва да потеглим бързо.

Последвам Виктра в совалката и оглеждам територията зад нас. Сложихме призрачни наметала веднага щом потеглихме от вилата на Август. След десетина скрити коридора и шест стари гравиАсансьора пристигнахме в една прашна и рядко използвана част на стартовите площадки на Цитаделата. Теодора ни остави там. Тя искаше да дойде, но аз не пожелах да я взема на мястото, където отиваме.

Докато с Виктра се качваме на борда, един Сив ни сканира за „бръмбари“.

Рампата на кораба се прибира зад нас. Дванайсет подобни на канари Сиви изпълват малкия пътнически трюм на совалката. Не са от бляскавите. Обикновени воини на един тъмен занаят.

Макар и да съществуват средни стойности, Цветовете са разнообразни по състав вследствие на човешката генетика и на разнообразните екосистеми из цялото Общество. Сивите на Венера често са по-тъмни и по-стегнати от тези на Марс, но семействата се местят. Равнищата на дарбите за различните Цветове са още по-разнообразни и от външността. Повечето Сиви не са предопределени за нищо повече от патрулиране в търговски центрове и по градските улици. Някои постъпват в армията, други — в мините. Но пък съществуват и Сиви от специална порода, които се раждат умни и проклети, и тях цял живот ги обучават да преследват Златните врагове на своите Златни господари. Като тези в совалката с нас. Наричат ги мелези — като песовете на Земята, кръстоски, получени с цел необикновена безшумност, хитрина и бързина, и всичко това с едно-единствено предназначение: да убиват по-едри същества от себе си.

— Летим за Изгубения град и сте само вие дванайсетимата? — питам.

Знам, че са достатъчно. Просто не обичам Сивите. Затова ги ръчкам.

Те ме оглеждат с кротката сдържаност на семейство, срещнало непознат по пътя. Валентин е бащата. Телосложението му наподобява дундест блок мръсен лед, издялан с ръждив нож, а обжареното му от слънцето лице е тъмно, с чифт живи очи на него. Лейтенантът му Сун-хуа се навежда към нас, яка и чепата като маслиново дърво.

От континенталните им етнически черти личи, че и двамата са Земнородени. Тези Сиви не носят триъгълната значка на Легиона на Обществото върху цивилните си всекидневни дрехи.

— Натоварени сме да ви закриляме, домине — отвръща Валентин, докато Сун-хуа зарежда екзотично оръжие с кръгла форма от вътрешната страна на лявата си китка. Изглежда като оръжие на плазмена основа. — Моят екип е подготвил сигурен маршрут. Предполагаема продължителност на пътуването: двайсет и четири минути.

— Ако Плиний открие къде отивам или ако Белона разбере, че съм излязъл от Цитаделата…

— Мелезите са запознати със ситуацията — пояснява Виктра.

— Не виждам Златна значка. Наемници?

— Означава, че сме достатъчно добри, щом сме доживели досега, домине — отвръща безизразно Валентин. — Подготвени сме за всякакви вероятности. Осигурени са планове за извънредни ситуации и подкрепа.

— Колко голяма подкрепа?

— Достатъчна. Ние сме само превозвачите, домине. — Устата му трепва в усмивка и аз решавам, че му вярвам. — По-голям проблем от Белона са третите лица, които си мислят, че тъкмо им се е удала възможност. Там, където отиваме, ще има адски много трети лица, домине. Гадостите усложняват възвръщането на инвестициите. Сун-хуа?

— Облечете това. — Сун-хуа ми подхвърля торба с непретенциозни дрехи. Говори монотонно и провлачено. — Висок сте, за това нищо не можем да направим, ама ей сега набързо ще ви пребоядисаме с това, това и това. — Тя подхвърля на Виктра още една торба. — Щото шефът ви реши, че много ще се изтупате.

Виктра се разсмива.

— Скатавайте оръжието, момчета! — вика Валентин, щом корабът се раздрусва и се издига във въздуха. — Давайте! — Чукове и горелки се зареждат от опитните ръце. Отривисти звуци на стомана, удряща се в стомана. Все едно метални кокалчета изщракват, когато магнитните заряди влизат в патронниците. Мелезите скриват оръжия в тайни кобури върху впитата униформа от скарабеева кожа. Трима носят незаконни оръжия на китките. Оглеждам контрабандата, докато нахлузвам моята скарабеева кожа. Тя всмуква светлината, странно черна, като черното на зеница. По-скоро отсъствие на цвят, отколкото каквото и да е друго. По-добра е от дуроБроните ни в Института — спира някои остриета и някое и друго оръжие като обикновената пържачка.

Корабът потръпва, когато основните му двигатели поемат задвижването от вертикалните изтласквачи.

— Талос и Минотавър, уведомяваме ви: Икар потегли! — казва рязко Валентин по комуникатора си. — Повтарям. Икар потегли.