Пиърс Браун
Златен син (5) (Книга втора от „Червен изгрев“)

5.
Вечерята

Скоро ще умра.

Тази мисъл нося в себе си, докато совалката ни се отделя от флагманския кораб на Август и прелита през Армадата на Скиптъра. Седя сред уланите, ала не съм един от тях. Те го знаят. И съответно не разговарят с мен. Каквато и връзка да създадат, тя е без значение. Аз не притежавам политически капитал. Дочувам, че предлагат на Такт облог колко време ще издържа без закрилата на Август. Един улан казва „три дни“. Такт свирепо оспорва цифрата и показва докъде в действителност се простира верността му, която съм спечелил в Института.

— Десет дни! — заявява той. — Поне десет дни.

Той бе този, който изстреля спасителния модул без мен. Винаги съм знаел, че приятелството му е условно. И все пак раната ме гложди надълбоко, изпълва ме с неизразима самота. Самота, която винаги съм чувствал сред тези Златни, ала се самозалъгвах, че съм я забравил. Аз не съм един от тях. И тъй, седя, взрян мълчаливо през прозореца, докато летим покрай събраната флота и чакаме Луната да се появи.

Договорът ми приключва в последната вечер на Срещата, на която всички управляващи родове се събират на Луната, за да се занимават с въпроси, и належащи, и несериозни. Това е тридневният срок, с който разполагам, за да покача акциите си, да накарам другите да мислят, че АрхиГубернаторът ме подценява и съм готов за служба. Но независимо колко съм ценен, аз съм опетнен. Някой ме е взел и после ме е захвърлил. Кой би поискал подобна вещ втора употреба?

Такава е съдбата ми. Въпреки Златното ми лице и моите дарби аз съм стока. От тази мисъл ми се приисква да изтръгна Сиглите си, кърваво проклятие да ги стигне дано! Щом ще бъда роб, поне да изглеждам като роб.

И за да стане още по-зле, за главата ми е определена цена. Не официално, разбира се. Защото е незаконно: аз не съм враг на държавата. Ала моят враг е далеч по-зъл. Далеч по-жесток от всяко правителство. Това е жената, изпратила Карн и Кагни в Академията.

Казват, че всяка вечер, откакто отнех живота на Юлиан в Посвещението, майка му Юлия ау Белона сяда на дългата маса в семейната тържествена зала на склоновете на вулкана Олимп и вдига полукръглия капак на сребърния поднос, донесен й от Розови прислужници — мъже. Всяка вечер подносът остава празен. И всяка вечер тя въздъхва тъжно и се вглежда по протежение на масата в голямото си семейство само за да произнесе все същите отмъстителни думи:

— Ясно е, че не съм обичана. Ако ме обичаха, тук щеше да има сърце, за да утоли глада ми за мъст. Ако ме обичаха, убиецът на моето момче нямаше вече да си поема дъх. Ако ме обичаха, моето семейство щеше да защити честта на брат си. Но не ме обичат. И него не обичат. Те не ни обичат. Какво съм сторила, та да заслужа такова ужасно семейство?

А после великото семейство Белона гледа как техният матриарх се надига от стола, разгъва като змия залинялото си от глад тяло — то се храни единствено с мъст и омраза. И запазва мълчание, докато тя излиза от стаята — призрак, а не жена.

Онова, което е попречило на сърцето ми да се озове на нейния поднос, са оръжията, парите и името на АрхиГубернатора. Политиката — тъкмо това, което мразя — е опазила моя дъх. Но след три дни тази егида ще е само сянка от спомен и единствената ми закрила ще са уроците, дадени ми от моите учители.

— Ще има дуел — казва един от уланите и добавя по-силно: — Той не може да откаже и да опази дълго честта си. Не и ако го предложи самият Касий.

— Старият Жътвар разполага с няколко тайни номера — обяснява Такт. — Вие може и да не сте били там, ама той не уби Аполон с едната си усмивка.

— Използвал си бръснач, нали, Дароу? — пита подигравателно друг улан. — Напоследък не съм те виждал на фехтовалната площадка.

— Там никога не си го виждал — обажда се друг. — Той ги избягва тия работи, дето не го бива в тях, а?

Рок до мен се размърдва сърдито. Стисвам го над китката и се обръщам бавно, за да огледам улана, който ме обижда. Виктра седи до него и наблюдава лениво сцената.

— Не се дуелирам — казвам.

— Не се биеш или не умееш? — изхилва се някой.

— Оставете го на мира. Майсторите на бръснача са скъпи — отбелязва Такт.

— Тъй ли, Такт? — питам.

Той прави физиономия.

— Я стига пък ти! Само те подкачам. Кръвогадно проклятие, ама че си сериозен! Навремето беше по-закачлив.

Рок казва нещо и Такт се навъсва и се извръща, но не чувам какво. Потънал съм в спомени, в които тази игра на Златните изглеждаше толкова лесна. Какво се е променило? Мустанга.

— Ти си повече от това — прошепна ми тя, когато я изоставих, за да постъпя в Академията. От очите й бликнаха сълзи, макар гласът й да не трепна. — Не е нужно да си убиец. Не е нужно да търсиш войната.

— Какъв друг избор имам? — попитах.

— Мен. Другият избор съм аз. Остани заради мен. Остани заради онова, което би могло да се случи. В Института ти превърна в свои последователи момчета и момичета, които не знаеха що е вярност. Ако постъпиш в Академията, ще изоставиш това, за да станеш военачалник на баща ми. Но ти не си такъв. Това не е мъжът, когото аз… — Тя не се обърна, ала лицето й се измени, когато думите й заглъхнаха и устните й се присвиха в строга черта.

Любов? Това ли бяхме изградили в годината след Института?

Ако бе така, думата заседна в гърлото й, защото и тя като мен знаеше, че аз не й се бях отдал напълно. Не бях споделил с нея всичко от себе си. Алчно пазех тайни. А и как можеше някой като нея, някой с толкова голямо достойнство да се оголи и да отдаде сърцето си на мъж, който й дава толкова малко в замяна? Затова тя затвори златните си очи, натика бръснача в ръцете ми и ми каза да вървя.

Не я виня. Тя избра политиката, управлението — мира, който смята, че е нужен на народа й. Аз избрах меча, защото от него се нуждае моят народ. Мисълта, че за нея съм бил достатъчен, а никога не съм бил достатъчен за Ео, ме изпълва със странна пустота. Рок беше прав.

Аз я отблъснах.

Севро не отблъснах. Поканих го да бъде разквартируван заедно с мен, а после внезапно го препратиха на Плутон като мнозина от Виещите със задачата да пази далечните строителни работи от дребни пиратски нападения. Сега подозирам пръста на Плиний в това.

Пътят ми никога не е бил по-самотен.

— Няма да те изоставят — казва ми Рок и се навежда близо до мен. — Други родове ще те поискат за себе си. Не мисли за Такт. Белона няма да предприемат ход срещу теб.

— Няма, разбира се — лъжа аз. Той все още усеща страха ми.

— В Цитаделата насилието е забранено, Дароу. Особено кръвните вражди. Дори и дуелите са извън закона, освен ако Суверенът не даде съгласието си. Просто не напускай територията на Цитаделата, докато не се сдобиеш с нов Дом, и всичко ще е наред. Недей да бързаш, прави каквото трябва и след година АрхиГубернаторът ще се почувства глупак, след като се издигнеш под опекунството на друг. Пътят към върха не е само един. Никога не го забравяй, братко.

Той ме стисва за рамото.

— Знаеш, че бих поискал от майка си и баща си да наддават за теб… но те не биха тръгнали срещу Август.

— Знам. — Те биха могли да похарчат за договора милиони и хич и да не забележат загубата, но майката на Рок не е останала двайсет години на сенаторския пост заради благотворителната си дейност. Тя е част от контингента на Август. Каквото той нареди, тя го подкрепя.

— Ще се оправя, прав си — казвам аз, щом Луната се появява в прозореца и кара помощниците да млъкнат, а мен ме изпълва с ужас. Градът-спътник на Земята. Орбитални сателити и инсталации я обкръжават като стоманен ангелски ореол около кехлибарена топка, издигната към Слънцето. — Ще се оправя.