Пиърс Браун
Златен син (43) (Книга втора от „Червен изгрев“)

42.
Смъртта на един Златен

Шестима Преторианци в пълно бойно снаряжение ме наблюдават. Карн е с тях. И Айя. И набитият Фичнър — той се облещва, щом ме вижда. Суверенът стои пред своите Преторианци — висока е, ала едва им стига до раменете.

Кърваво проклятие! Не очаквах всичките все още да са в трюма.

— Дароу? — почти изстенва Фичнър.

— Какво? — смее се Карн и се оглежда дали другите осъзнават какъв абсурден подарък току-що е тупнал в скута им. — Какво?… Андромед, ти пък откъде се взе? Като че самият Господ току-що те изсра!

Стоя на колене и дишам тежко, от мен капят кръв, дъжд, пот и кал.

— Можем да го използваме като заложник — бърза да предложи Фичнър, докато корабът се издига в небето.

— Не — отвръща Суверенът. — За Ахил никога не биха платили откуп, защото с попадането в плен той губи онова, което го прави Ахил. — Тя ме оглежда хладно и продължително. Изхрачвам се на пода. — Айя, отсечи му главата.

Айя поема към мен с равна крачка.

— Глупаво момче. Няма приятели. Няма войска. Няма надежда.

Изкикотвам се мрачно.

— Кому е потрябвала надежда, като си имаш пулсГраната?

Вдигам нагоре боеприпасите, които откъснах от колана на Сивия. Те се дръпват назад.

— Какво искаш, Андромед? — пита бавно Суверенът.

— Да докажа, че не сте непобедими. Приземете този кораб.

Октавия се усмихва и казва в комуникатора:

— Пилот! Завърти.

Пилотът изпълнява „тоно“^[1]. Без гравиБотуши губя опора и се забивам в тавана, а после се стоварвам обратно на палубата. Враговете ми стоят като вкопани на място. Айя изригва пулсГранатата през отворения люк. Тя се взривява далече под нас.

Вглеждам се навън в нощта, която току-що погълна моя план.

— Гордост! — усмихва се Октавия. — Тя като че прави всички ни глупаци.

Не бързам да я погледна отново, разбирам какъв страшен глупак съм бил да си мисля, че мога да контролирам всички променливи величини. И как съм сгрешил.

— Няма да избягаш! — казвам.

— Знаеш, че ще избягам. Защо иначе ще да рискуваш да скочиш в совалката ми? — Тя кимва на един от Рицарите Олимпийци и във въздуха затрептяват два тънки, остри бълбукащи звука, а после утихват. Призрачно наметало. Невъзможно скъпо — за цял кораб. Приятелите ми няма да дойдат да ме спасят.

Октавия се обръща към Фичнър:

— Рицарю на гнева, да ти се намира наноКамера? — Той кимва и вади един пръстен. — Снимай как Айя убива Жътваря.

Фичнър пребледнява.

— Нека аз го убия! — моли се Карн. — Суверене мой, нека аз го убия за семейството си! Мое право е!

— Твое право? — пита тя изненадана. — Твоето семейство загуби Марс за мен. Нямаш никакви права.

— По-добър ще е като пленник. — Фичнър излиза пред Суверена. — Нека поговоря с него. Той ми беше ученик. Някога преди ти искаше да го вземеш на служба, Октавия. Позволи му да се отрече и го вземи отново. Това ще покаже величието на твоята власт — че можеш да простиш дори и на един такъв малък пикльо.

Суверенът бавно се обръща към Фичнър и го оглежда изпитателно. И той разбира, че е допуснал грешка.

— Айя, изчакай — усмихва се тя. — Искам Фичнър да го убие.

Грозникът направо зяпва. Кажи-речи, за първи път го виждам да губи дар слово.

— Убий своя ученик — нарежда Суверенът. — Или не си ми верен?

— Верен съм, разбира се. Вече съм го доказал.

— Тогава пак го докажи. Донеси ми главата му.

— Трябва да има друг начин.

— Той насъска твоя син срещу теб — казва Октавия. — А ти знаеш, че не държа около себе си твари, на които нямам вяра. Затова, убий го!

— Да, господарке моя. — Чертите на Фичнър се присвиват съсредоточено. В бронзовите му очи кръжи някаква странна тъга. Толкова ли е ужасно да види как умира неговият най-добър ученик? Или е заради това, че съм приятел на Севро? Или пък е тревога за Севро?

— Севро е жив — казвам му. — Оцеля в Дъжда.

Той кимва с благодарност и докосва бръснача си. После залита настрана, изблъскан от Карн. Грамадният Белона ме напада. С уста, изкривена от омраза и мощни плещи, покрити с броня, свидетелство за величието на семейството му. Изревава името ми.

Финтира с движение високо горе и извива бръснача към мен по диагонал, бърз като змия. Превъртам се странично напред, под замаха, и забивам бръснач в корема му. Пускам бръснача, заобикалям зад него и той се строполява на колене.

— „Издигнеш ли се ти до небесата чак, в калта ще рухнеш пак“ — прошепвам, когато хващам острието на бръснача, измъквам го през гърба му и му отрязвам главата.

Един Преторианец се втурва към мен. Замахвам към него с бръснача си. Острието го уцелва в гърдите и той пада на земята. Вадя го от гърдите му и отстъпвам със залитане от наблюдаващите Преторианци.

— Глупаци — измърморва Суверенът.

— Да продължавам ли да снимам това? — чеше се по главата Фичнър.

Корабът отново се разтърсва и прави рязък вираж, а после се изправя. Образът заиграва пред очите ми, препъвам се и падам на коляно. Подпирам се с ръка на палубата. Усещам как по гърба и корема ми се разлива топлина. Няма да коленича. Не и пред нея. Не и пред тиранин. Изправям се, краката не ме държат. Карн почти не ме засегна. Почти, но не съвсем. Между врата и лявото ми рамо шурти кръв, там, където бръсначът му ме закачи. Прерязал е ключицата ми.

— Ама че работа! — Студените очи на Октавия ау Лун оглеждат раната на шията ми. — Представи си това момче възпитано в моя Дом, Айя. — Тя клати глава и се взира в мен, без нищичко да проумява. Забелязва и другите ми рани. Моята кръв. Моето изтощение. Моята младост. И все пак аз сторих всичко това. Две тела лежат в нозете ми. Зад гърба ми — щурмуван град. И още превзети градове по цял Марс. Моята флотилия разбива флотилията на Белона. Обществото е готово да се пропука. Тя не разбира и никога няма да разбере. Ала Фичнър като че разбира. Очите му са изцъклени. Ръцете — свити в юмруци.

— Би било невъзможно да ме възпитате — измърморвам. Само Червените биха могли. Само семейството, само обичта ми дадоха тази сила. Но силата сега отслабва. И точно тогава Айя се втурва напред. Разменяме си три удара и после тя избива бръснача ми и забива тъй силно юмрук в гърдите ми, та ми се струва, че умирам. Запокитва ме към тавана като парцалена кукла. После отново застава до Суверена, а аз стена и потъвам в болката.

— Донеси ми главата му, Фичнър! — заповядва Суверенът.

Фичнър ме поглежда безпомощно, протяга ръка и почти докосва нейната.

— Трябва да заснемем екзекуцията му за холото. Пропаганда. Обесване, както си му е редът. Тържествена смърт.

— Фичнър… — веждите на Суверена се вдигат и най-накрая той отдръпва ръката си. — Достатъчно. — Мускулите на челюстта й потрепват, докато тя мисли. — Искам да се приключи с него. Стига вече променливи величини. Веднага. Запазете главата, за да я набием на кол. Това ще го снимаме.

Мънистените очи на Фичнър подпухват от мъка. Роден най-нисш сред Златните, той се е издигнал до върха само по заслуги. Какъв човек! И като си помисля само, че някога съм го смятал за слабак!

Тук, където всичко приключва, зная, че ще спечелим Марс. Август ще бъде освободен. Войната ще продължи. Силите на Златните ще отслабнат. А Червените ще се разбунтуват. Може би, само може би, те ще въстанат и ще получат свобода. Извърших поисканото от Арес. Създадох хаос. Останалото ще остане за други мъже и жени. Ео ще е доволна.

Усмихвам се кротко и усещам слабостта в краката си. Уморен съм. Стоя на колене. Кога пак паднах? Колко хубаво ще е да почивам в Долината, докато други сбъдват мечтата на Ео. Само ми се искаше да бях видял Мустанга преди края. Да й кажа какъв съм, та най-сетне да разбере.

— Твоето момче изгоря ярко. И бързо — казва Айя на Фичнър от тъмното, където не виждам. — Запази главата. Но тялото можеш да захвърлиш в пръстта по марсиански.

Айя отваря отново подвижната рампа. Металът стене. Усещам как вятърът на Долината облъхва лицето ми. Усещам хладината на мъглата. Мирисът на дъжда. Ще заспя. Скоро ще се събудя до Ео. Ще се пробудя в нашето топло легло, с ръка, оплетена в косите й. Ще се събудя за любовта и ще знам, че в предишния свят съм направил всичко по силите си.

Но ти ще ми липсваш, Мустанг. Повече, отколкото признавах досега.

Пред очите ми плуват мъгла и сенки. За миг мирисът на ръжда ме кара да помисля, че съм в мината. Спя ли? Чувам метални ботуши. През мъглата върви един мъж. Не виждам лицето му. Но някакво вълнение ме изпълва. Татко? Не, не е татко. Присвивам очи.

— Чичо Нарол.

— Не. Фичнър е, момче.

Гласът му яростно ме дръпва обратно в корабния трюм. Като риболовна кука, разкъсваща коприна в посока, в която тя не желае да потегли.

— А… Радвам се, че си ти — казвам тихо и събирам достатъчно сила да повдигна натежалата си глава още малко и да го погледна в очите. В тях бликват сълзи. Той се засмива и смехът му прилича на кашлица. Вятърът свири зад гърба ми. Не е Долината. Само Марс. Рампата е свалена, за да избутат навън тялото ми. Казах на Аркос, че не ми е писано да ми побелее косата.

Главата ми се отпуска надолу. Изплювам събралата се в устата ми кръв. Гади ми се и почти губя съзнание.

— Кажи на Мустанга… и на Ео… че ги обичам. — Прозявам се широко.

— Глупак с глупак, кърваво проклятие да те стигне дано! — прошепва той едва доловимо и клати глава. — Всичко държах под контрол.

— Аз не… — Примигам в мъглата. — Какво?

— Аз съм — казва той. — Винаги съм бил аз, момче.

Мъглата се разсейва. Поглеждам го. Поглеждам нагоре към Арес, докато той слага своя шлем на Рицар на гнева и изстрелва пулсЮмрук към Преторианците, а те се пръсват. Той хвърля назад звукова граната.

— Фичнър! — изревава Суверенът. — ПРЕДАТЕЛ!

Взрив. Нещо се удря в гърдите ми и падам. Пропадам.

Летя? Усещам студ. Свиреп вятър ръфа тялото ми. Стомахът ми се качва в гърлото. Въртя се. После твърда ръка се подпъхва под моята. Издигам се. Вятърът плющи покрай ушите ми. Но преди мракът да ме погълне, чувам и друг звук. Фичнър-Арес — терористът господар на подземния свят, надава вълчи вой, докато ме отнася към сигурно убежище.